С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (12)

Глава 12

На връщане карахме в мълчание почти по целия път. Трестинг намери свободно място на улицата на няколко пресечки от офиса си и паркира пикапа, като сменяше скоростите толкова рязко, че ми се разтракаха зъбите. Той загаси двигателя и посегнах към дръжката на вратата, но гласът му ме спря.

— Ръсъл.

— Да?

Той не тръгна да излиза от колата.

— Мислех си нещо. Това не беше Питика. Не е в техния стил. И те не биха направили такова нещо на своите хора.

— Значи има нов играч? — Помислих си за гаража на Антън, за мъжете с черни костюми в къщата на Кортни. Пред очите ми пак изплува кланицата в офис сградата, като се мъчех да избягвам детайлите. Може би тази каша беше достигнала точката, в която трябваше наистина да работя с Трестинг и да споделя с него всичко. Отворих уста.

Трестинг удари с длани по волана.

— По дяволите, Ръсъл!

Премълчах другата информация.

— Какво?

Той ми хвърли определено отровен поглед по незнайни за мен причини.

— Какво? — повторих аз.

— Казала си му, нали?

— Казала съм какво на кого? — Откога Трестинг си беше въобразил, че има думата в моя бизнес? Не можеше да се каже, че имам много приятели, на които да изтропам информацията; единственият човек, с когото бях във връзка беше… о-о. О-о. — Чакай — да не мислиш, че Рио го е направил?

Той ме погледна в очите и задържа погледа си със стиснати зъби, а в очите му се четеше болката и гнева на жертвите в офис сградата.

Преглътнах. Дали е бил Рио? И какво означаваше, ако е бил той? Да се яви такъв вид работа… бих излъгала, ако кажех, че е приятна, но за мен нямаше нищо ново в това на какво беше способен Рио. Методите му ми бяха добре известни. И ако някой си го заслужаваше, това беше Питика.

Нали така?

Трестинг продължи да ме гледа така, сякаш го бях предала. Опитах се да не обръщам внимание на присвиването в стомаха ми, което забележително приличаше на чувство за вина.

Разбира се, че трябваше да кажа на Рио къде отиваме, повтарях си аз.

Той следеше Дона; ако се бяхме изправили един срещу друг с противоположни цели… така умират някои хора! Започнах да се ядосвам от обвинението на Трестинг. В случая моралното право не беше на негова страна. Не беше.

— Казах ти — започнах аз. — Щом работиш с мен, работиш и с хората, на които вярвам. Не знам дали Рио има нещо общо с това, но…

— Излез от колата.

— Все още можем да работим заед…

— Излез от колата ми.

Излязох. Трестинг излезе от другата страна и тресна вратата много по-силно, отколкото беше нужно.

Реших да пробвам да се държа професионално.

— Ще му се обадя — предложих аз. — Ако е бил той, ще видя дали е измъкнал някаква информация от офиса. И ще ти кажа.

Търпението на Трестинг преля и той удари с юмрук капака на пикапа толкова силно, че направи вдлъбнатина.

— Как можеш да стоиш пред мен и да ми казваш… след това, което видяхме… — Той поклати няколко пъти глава, сякаш искаше да прогони дявола. — Не. Не. Не ми се обаждай, Ръсъл. Просто недей. Ще решим случая без теб или изобщо няма да го решим. — Той се покашля. — Не си заслужава.

Нещо ме прободе в гърдите, остра и непозната болка. Той не мислеше само Рио за чудовище.

— Разбирам — казах аз. Движех с труд устни. — Няма да те безпокоя повече.

Думите му продължаваха да звучат в ушите ми, когато се обърна и си тръгна, а след него остана отвращението, презрението и ужасът. Той се отдалечи.

Пробождащото усещане се засили. Поех дълбоко въздух и си казах, че няма значение.

Почаках Трестинг да се скрие зад ъгъла и тръгнах в посока на офиса му, като търсех спортната кола, която бях карала предишната вечер, но някой я беше отмъкнал. Нищо чудно, като се има предвид, че колата беше прекалено хубава за този район, а вече бях свършила половината работа за всеки начинаещ крадец на коли, но все пак беше досаден завършек на една тъпа сутрин. За момент и доста дребнаво се поколебах дали не взема пикапа на Трестинг, но това беше дори под моето достойнство.

Група тийнейджъри използваше улицата, на която бях паркирала, за тренировки по скейтборд. Въздъхнах и тръгнах обратно по тротоара, като търсех удобно, свободно от свидетели място, за да си открадна транспорт до вкъщи.

Чух изстрел, последван веднага от още няколко.

Триангулирах наум за по-малко от половин секунда. Офисът на Трестинг.

Хукнах обратно натам, откъдето бях дошла. Престрелката рисуваше неправилно тату — едно напълно автоматично оръжие, и три, не, четири полуавтоматични или револвери. Хората на улицата си крещяха един на друг и тичаха да търсят прикритие, като вадеха мобилни телефони — значи ченгетата щяха да тръгнат насам, но прибавих на ум времето за реакция и времето за пътуване — прекалено дълго, прекалено бавно.

Обувките ми тропаха по цимента в такт с откъслечния огън. Завих зад ъгъла към входа на Трестинг, докато мозъкът ми избухваше в звуци и траектории и ми казваше точно къде са стрелците: един, втори, трети, четвърти, пети. Двама до по-близката стена на офиса на горния етаж, още трима подредени от другата страна на стаята. Единият може би беше Трестинг, но тъй като щорите бяха пуснати, нямаше начин да разбера кой точно. Трябваше да вляза.

Офисът на втория етаж. Стени от пенобетон, заключена и бронирана врата, прозорец с решетки. С малко време и подходящи средства бих могла да проникна и през трите, но кое беше по-бързо? Кое?

Прозорецът, трябваше да е прозорецът. През главата ми рикошираха изчисления за закрепването на решетката и здравината на стените. Къртя решетката. Чупя стъклото. Да.

Вместо да хукна по външната стълба към вратата, се насочих към отсрещната страна на алеята, спринтирах и скочих, като хванах най-долното стъпало на противопожарната стълба с една ръка. Желязото се впи в дланта ми под тежестта на тялото ми и после се заизкачвах по металната стълба.

Извадих ЗИГ-а, като прелетях през първата площадка и тръгнах нагоре по стълбите. От другата страна на алеята прозорецът на Трестинг беше вдълбан в стената малко след мястото, където стълбата свършваше пред вратата на офиса — надолу имаше пропаст от два етажа. Докато прелитах на същата височина, стрелях към прозореца, без да намалявам скорост.

Бум-бум-бум-бум.

Стигнах горната площадка, прекрачих перилата и скочих.

Скокът ме издигна във висока дъга над мръсния паваж на седем метра под мен, с дълъг момент на безтегловност, преди да се блъсна с рамо в бетонната стена над прозореца на Трестинг. Времето като че ли се забави.

За стотни от секундата изглеждаше, че ще падна; допустимата грешка беше почти несъществуваща. Погледнах надолу към двуетажната пропаст под мен, докато в главата ми се въртяха уравнения, ускорението на притеглянето правеше акробатически скокове през всяка инкарнация на всички възможни променливи и поставих здраво ръка върху циментовите блокове, като използвах триенето, за да намаля съвсем малко скоростта.

Векторните диаграми на нормалната сила и земното притегляне и кинетичната енергия минаваха с рев през сетивата ми. Малко преди земното притегляне да спечели и да ме засмуче в падане от два етажа височина на алеята под мен, пуснах пистолета.

Той ме изпревари със съвсем малка част от секундата и когато падна между решетката и горния перваз над прозореца, изхвърлих левия си крак напред и го настъпих с цялата си тежест. Корпусът на пистолета се заклини между решетката и перваза с цялата сила, на която бе способна такава проста машина, и се превърна в моя импровизиран лост.

Когато стрелях от другата страна на алеята, се целех в четирите болта, с които беше закрепена решетката към стената. Изстрелът от пистолет няма достатъчно сила, за да ги откъсне, но можеше прекрасно да ги среже. Със срязаните болтове и масивното усилие на лоста, решетката се разклати и после се откъсна с пронизителен писък от стената.

Нямах време да се съвзема. Левият ми крак върху падащата решетка беше единственото нещо, което не позволяваше да полетя от седем метра височина и да се размажа на настилката долу. Изритах решетката и се хвърлих с глава напред в оголения прозорец.

Нямаше шанс да не се порежа; налагаше се да приложа целите си математически способности, за да генерирам достатъчно сила и да счупя стъклото от тази посока. Влетях в стаята с раменете напред, а щорите се разлетяха върху мен във водопад от счупени ленти. Докато падах, завъртях крака във въртележка, за да хвана стрелеца, който стоеше най-близо до прозореца — тя не беше Трестинг — стиснах ги в ножица и я повалих, преди аз да падна на пода.

Вече нямах оръжие, но взех парче счупено стъкло във всяка ръка, и се завъртях. Не е Артър — стъклото излетя от ръката ми, и този не е Артър — и другото стъкло намери мишената си, момчето изпусна пистолета и се хвана за гърлото, докато падаше. Зърнах Трестинг от другата страна на стаята, скрит зад сейфа за оръжия и се обърнах към последното враждебно лице, което крещеше нечленоразделно и насочваше глока си. Залегнах и направих кълбо през бюрото, като по пътя грабнах едно от високите растения в саксия — беше истинско дърво — после кълбото премина в центростремително ускорение, завъртях растението заедно с мен и го изхвърлих като от прашка. Тежката саксия го удари в лицето, преди да има време да стреля. Тежката саксия спечели.

Завърших кълбото си през бюрото и се приземих на крака.

— Трестинг?

Той се появи разтреперан иззад сейфа и ме гледаше с широко отворени, немигащи очи, а беретата подскачаше в ръката му.

— Добре ли си? — попитах аз.

Той продължи да ме зяпа.

— Ранен… Ли… Си? — попитах натъртено аз. Това ли разбират под шок?

Не бих си помислила, че Трестинг ще изпадне в шок, след като беше бивше ченге и тъй нататък.

— Този прозорец е на втория етаж — каза той.

— Точно така — съгласих се аз. — Добро наблюдение, предполагам затова те наричат частен детектив. Сега, сериозно, добре ли си?

Той докосна десния си бицепс — по пръстите му се стече кръв.

— Одраскване. Имам късмет. — Той огледа сцената. Четири трупа.

Навсякъде счупени стъкла и боклуци. Прошепна: — Имаше решетка.

Няма да лъжа — обичам да впечатлявам хората. Особено хора, които току-що са ме зарязали на улицата и са ми казали, че повече никога не искат да говорят с мен.

— Да — казах аз. — Точно толкова съм добра.