С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (32)

Глава 32

Чекър беше открил алкохола в кухнята на Рио. Струваше му се, че е редно да си пийне след това, което намерихме.

— Какво стана с правилото ти никакво ядене и пиене? — попитах аз. Не че го обвинявах.

— Текилата не се брои — каза той и отпи още една глътка. — Това е текила.

В интерес на истината алкохолът като че ли не повлия изобщо на компютърните му умения; пръстите му не се забавиха на клавиатурата.

— Ти имаш почти моята поносимост към алкохол — казах аз.

— Е, в такъв случай трябва и ти да пиеш! Толкова нещастен се чувствам, че имам нужда от компания.

— Не пия, когато имам работа — казах аз. — Пия повече от достатъчно, когато нямам.

— Когато нямаш, казваш? — Той отпи още една глътка. — Предизвиквам те, Кас Ръсъл.

— За какво?

— Състезание по надпиване. Между нас двамата. Когато тази работа свърши. Сигурен съм, че ще те размажа.

Много се съмнявах в това, но сега не беше моментът за състезание по надпиване. Щракнах пръсти към него.

— Хей, съсредоточи се или ще ти взема пиенето.

— Съсредоточен съм — възрази той и наистина дори при моите математически способности откривах само съвсем леко заваляне на думите. — Не мога да правя това, без да пия. Прекалено депресиращо е.

Не бих спорила с него по този въпрос.

Преди три часа бяхме разбрали — е, Чекър беше разбрал с неговите необикновени познания по финанси и операции за пране на пари — че източниците на Питика не бяха просто безименни организации. Със сигурност някои бяха безобидни фронтове или странни правителствени фондове и фалшиви благотворителни организации. Но други…

След като установихме откъде идват част от парите, започнахме да се вглеждаме по-внимателно. И после още по-внимателно. Оказа се, че лъвският пай от приходите на Питика идва от… е, от места, които би трябвало да са в списъка с мишени на Рио.

Погледнах монитора и изпитах желание да повърна.

— Дона каза, че Питика общо взето владее наркокартелите — измърморих аз. — Не ме излъга.

— А спомена ли за трафика на хора? За търговията с оръжие? За това, че притежава корумпирани правителства? Боже господи. — Пръстите на Чекър играеха по клавишите и на екрана се появиха няколко реда код. Той пак беше отворил прогнозните програми, същите алгоритми, които беше приложил върху данните на Кингсли, когато за пръв път беше открил Питика. Същите програми, които сега изпълнявахме от часове, като се надявахме на различен резултат, още от момента, когато Чекър беше заподозрял това, което гледахме.

— Това не хубаво, Кас Ръсъл. Това не е… хубаво.

Икономическият модел на Питика беше умно замислен. Те искаха да направят света по-добро място и го правеха. Не бяха избрали да крадат от който и да е; нормално изглеждащото им счетоводство смучеше от най-големите престъпни синдикати в света и бавно ги задушаваше.

Наркокартелите са добър фронт, беше казала Дона, но общо взето сме ги направили беззъби… накрая ще ги унищожим напълно, но засега те ни осигуряват средства, с които да осъществяваме целите си…

Както и да въртяхме математическите модели, ако позволим на жертвите на Питика да запазят парите си, те щяха да ги използват. И насилието, човешкото робство, човешкото страдание… всички тези неща после щяха да скочат рязко нагоре.

Ако ударехме Питика по този начин, заедно с Питика щяха да пострадат страшно много невинни хора.

— Те наистина вършат добро — каза Чекър. — Това не са само приказки. Кой знае какво още вършат? Вероятно използват всички тези пари, за да помагат още повече на хората.

Преглътнах.

— Не оспорвам това, че представляват зло с главно „з“ — каза Чекър. — Но като си помислиш, дали наистина е така? Да, те манипулират хората и нека не забравяме, че почти ви убиха вас двамата с Артър, но… те не предизвикват войни. По-скоро ги предотвратяват.

— Предотвратяват ги, като преобръщат съзнанието на хората — казах аз.

— Да — отговори Чекър. — Но… може би е същото, каквото прави професор Х, а? Обзалагам се, че в собствените си очи се виждат като герои.

— А какво ще кажеш за това, което правят с децата? Децата, които вземат?

— Имаш предвид като Даниела Сайо? Е, какво от това? Ние дори не знаем…

— Била е десетгодишна — казах аз. — Знаем достатъчно.

— Да, и какво толкова са й направили? Дали са й телепатични суперсили? Без да се замисля, ще искам да ми дадат и на мен.

Едва се сдържах да не го ударя.

— Вземи си думите назад.

— Леле! — Той се дръпна по-далече от мен. — Хей, извинявай. Ъ-ъ… това май наистина те разстрои.

— Те са деца — казах аз. — Само деца.

— Мислех, че тези деца са нашите лоши герои.

— Може би сега е така — казах аз. — Но не би трябвало да бъдат.

Чекър замълча за малко, като гледаше в мониторите си, струва ми се, без да ги вижда.

— Знаеш ли, и децата страдат от търговията с наркотици. И в трафика на хора голяма част са деца. Робство. Детска проституция. Детска порнография. Това… това не е хубаво. — Той прокара ръка по лицето си. — Това е игра с нулева сума. Справяме се с едно чудовище и на негово място се появява друго.

— Не е игра с нулева сума — поправих го аз. — Ако беше така, справяйки се с наркокартелите, щяхме да увеличим силата на Питика, а не обратното.

— Престани да бъдеш точна, когато се мъча да бъда драматичен — промърмори Чекър.

— Е, само казвам — ако измислиш начин да изкореним и изличим всички престъпни синдикати и да оправим всички проблеми, свързани със социалната справедливост навсякъде и едновременно, обади ми се. Не съм сигурна, но ако ти трябва стимул, може и да ти дадат Нобелова награда.

Обхванах лицето си с ръце.

— Ако унищожим Питика, хората навсякъде ще страдат. Другата възможност е да оставим нещата такива, каквито са. — Прилоша ми. А дори не бях пила.

— Никога не съм виждал Дона и нейните магии, и все пак изпитвам съмнения — промърмори Чекър, като си играеше с етикета на бутилката текила.

— Значи целта оправдава средствата?

— Какво? А, не, това е подвеждащ въпрос!

— Не — казах. — Не е.

Чекър се намръщи и помисли.

— Права си — каза той накрая. — Мислиш си, че отговорът винаги е „не“, нали така? На поговорката? Казваш не, целта не оправдава средствата.

Освен… когато наистина се изправиш пред избор…

— Казваме, че те нямат право — отговорих тихо аз. — Освен че може би имат. Математиката… — Припомних си думите на Дона за това как с цената на съвсем малко хора ще бъде спасен животът на толкова много невинни.

Нямаше съмнение, че числата бяха в полза на Питика. Математиката беше на тяхна страна.

Само че дали не си мислех тези неща единствено поради въздействието на Дона?

Но ако исках да се справя с нея само защото исках да съм сигурна, че тя не ми е въздействала, дали не свръхкомпенсирах — за сметка на невинни хора?

Но дали тя не искаше да си мисля точно това?

Главата ме цепеше.

— Който и начин да изберем, няма да се чувствам с чиста съвест — каза Чекър. Той свали очилата си, облегна се назад и разтърка очи. — А ти? Още ли мислиш, че трябва да продължим с това нещо?

Сетих се за това, което каза Рио. За свободната воля, за свободата на хората да грешат и никой не трябва да им отнема това. Пътят, избран от Рио, беше ясен; той преследваше Питика и ако след тях се появят други злодеи, щеше да преследва и тях.

Може би Питика спасяваше хора. Може би спасяваше света. Но все пак това, което правеше, беше лошо.

— Нека те попитам нещо — казах аз. — Искаш ли да се срещнеш с Дона?

Чекър неволно потръпна.

— Да — казах аз. — Виждаш ли?

Той погледна настрани.

— Няма значение какви ще са резултатите. — Бях сигурна. Казах си, че съм сигурна. — Те управляват света така, както намерят за добре и за да го правят, въздействат върху съзнанието на хората и са готови да убият всеки, който им се изпречи на пътя. Трябва да ги спрем.

— Бих искал само… — промърмори Чекър. — Дарвин да ми е на помощ.

Бих искал някой друг да вземе това решение.

— Е — казах аз, — ако ще ти помогне, спомни си, че двамата с Артър първи започнахте това, защото се мъчехте да намерите хората, които са убили един невинен човек.

Чекър взе бутилката, вгледа се замислено в нея, после я завъртя и я вдигна към мен.

— В такъв случай пия за Реджиналд Кингсли. — Прозвуча като човек, който присъства на собствената си екзекуция. — Заради теб ще унищожим света.

— И ще го спасим — казах аз. Ще го спасим за онези, които щяха да го съсипят. Чекър беше прав. Бих искала да не вземам такова решение.

Спомних си думите на Дона за бремето да вземеш решение, щом придобиеш силата да го осъществиш — решение за това чий живот да спасиш и че нещата не са само черни или само бели и кое в зоната на сивото от морална гледна точка трябва да избереш. Сега и ние бяхме изправени пред този избор. И трябваше да живеем до края на живота си с резултатите.

Най-близкият компютър издаде звук. Чекър се приближи до него.

— Това е имейл акаунтът, който дадохме на онзи, който нарича себе си Стив — каза ми той. — Изглежда твоето момче отговори. Със… боже, това е много подробно. — Станах и погледнах през рамото му; той прехвърляше дълги страници с инструкции, детайли за всеки вид съобщение и начини за потвърждаване на автентичността му, които трябва да се разпратят до всяка различна банка, правителствена агенция, паричен фонд или компания. — Дали са ни всичко необходимо — остава единствено да го включим. Ще сме готови да действаме след няколко часа.

И после щяхме да натиснем копчето и нищо нямаше да бъде в ръцете ни.

Хрущенето по чакъла пред къщата оповести завръщането на Рио; излязох да го посрещна напълно въоръжена, но той беше сам и невъзмутим. Пак беше вечер и облаците по необятното небе над Моронго Бейсин бяха оцветени в червено и розово.

— Стив се обади — съобщих му аз. — Току-що получихме имейл. Той създаде ли ти някакви неприятности?

Рио ме изгледа.

— Имейлът е любезен.

— Е, изглежда притежавам способността да вдъхвам известен страх.

Като си помислех през какво бях минала, за да накарам Артър и Чекър да приемат да бъдат в една и съща стая с него, и факта, че Дона Полк рискуваше цялата си организация, за да го спечели на своя страна, според мен това беше най-сдържаното изказване на годината.

— Как върви работата ви тук? — попита Рио, като влезе след мен.

През повечето време, докато го нямаше, се чудехме как да постъпим от морална гледна точка — в сравнение с това програмирането беше лесно.

— Свършихме. Почти. Трябва само да форматираме съобщенията според това, което получихме от Стив и компания преди минута. Няколко часа, най-много. Разпратили ли вече предупреждения до всички агенции?

— Той каза, че ще го направят до два часа след разговора ни, като това време вече мина. Съобщенията ви ще бъдат приети сериозно.

— Хей, Чекър — извиках аз, като влязохме. — Можем да действаме. Стив е разпратил предупреждения на всички. Щом сме готови, можем…

Светлините угаснаха. Едновременно угаснаха и всички монитори на Чекър, като в тъмното още за малко се виждаха послеобрази, а постоянният звук от електрониката изчезна и настъпи внезапна тишина.

Чекър изкрещя нещо нечленоразделно и ядосано. Той започна да размахва ръце в тъмното, като се мъчеше да рестартира лаптопите си. Рио, който беше до мен, изчезна, сякаш се телепортира.

Хукнах навън и стъпих на перваза на прозореца, за да се добера до покрива с един скок. Рио вече беше залегнал на керемидите сред различни оръжия и оглеждаше долината през оптичния мерник.

— Не сме сами — каза той.

Първо си помислих, че има предвид, че са ни намерили — огледах пейзажа, като празната пустиня се превърна във фокусиран релеф от математически взаимодействия — преди да осъзная, че Рио не реагира на някакво нападение.

— Какво искаш да кажеш?

Той свали оптичния мерник и ми го подаде, като посочи на юг.

— Питика не са ни намерили. Тази атака е мащабна.

Отне ми минута да открия бензиностанцията и няколкото сгради, които едва се виждаха там, където беше посочил Рио. Изглеждаха миниатюрни.

Пред къщите бяха излезли хора и се въртяха по не съвсем нормален начин, някои разговаряха, други жестикулираха един срещу друг. Беше се стъмнило достатъчно, за да има запалени лампи, но всичко беше тъмно.

— Какво става? — попитах аз. — Токът ли спря?

— Не — отговори той. — Токът не е спрял.

— Какво е тогава?

Той присви очи към хоризонта.

— ЕМП атака. Питика е била предупредена от разпратените съобщения.

Сега се предпазва.

Рио скочи от покрива; последвах го и влязохме в къщата.

— Обяснявай, Рио! — казах аз. — Как по дяволите са успели да…

— Хора, всичко е изпържено! — разнесе се паникьосаният глас на Чекър.

— Сигурно са ни ударили с ЕМП; това е единственото, което…

— Същото каза и Рио! — прекъснах го аз. — Някой веднага да ми обясни!

— ЕМП — каза Чекър. — Електромагнитен импулс. Ще изпържи всичката електроника в радиус от…

— Знам това. Не съм идиот. Премини към това как са успели.

— Вероятно най-лесният начин е ядрена детонация на голяма височина — каза Чекър.

Смаях се.

— Най-лесният?

— Явно не следиш блоговете на крайнодесните откачалки — каза Чекър. — Една ядрена експлозия на голяма височина може да унищожи цялата електроника в Съединените щати. Добрата новина е, че няма да има загуба на човешки живот, освен разбира се онези безброй хора, които оцеляват благодарение на медицинската електронна апаратура…

— А колите? — попитах аз. — Какво става с колите?

— Не знам… Днес повечето коли са компютризирани… по-старите сигурно ще имат по-добър шанс? Не знам…

— Трябва да излезем от обсега на атаката — казах аз. — Чекър, ти качваш всичко в облака, нали така? Ако успеем да стигнем до място, което е извън обсега на импулса, дали мрежата ще…

— Дистрибутираната мрежа ще работи, е, зависи каква част са успели да засегнат — ами ако са обхванали цялата страна? — Гласът на Чекър прозвуча много пискливо.

— Могат ли? — почудих се аз. — Нали все искат да помагат на хората. И за последно знаеха, че все още сме в Лос Анджелис. Плюс това, ако са били провокирани от това, което направи групата на Стив и са я открили…

Някакво пращене удави думите ми. Рио ровеше в един метален сандък и сега беше извадил оттам работещо радио. Очевидно истинският сървайвалист си държеше електронната апаратура във Фарадеев кафез.

От радиото се разнесоха паникьосани гласове. Най-после Рио намери честота, на която една жена с ясен глас ни съобщи, че се е случило „събитие“…

„Не е потвърдено, че това е атака или резултат от природно явление… Президентът моли хората да си помагат взаимно в този момент на криза и да избягват паника… Сега получаваме съобщения, че Федералната агенция за извънредни ситуации и Националната гвардия са изпратени към засегнатите райони…“

… за щастие локализирано в Южна Калифорния и части от Аризона, Невада и Мексико.

— Това не е техният ендшпил — каза Рио.

— Прав си. — Кофти, сега и аз го видях. — Това е тактика за протакане. Дават си достатъчно време, за да ни открият и да ни спрат.

— Сигурно имат някакъв план за ескалация — каза Рио. — Те действат много ефикасно, когато обединят ресурсите си.

— И какво ще правим? — попита Чекър.

— Няма да правим нищо — казах аз. — Вие се махате оттук. А аз се връщам в Лос Анджелис.

— Кас — каза Рио.

— Трябва да ги подмамим — настоявах аз. — Нека си помислят, че са по следите ни, докато успеем да разпратим съобщенията. Само това има значение сега.

— Прекратяваме операцията — каза Рио.

— Не. — Обърнах се към него и започнах да говоря много бързо: — Какво ще се случи, ако я прекратим? Ако избягаме? Каква ще бъде следващата им стъпка? Да бомбардират централната част на Лос Анджелис, като я изравнят със земята и да се надяват, че там някъде са убили и нас?

Докогато представляваме заплаха, те ще ни преследват. Което означава, че имаме само две опции — или отиваме при тях и им спестяваме труда, или изпълняваме заплахата си или правим и двете, преди да прегазят още някой по пътя си.

Спрях, защото не ми остана дъх.

— Имаш ли план? — каза Рио. Баритонът му прозвуча тихо в мрака.

Още докато говорехме, в главата ми беше започнал да се оформя един план. Беше опасен. Задраскайте „опасен“ — беше откачен. И много възможно беше да не проработи. Но вече знаех, че така или иначе ще пробвам.

— Да. Всъщност имам план. И мисля… мисля, че в същото време можем да се справим и с Дона Полк. — Поех дълбоко дъх. — Но ще ви кажа предварително — няма да ви хареса.

Описах им плана си.

Не им хареса.