Стив Бери
Малтийска следа (28)

26

Малоун изгледа мъжа, който се наричаше Полукс Гало.

— Същото име носеше и онзи, който току-що се опита да ме убие.

— Знам, за което се извинявам — каза Гало. — Но в редиците на хоспиталиерите назрява сериозна криза. Мъжът, с когото сте имали проблем, явно се представя за мен.

Това беше очевидно.

— А кой е той?

— Рицар, както и останалите с него. Във всяка организация се появяват фанатици. Ние не сме изключение.

Темата изискваше по-обстоен анализ, но той реши първо да изслуша Стефани.

— Котън, преди няколко часа разбрах в какво си се замесил — каза тя. — Работя върху ситуацията повече от седмица, но едва сега научавам за англичаните.

— Каква ситуация?

— Не съм напълно сигурна. Нещата са в постоянен хаос, най-меко казано. Знам, че си имал работа с Джеймс Грант, а Грант е свързан с Ведомството.

Навремето, като действащ агент в отряд „Магелан“, Малоун на няколко пъти си бе имал работа с хората на Даниел Спаня. Същото правеха и повечето разузнавания в западния свят. Ватиканът беше истинска златна мина за информация. Всеки ден от хиляди свещеници, епископи, миряни и нунции в централата постъпваха църковни, политически и икономически сведения. Ватиканът разполагаше с изумително множество от очи и уши в почти всяка държава на света. Никой друг не притежаваше подобна шпионска мрежа.

— Разбира се — продължи Стефани, — да работиш с Ведомството не е еднопосочен процес. Информацията трябва да се разменя. Знам, че преди няколко седмици Джеймс Грант е споделил факта за появяването на писмата на Чърчил. Издирил е потенциалния продавач и е питал Ватикана дали разполага с нещо за него. Каквото и да било, стига да потвърждава автентичността на писмата. Напълно естествено, човекът не е искал да си губи времето с измамник. И е говорил лично със Спаня.

— А какво е научил? — попита Малоун.

— Вероятно Спаня не му е бил от голяма полза. И въпреки това той сега е в Малта и сее хаос, докато Грант е в Италия и издирва онези писма. Надявам се, че Люк владее положението там, макар че по-рано днес и той си имаше проблеми.

— Люк ще свърши работа.

— Не се съмнявам. Но и той като теб работи слепешком.

Гало се обади:

— Това е трудна ситуация за мен, господин Малоун. Моят брат близнак кардинал Гало е дълбоко замесен. Боя се, че се е оставил да го въвлекат в поредната авантюра.

— Четох за него и за случващото се с вашата организация. Казвате, близнак. Еднояйчен ли?

Гало кимна. За жалост, в статиите, които Малоун бе чел, не фигурираше снимка на кардинала. Ако имаше такава, той щеше навреме да разкрие измамника.

— А кой се опита току-що да ме убие? — попита той.

— Една група в нашите редици, известна като Тайното братство.

На ръцете на мъжа нямаше пръстен, нито по нещо личеше, че е носил такъв в миналото.

— Измамникът ми разказа за тях, като ме увери, че вече не съществуват.

— Допреди няколко часа бих се съгласил с него. Но това явно не отговаря на истината. Съществуват в някаква нова форма. Смятам, че те са ви нападнали във вилата и са убили трима души, между които един от своите.

— За да не го заловя жив?

— Логиката сочи натам. Трябва да разберете, че благодарение на моя брат малтийските рицари сега са дълбоко разделени. Води се гражданска война. Една от страните остава вярна на Ордена, другата открито се бунтува. Тази вечер сте попаднали на група бунтовници.

— А къде бяхте вие, когато въпросните бунтовници се опитваха да ме убият?

— В Рим. Едва в самолета научих за възникналата ситуация и че сте били в Палацо ди Малта. Последните няколко дни поддържам връзка с госпожица Нел, работим заедно. Когато споменах ситуацията и казах името ви, тръгнахме насам колкото се може по-бързо.

Малоун нямаше причина да не му вярва, особено след като и Стефани беше замесена.

— От Тайното братство искат писмата на Чърчил — каза Гало, — за да сключат сделка с британците. Може да се предполага, че британците разполагат с информация, която им е нужна.

— Каква например? — попита той.

Гало се поколеба, но Стефани му кимна окуражително.

— Рицарите хоспиталиери са уникални сред воините монаси — каза Гало. — Тамплиерите ги няма вече. Тевтонските едва живуркат. Но хоспиталиерите си остават сила. Ние сме глобална благотворителна организация. Донякъде дължим оцеляването си на нашата адаптивност, на това, че винаги успяваме да допринесем полза. Донякъде на настойчивост и на късмет. Но една част от причините е в онова, което някога сме знаели. И което включва нещо, наречено Ностра Тринита. Нашето триединство.

— Звучи като нещо, предавано между поколенията.

— И е. Всъщност това е нашата същина. Отначало е било Ностра Дуе. Светото двуединство. Два документа, които рицарите са пазели ревниво от самото начало. Единият се нарича Pie Postulatio Voluntaris, „Най-благочестивата молба“, от хиляда сто и тринайсета, който признава съществуването ни и потвърждава нашата независимост и суверенитет. Вторият е Ad Providam от хиляда триста и дванайсета, с който папа Климент Пети ни предава във владение за вечни времена цялото имущество на тамплиерите. Те са разпуснати пет години преди това. Във Ватикана се намират подписани и двата документа, така че няма никакво съмнение в тяхната автентичност. Но ние винаги сме съхранявали свои оригинали.

— Защо? — попита Стефани.

— Те са единственото свидетелство за нашата легитимност, за независимостта ни. И двата принципа са оспорвани неведнъж в миналото, но тези два папски декрета винаги са решавали спора.

— А третата част, която ги прави Триединство?

— Тя стига до нас по-късно, през Средните векове, и е много по-загадъчна. Доколкото ми е известно, днес няма жив свидетел, който да я е виждал. Нарича се Constitutum Constantini. „Константинов дар“. Него са търсили Наполеон и Мусолини и него е тръгнал да дири сега моят брат. Всичките три документа са били държани заедно и съхранени през вековете от Тайното братство, чиито членове са полагали клетва да ги опазят. И са ги опазили чак до хиляда седемстотин деветдесет и осма, когато и трите документа изчезват безследно и оттогава никой не ги е виждал. За да покажат единството и солидарността си, членовете носят пръстен с гравиран палиндром, който датира от времето на Константин Велики.

И той разказа на Стефани за пръстена и петте реда букви, които се четат по един и същ начин във всяка посока:

SATOR

AREPO

TENET

OPERA

ROTAS

— Латинският надпис е бил тълкуван по много различни начини — каза Гало. — Един от вариантите е: „Сеячът, без да отделя очи от ралото, направлява колелата с внимание“. Което е безсмислица, както и всички останали тълкувания.

Включително онова на Грант днес.

— Истинското послание е скрито.

Гало бръкна в джоба на сакото си и извади писалка и малък бележник. Начерта кръст от квадратчета, които запълни с букви, като встрани от него добави още четири полета.

— Взети заедно, буквите на четирите думи образуват анаграма. Ключът е буквата N в средата. Всички букви от палиндрома са групирани по двойки, с изключение на N. Ако бъдат подредени около нея в центъра, буквите образуват кръст, по който в две посоки се четат думите Pater Noster, „Отче наш“ на латински и първите две думи от молитвата. Останалите четири букви — по две А и О, са инициали на думите „алфа“ и „омега“. Началото и краят. Символи на вечността от Откровение. За християните от четвърти век това е означавало, че Бог е навсякъде.

— Кой би могъл да предположи? — каза Малоун. — Това няма как да е съвпадение.

— Не е. Ранните християни са използвали палиндрома като таен код, с който са се разпознавали помежду си. Лично Константин го е одобрил. В крайна сметка в Тайното братство го възприемат за свой символ.

— Какво общо има всичко това с предстоящия конклав? — попита Стефани.

Малоун си задаваше същия въпрос.

— Вероятно всичко — отвърна Гало. — Днес Константиновият дар придобива особена актуалност, която брат ми също е усетил. Вероятно не без помощта на архиепископ Спаня. Кастор иска да бъде папа.

Това беше нов елемент в бъркотията, който Малоун си отбеляза наум да доизясни при първа възможност. Засега му бе нужна повече информация за третия елемент.

— Ето какво знам аз — продължи Гало. — Константин утвърждава християнството като религията, заменила езичеството. По онова време то вече не е някакво слабо регионално движение. Над пет процента от населението са християни. Така че той го обявява за официална държавна религия, а себе си — за неин глава. Константиновият дар е свързан по някакъв начин с този негов ход. Но как? Наистина не знам.

— И никой в организацията ви няма представа какво пише в документа? — попита Стефани.

— Не. Брат ми е открил в архивите на Ватикана, че има някаква връзка с ранната Църква. Със структурата и организацията й. Но каква е тя? Не знам. Знам само, че папите от векове насам се боят от внезапното му появяване, като се надяват да остане скрит. Хоспиталиерите са се съобразили с искането им.

— Като са получили нещо в замяна — добави Малоун.

— Именно. Затова ние сме оцелели, докато другите са изчезнали.

Гало видимо спестяваше част от истината и Малоун му каза:

— Сега не е време за престорена свенливост.

— Прав сте. Не е сега моментът. Ние наистина използвахме като разменна монета онова, което знаехме. — Гало помълча, после продължи: — Петстотин години след смъртта на Константин Църквата вече е най-могъщата политическа институция в Европа. През шестнайсети век Мартин Лутер е първият смъртен, оспорил авторитета й. След което се появява Наполеон. За него на света има само един всемогъщ владетел, в когото Бог се вслушва. Той самият. Затова му е нужно Църквата да я няма. Иска своя и по собствените му думи нова, послушна религия. Затова премахва Инквизицията и Списъка на забранените книги и възвестява новата християнска вяра, като създава дори нов християнски календар, по който за година първа обявява хиляда седемстотин деветдесет и втора, провъзгласява Париж за свещен град, а Рим — за негов подгласник. Наполеон иска нова световна религия, също както Константин е искал християнството, и — подобно на Константин — иска да бъде неин глава. Но преди това е трябвало да унищожи Католическата църква.

За Малоун част от чутото звучеше познато, особено онова за религията като политически инструмент. Но други елементи бяха нови.

— Наполеон нахлува в Италия и разгромява папската армия — продължи Гало. — След което се насочва към Рим, където не среща никаква съпротива, и плячкосва Ватикана. През хиляда седемстотин деветдесет и осма обявява Рим за република и иска от папата да се оттегли от светската си власт. Пий Шести отказва, при което Наполеон го пленява и след няколко месеца папата умира зад решетките. Новият папа се опитва да постигне мир, но напразно; Наполеон отново нахлува в Италия и взема и него в плен. Папата е освободен едва след като британците слагат край на Наполеоновото управление през хиляда осемстотин и четиринайсета. И тогава се случва нещо невероятно. След като Наполеон е заточен на остров Света Елена, папата пише писма, призоваващи за снизхождение. Можете ли да си представите? След онова, което Наполеон му е причинил — взел го е в плен, лишил го е от всичко, — да моли за милост към врага си?

— Може просто да е постъпил християнски — отбеляза Малоун.

— Може. Но никога няма да знаем със сигурност. Наполеон, все още заточеник, умира през хиляда осемстотин двайсет и първа. Папата — две години по-късно. Най-вероятно Светият престол през цялото време е смятал, че Константиновият дар е бил притежание на Наполеон, а разкриването му е било толкова опасно за тях, че са се опитвали да го умилостивят.

— А така ли е било?

— Не, но Наполеон е бил добър лъжец, като се е възползвал от две възможности, предоставили му се при разграбването на Ватикана. Освен това е плячкосал и Малта.

Малоун усети как го обзема любопитство.

— Църквата знаела ли е, че Ностра Тринита се е загубила още с нахлуването на Наполеон в Малта?

— Естествено. Но по онова време никой не е имал представа къде е била скрита. Сега знаем, че човекът, който я е укрил, е бил екзекутиран и е отнесъл тайната в гроба.

— И сега вашият брат я издирва, така ли? — попита Стефани. — Също и Спаня.

— Така мисля.

— Вие така и не ми обяснихте защо от Тайното братство току-що се опитаха да ме убият.

— Много просто — отвърна Гало. — Защото британците са ги помолили да го направят.

— Той е прав. Джеймс Грант е мошеник — заяви Стефани.

— А Мусолини? — попита Малоун. — Как се вписва в цялата картина?

— Това е именно причината моят брат и архиепископ Спаня да играят в един отбор.