Стив Бери
Малтийска следа (32)

30

Кастор Гало влезе в магазина.

Звънчето над вратата издрънча, когато с Чатърджи прекрачиха прага и се озоваха в полутъмно помещение, осветено само от две голи крушки. Той вдиша застоялия въздух с мирис на морска влага, видя изтъркания под, паяжините по ъглите и безкрайно интересната стока за продан.

Стенни часовници. С дървени кутии, повечето в различни стадии на завършеност. Някои в момента се резбоваха, на други вече се полагаше лак, на трети — позлата. Кастор се замисли дали е виждал този магазин като дете, но не помнеше дори да е идвал на отсамната страна на залива. Но пък между многото вили винаги бе имало най-разнообразни магазинчета и работилници. Гало се сети за един грънчар, който произвеждаше чинии, купи и вази.

Но не познаваше нито един, изработвал по онова време знаменитите малтийски стенни часовници „Тал Лира“. Той ги познаваше добре. Водещи началото си от XVII в., те бяха уникални за Малта и се продаваха навсякъде из острова. Един такъв бе висял в сиропиталището. Задачата му през летните месеци беше да го навива. Часовникът имаше две вратички — една стъклена отвън и вътре втора, върху която беше монтиран циферблатът, както и малък отвор, през който се виждаше махалото. По традиция тези часовници никога не бяха пускани в серийно производство, всеки се изработваше сам за себе си и беше уникален.

Както тези тук.

Иззад тезгяха изскочи старо куче, грохнало и измършавяло. Пристъпи няколко несигурни крачки напред, после легна на пода. Стена отделяше магазина от задната част на сградата и в нея имаше отворена врата. През излинялата завеса се появи някакъв мъж. Възрастен, с груби черти, посребрена брада и дълбоко хлътнали очи, присвити зад дебелите стъкла на очилата.

— Не приличате на кардинал — каза старецът.

На Гало му се прииска да каже нещо хапливо в отговор, но се сдържа.

— Ваш ли е магазинът?

— Да. Семейството ми изработва часовници от триста години. За съжаление, аз ще съм последният. Двете ми деца нямат интерес да продължат традицията.

— А кой сте вие?

— Ник Тавил.

Кастор се обърна към Чатърджи:

— Какво правим тук?

— Този човек знае много за Ностра Тринита.

— Вярно ли е? — попита той Тавил.

— Да.

Ярка светкавица проблесна през прозорците на магазина, последвана от силен гръм. Дъждът плющеше по стъклата. На Гало му бе нужно време, за да смели информацията. Затова се загледа в часовниците.

— Колко бройки изработвате годишно?

— Седем, понякога осем.

— И колко им вземате? Пет-шест хиляди евро?

— По-скоро седем.

— Добър поминък.

Гало си спомни часовника, който бе висял на стената в дома на родителите му. Не беше толкова впечатляващ, но пък показваше безупречно часа. Загледа се в една от кутиите, която беше в стадий на нанасяне на позлатата.

— Двайсет и четири карата?

— А как иначе!

Повърхността изглеждаше леко матова, но той знаеше, че завършеният продукт ще бъде полиран до блясък. Насочи вниманието си обратно към Тавил.

— И какво смятате, че знаете?

— От много години издирвам тайните документи на рицарите. Баща ми ги е издирвал преди мен. И неговият баща преди него.

— Рицар ли сте?

— Не. Не съм католик.

Подозрителен по природа, Гало изгледа Чатърджи.

— Откъде познаваш този часовникар?

— С него сме стари приятели.

— Вярно си е — добави Тавил, като заобиколи тезгяха и приклекна до кучето, за да го погали. — Има едно място, недалече от тук. Древно гробище близо до морето, което си е там от векове. В него е погребан рицарят, когото Наполеон убил в двореца на Великия магистър с приковани към масата ръце.

Сега Гало разбра откъде Чатърджи е чул тази история.

— Моят дядо ми беше разправял, че картата с местонахождението на документите е била погребана заедно с него.

— Откъде е могъл да знае това?

— Нямам представа. Но дядо ми не беше глупак.

— Наистина ли картата е погребана там?

— Никога няма да разберем. Гробът е плячкосан в началото на трийсетте. Дядо ми и още няколко души се опитали да спрат крадците. Но били убити и крадците се измъкнали. Така че никой не може да каже дали нещо е било намерено и какво. Дядо ми бе посветил живота си на издирването. Знаеше много. Аз съм запазил всичките му книги и документи.

Щеше да е добре Гало да ги прегледа. После. Сега той каза:

— Искам да видя гроба.

— В този дъжд? — попита Тавил.

— Защо не? И без това съм мокър.

Часовникарят се позасмя.

— Да, имате право.

През прозорците на магазина откъм улицата пробягаха лъчи от фарове. Гало се стегна. Затръшнаха се врати на кола. Той пристъпи към прозореца и се взря в мрака отвън. Чатърджи застана до него. Две фигури се приближиха до тъмната сянка на колата, с която бяха пристигнали двамата с Чатърджи. Проблесна искра и автомобилът избухна в огнено кълбо; силата на експлозията, последвана от мощна топлинна вълна, повдигна цялата каросерия от земята, като запрати покрива някъде в непрогледната стена от дъжд.

Тялото му се скова от ужас. Никога преди не бе виждал нещо подобно.

Колата се стовари на земята сред огнени езици и гъст черен дим от възпламененото гориво. На светлината на пламъците Гало видя силуетите на двамата мъже, които се обърнаха към магазина с насочени автоматични карабини.

Жилестата ръка на Чатърджи го сграбчи и го дръпна надолу.

Тавил все още стоеше до кучето си.

— Лягай долу! — изкрещя Чатърджи.

Вихрушка от куршуми се изви в магазина. Посипаха се стъкла. Част от куршумите попаднаха в жива плът със смразяващ кръвта плясък. Тавил изохка и се строполи на една страна върху пода; тялото му се затърчи в спазми. Кучето подскочи, изквича уплашено и хукна към задната стаичка. Шумът от бурята вече се чуваше ясно през разбитите прозорци. В помещението нахлуваше вода от пороя, вятърът свиреше зловещо като болезнен стон.

— Пропълзи зад тезгяха — каза Чатърджи.

— Ами старецът?

— Той не е мой проблем. Ти си.

Чатърджи се пресегна зад гърба си и извади пистолет от скрития кобур. После му показа с дулото накъде да върви.

— Давай! Аз идвам след теб.

Без да се надига, Гало пропълзя зад тезгяха и през тънката завеса мина в задната стаичка на магазина. Чатърджи изстреля два куршума навън в тъмното, после допълзя при него.

— Това ще ги забави, сега поне знаят, че сме въоръжени. Да вървим.

— Ами часовникарят?

— Мъртъв е.

— Как тези хора са научили, че сме тук? — попита той. — Откъде се взеха?

— Сега не е време за разбор на ситуацията.

Чатърджи се изправи и Гало направи същото. Намираха се в неугледно помещение, задръстено от купища боклуци. Единствената слаба светлина идваше от един лампион в ъгъла. Стълбище водеше към горния етаж. Двата прозореца бяха закрити с мръсни пердета. Нямаше заден изход. Чатърджи отиде до единия прозорец, дръпна пердето и погледна навън.

— Я виж какво има тук!

Гало се приближи и надникна. И видя пристан. С малка лодка, която се поклащаше върху водата.

— Ето нашето спасение — каза Чатърджи.

Бурята отвън бушуваше, дъждът валеше като из ведро, но вятърът, слава богу, беше поутихнал. В лошо време Средиземно море можеше да бъде безмилостно. В течение на векове то бе служило като главната защита на острова. Крайбрежните течения бяха убийствени, както и скалистият бряг с надвисналите му скали, нарязани от дълбоки клисури. Но всичко бе за предпочитане пред оставането им тук.

Входната врата на магазина се разтвори с трясък.

— Да тръгваме — извика Чатърджи.

Но пътят им към спасението бе преграден от решетка от ковано желязо. Чатърджи повдигна нагоре плъзгащия се прозорец, който изскърца жално, запъна се с крака за стената и сграбчи с две ръце решетката. След няколко дърпания тя леко поддаде. Гало също се включи и двамата заедно успяха да изтръгнат болтовете, които я държаха за прогнилото от влага дърво.

Чатърджи я захвърли настрани.

Гало прекрачи перваза и се провря навън. Чатърджи го последва. Дъждът падаше все така с монотонна неумолимост от катраненото небе. От магазина до пристана водеше пътечка. Подметките му се хлъзгаха на всяка крачка, докато пристъпваше припряно, но предпазливо по мокрите каменни плочи. Стомахът му беше свит от смразяващ страх.

— Върви, не спирай — подкани го Чатърджи.

Стигнаха до пристана и той видя, че лодката беше типична дайса — малка и солидна, с извит нагоре нос и кърма. Такива се използваха като водни таксита в Големия залив. Приличаха повече на гондоли и не бяха пригодени за плаване в открито море. Обикновено се задвижваха с весла, но тази беше оборудвана с извънборден двигател. Гало усети, че и Чатърджи е притеснен. Но нямаха избор.

— Качвай се — каза Чатърджи.

Скочиха в лодката и той освободи въжетата, с които бе привързана към брега. Вълните и вятърът им помогнаха да се отдалечат бързо от пристана. После Чатърджи дръпна въжето и двигателят се събуди.

Нощта ги погълна.