Стив Бери
Малтийска следа (13)

11

Юни 1798 г.

Без да обръща внимание на писъците, които се носеха по дългите коридори, Наполеон Бонапарт се любуваше на красотата на двореца. През последните 225 години Велики магистри бяха живели между тези стени, бяха крачили из мраморните фоайета, наслаждавали се бяха на картините в галериите и си бяха устройвали пиршества в банкетната зала. Горе в кулата имаше дори обсерватория. Сградата беше двуетажна и издължена, напомняща на Лувъра, с двойни стени, кухината между които беше запълнена с чакъл, подобно на крепост; елегантната й широка цели 100 метра фасада гледаше към Пиаца дел Кавалиери — Площада на рицарите.

Това е свещена земя, му бяха казали.

В миналото нито един малтиец не бил допускан до площада, нито до двореца без специално разрешение. Той вече бе решил да се подмаже на местните, отменяйки този закон и преименувайки пространството Площад на свободата.

Добър ход. Правото на завоевателя.

Той беше във възторг. Дотук всичко се нареждаше идеално. Тръгнал бе от Франция преди месец начело на няколкостотин кораба и 7000 бойци, за да завладява Египет. По пътя бе решил да превземе и Малта и бе пристигнал във Валета преди три дни. От палубата на флагманския кораб в пристанището бе оглеждал с възхита крепостните стени, самия град, издигащ се терасовидно към билото на хълма, сградите с цвят на мед, стъпили една върху друга, сякаш изсечени от един-единствен каменен блок. Бяха му казали, че с многобройните си кули и куполи градът представлява екзотична гледка, и това се бе оказало истина.

Как го бяха нарекли рицарите?

Civitates Humillima. Най-скромният град.

Нито веднъж след турската обсада през 1565 г. край бреговете на Малта не се бяха появявали толкова много корабни платна. В онези времена рицарите може да са били готови да бранят острова си до последна капка кръв, но този път нашественикът ги бе хванал неподготвени. Слава богу, шпионите му се бяха оказали на висота, преброявайки едва 332 рицари, от които 50 твърде стари, за да се бият, и всичките страдащи от лошо снабдяване и некадърно командване. С топовете на крепостта не бе стреляно от век, барутът беше негоден, гюлетата ръждиви. А когато френските рицари, които наброяваха близо двеста от всичките 332-ма, отказаха да се бият, всичко приключи за два дни с пълна капитулация, като Великия магистър подписа акта за предаване на острова с последните останки от неговия суверенитет.

Наполеон се загледа отново в стените на двореца. От славното наследство не бе останало нищо. В ехтящите зали и коридори витаеше мрачна атмосфера на запуснатост. Какво ли се бе случило с всички тези Велики магистри? Малцината избраници, чиято власт някога бе граничила с абсолютизъм. Живеели като крале, носели корони, приемали чужди посланици и изпращали свои в кралските дворове. Държали на служба рояци капелани и лични лекари, десетки слуги, пазачи на дивеч, соколари, барабанчици, тръбачи, лакеи, коняри, пажове, перукери, навивани на часовници, дори ловци на плъхове. Разполагали с бездънни хазни. Папи и императори бяха изпълнявали капризите им.

Но това бе минало.

С отслабването на заплахата от източните неверници рицарите бяха станали ненужни. Отдали се бяха на пиянство и дуели помежду си, а от някогашната им дисциплина не бе останало нищо. Германската и италианската балия се бяха разпаднали. Много от останалите бяха обречени. Една някога велика институция се бе превърнала просто в източник на издръжка за млади безделници от определени привилегировани фамилии. Нещо повече: революциите в Европа, и особено френската, бяха оставили рицарите с вързани ръце, намалявайки приходите им с близо две трети.

А сега всичко, което бяха имали, принадлежеше на Франция.

Той чу стъпки и се обърна. Един от адютантите му пристъпваше с маршова стъпка по широкия коридор; тракането на токовете му отекваше от мраморните стени. Наполеон знаеше какво се иска от него. Очакваха го в Залата на Върховния съвет.

Мъжът кимна и го поведе напред през лабиринта от коридори и зали с голи стени; всички картини и тапети вече бяха пренесени от войниците му на флагманския кораб заедно с останалите трофеи. Хората му бяха плячкосали Валета и останалите селища на острова, грабейки рицарски доспехи, сребърни хирургически инструменти, комплекти фигури за шах от слонова кост, мебели, ковчежета с пари, златни кюлчета. Не бяха пощадени дори безценният меч и кама на Дьо Балет, подарени на отдавна покойния Велик магистър от краля на Испания като награда за храбростта му по време на Великата обсада.

Наполеон беше прибрал всичко. Корабът му — „Л’Ориент“ — се пръскаше по шевовете от плячка. Но не беше открил онова, заради което всъщност бе дошъл. Нещото, което би могло да се окаже по-ценно от всичкото злато и сребро на света.

Той влезе в залата. В далечния й край, на повече от трийсет метра от входа, върху подиум, покрит с червен плюшен балдахин, се намираше тронът на Великия магистър. На това място се бяха събирали в течение на векове Върховният съвет и Главният приорат; тук бе центърът на рицарската власт. По стените имаше дванайсет великолепни фриза, описващи Великата обсада. Паметник на едно отминало време на доблест и благородство. И начин за него да се запише в историята. Той обичаше този вид пропаганда.

Залата беше празна, ако не се броеше простата дървена маса в средата. Срещу нея седеше мъж, завързан за дървен стол, дланите му бяха положени върху плота на масата и заковани с по един пирон, за да не мърда. Горкият човек беше по нощна риза, явно войниците му го бяха прибрали от къщи, докато бе спял. Пленникът стенеше, главата му клюмаше и се удряше в масата, от брадата му капеше лига, раните му кървяха. Бонапарт пристъпи към него и понечи да въздъхне от задоволство, но остра воня го удари в ноздрите; мъжът бе облекчил червата и мехура си на стола.

— Причиняваш си толкова страдания за нищо — каза той. — Водачът ти те изостави.

Което си беше самата истина. Фердинанд фон Хомпеш, Великият магистър, беше предал Малта без бой, отваряйки доброволно портите на Валета. Донякъде помогна и обстоятелството, че рицарите бяха дали обет да не вдигат оръжие срещу братя християни.

— Твоят Велик магистър е взел ръката и китката на свети Йоан Дамаскин, и иконата на Богородица от Филермо и е отплавал с тях.

Бонапарт видя как очите на мъжа се разшириха от ужас; той осъзнаваше жестоката си участ.

— Преди Хомпеш да си тръгне обаче, аз свалих пръстена от ръката на свети Йоан. — Той му го показа. — Чудесно бижу, ще си го запазя. И без това едва ли ще върши работа на мъртвец.

Отговор нямаше. Но той не бе и очаквал.

— Твоят Велик магистър те остави на милостта ми. Сам.

— Нищо… не съм… ти казал. Нищо… няма… да ти кажа.

Наполеон даде знак с ръка и адютантът постави на масата керамична купа. Измъчваният рицар хоспиталиер вдигна глава и сякаш разпозна снопчетата растения в нея.

— От Скалата на Генерала — каза Наполеон. — Казаха ми за лечебните й свойства и поръчах да наберат.

До брега на остров Гозо, северно от Малта, над водата се подаваше малък остров от варовик. В течение на хилядолетия вълни се бяха разбивали в сивите му голи скали. Върху него вирееше странно храстовидно растение, което не се срещаше никъде другаде по света. Той бе чувал легенди за кръвоспиращите му свойства, когато бъде наложено върху отворена рана. Преди петдесет години тогавашният Велик магистър бе обявил острова за забранена зона и бе поставил стражи да го охраняват, за да се ползва единствено от рицарите. Всяко нарушение на забраната се наказваше с тригодишна каторга като гребец на галера. Бонапарт смяташе да сложи край на тази егоистична забрана, но не преди да се е запасил с достатъчни количества от растението.

— Усещаш ли миризмата? — попита той.

Растението излъчваше остра миризма, която неприятно се примесваше с вонята от изтезавания. Той понечи да извади кърпичка, за да си закрие носа, но се спря. Един генерал никога не бива да издава слабост.

— Кажи ми онова, което искам да знам, и растението може да излекува раните ти.

Мълчание.

— Ти вече спази дадения обет и не издаде нищо. Трябва да призная, че това е достойно за възхищение. Но животът ти като малтийски рицар свърши. Орденът не съществува. Няма нужда повече да пазиш тайната. Облекчи страданията си и ми кажи къде да намеря Ностра Тринита.

При тези думи очите на мъжа се разшириха.

— Откъде… знаеш за… това?

— Съществуването му не е тайна за Църквата, поне за някои кардинали. Те ми разказаха за него или поне онова, което знаят. Заинтригуван съм, така че забрави обета и ми кажи къде да го намеря.

Рицарят поклати глава.

— Този обет е… всичко, което… ми остана.

Главата му клюмна отново върху масата.

Бонапарт можеше само да гадае каква ли болка му причиняват тези пирони. Той пристъпи напред и забеляза сребърния пръстен на ръката му. И буквите.

SATOR

AREPO

TENET

OPERA

ROTAS

Пресегна се и го изхлузи от пръста му.

Мъжът вдигна глава и го изгледа гневно след това посегателство.

— Това… не ти… принадлежи.

Бонапарт се взря в изцъклените му от болка очи.

— И за този пръстен ми казаха. Знакът на Константин. Символът на вашето славно Тайно братство. — Той помълча малко и добави: — Дошъл съм за Константиновия дар. И ме разбери правилно, драги ми рицарю: животът ти зависи от това да го получа.

 

 

Кастор изгледа Чатърджи.

— Откъде знаете всичко това?

— Какво ви казах, Ваше преосвещенство, от доста време работя по въпроса.

Самият той също се бе ровил в библиотеката на Ватикана. Като префект на Апостолическата сигнатура бе имал достъп и до закритите секции, до тъй наречените секретни архиви, за чието ползване се изискваше папско разрешение. И бе оползотворил добре времето си между рафтовете с книги, за да научи всичко, което се знаеше за Ностра Тринита. Нашето триединство.

— Наполеон е дошъл в Малта, за да издири тази безценна реликва на хоспиталиерите — каза Чатърджи. — Онзи рицар с прикованите към масата длани отказал да му разкрие каквото и да било. Чел съм за такъв героизъм в старите книги. Онези, които се търкалят по тавани и мазета, забравени от времето, и никой не може да каже дали са истина или измислица. Накрая Наполеон го пронизал в гърдите, като оставил сърцето му да бие, докато подът на Залата на Върховния съвет се облива в кръв.

— Което означава, че не е научил нищо.

— Да съм казал това?

Отговорът заинтригува Кастор.

— Искате да кажете, че можем да я открием?

Чатърджи се ухили.

— Трябва да тръгваме.

— Къде отиваме?

— Един човек иска да разговаря с вас.

— Мислех, че вие сте този, който иска да ме види.

— Никога не съм казвал такова нещо. Това са си ваши предположения. Един съвет, който ще ви бъде от полза в следващите няколко часа. Никога нищо не предполагайте.