С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (35)

Глава 35

Не откъсвах поглед от печатната платка в ръцете си, както ми беше казал Рио.

— Имаш нещо, което ми трябва — каза Дона.

Рио също ме беше предупредил да не говоря, но беше невъзможно да не й отговоря.

— Съвсем сама ли дойде?

— Не можеш да ме убиеш — каза Дона с тих, дори мъркаш глас. — От друга страна, ти се справи необикновено добре с моите хора. Не бих искала да попадна в престрелката.

Чух я, че направи още няколко крачки в стаята. Усещах погледа й върху врата си.

Пронизваше ме. Наблюдаваше ме. Проучваше ме. Знаеше.

Гласът на Рио отекна в мозъка ми, като ми казваше в никакъв случай да не й позволявам да види лицето ми, караше ме да обещая, повтаряше ми, че малката вероятност, която имахме, това да успее, оставаше само ако държах главата си наведена надолу — усетих, че се обръщам и се помъчих да се спра, помъчих се да се съпротивлявам, да не й показвам нищо с езика на тялото си — не поглеждай нагоре, гледай настрани, не разваляй всичко, остава толкова малко…

Никакви думи, никакви предупреждения, никакви планове нямаха значение, не и срещу нея. Обърнах се и срещнах погледа на Дона и в момента, в който го направих, и последните късчета информация, които й трябваха, си дойдоха на мястото.

Тя знаеше всичко.

Знаеше, че Чекър е далече, че той е човекът, който се мъчи да предаде нашия код, че съм оставила всичко в неговите ръце.

Знаеше, че никога не е била отровена, че двамата с Рио бяхме измислили тази история, така че Артър да се почувства длъжен да й го предаде и да й каже къде се намирам, защото с объркания си мозък Артър все още изпитваше достатъчно съчувствие към нея, за да не иска тя да умре. Знаеше, че бяхме избрали тази история, за да не вдигне цялата сграда във въздуха и да ни убие, след като научи къде се намираме.

Знаеше, че аз съм примамка и че съм примамка, защото можех да се справя с всеки идиот, който изпратеше срещу мен, така че накрая да се принуди да дойде сама.

И знаеше, че в момента Рио беше насочил мощна карабина право в главата й.

Нищо от това не би трябвало да има значение. Тя не би трябвало да има къде да се скрие. Беше невъоръжена и дори да имаше оръжие и умението да си служи с него, нищо не би могло да спре снайперист. Би трябвало да я победим веднъж и завинаги: Рио беше един от малкото хора на планетата, които бяха психологически способни да я убият и затова я бяхме подмамили да попадне под прицела му.

Почти.

Не знаех къде точно е Рио, но бях огледала покривите на околните сгради и можех да си представя различните линии, срещащи се под ъгъл с прозорците, така че да уцелиш всеки в тази стая. Дори по най-благоприятните изчисления Дона Полк трябваше да направи още само половин крачка.

И защото аз го знаех, го знаеше и тя.

В тази част от секундата между срещата на погледите ни и преди мозъкът й да се пръсне по пода, Дона Полк знаеше точно какво се случваше. Тя разбра целия ни план и в момента, в който разбра, планът се провали.

Тя се усмихна.

Спря, отстъпи крачка назад, извън опасността и насочи поглед към Артър — който се завъртя със скоростта на супергерой и насочи беретата в ръката си в центъра на тялото ми.

А аз, човек, който би могъл да превърне Артър Трестинг в петно на мокета, без дори да се замисли за това, който би могъл да го обезоръжи и да го извади от строя за частица от времето за нормална човешка реакция, преди дори да насочи пистолета срещу мен — аз се поколебах. Не го спрях.

Дона леко кимна към двама ни с Артър и ние отстъпихме по-близо до прозорците; докато мъждивата светлина отвън очерта ясно силуетите ни.

— Повикай го да слезе — каза тя.

Не ми мина през ума да се възпротивя. Махнах с ръка към прозорците, викайки Рио от хиляда метра разстояние, като не свалях очи от цевта на Артър.

Рио ми беше казал, че това е лоша идея. Не го послушах.

— Мислехте си, че ще ме хванете? — попита Дона. Гласът й прозвуча по-скоро изненадано и развеселено, отколкото сърдито.

Гърлото ми беше пресъхнало.

— Трябваше да опитам. — Беше изстрел в тъмното.

— Игра на думи — каза Дона.

Стиснах зъби.

— Не знаех, че имаш чувство за хумор.

— Разбира се, че имам — отговори тя. — Езикът ми доставя голямо удоволствие. Признавам, че не обичам по-циничния — как да го нарека, по-грубия — вид хумор. Не ми доставя удоволствие да обиждам другите хора.

— Днес обиди много от своите собствени хора — казах аз.

С крайчеца на окото си видях как тя замръзна.

— Хей, нали ти си тази, която обича каламбури.

— Признавам, че се хванахме на първата част от замисъла. — Гласът й беше все още тих, но думите й прозвучаха опасно и заплашително, като кобра, която пропълзява през сухи листа. — Тази вечер ти уби много добри мъже и жени. Няма да го забравя.

— Е, това беше малко нечестно. От къде на къде ще ме обвиняваш, че съм се отбранявала?

Тонът й беше насмешлив.

— Мис Ръсъл! Сериозно ли говориш? Поставихте капан, за да ме убиете и после наричаш действията си самозащита? О, ти издигаш тези абсурдни и нелогични самооправдания на нови висоти.

Тя за пръв път ми говореше нелюбезно. Прозвуча ми нетипично и леко шокиращо, все едно бях чула свещеник да псува.

— Мислиш, че съм неспособна да изпадна в твоя вид гняв? — попита насмешливо Дона. — Възможно е да не ми е приятно да слизам толкова низко, но съм способна да се разгневя. Много от моите хора загубиха живота си благодарение на теб, а и ти ми причини прекалено голямо разхищение на време и средства — далеч повече, отколкото струваш. А ако твоят приятел програмист постигне дори частичен успех, двамата ще сте причина за нечувани жертви. — Усещах думите й като удари с камшик, студени и гневни. — Осъждаше нас, че сме взели ролята на бог, но ето че и ти си играеш със същите сили, без да имаш никаква представа за последиците. Представяш ли си поне малко колко много хора по света ще загинат, ако малкият ти план успее? Знаеш ли?

— Най-малко един — отговорих аз, въпреки че в не малка степен се чудех дали не е права.

— Знаеш, че говоря истината — каза ядосано тя, отговаряйки по-скоро на мислите, отколкото на думите ми. — Имаш се за интелигентна и все пак искаш да накараш милиони хора да страдат и да бъдат убити, защото имаш наглостта да отсъдиш, че трябва да страдат и да умрат, защото сме по някакъв начин зли с това, че им помагаме.

Чух шум пред вратата, но не беше Рио, а само един от войниците на Дона.

— Намерете програмиста — нареди му тя. — Сигурно е тръгнал на запад от Юка Вали. Проверете кои магазини за електроника по периферията на ударената зона са били обрани; ще му е нужен компютър. Това е най-големият ни приоритет — хвърлете всички хора.

Той кимна почтително и си тръгна.

Кофти. Чекър. Стомахът ми се сви от страх.

— О, не прави излишна драма — каза с отвращение Дона. — Няма да го убият. Твоят съучастник има известни умения; вече намираме, че е достатъчно полезен, за да дойде да работи за нас.

Страхът ми премина в ужас.

— Уморих се от преценките ти — каза рязко Дона.

— Тогава престани да ми четеш мислите — отговорих аз.

Тя замълча.

Все още се мъчех да не я поглеждам, въпреки че вече нямаше значение.

Вместо това насочих вниманието си към Артър. Той се взираше в пистолета в ръката си, който беше насочил към мен, беше издал челюст напред, а всички мускули по лицето му играеха от напрежение. По врата му се стече капка пот и се плъзна под яката.

Горкият човек.

Рио се появи в стаята.

Той се материализира толкова внезапно и тихо, че бих могла да се закълна, че Дона леко потрепна, но се съвзе само след миг.

— Радвам се да видя, че се държите мъдро — каза тя и гласът й пак беше невъзмутим. — Ако се бяхте опитали да ме убиете, мис Ръсъл щеше да е мъртва.

Рио повдигна едното си рамо на милиметър, сякаш искаше да каже: Може би да, може би не. Ръцете му бяха празни и ги държеше покрай тялото си.

Дона кимна и леко се усмихна.

— Да, може би щяхте да успеете да я спасите и да извършите убийството, което планирахте. Изглежда правилно си помислих, че няма да рискувате.

— Щеше да е прекалено голям риск — посочих аз. Все пак се чувствах разочарована: някаква част в мен все още се надяваше, че Рио може да направи някакъв фокус и да спаси всички ни.

— Не ужасно голям — каза Дона. Тя обърна гръб на двама ни с Артър, игнорира ни и каза на Рио: — Всъщност вие сте предсказуем по свой собствен начин. Наистина ли си мислехте, че ще осъществите плана си?

Рио пак сви рамене.

— Хвърлихме зар. Прецених, че си струва.

— В такъв случай не трябваше да разкривате плана си пред мис Ръсъл.

Тя ви издаде.

— За съжаление беше неизбежно — каза Рио. — Идеята беше нейна.

— В такъв случай трябваше да заложите някой друг за примамка.

Рио погледна за миг към вратата и труповете, които изпълваха коридора.

— Сигурно е нямало как — каза Дона. — Тя изглежда има някои непредвидими умения, нашата мис Ръсъл. Затова ли я харесвате?

Рио не отговори.

— Е, мистерията ще си остане — каза Дона. — Обичам около хората да има някаква мистерия. Срещам толкова малко такива хора. Тя няма представа и вие не искате да ми кажете.

Рио все така мълчеше. Исках отчаяно да го питам за какво говори тя.

— Много бих искала да знам какво сте й направили — промърмори Дона, за да й внушите такава лоялност. Разбира се, изглежда и двамата изпитвате слабост един към друг.

— Повикахте ме тук — каза Рио. — Какво искате?

— Вас, разбира се — каза Дона. — Все още си мислех да впрегна способностите ви в наша полза, но за съжаление колегите ми сметнаха липсата ни на успех в тази област за… показателна. Взехме решение, че ще представлявате тежест с твърде малко потенциал да се превърнете в капитал.

— Казано по-просто, каните се да ме убиете — каза Рио.

— Не.

Поех дъх. Нещата не можеха да се развият по този начин. Нямаше да го позволя. Погледнах пак към Артър; ръката му беше почнала да трепери, цевта, насочена към мен, помръдваше съвсем леко нагоре-надолу.

Дона все така не ми обръщаше внимание.

— Е, няма да съм аз, която лично ще ви убие; нямам кураж за такива постъпки. — Тя излезе и взе тизър от един от падналите войници. А мистър Трестинг в момента си има друга работа. Мисля, че да убедя мис Ръсъл да го направи, ще отнеме повече време и енергия, отколкото имаме, какво ще кажете? Въпреки че скритата в това ирония би била очарователна. Не. Само ще ви извадя от строя и веднага щом някой от войниците ми намери време, ще свърши работата. Съжалявам.

— Простете ми, но няма да ви повярвам напълно — каза Рио.

— О, вие ме разбрахте погрешно — каза Дона. — Няма да съжалявам за смъртта ви. Нито вие. Мисля, че и двамата знаем, че това е много по-малко, отколкото заслужавате. Но вие се оказахте много интересен обект за научно изследване. И разглеждам като личен провал това, че усилията ни да ви привлечем на наша страна пропаднаха.

— Пропаднаха съвсем безславно — съгласи се Рио.

— Радвам се, че имах възможност да разговарям още веднъж с вас — каза Дона. — Вие наистина сте интересен, и то в един свят, пълен със скучни хора. Това може да е победа от морална гледна точка, но от научна, с любознателността на учен, съжалявам, че това е последният ни разговор.

Рио отвори уста да отговори, но без излишни церемонии Дона вдигна ръка и стреля с тизъра. Рио залитна, мускулите му се парализираха и се стовари на земята.

В този момент ръката с пистолета на Артър потрепна.

Не много. Не толкова много, че да има значение за някой друг. Дори не толкова много, че да се каже, че вече не се целеше в мен.

Но той вече ме познаваше. Знаеше на какво съм способна. И потрепването ми беше напълно достатъчно.

Завъртях се, плъзнах се настрани, свих лакът и го забих в слепоочието на Артър. Той се срина. В лявата си ръка вече държах неговата берета; вдигнах я и я насочих за част от секундата, потокът от изчисления течеше през мен, всяко движение се превръщаше в хиляди пресичащи се вектори в пространството, прицелих се и натиснах спусъка…

— О, боже господи! — изпищя Дона. — Знам какво си!

Мускулите ми буквално изскърцаха и се отпуснаха. Пръстът ми спря на половин милиметър от изстрела.

Дона ме гледаше безстрашно и изпитателно, а Рио лежеше проснат и забравен в краката й. Преди си мислех, че вече е прозряла в мен, чувствах се прозрачна и разголена пред нея, но то беше нищо в сравнение с това, което видях в очите й сега; тя ме разложи до атоми, като разкъса и последната нишка от личността ми, за да я огледа и каталогизира — тя видя части от мен, които дори не знаех, че съществуват, прочете ме така сякаш имаше подробно ръководство за душата ми, разглоби ме и ме разхвърля, докато накрая вече нямах усещане, че съм аз.

До тази секунда, осъзнах аз, имах само бегла представа за способностите й — сега, когато беше насочила докрай фокуса си в мен и проникваше в най-дълбоката част на съществото ми, нямах и най-малкия шанс срещу нея. Вероятност нула. Тя беше победила.

— Сега виждам — прошепна тя, като пристъпи към мен и не обърна внимание на пистолета, който все още държах насочен към нея. — Всичко си идва на мястото. Трябваше още преди да погледна по-отблизо. Но защо си мислех… — Тя се приближи, сега беше на по-малко от метър от мен и леко присви очи. Виждах как мислите й летят, как свързва нишките, как открива и намира правилните въпроси, а също толкова бързо и отговорите им.

За да ме познае. Да ме познае.

— Каза ми всичко — прошепна тя, по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Разбира се, че ми каза всичко. Освен едно — че не познаваш себе си. То е скрито. Толкова хитро скрито, дори от теб самата.

— За какво говориш? — прошепнах аз.

— Пусни пистолета — каза тя.

Пуснах пистолета.

Тя протегна ръка и почти докосна лицето ми, но не съвсем.

— Блестяща работа — каза тя. — Безпогрешна. Сигурно е бил някой от нас. Сега разбирам всичко. Връзката ти със Сонрио. Защо си по-устойчива срещу мен. Всичките ти… способности.

— Кажи ми, какво, по дяволите, говориш — попитах я аз, но гласът ми прозвуча дрезгаво и неубедително.

Дона не ми обърна внимание.

— Знам откъде идваш — каза тя, почти учудено. — Чудя се какво ли би станало, ако и ти знаеше. Ако си спомняше.

Да си спомням какво?

Дона се усмихна и разголи зъби като хищник.

— Нека започнем от лесната част. Сонрио. Степента, до която му вярваше, е, честно казано, откачена. Къде го срещна? — Тя говореше, сякаш вече знаеше отговора.

— Той ме спаси — казах аз с изтръпнали устни. Всичко започваше да се клати, светът се разлюля, сякаш искаше да ми причини морска болест, числата, които винаги ме заобикаляха, сега се сляха в нелогична, размазана маса.

— Спасил те е? — попита Дона. — От какво?

— От… — Пред очите ми проблеснаха светкавици, като че бях едновременно на две места. Червени плочки и хора с бели престилки.

Стаята се наклони, преобърна се, разтегли се и се стесни — грешка.

Сетивата ми бясно се завъртяха, сляха се в едно, съзнанието ми замръзна, прободе ме и се вцепених…

Зад прозорците се разнесе ревът на хеликоптер. Едва го чувах, макар че ме разтърси, грохотът ни погълна, лъчът на прожектора обля всичко в ярка бяла светлина. Дона погледна нагоре. Някой говореше нещо неясно по мегафон, друг крещеше неразбираемо и с крайчеца на окото си видях как пред вратата се трупат още войници — защо бяха тук, тя не изпрати ли всички да търсят Чекър, дали го бяха намерили? — но те изглеждаха сърдити и мрачни и Дона рязко отстъпи към мен, по лицето й се изписа гняв и си помислих: Направил го е, Чекър го е направил!

И после Дона се нахвърли върху мен, сграбчи яката ми и крещеше, с лице на сантиметри от моето.

— Милиони ще умрат заради теб! Това ли искаше? Това ли?

Зад нея Рио се изправи от пода като феникс, тренчкотът му се развяваше и той се движеше толкова бързо, че всичко друго изглеждаше като замръзнало в стоп кадър. Войниците на Дона се опитаха да вдигнат оръжията си, но прекалено много закъсняха.

Дона имаше достатъчно време да изкрещи една дума, с пламнал поглед, а лицето й запълни зрителното ми поле:

— Спомни си.

Светът се натроши на парчета.

Сетивата ми се разлетяха като счупено стъкло, пръснаха се, в мозъка ми избухнаха прекалено много мисли — видях Рио в друго време и на друго място, който ме гледаше отгоре — мокрозеленото на някаква джунгла премина в стомана, хром и редици от прозорци, отразяващи бялото зимно небе — друг мъж, млад мъж с красиво смугло лице, ме викаше настойчиво и сериозно — втурнах се към тъмнината, около мен се носеше лаят на автоматични оръжия, на всеки ъгъл дебнеха капани, успях да избегна всички и беше вълнуващо. Печелех, но кой знае защо не беше достатъчно; провалях се…

Лицето на Рио изплува пак пред мен в ясната, студена нощ; усещах мириса на трева и тор и в главата ми се въртяха прекалено много мисли, прекалено много спомени. Крещях и държах главата си с ръце и някой друг ме дърпаше и крещеше: много късно, много късно и виждах звездите…

И после пак бях в стаята на Военновъздушната база в Лос Анджелис, свита на пода, а хеликоптерът бучеше точно зад прозорците. Войниците на Дона ме обкръжиха, но Рио държеше Дона и всички те замръзнаха, като смъртоносна картина, и си помислих: Трябва да му помогна, но се давех…

Помогни й.

Рио седеше в ъгъла и наблюдаваше, докато аз повръщах толкова силно, че цялото ми тяло се тресеше…

Бях се провалила — бях се провалила и щях да умра, но по-лошото беше да знам, че съм загубила, че с мен е свършено; свих се на леглото, като оставих болката да ме обхване цялата; тя пулсираше в главата ми, по-голяма от всичко друго, отнемаше ми идентичността…

Пишех яростно, навсякъде около мен бяха разхвърляни хартии, също като в къщата на Рио в Туентинайн Палмс, само че тази беше бяла хартия и трябваше да я запълня, да я запълня бързо, като изчисленията се лееха със замъгляващо всичко друго усещане за неотложност, защото нещо…

Пак бягах — беше тъмно…

И после се смеех; бях с други хора, млади хора, тийнейджъри и се смеехме…

Гмурнах се във водата…

Светлината беше прекалено ярка…

Усетих, че се удрям в гърдите и си чупя реброто, паднах на бетона…

Имаше вятър…

Скочих…

Изкрещях…

Заспах…

Спомни си…