С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (21)

Глава 21

Припомниха ми, че това беше наистина много лош план, когато трябваше да позволя на двама свръхстарателни, едри полицаи да сложат белезници на китките ми и да ме набутат в полицейската кола. След като сама си наложих да изпадна в безпомощно състояние, се почувствах разголена, сякаш като се преструвах на уязвима, по някакъв начин ставах такава. Потиснах желанието да им счупя ребрата с ритници и много бих искала и те да знаят колко самоконтрол се изисква за това.

Успокоявах се, като изчислявах начините за бягство. Особено онези, които включваха нанасянето на необратими травми на конкретни мускулести ченгета.

Закараха ме в участъка с конвой от полицейски коли и ме вкараха вътре.

Някой ме опипа за опасни предмети — за втори път, взеха ми отпечатъци и ме снимаха. Неволно потръпвах от всичко това, от тези хора, които си мислеха, че съм в тяхната власт, от хората, които ме блъскаха и описваха, като щяха завинаги да задържат част от мен тук.

Ако Чекър не изпълни обещанието си, да му мисли.

Една полицайка се мъчеше да ме накара да й кажа името си и да дам информация, но аз не й обръщах внимание. Накрая ме отведоха в малка, гола стая за разпит, закопчаха ме с белезниците за масата и ме оставиха сама, но бях сигурна, че някой ме наблюдава зад дългото еднопосочно огледало.

— Хей! — извиках след няколко минути чакане. — Трябва да отида до тоалетната.

В продължение на десетина минути не последва реакция и после две полицайки влязоха в стаята — едната ниска и черна, другата висока и латиноамериканка, с еднакви железни изражения и ме изведоха, без да говорят. Нямах наистина нужда да отида до тоалетната, но трябваше да се освободя от алкохола, който бях изпила на един дъх, а и исках да придобия по-добра представа за пейзажа, в случай че се наложеше да се измъквам сама. Да, можех да го направя, беше заключението ми. Щеше да е по-трудно без гранати, но винаги съм готова да приема някое ново предизвикателство.

Чудех се колко трябва да чакам, преди да взема нещата в ръце. Чекър вече се бавеше прекалено дълго по моя преценка. Обмислях дали да поискам полагащото ми се обаждане по телефона, за да го притесня.

След още отегчително чакане в стаята за разпит, те ме изведоха и ме поставиха в редица, където застанах с още други ниски, тъмнокожи жени и от време на време ми нареждаха да излизам и да се връщам на мястото си.

После ме върнаха в стаята за разпит и пак чаках. Наистина това чакане беше абсурдно много — бих се изкушила да се пошегувам така ли харчат доларите, които им давам за данъци, ако плащах данъци. Шегата ме подсети за Антън — внезапен болезнен спомен. Още една сметка, която трябваше да се уреди.

Облегнах се на твърдия метален стол и се помъчих да се отпусна. Е, поне пак работех по случая, а не бях затворена в апартамента си в Китайския квартал, без да има какво да правя. Ироничното в ситуацията беше, че като чаках с белезници за най-удобната възможност да избягам от полицията, ми беше по-лесно да мисля, отколкото когато бях в задънена улица; точно в този тип ситуация можех да се оправя, дори след като бях разградила цялото това количество алкохол, откъдето започна моето фиаско. По-добре това, отколкото да съм насаме с мислите си.

Да, имах проблем.

Накрая вратата се отвори и една висока, тъмнокожа жена влезе в стаята.

— Аз съм детектив Гутиерес — каза тя, седна срещу мен и разтвори папка пред себе си. — Много си загазила. Ако мога, бих искала да ти помогна.

Чудех се дали предложението й означава, че не са намерили никакви твърди улики. Може би планът им беше да ме принудят да призная и да направим сделка, защото не бяха сигурни, че имат достатъчно доказателства — поне не такива, които един добър адвокат да не може да обори, като посочи, че всички ниски, цветнокожи жени изглеждат еднакво за повечето хора. Или може би си мислеха, че Артър ще е по-едрата риба.

Пак по темата за расовото профилиране, той съвпадаше с образа на страшния черен мъж като главен извършител.

А може би тя не правеше никакво предложение, а просто използваше тази тактика, за да ме принуди да проговоря.

— Имаме очевидец, който те е видял вчера сутринта на булевард „Уилшър“ 19262 — продължи детектив Гутиерес. — Какво правеше там?

Запазих мълчание, като оставих ума ми да се рее и си играех с мисълта дали да дам на Чекър още няколко часа или да реша, че срокът му е изтекъл преди десет минути.

Гутиерес продължи да ми задава въпроси още доста дълго време, едни и същи, които повтаряше отново и отново. Изключих я от съзнанието си. Тя приближи лице към мен, за да разчупи ритъма, после стана и излезе от стаята. Оставиха ме да седя почти час. После се върна, този път с партньор — по-млад мъж, който се държеше снизходително към мен и се опита да се прави на доброто ченге, докато Гутиерес стана агресивна, но аз запазих каменно изражение. Мислех да поискам адвокат, но съобразих, че ако го направя, ще ме натикат в килия, докато адвокатът дойде, а стаята за разпит беше вероятно малко по-удобна — и по-лесна за бягство, ако Чекър не успееше. Освен това нямах нищо против да ми говорят отвисоко.

Не следях колко време е минало, но сигурно вече ставаше късно вечер, когато на вратата се почука. Гутиерес стана и преди да излезе, ме изгледа с каменно изражение. Партньорът й се облегна на стола си и ми се усмихна самодоволно, сякаш това би ме разстроило или нещо подобно.

След минута детектив Гутиерес се върна с някакви документи и кисело свити устни.

— Свободна си. Можеш да си отиваш — каза тя.

Думите й прозвучаха толкова неочаквано и без никакво предупреждение, че ми трябваха няколко секунди, докато загрея.

Другият детектив, отпуснат на стола във висше презрение, изведнъж подскочи, също толкова шокиран.

— Какво?

— Не е била тя. — Гутиерес затвори рязко папката в ръцете си. — Мис, някой от полицаите навън ще ви придружи. Извиняваме се за неудобството.

Все още замаяна, се чудех дали обикновено става така, когато си сред цивилизовани хора: дали са готови да се откажат от властта си над някого, само защото няма доказателства. Гутиерес ми свали белезниците и като тръгнах към вратата, дори леко им кимнах.

— Какво искаш да кажеш, не е тя? — чух мъжа да пита партньорката си, докато излизах. — Не можем да я пуснем просто така.

— Объркали са я с някой друг. Провериха момичето и установиха движенията й през целия вчерашен ден. Била е далече и от двете местопрестъпления.

— Тогава защо не каза нищо?

— Очевидно не е с всичкия си. Брат й се грижи за нея — каза Гутиерес.

— Все пак можем да я задържим за…

— Не. Погледни кои са роднините й.

След това не чух нищо друго.

О, небеса! Толкова лесно ли беше?

Накараха ме да подпиша няколко документа, което направих с безформени драсканици, влизайки в образа на човек с леки умствени увреждания, който Чекър ми беше изградил, а и по този начин не се налагаше да знам как точно се казвам.

— Искате ли да се обадим на някой да ви вземе, мис Холоуей? — попита един от полицаите.

— Не, не е нужно — казах аз, като усещах, че това е изключително скучен финал.

— Добре. Да се пазите — каза ми той, а аз напъхах телефона и парите в джобовете си и излязох от участъка като свободен гражданин.

Наложих си да не се затичам, като вместо това тръгнах с умерена крачка и реших, че трябва да се отдалеча на известно разстояние от тази сграда, пълна с полицаи, преди да открадна кола. Беше се стъмнило, беше станало късно и обичайното задръстване броня в броня беше отминало. Колите се движеха покрай мен и виждах ярките стопове. Над оживения град имаше почти пълна луна, която гледаше надолу като огромно бяло око.

Телефонът ми започна да вибрира, когато прекосих улицата. ИЗЛЕЗЕ ЛИ?

Набрах номера му.

— О, страхотен съм, нали? Кажи ми, че съм страхотен — чух ликуващия глас на Чекър в ухото си.

— Малко си бавен — отговорих, като се правех на невпечатлена.

— Бавен? Бавен? Имаш ли представа колко документи трябваше да фалшифицирам? Това беше абсолютен рекорд. Никога не съм „бавен“, освен ако после няма галене.

— Ти ли си брат ми?

— Милостиви боже, надявам се, че не съм, като се вземе предвид колко възбуждащи са познанията ти по статистика. Но мога да се преструвам, че съм ти брат. Между другото, родителите ни са много важни хора. Всичко гладко ли мина?

— Много гладко. Всъщност, беше безкрайна диференцируемост — уверих го, може би, за да се пошегувам малко.

Той се засмя.

— Знаех, че си готина.

Покашлях се.

— А какво ще стане… взеха ми отпечатъци и тъй нататък…

— Изчезват в момента, докато говорим.

Възможно ли беше всичко това?

— Леле! Ъ-ъ, благодаря. — Полезно беше, реших аз, да познаваш човек като Чекър.

— Няма проблем. Ти ме улесни; тъй като те нямаше в системата, имах прозорец за работа. Е, как се чувстваш като свободна жена?

Поех дълбоко дъх и се канех да кажа нещо от сорта на това, че да те арестуват в цивилизования свят е малко разочароващо, но истината беше, че се чувствах добре да не съм вече в полицейския участък. А и Чекър го беше направил така, че този път не трябваше да причинявам болка на никого. Гласът на Трестинг, който се беше загнездил в съзнанието ми, започваше да ме преследва.

— Колко ти дължа? — попита аз, за да прикрия факта, че притежавам чувства.

— О, аз черпя — каза той. — Все едно, аз съм ти длъжник, задето спаси Артър и освен това…

— Вече сме квит.

— Може би сте квит с него, но аз съм ти един вид благодарен, че го измъкна, така че е безплатно.

— О-о… — Замислих се дали мога да приема това. Не обичам да дължа никакви услуги на хората.

— Само не казвай на Артър. Той… ъ-ъ… не обича да правя такива неща.

Вкиснах се от припомнянето за високите морални принципи на Трестинг. Достатъчно неприятно беше, че съвестта ми беше решила да ги възприеме; не ми трябваше действителната му версия, която да ми повтаря все едно и също.

— Не го разбирам — оплаках се аз. — Видях го да нарушава повече закони, отколкото мога да изброя, а се хваща за най-дребните неща.

— Хей, той е добър човек — каза рязко Чекър.

— Непоследователен човек — измърморих аз.

— Кас Ръсъл, възможно е да ме впечатляваш с познанията си за теоремата на Бейс, но не обиждай Артър пред мен, разбрахме ли се? Просто недей.

Очевидно бях засегнала чувствително място. О, брат ми…

— Ъ-ъ… добре. — Когато не последва отговор, попитах: — Още ли си на линия?

— Да. — По тона на гласа му не се разбираше в какво настроение е. Най-добре беше да си говорим по работа.

— Не ти ли трябва помощта ми за нещо? — Ще му помогна за това, което иска, за да си платя дълга, помислих си аз. Тогава ще сме квит.

Той въздъхна.

— На Артър няма да му хареса това, за което ще те помоля.

— Ще ме помолиш за какво?

— Трябва му подкрепление.

О, добре. Знам как да съм подкрепление.

— Разбира се — казах аз. — За какво?

Ако Чекър ме канеше пак да работя по случая Питика, това дори не беше услуга — щях да подскоча от радост при такава възможност. Дори да означаваше пак да работя с Трестинг.

Чекър се поколеба и после каза на един дъх:

— Пак засякохме тракера на Полк.

— Така ли? Къде е тя?

— Сигналът е оттук, в Лос Анджелис.

— Защо й е трябвало да се връща… — прекъснах го аз. — Дали са разбрали, че сме й сложили джипиес? Смяташ ли, че са намерили тракера?

— Иначе няма никаква логика. Защо сигналът ще изчезне и после пак ще се появи? Тук?

— Но и в това няма никаква логика. Ако са го направили толкова очевидно, значи е капан — защо биха решили, че ще сме толкова глупави, за да…

Чекър издаде някакъв задавен звук.

Въздъхнах.

— Трестинг ще отиде, нали?

— Отговорът е „да“.

— Той мисли, че го чакат, но въпреки това ще отиде.

— Затова е нужно подкреплението.

— Добре. Кога и къде?

Настъпи съвсем кратко мълчание, сякаш Чекър очакваше друг отговор, но той бързо се възстанови.

— Сега ти изпращам есемес с детайлите, включително мястото и честотата на тракера. За съжаление изображенията от сателита не свършиха работа; виждат се само няколко сгради насред пустинята. А що се отнася до това кога… той отива тази вечер.

Погледнах към звездите.

— О, вече е вечер.

— Да.

— Значи трябва да побързам, нали?

— Той тръгна преди няколко часа — каза Чекър. — Помъчих се да го спра.

По тона му личеше, че е много разтревожен? Почувствах се странно самотна — никой не даваше пет пари, ако тръгнех да се самоубивам; щях да изчезна в потока на подземния живот на Лос Анджелис, сякаш никога не съм съществувала.

— Тогава най-добре да тръгвам — казах аз и ускорих крачка. — Има ли нещо друго, което трябва да знам? Има ли някой друг с него?

— Кълна се, помъчих се да го накарам да се обади за помощ. Той ми демонстрира напълно идиотския си комплекс за благородство и как не иска да намесва никой друг.

Може би това беше причината Трестинг да не се обади на другите си контакти, но бях съвсем сигурна, че за да не се обади на мен, причината е съвсем друга. Усетих извратено желание пак да му спася кожата. Исках да му го натрия в лицето.

— Разбрах. Нещо друго?

— Вярно ли е? — попита Чекър. — Това, което може да прави Дона Полк?

Преглътнах.

— Да, съвсем сигурна съм, че е вярно.

Той помълча за момент.

— Още ли си на линия? — попитах аз.

— Да.

— Хей, слушай — казах аз, като се помъчих да не показвам раздразнението си от загрижеността му за Артър. — Престани да се тревожиш. Тръгвам натам.

— Благодаря ти. Наистина — благодаря ти. Много съм ти задължен. Всичко, което поискаш, наистина, само кажи.

Е, може би някой ден щеше да ми е от полза да му напомня за тази услуга. Но първо трябваше да оцелея до сутринта. След като вляза в капана на Питика. Дявол да те вземе, Трестинг.

— И да се пазиш, чуваш ли? — добави Чекър.

Примигнах. Не бях очаквала да се тревожи и за мен. Съмнявах се дали ще му липсвам, ако нещо се случи, но все пак беше… любезно от негова страна.

— О, не говори глупости — казах аз, малко грубо. — Ще се оправя.