С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (38)

Глава 38

Случайните поръчки, които успях да намеря, докато Лос Анджелис се съвземаше, секнаха, когато настъпи втората седмица след бедствието — хората вече не бяха достатъчно отчаяни, за да ме наемат за неща от първа необходимост и все още бяха прекалено заети с това да възстановят живота и ежедневието си, за да се тревожат за дреболии.

Артър се върна в апартамента си, като ме остави сама с прекалено много мисли — за Дона и Питика, за това, което тя успя да ми причини, за Рио и нещата, които не ми каза. Спях дълбоко и по всяко време, а през останалата част от денонощието пиех. Много.

Седмица и половина след последната ни конфронтация с Питика, получих имейл от Чекър, в който пишеше, че следи развитието на нещата и доколкото може да каже, над седемдесет процента от източниците на приходи на Питика са преместили парите си извън обсега на организацията. На Дона и хората й щеше да им трябва дълго време да възстановят тези ресурси. Бяха в нокдаун.

Прекарвах много време в зяпане по улиците и се чудех кога престъпността ще започне да се увеличава. И после пак пиех.

Една вечер се събудих трезва, ярките сънища прогонваха размазаната действителност, сцените бяха толкова реалистични, че мозъкът ми няколко секунди се колебаеше да реши кой свят е верният.

Страдах от кошмари, откакто се помнех, но през последните две седмици бяха станали по-лоши.

Откакто срещнах Дона.

Лежах на одеялата и се мъчех да свържа фрагментите от съня, когато ме обзе силно чувство за дежа вю. Места, лица — все не можех да ги видя ясно, а мозъкът ми се мъчеше да възстанови забравените спомени и стомахът ми се свиваше, докато накрая усетих как в гърлото ми се надига горчивина. Каквото и да беше пропълзяло в подсъзнанието ми снощи, вече го бях виждала.

Или го бях сънувала и преди.

Лицето на Дона изникваше в съзнанието ми на фона на форми и фигури, които не исках да видя, полузабравени сцени, видения и спомени и един свят, който беше само наполовина истински…

Болката в кокалчетата ми разкара образите. Бях забила юмрук в стената до мен.

Изтрих кръвта и мазилката от ръката в ризата си и се надигнах от леглото, за да намеря още алкохол. Бутилките от предишната вечер — или от когато за последен път съм била будна — бяха празни и приличаха на широка стъклена гора, заемаща масата и пода, и свидетелстваща за обичайната ми компания.

Алебарда.

Вдигнах една бутилка със стилизирано изображение на брадва на етикета.

Алебарда. Защо ми беше дошло наум това?

Думата ме прободе като фрагмент от друг забравен сън, късче, полузаровено в съзнанието ми.

Алебарда и Питика, пишеше в бележката, която Антън ми беше дал, както ми се струваше, в друг живот. Но не, имаше и друго — думата ме побутваше, причиняваше сърбеж, дразнене, което не отминаваше и отекваше дълбоко в съзнанието ми.

Ехо от гласа на Дона? Образът й изплува в паметта ми, издигна се високо над мен, преливаше в хиляди пикселирани слоеве. Усещах ръцете й върху лицето си, докосващи мозъка ми — чувах гласа й, но думите се наслагваха в объркана маса.

Дали си спомнях нещо, което беше казала, докато се борехме? Когато ме разкъсваше на парчета?

Обхвана ме страх. Започнах да ровя из хаоса в апартамента за парче хартия, като хвърлях настрани бутилки, опаковки от храна и мръсни дрехи, докато си повтарях думата в главата си отново и отново, страхувайки се, че може да избледнее, преди да успея да я запиша.

Намерих един стар плик и полузасъхнала химикалка и надрасках на него по-бързо, отколкото успявах да оформя думите в главата си: АЛЕБАРДА. ТОВА ОЗНАЧАВА НЕЩО ВАЖНО. ОТКРИЙ КАКВО.

Изреченията плуваха пред погледа ми: откачени, абсурдни, сякаш ми се подиграваха. Те не означаваха нищо.

Глупости. Смачках плика в ръката си.

После кой знае защо го изгладих и го сложих в чекмеджето. В края на краищата „Алебарда“ имаше нещо общо с Питика; така се казваше в бележката на Антън. Беше глупаво да си мисля, че е нещо повече от това, а и все едно не можех да го разследвам, след онова, което беше направила Дона, но все пак… то трябваше да означава нещо.

По някаква причина потреперих.

Трябваше да пия нещо. Да. Големи количества алкохол — това ми звучеше идеално точно сега. Нещо в мен искаше да се напие царски и да изпадне в безсъзнание за три дни. Добър план.

Грабнах ключовете си и тръгнах към вратата. Отворих я и видях Артър, който се канеше да почука.

— Артър — изненадах се аз. — Здрасти.

— Здрасти, Ръсъл — каза той.

Постояхме за момент в неловко мълчание.

Артър махна с ръка, сякаш да се извини:

— Опитах се да ти се обадя.

Телефони. Точно така. Порових в джобовете си и намерих последния си телефон. Гледаше ме празният му екран и смътно си спомних, че се ядосах като звънна преди няколко дни и го изключих. Натиснах копчето и видях съобщение, според което имах четиринайсет пропуснати обаждания.

Ха!

— Извинявай — казах аз. — Трябвах ли ти за нещо?

За моя изненада той се захили. Имаше много красива усмивка.

— Ръсъл, напомняш ми за някой, който познавах едно време. Някой, който беше дяволски умен също като теб и също толкова обидчив.

— А?

— Имаш ли нещо против да вляза за малко?

— Разбира се, защо не. — Отворих широко вратата, тръгнах пред него и се отпуснах на влажното канапе. Артър седна до мен. Обходи с поглед гората от празни бутилки, но не каза нищо, а аз си напомних, че така или иначе не ме е грижа какво ще си помисли. Попитах: — И така?

Какво има?

Той имаше вид на човек, който търси подходящи думи.

— Чекър се върна — каза той накрая. — Преди малко бях при него да го видя.

— О-о — казах аз. — Добре.

— Ти добре ли си? — попита той. Колкото и да е странно, стори ми се, че се интересува от отговора. Всъщност, изпитах силно усещане, че е бил целия този път дотук, за да… за да види как съм. Какво става тук?

— Добре съм — казах аз.

— Наистина ли? — Засмя се леко дрезгаво. — Защото аз не съм.

Дали са канеше да сподели нещо с мен?

— Струва ми се, че чакам живота да се нормализира — казах аз. За мен това донякъде беше станало. Като се изключат сънищата. Но може би и те бяха нормални. Беше ми трудно да си спомня.

— Не съм работил по друг случай, освен този от шест месеца — каза Артър. — Ще е странно да се заема пак с рутинни разследвания и разводи.

— Вълнуващият живот на частния детектив? — Ех, как се радвах, че нямах неговата работа.

Той изсумтя.

— Да, „вълнуващ“ не е точната дума. Все пак обикновено имам достатъчно работа, за да вземам случаи про боно за онези, които се нуждаят от това — и те винаги са по-добрите. Пак няма много вълнения, но изпитваш вътрешно удовлетворение, нали разбираш?

Не бях сигурна защо ми го казва.

— Разбира се — отговорих аз.

— Само че не мога да си избия нещо от главата — продължи той. — Това, което направи с нас. Не ми харесва да съм нечия марионетка. — Стоманеният тон в тези думи би могъл да накара дори Дона да се замисли, ако вече не ни беше победила.

— Да — казах аз. — И на мен не ми харесва.

— Не мога… — Той потърка брадичката си с ръка. — Всичко, което си спомням, че си мислех, в онзи момент ми се струваше толкова логично.

Все още ми се струва така, ако съм честен. Но в мен има нещо, което знае, че части от мен изобщо не са от мен… и все още не съвсем сигурен кои са тези части: просто знам, че са там. Мисля, че това ме плаши най-много, да не знам кое съм аз и кое е тя.

— Съвсем сигурна съм, че когато насочи пистолета към мен, беше само Дона — казах аз.

— Кой път?

И двата се позасмяхме, макар че не беше смешно.

— Не е обичайният ми навик, да знаеш — каза Артър. — Да поздравявам хората с пистолет. Не ме хвана в най-добрата ми седмица.

— Е, и аз обикновено не повалям хората в безсъзнание, като се запознаваме — казах аз.

Той се престори на изненадан.

— Наистина ли?

Ударих го по рамото. Съвсем малко по-силно, отколкото беше необходимо.

— Ау! — Той ме изгледа с престорено възмущение, разтри рамото си и после пак стана сериозен.

— Слушай. Мислех си нещо. Дона — когато ни държеше затворници, тя ни говореше, и на двама ни, дълго време.

— Да — казах аз. — Да, говореше ни.

— Откъде знаем… как може да знаем, че няма и друго?

— Искаш да кажеш, откъде да знаем, че нямаме — как да кажа — спящи личности, скрити в нас или нещо подобно? Че това, което мислим, вече може изобщо да не са нашите мисли?

— Нещо такова.

Погледнах ръцете си. Не бих казала, че това никога не ми е минавало през ум.

— Според мен за тях не би си струвало усилието — казах аз. — Да имат такова ниво на контрол. Тя получи каквото искаше от нас и… е, дори и накрая не бяхме изцяло под неин контрол, нали така?

— Ти не беше — каза тихо той.

— Нито ти — посочих аз. — Ти не ни предаде, докато не те подтикнахме да го направиш. И в последната минута отклони пистолета си — когато беше важно.

— Съвсем малко.

— Знаеше, че така ще ми дадеш възможност.

Той кимна в знак на съгласие.

— Хей, като стана дума. За това какво можеш да правиш. Много специално е, не е ли така?

Въпросът ме свари, неподготвена. Опитах се да запазя неутрално изражение.

— Какво имаш предвид — какво мога да правя?

Той се засмя.

— Имам очи, Ръсъл.

— Добра съм по математика — казах аз. — Това е всичко.

Той присви очи, все още усмихнат.

— Някой път трябва да ми кажеш как става.

— Някой път — съгласих се уклончиво аз.

Престанахме да се шегуваме и Артър пак изпадна в мрачно настроение.

— Наистина не можем да сме сигурни, нали? — каза той след малко. — Може да е нещо дребно. Хиляди малки неща, които може да е променила. Може да казваме, че накрая тя не успя с нас, но все пак… не знаем какво друго може да е направила.

— Не — казах аз. — Предполагам, че не знаем.

— Какво ще направиш?

— Е, какво можем да направим? — попитах аз.

Артър пое дълбоко дъх.

— Да продължим да вземаме най-добрите решения, на които сме способни.

И да се надяваме, че нищо не си е проправило път в мозъка ни и тиктака вътре като бомба с часовников механизъм, която някой ден ще ни накара да предадем себе си. И аз не бях особено щастлива от това.

Но нямаше начин да знаем.

— Какво ще кажеш да се наблюдаваме взаимно? — казах изведнъж. — Не ни дава абсолютна сигурност, но по този начин… И, Рио може винаги да познае с мен. Може да поддържаме връзка и да се предупреждаваме взаимно, ако започнем да откачаме.

Той направи гримаса.

— Да гледаме кой ще откачи прекалено? Откъде да знам?

Пак го ударих по рамото.

— Хей! — Той ме побутна леко в отговор. — Знаеш ли, това е добра идея. Със сигурност по-добре от нищо. Имаш ми телефона, нали?

— Да.

— Да останем във връзка. Нали разбираш, обаждаш се, казваш ми, че си добре. А и винаги може да вдигаш, когато ти звъня. Не мога да следя дали ще откачиш прекалено, ако не разговаряме редовно. — Той се усмихна, после протегна ръка и стисна рамото ми. — Ти си добро момиче, Ръсъл.

Примигнах. Като предложих да се наблюдаваме един друг, си го мислех в светлината на взаимно изгодна бизнес сделка, но Артър изглежда го прие като увертюра към приятелство.

— Аз… Щом казваш така — измъкнах се аз.

— Така казвам.

Той пак ми стисна рамото и се изправи.

— Ще се чуем скоро, нали?

Усетих някакво стягане в гърлото и гърдите си, същият вид стягащо чувство на дискомфорт, което изпитвам в някои ситуации на живот и смърт. Само че това беше един вид приятно чувство, което беше съвсем нелогично.

— Да, добре — казах аз.

— Утре ще ти звънна — каза Артър и си тръгна.

Останах седнала на канапето, гледах в пода и се чувствах много особено.

Не бях свикнала да имам приятели. Приятелите означават задължения, усложнения и усилия…

Но и идват да видят как съм, посочи една друга част в мен. И ми пазят гърба. И следят дали някой екстрасенс не ми е промил мозъка.

Ха!

Телефонът ми издаде звук.

Беше есемес от Чекър, който се беше върнал в Лос Анджелис.

Странното приповдигнато чувство в гърдите ми се усили.

СЪСТЕЗАНИЕТО ПО НАДПИВАНЕ Е ЗА ДОВЕЧЕРА.

ЕЛА @ ДУПКАТА ТОЧНО В 8 ЧЕКЪР.

И после, секунда по-късно, още един есемес:

ОБЛЕЧИ НЕ6ТО СЕКСИ.

Взирах се в съобщенията. Поканата ми се струваше сюрреалистична, сякаш наблюдавах нечий чужд живот; някой, който живееше в обществото, някой, който имаше всички тези „човешки взаимоотношения“, някой, който получаваше есемеси, които не бяха свързани нито с работата ми, нито бяха смъртни заплахи.

Бях ли способна да съм като този някой?

Помислих си за визитата на Артър. Погледнах пак есемесите на Чекър. Може би не всички хора бяха лоши, помислих си аз. Поне не през цялото време.

Може би… може би нямаше да е толкова ужасно нещо да не пия сама тази вечер.

Натиснах бутона за отговор:

Стига новият ми колт 1911 да ти се стори секси. Ще се видим в 8.

Кас.