Стив Бери
Малтийска следа (60)

58

Люк седеше в арестантската килия. Позната територия. Колко ли такива бе удостоявал с присъствието си през годините?

Дрехите му бяха още мокри от второто потапяне в морето. Беше взривил яхтата с малката си лодка, убивайки и четиримата на борда. Пристанищната охрана бе реагирала на експлозията и го бе извадила от водата заедно с четирите трупа, макар да се бе опитал да им се изплъзне в тъмното.

По дяволите тези уреди за нощно виждане!

Толкова по-лесно щеше да му бъде сега, ако просто бе изплувал незабелязано на брега. Местните не бяха особено услужливи. В повечето случаи бяха просто досадни. Ужасно досадни. Както сега. Беше парирал всичките им въпроси със старото и изпитано „Нищо не съм чул, нищо не съм видял, нищо не знам“ на сержант Шулц. Обожаваше „Героите на Хоган“. Каза им само, че работи в Министерството на правосъдието на САЩ. И името на прекия си ръководител: Стефани Нел. С молба да й се обади. Която бе удовлетворена.

Люк накратко й бе обяснил сегашната си дилема и тя му бе казала да мълчи и кротува. Никакъв проблем. Но оттогава бе минал повече от час, без нещо да се случи. И той бе използвал времето, за да разсъждава.

Стоманената врата срещу килията му изтрака и пред решетките застана някакъв мъж. Той го позна, беше го видял в тайната квартира. Кевин Хан, шефът на малтийската служба за сигурност. И не изглеждаше никак щастлив.

— Разговарях със Стефани Нел — каза Хан. — Тя ми каза за случилото се с Лора. Открихме трупа й заедно с този на заместник-началника на Ведомството точно където казахте. — Той насочи пръст към гърдите му. — Вие сте убили четирима души, господин Даниълс. Не се намирате в Съединените щати. Убийствата тук са рядкост. А само през последните дванайсет часа имаме седем.

Люк стана и се обърна с лице към досадника. Не беше в настроение да слуша лекции. Лично Малоун му бе казвал неведнъж: Никога не оставяй местните да ти се качат на главата.

— Аз съм агент на американското федерално правителство, изпратен със задача. Веднага ме извадете оттук.

— Вие сте един нахалник.

— Наричали са ме и с по-обидни неща.

През последния час много мисли бяха минали през главата му. Особено за онова, което му бе казала Лора при първия им разговор. Когато Люк я бе попитал кой й е казал, че е на острова.

Шефът ми. Той ми дава заповедите, аз ги изпълнявам. Откъде знаеше, че го заплашват неприятности? Същият отговор. От шефа ми.

— Откъде разбрахте, че съм изпратен тук? — попита той Хан.

— Кой казва, че съм разбрал?

— Вашата мъртва агентка. Какво правихте със Спаня в онази тайна квартира?

— Едва ли очаквате да ви отговоря.

— Всъщност очаквам.

— Трябва да тръгваме.

— Това не е отговор.

— Друг няма да получите.

Но на Люк не му трябваше отговор. Той вече бе заключил, че през цялото му познанство с Лора Прайс минава една константа и тя е този мъж — нейният шеф. Беше планирал да проучи този клоун веднага след като се измъкне от тук. Но Стефани му бе спестила труда.

— Вие всъщност работехте за Спаня — заяви той.

В очите на мъжа пробягна сянка на разкаяние.

— Направих грешка. Работата се оказа по-заплетена, отколкото си мислех. — Хан замълча, после продължи: — Спаня ме помоли да му помогна. Изложи ми убедителни аргументи и аз приех.

— Очевидно и двамата сте подценили опонентите си. Които и да са били те.

— Все още се опитваме да идентифицираме четиримата от яхтата.

— Лора и човекът от Ватикана казаха, че са били членове на Тайното братство.

— Това би било невероятно. То е разформировано преди два века.

— И двамата ми изглеждаха доста убедени, че все още съществува. А няколко такива се опитаха да ме изхвърлят през един прозорец.

— Вашата шефка беше доста пестелива на думи, когато ми позвъни, за да ме информира за вас. Имате ли нещо против да ми кажете какво става всъщност?

— Знам колкото и вие.

Което не беше далече от истината. Но ако Стефани си беше мълчала, и той щеше да стори същото.

— Тя ме помоли да уредя освобождаването ви — каза Хан. — И аз току-що го направих.

— Оценявам го. Ще ми е нужна и кола.

— Може и това да се уреди. Къде смятате да ходите?

— Да си върша работата — даде Люк стандартния отговор.

 

 

Полукс излезе навън в нощта. Той и хората му се бяха изкачили обратно до равнището на земята, за да вземат каквото им бе нужно за приключване на задачата. Часовникът тиктакаше, а оставаше много за довършване. Слава богу, той беше готов.

Чу се избръмчаване на телефон и единият от хората му се дръпна встрани, за да отговори. Той го гледаше внимателно, докато приключи разговора.

— Току-що научих, че има проблем. Нашата яхта е била нападната, докато е стояла на котва, и е потопена. И четиримата братя са мъртви.

Без да издава шока си, Полукс попита с равен тон:

— Как?

— Онзи американец, Даниълс. Избягал, докато нашите елиминирали Лора Прайс и архиепископа, и се добрал до яхтата ни.

Това несъмнено беше тревожна новина. Но не фатална. Ето че отново му се налагаше да променя тактиката без предупреждение. Да превърне проблема в шанс.

— Къде е сега Даниълс?

— В ареста.

Перфектно.

Девизът на живота му беше взет от Посланието на Яков: Търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък. Животът му беше низ от препятствия. Той бе служил съвестно в армията, след това бе нает от хоспиталиерите, за да придружава хуманитарните им мисии зад граница. В крайна сметка бе решил да им се врече във вярност и бе положил клетва за бедност, целомъдрие и покорство. След което бе заемал разни третостепенни длъжности. Като помощник на един или друг рицар. Докато накрая се бе издигнал до командир, натоварен да разпространява вярата, да надзирава приори, да съставя доклади до Светия престол, да бъде един от четиримата най-висши офицери на Ордена.

След което започна кашата с Кастор. И го повишиха във временно заместващ Великия магистър. Време бе за поредното повишение.

— Продължаваме по план.

Той се върна в параклиса и отиде до ямата. Хората му го следваха, като единият носеше сгъваем стол и пътна чанта. Подминаха дупката в земята и по поредния коридор се озоваха в друга подобна зала. Той бе избрал това място не само заради усамотеността му, а и заради осветлението, което беше много по-ярко.

— Постави стола ей там — каза Полукс, като посочи с пръст, после се обърна към другия брат: — А ти излез отвън да пазиш. Макар да се съмнявам, че може да дойде някой.

Мъжът излезе. Полукс се обърна към останалия при него:

— Да започваме, а?

 

 

Малоун взе поредния завой; параклисът сигурно вече беше наблизо. Сетивата му бяха изострени докрай. Любопитството му се бе сменило със загриженост. Единият от двамата братя Гало може би беше в беда.

Той угаси фаровете и отби встрани от пътя. Сградата се очертаваше в далечината. Отпред все така имаше паркирана кола. Дали братята са още вътре? Колко пъти се бе озовавал в подобна ситуация? Повече, отколкото можеше да си спомни.

Малоун се сети за Касиопея. Къде ли беше сега? Вероятно у дома във Франция, в леглото. И по-добре. Ако знаеше в каква каша се бе забъркал, щеше да се метне на първия самолет за насам. Той не обичаше да я излага на опасност, макар тя да бе повече от способна да се погрижи за себе си. Беше изключителна жена, озовала се кой знае откъде в живота му. Първоначално и двамата не се понасяха, но с времето нещата се бяха променили. Какво ли би му казала в този момент? Намери решението. Доведи нещата докрай. Той се усмихна. Добър съвет.

В тъмното Малоун забеляза лъч светлина откъм параклиса. Вратата се бе отворила и отвътре се подаде някакъв мъж. Сам. Мъжът постоя неподвижно няколко секунди, после се отдалечи от вратата, като я остави открехната. Малоун изчака да види дали ще си тръгне. Не. Колата остана тъмна и неподвижна.

Часовой? Може би.

Той изключи вътрешното осветление на колата, после слезе, като прибра ключа с дистанционното в джоба си. Параклисът беше на около триста метра. Малоун закрачи нататък, като използваше тъмнината, ниската растителност и редките дървета за прикритие. Приближаваше се към сградата откъм запад, приведен ниско надолу, без да вижда мъжа, който сигурно беше още отвън. Той го видя отново едва когато се доближи на петдесетина метра; беше с гръб към него и оглеждаше долината, която се простираше южно от хълма. На изток небето бе започнало да изсветлява. Зазоряваше се. Трябваше с нещо да отвлече вниманието на мъжа и докато крачеше нататък, Малоун реши, че колата е най-доброто средство. Притисна се с гръб към стената на параклиса и насочи дистанционното към мястото, където я бе оставил, като се надяваше обхватът му да е достатъчно голям. После се поколеба.

Ако натиснеше бутона, това щеше да задейства звуков сигнал и да накара фаровете да примигнат, което щеше да го лиши от елемента на изненада. Вместо това той реши да изчака търпеливо и надникна иззад ъгъла към самотната фигура. В долината мракът беше все така гъст. Мъжът безгрижно извади телефон от джоба си и се отдалечи от входа, за да проведе разговора. Малоун използва това, за да притича в тъмното до отворената врата и незабелязано да се вмъкне, без да отделя очи от часовоя, който така и не забеляза нищо.

Вътре беше празно и тихо; помещението беше осветено от познатите голи крушки. Той отиде с бърза крачка до апсидата и се пъхна през отворения стенен панел. Вътрешният параклис също беше празен. До там бе успял да проникне при предишното си идване. Реликварият беше където го бяха оставили, върху олтара. Той видя парченцата червен восък отстрани и разбра, че е бил отварян, но свитъците бяха вътре, на сигурно място. Огледа се и видя, че параклисът продължава навътре във варовиковия хълм. Малоун тръгна нататък и видя следващата дъбова врата, също открехната. Спираловидна стълба водеше надолу. Той слезе по нея и се озова в тесен осветен коридор. Затвореното пространство предизвикваше у него познатото усещане на клаустрофобия, което ненавиждаше.

Малоун пое дълбоко въздух и тръгна напред. Накрая стигна до по-обширно помещение с черна дупка насред пода. Всичко наоколо беше обляно в кехлибарена светлина, плътна и сладникава като застоялия въздух. Той погледна надолу в дупката, но видя само черен мрак. От дървен стълб, забит в земята, надолу се спускаше въже. Запита се колко ли е дълбока тази яма и какво е предназначението й.

Чуха се гласове. Идваха иззад открехнатата врата в другия край на помещението, на петнайсетина метра от мястото, където се намираше.

Малоун запристъпва на пръсти към звука.