Стив Бери
Малтийска следа (37)

35

Люк висеше във въздуха, уловен за китките и глезените от двамата си похитители. Главата му се люлееше безпомощно, беше все още зашеметен. Носеха го към единия от прозорците, очевидно решени да го метнат през стъклото. В този момент през отворената врата видя Лора, която нахълта в стаята и се нахвърли върху десния похитител, който пусна ръката и крака му, за да насочи вниманието си към нея. Люк мигновено се измъкна от хватката на другия мъж, падна на пода и го подкоси с един ритник през глезените. После го сграбчи с дясната си ръка отзад през шията, като продължи да притиска гръкляна му, докато мъжът изгуби съзнание. В това време Лора вече беше обезвредила своя опонент, който лежеше неподвижно на пода.

— Кои бяха тия идиоти? — попита задъхан той.

— Нямам представа. Но са дошли право тук, в тайна квартира на Ведомството, което значи, че познават работата на Спаня.

— А къде е той?

— В друга тайна квартира, недалече от тук. Той и шефът ми ме отведоха там преди малко, когато излязохме.

Тази тема просто плачеше да бъде разровена, но за момента Люк реши да изчака и се наведе да претърси двамата мъже. Нямаха документи за самоличност. Нито оръжие. Забрави ги, каза си той. Мисли!

— Вземи един чаршаф от леглото — каза й той. — Ще го накъсаме на ивици и ще вържем тия хубавци. Ще се занимаем с тях по-късно.

После Люк пристъпи към масата и взе телефона, ключовете и пистолета си. Време беше да открият Спаня.

 

 

Двамата с Лора тръгнаха бързо на запад към площада, където бе започнало всичко; с навлизането им в пешеходната зона шумът на автомобилното движение остана далече назад. Люк поглеждаше през рамо, но не забеляза някой да ги следва. Единствените шумове идваха от случайно дочути разговори на хора и от свистенето на вятъра.

Бурята беше отминала; облаците ту скриваха, ту откриваха ярката луна, сякаш някой палеше и гасеше лампа. Катедралата беше заобиколена от прожектори, които обливаха древните й камъни в топла светлина. Отдалече приличаше на четириного чудовище с камбанарии вместо уши и трансепти вместо лапи, което, мълчаливо приклекнало, оглеждаше територията си. По тротоарите не се виждаше жива душа. Уличните лампи разпръсваха жълтеникава светлина в черната като мастило нощ. Покрай бордюрите на всички улици имаше паркирани коли, някои украсени с жълти известия за глоби поради пресрочена такса за паркомясто. Капаците на повечето прозорци бяха затворени и само някоя светлинка в прорезите между ламелите издаваше човешко присъствие. Докато Люк се взираше в нощта, на петдесетина метра напред се чу странен звук, който разцепи тишината.

Един от прозорците на третия етаж се пръсна на парчета.

От него с главата напред излетя тяло на човек, превъртя се във въздуха и се стовари върху предния капак на паркирана кола.

Люк се затича напред. Лора го последва. Той моментално разпозна човека.

Лора сграбчи окървавената риза.

— Спаня! — Гласът й молеше за отговор, за някаква реакция. — Спаня?

Люк провери за пулс. Едва доловим. От порезните рани по лицето му шуртеше кръв, носът му също кървеше обилно. Но, учудващо, той отвори очи.

— Чуваш ли ме? — попита Люк.

Отговор нямаше.

По лицето на Лора за пръв път се изписа паника. Дясната ръка на Спаня се вдигна нагоре и я сграбчи за ръката.

— Направете… каквото ви… казах…

Някъде отгоре се чу глухо пукване и нещо изсвистя покрай бузата на Люк. Гръдният кош на Спаня експлодира. Звукът се повтори и черепът се пръсна пред очите му, опръсквайки и двамата с Лора с кръв и парченца кости.

Той се обърна и погледна нагоре. В рамката на избития прозорец три етажа нагоре бяха застанали двама мъже с насочени оръжия. Очевидно първата им задача бе да довършат започнатото. В краткия миг, който им бе нужен, за да се прицелят в тях, Люк се хвърли върху Лора и я събори зад паркираната кола. Двамата се проснаха върху мокрия асфалт — тя отдолу, а той върху нея, като я закриваше с тялото си.

В мрака се чуха още глухи пуквания. Към земята се посипаха куршуми.

Един се заби в капака на колата до трупа на Спаня; друг пръсна предното стъкло. За техен късмет, редицата паркирани коли им предлагаха идеално укритие; ако вместо на третия стрелците бяха един етаж по-нагоре, вероятно щяха да ги виждат.

— Да се махаме от тук — каза тя.

— Можем да се пробваме с тия момчета.

— Нашият приоритет е Гало. Това ни каза Спаня. Трябва да се доберем до Гало. Да вървим.

Тя го последва и, приведени почти до земята зад редицата коли, двамата се отдалечиха по улицата. Още няколко куршума ги последваха, прониквайки през стъкло и метал. Когато се отдалечиха достатъчно, той се обърна и погледна назад. Мъжете на прозореца се бяха прибрали. Внезапно от входа на сградата се появиха две мъжки фигури. Двамата с Лора свиха в първата пряка. Той пресметна, че имат петдесетина метра преднина. Затова тръгнаха на зигзаг, като търсеха изход от лабиринта от тесни улички. Стигнаха до главен булевард.

Люк преглътна в хладния въздух и се огледа. Уличното платно беше добре осветено, а покрай бордюрите и от двете страни бяха паркирани коли. Преследвачите им се приближаваха; все по-ясно се чуваха стъпки от тичащи крака.

— Стига сме бягали — каза Люк. — Дай да видим сметката на тези копелета.

Тя не възрази. Люк стисна в ръце беретата и те заеха позиция от двете страни на изхода на тясната уличка. Но стъпките бяха заглъхнали. Той изчака няколко секунди, но никой не се появи.

Какво, по дяволите…

Лора също изглеждаше изненадана.

— Не след дълго тук ще гъмжи от полиция — каза тя.

Ключовете от колата и телефонът с координатите още бяха у него.

— Хайде да намерим кардинал Гало.