С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (24)

Глава 24

Когато Дона Полк най-после се появи, оказа се, че идва при мен.

Двама от облечените й в черно войници пристигнаха в затворническия блок и любезно ме помолиха да ги придружа. Погледнах към Артър; изглеждаше много разтревожен.

Само за част от секундата надзърнах зад моя щит от скучна аритметика, за да преценя тежката заключена врата в дъното на коридора и се почудих дали мога да се справя с гардовете (вероятно) и двамата с Артър да се измъкнем през вратата цели и невредими, преди да пристигне армията на Дона (слабо вероятно). Колкото и да предпочитах да падна в битка, да извърша самоубийство чрез опит за бягство с почти нулева вероятност за успех ми се струваше толкова привлекателно, колкото и да си разбия главата в килията. Очевидният отговор беше да изчакам по-удобен момент… макар че би било самонадеяно да си мисля, че бих оцеляла след само един разговор с Дона и бих си останала същият човек.

Увеличих аритметичния бял шум в мозъка си, като запълних всеки неврон с хаотични изчисления — толкова много, че ми беше трудно да жонглирам с всички.

Гардовете ме преведоха през няколко голи коридора и през още няколко дебели метални врати и после дълго пътувахме с асансьор, който се отвори в добре обзаведено фоайе на очевидно луксозно имение. Излязохме.

Мокетът под ботушите ми беше толкова дебел, че не само заглушаваше напълно стъпките ни, но и пружинираше, и паравоенните изглеждаха странно не на място на фона на безупречния декор и картините с елегантни рамки.

Преведоха ме през няколко лъскави коридора, преди най-после да минем през двойни врати с дърворезба и да влезем в библиотека, където единият гард направи жест да седна на дългата маса. От двете страни се издигаха етажерки, като всяка беше запълнена с книги с твърди корици в перфектно състояние.

— Моля, чакайте тук — каза другият гард — жена със строга военна прическа. — Междувременно имаме инструкции да ви припомним с извинение, че трайното благосъстояние на приятеля ви зависи от вашите решения.

— Да, разбирам — казах аз. Чудех се колко далече Дона си мислеше, че може да ме тласне, като използва това средство. Дявол да го вземе, тя вероятно вече знаеше точно колко. Отново огледах математиката около мен — вероятностите подскачаха в много по-благоприятна подредба, като ме подмамваха с мисълта за бягство, но все още бях убедена, че заплахата на Дона не е празна и че Артър ще пострада много лошо, ако опитам. Не бях готова да поема този риск.

Седях на удобния, добре тапициран стол и чаках, като броях минутите и заливах мозъка си с безсмислени повтарящи се изчисления. Пазачите ми се отдръпнаха до вратата, но останаха в стаята, вероятно готови да ме застрелят или да съобщят, ако се опитам да направя нещо.

Една малка част от мозъка ми, която не циклеше повтарящите се NP-hard и EXPTIME алгоритми, се рееше. Защо по дяволите на Питика им трябваше библиотека? Каква беше тази сграда? Също като във фоайетата, обзавеждането ми се видя луксозно, но безлично; може би стаята беше само за показ — макар че нямах представа защо някой би имал библиотека само за показ.

— Не е за показ — каза ясен женски глас. Подскочих, като по рефлекс засилих аритметичната плетеница в главата си. Дона беше влязла в стаята, но дебелият мокет беше заглушил елегантните й токчета. Тя стоеше с ръце зад гърба — нещо подобно на парадна стойка. Носеше безупречна бизнес пола и блуза. Елегантната й външност определено ме накара да се почувствам като грозно джудже. — Имам библиотека, защото обичам книги — продължи тя с лека усмивка. — Имам особена слабост към първи издания.

— Струва ми се иронично — казах аз, като гласът ми прозвуча малко дрезгаво. — Мисля, че Кортни Полк беше поне на третото си питие.

Дона погледна гардовете и им кимна; те се обърнаха кръгом, излязоха от стаята и тихо затвориха вратата зад себе си. Тя пристъпи и седна срещу мен, като събра ръце на масата. — Кортни… — Тя сви устни. — Когато намерих Кортни, тя беше… развалина. Отвъд депресията. Наркотици, хапчета, без работа и без умения да си намери такава.

— И й намерихте място като муле за наркотици — казах аз, докато циклех през поредния дзета корен на Риман. — Страхотно подобрение.

Тя се усмихна леко.

— Картелите служат добре като фронт, но общо взето сме ги превърнали в куче без зъби. В почти всички отношения те сега работят в полза на нашите цели, а не техните. Работейки за тях, мис Полк всъщност работеше за нас.

— Чакайте, превзели сте наркокартелите?

— Да — каза Дона. — След време ще ги премахнем изцяло, разбира се, но засега те ни осигуряват средствата — по много начини — да осъществяваме целите си. Ресурсите им, мрежите, които вече са изградили — те са много ценни за нас.

— Вашите цели — повторих аз. — Които са?

Тя повдигна вежди.

— Световен мир. Кортни не ви ли каза?

— Да — отговорих бавно. — Спомена за това.

— Е? — Тя разпери приканващо ръце. — Какво мислите?

Факторизирах още едно цяло число. Какво мислех? Мислех си, че изобщо не бях очаквала разговорът да тръгне по този начин. Очаквах…

— Промиването на мозъци е толкова грозна фраза, мис Ръсъл. Хайде, вие сте интелигентен човек. Защо бих прахосвала усилия да ви накарам насила да правите нещо, след като вие самата толкова лесно ще видите логиката в него? Искам единствено да обясня какво правим тук. След като веднъж разберете, убедена съм, че ще искате да се присъедините към нас доброволно.

— Вие ни заключихте — посочих аз.

— Вижте нещата от моята гледна точка — каза тя убедително. — Двамата с мистър Трестинг действахте с презумпцията, че ние сме някакъв вид чудовищна конспирация, когато нищо не би могло да бъде по-далече от истината. Признавам, че вие дори започнахте да ни създавате известни неприятности. Търсех възможност да ви обясня с какво наистина се занимаваме.

— И ако не ви повярвам, ще ни пуснете да си вървим?

— Е, едва ли е разумно да постъпим така, ако ще работите срещу нас, нали? Не и когато нашите усилия подобряват живота на толкова много хора. — Тя говореше просто, ясно, сериозно. — Мис Ръсъл, ние всеки ден измъкваме безброй хора от бедността и глада. Ограничаваме насилствената престъпност в цял свят, внасяме драстична промяна в градове, които никога не са познавали друга реалност. Предотвратяваме ядрени кризи и омиротворяваме опасни бунтовнически групи, отнемаме силата на брутални военни диктатори или помагаме за революции срещу тях. Милиони хора страдат по-малко всеки ден поради това, което правим — истински хора от кръв и плът, които сега могат да работят, да обичат и да живеят живота си — благодарение на нас.

Разтърсих глава, като се помъчих да разсея магията й, да се обгърна във вътрешната математика и да я използвам като защита срещу заклинанията й.

— Вие убивате хора — напомних й упорито аз. — Артър и неговият помощник имат дълъг списък с убийства, свързани с вас. А и наистина промивате мозъците на хората; видях какво направихте с Лина Кингсли и съм съвсем сигурна, че сте внушили на Кортни да убие съпруга на Кингсли и да го направи така, че да изглежда като самоубийство. О, и се опитахте да убиете нас двамата с Артър. Това не е най-добрият начин да ме убедите, че носите само радост и щастие.

Дона наклони глава.

— Няма да отрека никое от тези неща. Но ви моля — мис Ръсъл, убедена съм, че сте достатъчно интелигентна, за да видите цялостната картина.

Това, което правим, е да използваме хирургически удари. Точност. Един живот срещу хиляди, които спасяваме с една екзекуция. Или един правителствен служител, който да промени решението си по въпрос, който дори не разбира напълно, като по този начин се избягват напрежения, чието натрупване след година би довело до световна война. Ние намираме пеперудата, която би причинила урагана, и подрязваме крилете й, за да спасим милиони — можете ли наистина да твърдите, че това е погрешно?

— И какво ви дава правото вие да решавате кой да живее и кой да умре? — предизвиках я аз.

— Ние всички имаме това право, мис Ръсъл — каза тъжно тя. — Всеки един от нас. Различаваме се само по силата, с която разполагаме. Питика има голяма сила, както и аз. Ако избера бездействието, избирам смърт за всички онези хора, които иначе бих спасила. Всяко решение, което взимам, осъжда някои, а други не. — Тя се наведе напред. — Колко умен човек сте, мис Ръсъл. Трябва да видите логиката в това, че ако не предприема нещо, то означава, че взимам решение да запазя страданията, които бих могла да предотвратя, все едно че съм ги причинила самата аз. Така че вместо това ще попитам какво би ми дало правото да отхвърля тази отговорност, когато мога да спася толкова много хора?

— Не — казах слабо аз. Главата ми се въртеше. Философията й изглеждаше толкова логична, толкова математически правилна, но все някъде трябваше да има някаква непоследователност. Трябваше. — Не. Това не може да оправдае действията ви.

Тя кимна сякаш беше очаквала такъв отговор. Дявол да го вземе, вероятно беше така.

— В такъв случай бих искала да ви задам един въпрос. Ако разглеждате агресията като толкова неоправдана за всеобщото благо — простете ми, че ще ви помоля да разгледате тази непоследователност. — Тя почака за малко, почти като извинение, преди да продължи: — Наричате ни лоши, но като че ли съвсем лесно приемате същото поведение в приятеля си.

Почти се изсмях.

— За какво говорите? — Половината от проблемите на Артър се дължаха на това, че не искаше да използва достатъчно насилие, дори в самозащита.

— Нямам предвид мистър Трестинг — поправи ме любезно Дона.

Почувствах внезапна болка в стомаха и за част от секундата загубих контрол върху вътрешните изчисления.

— Той не ми е приятел — казах аз, като пренебрегнах нещо в мен, което не искаше да изрека това на глас.

— Може би — каза Дона. — Но вие сте му приятел.

Болката се усили. Не отговорих нищо.

Дона изглежда очакваше да кажа нещо, като ме гледаше с леко присвити очи — погрижих се мозъкът ми да е все така зает със скучните логаритмични изчисления, като се чудех какво търсеше, какво виждаше — но след моментно мълчание тя сложи край на напрежението и се облегна назад на стола си.

— Мис Ръсъл, бих искала да ми вярвате. Знам, че за вас това не е нещо лесно, но може би аз мога да помогна. Моля, питайте ме каквото искате. Кълна се, че ще ви дам честен отговор.

Гласът ми се върна.

— Като че ли има някакво значение, ако обещаете да не лъжете.

— Вярно, няма начин да сте сигурна дали казвам истината. Обаче — добави тя със съвсем леко загатната съзаклятническа усмивка, — поне ще знаете какъв отговор съм решила да ви дам.

Господи. Изгледах я, като леко отворих уста. Тя ме познаваше по-добре, отколкото аз познавах себе си. Колкото и да не исках да се съгласявам с нея за нищо, по природа не бях в състояние да не приема такова предложение.

Повече информация винаги беше добре дошла, колкото и малко да вярвах на източника — в края на краищата най-малкото щях да разполагам с конкретните отговори, които решеше да ми даде, като отговори, които Дона Полк е решила да ми даде. И от тях щях да науча нещо, нали така?

Абсурд. Сериозно ли си мислех, че мога да надхитря някой, който беше буквално екстрасенс?

Но все пак тя предлагаше да ми каже всичко, което поискам, и това означаваше, че трябва да питам. Трябваше да знам.

О, дявол да го вземе.

— Добре — казах аз, като удвоих яростните си усилия да продължа с изчисленията и същевременно се мъчех да разсея отчайващата сигурност, че ще попадна право в ръцете на Дона. Усещах, че земята под краката ми поддава, но не можех да се спра. — Като начало всичките ви възвишени и убедителни мотиви са много добри, но искам да знам каква по-точно игра играете с мен. И защо. Казвате, че да се опитате да ме убиете или заключите, е за всеобщото добро, защото създавам неприятности, но не помните ли, че вие ме въвлякохте във всичко това? Ако притежавате картелите, защо оставяте някой, който сте хипнотизирали да бъде ваша пионка, да бъде заловен от тях? И защо трябваше да фалшифицирате поръчка през Рио, за да ме наемете да я измъкна оттам? Няма никаква логика.

— А-а. Да, това изисква обяснение. Не ставаше въпрос толкова да оставим мис Полк да бъде заловена, колкото да го организираме.

Какво? Тя го беше планирала?

— Да. Кортни Полк — миличката, ние вече я бяхме вкарали на работа в наркокартела и тя беше идеална за тази роля. Разбирате ли, трябваше ни някой, който удобно да бъде заловен. И който удобно да заслужава да бъде спасен.

Да заслужава да бъде…

Фигурите започнаха да се подреждат, въпреки че половината от мислите ми бяха заети с безсмислените изчисления.

— Било е проверка. — Още като изрекох думите, бях сигурна, че е така. — Кортни не го е знаела, но тя и наркокартелът — те през цялото време са били ваши хора. Проверката е била за мен.

Дона се поколеба, сякаш беше смутена.

— Не. Ние… а-а… проверката не беше за вас.

И изведнъж разбрах.

— Проверката е била за Рио.

Тя леко наклони глава.

Те изобщо не се интересуваха от мен — аз бях само поредната пионка. По някакъв начин играта винаги се беше въртяла около Рио.

— Искали сте да видите дали Рио ще я спаси — казах бавно аз, като налучквах посоката. — Вече сте знаели, че той работи под прикритие. И когато той не…

— Вие сте необикновена, мис Ръсъл — каза Дона. — Може би не съзнавате до каква степен. Отношенията, които имате с мистър Сонрио, са… е, истината е, че освен вас не намерихме друг човек, който да има някакви отношения с него. Когато ви изпратих да спасявате мис Полк, искахме да видим докъде ще стигне той. За вас.

Пъзелът се оформяше, като парчетата пасваха почти толкова добре, колкото хамилтоновите вериги, които изчислявах на фон в ума си.

— Предупредили сте наркокартела, че идвам. Осигурили сте залавянето ми. Помислих си, че е прекалено удобно.

Тя ми се усмихна.

— Истината е, че показахте много повече умения, отколкото предполагахме. Тогава за пръв път започнахме да обсъждаме дали да ви наемем.

— Вместо после да уредите да ме убият едни изключително добре въоръжени рокери? — попитах любезно аз.

Тя съвсем леко се изчерви.

— Трябва да се извиня за това. Сбъркахме времето на атаката. Това трябваше да е пак проверка на реакцията на мистър Сонрио — доколко ще ви подложи на опасност.

Точно така. Въпреки че вероятно не ги беше особено грижа дали ще захапя — особено след като бях споменала името Питика пред Дона в кафенето.

— Значи всичко това, и преди всичко обаждането ви, е било, за да проучите Рио?

— Да.

— И какво научихте? — попитах аз.

— Той ни изненада. Пусна ви да си тръгнете.

Повдигнах вежди.

— Трябваше да го нокаутирам със стол. — Гледахме се взаимно в продължение на секунда. По дяволите. — Добре. Ако Рио не искаше да избягам, вероятно нямаше да избягам. А и защо Рио? Защо толкова се интересувате от него?

Тя ме погледна изпитателно, преди да отговори.

— Трябва ни човек като него.

— Струва ми се, че вече си имате собствена частна армия — отбелязах аз.

— Мис Ръсъл — каза деликатно Дона, — не съм сигурна дали напълно съзнавате уменията на мистър Сонрио. Способността му да действа ефективно… граничи с фантастичното. Той е унищожил цели правителства. Победил е армии. Намерил е и е изтрил от лицето на земята терористични клетки, които разузнавателните агенции на няколко континента са преследвали безуспешно. Променил е хода на историята за цели народи. Един човек. — Гласът й беше спокоен, сдържан и много сериозен.

Ха! Значи ето какво правеше Рио през свободното си време. Нямах представа, че е толкова внушителен. Няма да лъжа — завиждах.

Насилих се да продължа с изчисленията по определянето на пътя в една задача и не отговорих.

— Понякога — продължи Дона — той насочва значителните си умения срещу организации, подобни на Питика. Това не завършва добре за тях. — На устата й се появи сянка на тъжна усмивка. — Разбирате защо не искаме да бъдем поредната му мишена.

— Според мен вече сте изпуснали този влак — казах аз.

— Все още се надяваме да променим решението му.

Да промените решението му. Кофти. Ако Дона можеше да каже едно нещо с увереност, то беше, че би могла да промени решението на всеки.

Освен на…

Чакай малко. Щом като са разбрали, че Рио действа под прикритие в наркокартела и са знаели къде се намира, защо той все още не беше послушно оръдие на Питика? Той не знаеше коя е Дона, преди тя да ми изиграе този номер; не би я разглеждал като опасност. Тя би могла да отиде и да му приложи ЕСП техниката си, без да събуди и най-малко подозрение. Освен ако… усетих, че очите ми се разширяват.

Дона ми се усмихна.

— Изводът ви е верен. Моите прозрения — тези, които ни помагат да се разбираме добре с хората — тук ни изоставиха. Мистър Сонрио е — както сигурно знаете — специален случай.

Чудо на чудесата. Те не можеха да контролират Рио. И не можеха да контролират Рио! Да си взема бележка: за да не се поддаваш на телепатия, стани психопат. Не, лош план, Кас.

— И затова са били всички тези експерименти — въздъхнах аз. — Мъчели сте се да видите как ще реагира.

— Точно така — каза Дона. — Науката ще ни каже онова, което интуицията не може.

Покашлях се, като почти ме беше страх да питам.

— И какво ви каза науката?

— Изследванията ни могат да запълнят три учебника — каза тя, като продължи да се усмихва. — Но аз ще дам кратката версия. Нашите прозрения — ние виждаме човешките емоции. Какво чувстват, какво желаят; виждаме ги и им симпатизираме. Преди психологията на мистър Сонрио просто ни беше чужда, но сме убедени, че сега го разбираме по-добре. Той не е мотивиран от емоции като другите хора, но има… потребности.

Не, не, не, не, не. Рио е неподатлив. Нали току-що каза, че Рио е неподатлив!

— Мис Ръсъл, моля ви — продължавате да ни разглеждате по този драматичен начин! Уверявам ви, че искаме единствено да говорим с мистър Сонрио, така както сега си говорим с вас. Да обсъдим възгледите си с него. Неговите цели са толкова сходни с нашите; според мен, след като веднъж види нашата гледна точка, ще приеме едно взаимно изгодно работно сътрудничество.

Ако Рио им падне в ръцете… дори да отхвърля откачените способности, които Дона твърдеше, че притежава, аз знаех какво може да направи Рио, на какво е способен — неща, на които повечето хора не са способни, и това не беше свързано с уменията му.

Ако Питика стигнеше до Рио, не съм сигурна дали някой би могъл да ги спре.

— Мис Ръсъл — каза Дона със същата искрена страст в гласа, — знам, че не сте напълно убедена в мотивите ни. Но не мислите ли, че за мистър Сонрио би било единствено добре, да бъде подложен на още една проверка относно… нагласата му? Вие го познавате — знаете, че бихме му помогнали да стане по-добър човек. Като негов приятел трябва да искате да е така.

Като всички аргументи на Дона Полк, и този звучеше съвсем логично, беше такъв перфектен компромис. Но поради някаква причина — може би защото познавах и вярвах на Рио толкова отдавна, а и вярвах на Рио, не на Рио, който би работил с Питика — не можех да се съглася. Дори не бях сигурна защо.

— Вие имате много специални отношения с него — отбеляза Дона.

Да, вярвах на Рио, което означаваше, че мога да разчитам на него, а от своя страна и той не се дразнеше активно от мен. Беше добра симбиоза.

Беше щедро от нейна страна да го нарече „отношения“.

За втори път в разговора ни Дона като че ли очакваше нещо, но нямах представа какво.

Отхвърлих моментното си недоумение и пренасочих мислите си към решетката на числовите полета, върху която работех на фон — и следващия въпрос, който исках да задам на Дона.

— Добре. Значи се опитвате да правите телепатични експерименти върху Рио и аз случайно попадам в картината. А какво ще кажете за другата група, която работа срещу вас — международната? Каква е тяхната цел? И какво търсеха в къщата на Кортни?

— В къщата на Кортни? О-о… — Тя се позамисли за момент. — Не знам със сигурност какво са търсили, но предполагам, че е един сувенир, който й подарих. Нещо незначително, но признавам, че накарах Кортни да повярва, че трябва да го пази.

— Защо?

— Исках да ми вярва. Има много начини да спечелиш такова доверие и един от тях е сам да го създадеш.

В такъв случай, за каквото и да бяха обърнали къщата с главата надолу, беше безсмислено. Глупава дрънкулка, която Дона беше дала на Кортни, за да си помисли, че й имат доверие.

— Ами Антън Лехович? Питика замесена ли е в смъртта му?

— Доколкото знам, не. Името ми е неизвестно.

— А Реджиналд Кингсли? И всичко в неговия файл?

Дона изведнъж потрепна.

— Извинете ме. — Тя измъкна елегантен телефон и го погледна за миг. — Съжалявам, мис Ръсъл. Трябва да се заема с нещо спешно. Може би можем да продължим този разговор по-късно?

Имаше толкова много други неща, за които исках да питам… толкова много неща, които исках да знам…

— И обещавам, че ще ви дам тази възможност при следващия ни разговор — каза Дона с усмивка на съжаление. — Мис Ръсъл, трябва да кажа, че наистина ми беше много приятно да поговорим. Толкова рядко мога да обсъждам нашите цели по толкова откровен начин с друг свободомислещ човек. Надявам се, че поне що помислите върху това, което ви казах.

— О, със сигурност ще помисля — отговорих аз. — Но не се надявайте много.

Стори ми се, че отговорих добре. Колкото и досадно логични да бяха аргументите й, бях оцеляла от нашия разговор и все още инстинктивно я отблъсквах. Това сигурно беше добър знак? А и все още бях запазила защитния слой от вътрешни изчисления. Може би допринасяше и леката ми съпротива към нея.

— Наистина имате съвсем погрешна представа за това, което правим — каза ми леко раздразнено Дона и се изправи. — Уверявам ви, че прозренията ми в човешката природа не действат точно по този начин, по който си мислите вие. Току-що свършихме един много цивилизован разговор, не мислите ли? И не се чувствате по-различно от преди.

Така беше. Прободе ме леко съмнение.

— Моля, преразгледайте представите си за нас, мис Ръсъл. Не знам откъде ви идват такива идеи, но ние не сме чудовищата, за които ни мислите. Скоро пак ще си поговорим.

И с тези думи Дона Полк ми се усмихна и излезе от библиотеката.