С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (11)

Глава 11

След като прегледах достатъчно от информацията на Чекър, за да призная, че Трестинг може и да не е абсолютно откачен — а и освен това изпитах още по-силна тревога около този случай и нещата, на които попаднах, — реших да поспя няколко часа, докато чакаме резултата от проучването на Чекър.

— Мисля да си полегна на твоето канапе — казах на Трестинг. Исках да съм тук, ако има нещо ново.

— Разбира се — каза детективът. — И без това трябва да проведа няколко разговора.

— Как ти се сториха програмите ми? — попита Чекър, когато станах, с предизвикателна нотка в гласа. — Интересно четиво? Стремя се към елегантност.

Престорих се, че не забелязвам предизвикателството.

— Да, внушителни са. Марковската верига Монте Карло — направил си го много хитро.

Двамата ме зяпнаха. Челюстта на Чекър увисна леко отворена.

— Кас Ръсъл, твоето ниво на сексапилност току-що се покачи с около трийсет процента — каза накрая той.

Една точка за Кас, помислих си аз.

— Чета статистически изследвания през свободното си време. Хей, Трестинг, къде е тоалетната ти?

Той посочи, все още онемял.

Използвах момента на усамотение, за да пратя на Рио есемес с кратко резюме на последните събития, като му дадох адреса на паркинга, докъдето Чекър беше проследил Дона, и плана ни да тръгнем натам. Не бях сигурна, но ми се стори, че смениха темата, когато се върнах, и се надявах, че са си говорили за мен. Приятно ми е, когато изнервям хората.

Изтегнах се на канапето на Трестинг, като пъхнах ръка под якето на удобно разстояние от пистолета и за част от секундата установих, че главоболието ми се връща, преди да заспя.

Събудих се от страхотна караница.

През полузатворените щори в офиса се лееше ярка дневна светлина.

Мониторите на компютъра на Трестинг бяха тъмни; самият той стоеше зад бюрото си и водеше гръмогласен спор с ниска, набита жена, която виждах за пръв път. Имаше кръгло лице, което бих нарекла ангелско, ако очите й не горяха от гняв. Беше доста добре поддържана, с елегантно подстригана черна коса, безупречен грим и палто, което разпознах като „скъпо“. Трудно ми беше да определя възрастта й; допуснах, че е към петдесет, но изглеждаше по-млада.

Надигнах и се обърнах към тях, смутена, че не се събудих, когато е влязла — обикновено спя леко. Но от друга страна обикновено не изкарвам два дена без почивка.

— Плащам ви, за да ме държите в течение! — крещеше жената.

— Точно това правя сега, доктор Кингсли — отговори Трестинг, очевидно мъчейки се да запази спокойствие.

— Намерили сте я и после сте я изгубили! Знаели сте къде е била и вместо да тръгнете след нея…

— Това не е така… — опита се да я прекъсне Трестинг.

— Тя уби съпруга ми! — изкрещя жената.

О-о. Лина Кингсли.

— Мислех си, че сте дипломат — казах аз, без да се замисля.

Кингсли се обърна и ме изгледа кръвнишки право в очите и не е за вярване, но се дръпнах няколко сантиметра назад от гнева, който излъчваше. Спомних си със закъснение, че неотдавна цялата й кариера в дипломатическата служба се беше провалила. Сбърках.

Кингсли насочи поглед към Трестинг.

— А що се отнася до това да въвлечете още някой…

— Тя е професионалист и има информация…

Много любезно от негова страна да ме представи по този начин.

— Законите на Калифорния изрично забраняват един частен детектив да споделя с други каквато и да е информация, свързана със случая, без да е получил съгласие от клиента си — прекъсна го грубо Кингсли.

— Законите на Калифорния също така забраняват един частен детектив да влиза незаконно в частен имот, да насочва огнестрелно оръжие срещу невъоръжени граждани или да се преструва, че не е частен детектив, за да получи информация — каза Трестинг и скръсти ръце. — Струва ми се, че досега не сте изразявали недоволство от мен.

Тези закони не ми бяха известни. Леле, Артър Трестинг беше много непослушен частен детектив.

— Те убиха Рег — процеди Кингсли с треперещ от гняв глас. — Помъчете се да не го забравяте. За вас това може да не е нещо лично, но да открия какво се е случило за мен е най-важното нещо на света. Обичали ли сте някого, мистър Трестинг? Ако е така, помъчете се да се поставите на моето място.

Тя се завъртя на токчета и излезе от офиса. Трестинг се свлече на стола и наведе глава.

Според мен Кингсли беше малко несправедлива към горкия човек. За мен беше очевидно, че той се пребива от работа в това разследване.

— Хубаво, че не й каза как си се раздрънкал за нейния случай, докато двамата бяхме насочили пистолети един срещу друг — казах аз.

— Изобщо не трябваше да ти казвам — призна той. — Всичко тръгна с главата надолу и назад. А и тази доктор Кингсли. Когато се запознахме, беше образец за дипломация и не съм си мислел, че нещо би могло да я извади от това състояние. А ето че сега…

— Откачи?

— Този случай е труден — каза той.

— Тя е много… всеотдайна — предположих аз.

— Това не е и една десета от всичко. И двамата почнахме да получаваме смъртни заплахи, анонимни, след като тръгна цялата тази работа. Впрочем не съм сигурен дали не трябва да се чувствам обиден, че никой не се опита да ги изпълни. Но тя винаги се смееше. Казваше, че ако някой я убие, може би ще приемат смъртта на мъжа й по-сериозно.

— Наистина ли?

— Да. Някакъв човек веднъж дори заплашил сина й. Тя му взела бодигард и не й мигнало окото.

— Ау!

— Да. — Трестинг се облегна на стола и затвори очи. — Бива си я. Не мога да кажа, че е най-откаченият клиент, който съм имал, но самият случай определено е най-откаченият. Животът на частния детектив е много вълнуващ, а?

— Като стана дума за това, какво ти позволява да правиш разрешителното за частен детектив? — попитах любопитно аз.

— А? Ами… да се разхождаш насам-натам.

— И толкова?

— Горе-долу.

Изпитах силно желание да се изсмея.

— Макар че понякога хората, като видят разрешителното, си мислят, че трябва да отговарят на въпросите — добави Трестинг. — Приемат те като човек от властта и тъй нататък.

— Точно затова имам фалшиво разрешително — казах аз.

— Все едно че не съм чул това.

Отидох до банята, където, без да бързам, наплисках лицето си с вода и си изплакнах устата. Когато се върнах, мониторите на Трестинг пак бяха включени и той говореше с Чекър.

— Идваш точно навреме, Ръсъл — каза той.

— Мисля, че стесних кръга на търсенето ви — каза ми Чекър. — Представят се за туристическа агенция, което е добро прикритие за тонове международни разговори. Но сигурността на вътрешната им мрежа е абсурдно силна. Тя е…

— Проби ли я? — прекъснах го аз.

Той потрепна.

— Ще я пробия. Още малко време…

— Но знаем със сигурност, че офисът е този, нали?

— Статистически подозрителната активност…

— Да — каза Трестинг и заглуши ядосания възглас на Чекър, че пак го прекъсват. — Това е неговият начин да каже да. Хайде да тръгваме.

— Чувствам се оценен — промърмори Чекър.

— Благодаря ти — казах му аз с преувеличена любезност и се обърнах към Трестинг: — Сега да тръгваме.

Чекър ни показа енергично среден пръст и прекъсна връзката.

— Той ще е готов, когато влезем — уверено каза Трестинг. — В случай че можем да му осигурим дистанционен достъп. Ще можем ли?

— Може ли да го накараш първо да изключи охранителните камери? — Едва ли щях да забравя колко лесно Чекър успя да ни намери двете с Дона в записите от камерите в Санта Моника.

— Вече го помолих. Поради някаква причина охранителната система на сградата днес не работи. Изключена е през последните няколко часа.

Погледнах мрачната му физиономия.

— Мислиш, че се готвят за нещо?

— Начинът да разберем, е само един. Имаш ли нещо против да ми върнеш пистолета?

Трестинг караше; седях до него и се мъчех да успокоя нервите си. Никога не бях действала с друг човек. Усещането беше странно, глождещо, беше променлива величина, която не можех да контролирам. Потиснах тези мисли, както и главоболието, което пак се появи с глухо пулсиране, докато пътувахме — сега не беше момент да се разсейвам. За щастие имах достатъчно практика с махмурлуци, за да игнорирам доста лесно главоболието.

След като намерихме правилната пресечка, Трестинг паркира ужасяващия си пикап на улицата, за да не се затвори в гараж с такса девет долара на час, и влязохме през предния вход на офис сградата. Портиерът във фоайето ни кимна с умерено намръщено лице — вероятно защото и двамата изглеждахме като членове на един и същ боксов клуб или имахме навик да влизаме заедно през вратата, — но Трестинг му кимна в отговор горе-долу приятелски и отиде до указателната табела, сякаш името му беше в списъка, а портиерът се зае пак с кръстословицата си.

Взехме асансьора до третия етаж, без да си говорим, и тръгнахме по застлания с мокет коридор сред анонимни врати, докато намерихме апартамент 3 В. Вдигнах вежди към Трестинг и пъхнах ръка под якето си.

Застанахме от двете страни на вратата и той се пресегна да я отвори.

Дръжката отказа да помръдне под пръстите му. Заключено.

Спогледахме се. Очевидно туристическата агенция не беше активно прикритие, щом потенциалните клиенти не можеха да влизат вътре.

Трестинг ми направи знак да стоя от моята страна на вратата, вдигна юмрук и силно почука.

— Поддръжка на сградата — извика той.

Нищо.

Пробва още веднъж. Пак нищо. Отвътре не долових и най-леко движение.

Погледнах го и направих движение сякаш ритам вратата. Отлично се справям с ритане на врати. Трестинг обаче вдигна ръка, за да ме спре и извади комплект шперцове. Признах му, че неговият начин не биеше толкова на очи.

Останах в готовност в случай че служителите в офиса са ни чули и тихо се подготвят да ни посрещнат. Трестинг се справи с ключалката със смайваща бързина, почти сякаш пъхаше ключ, а не някакво извито парче метал, вдигна очи и ми кимна. Кимнах в отговор, той завъртя дръжката и отвори вратата.

Пистолетът подскочи в ръката ми, но нямаше нищо, към което да го насоча. Гледахме тъпо.

Една жена, която изглежда беше играла ролята на рецепционист, беше просната точно зад вратата, а гърлото й беше прерязано толкова дълбоко, че беше почти обезглавена. Около нея имаше голяма, лепкава локва кръв, която беше попила в мокета.

Трестинг също извади оръжието си и влязохме в стаята, като огледахме всеки ъгъл и внимавахме да не стъпим върху напоения с кръв мокет.

Трестинг затвори зад себе си вратата с лакът и се промъкнахме нататък в апартамента.

Стомахът ми се присви, докато преминавахме покрай подредените в редица бюра. Един млад мъж с руса коса пред компютър беше изкормен.

Жените в следващите две кабинки изглежда се бяха опитали да избягат.

Едната беше паднала напред, но главата й беше извита на 180 градуса и изцъклените й очи се взираха в тавана, замръзнали от ужас.

Свихме зад ъгъла и влязохме в конферентната зала. Кръвта я беше превърнала в грозно произведение на съвременното изкуство.

Мъжете и жените, седящи около дългата маса, бяха по-стари, добре облечени, корпоративен тип. Всички, освен един, бяха вързани за столовете си, с парцали, затъкнати в устата, а единственото изключение беше мъж на средна възраст с дупка от калибър .22 на челото.

Математиката се подреди в блестящи червени криви, а диаграмата на разпръскване ми показа точно страданията на всеки от тях.

Не ми прилошава лесно, но за момент затворих очи.

— Вземи — чух гласът на Трестинг. Той ми подаде чифт латексови ръкавици, които извади от джоба си. Беше намерил и няколко найлонови торби в някакво кошче; изтръска парченцата ситно нарязана хартия от тях и ги сложи върху обувките, като подаде две и за мен. — От отдела по съдебна медицина са добри. По-добре да не оставяме следи.

Механично обух торбите върху кубинките си и внимателно пристъпихме напред. Опитах се да извлека нещо полезно от кланицата, но не успях; можех да видя само параболи от кръв, издигащи се нагоре и завършващи в страховита тригонометрия, безкрайно повторение от прекалено много точки на конвергенция — ъгли на удара, скорост на разрязване, повтарящи се отново и отново…

Виждах всичко. И то не означаваше нищо.

Трестинг закачи блутут на ухото си. Не беше трудно да се сетя на кого се обажда. Той започна да описва сбито и ясно сцената и внимателно да измъква портфейлите на хората около конферентната маса, като разглеждаше документите за самоличност.

Насилих се да се абстрахирам, да наблюдавам и обходих с поглед нещастните жертви. Мъчех се с всички сили да не обръщам внимание на математическия риплей, но нищо не можеше да придаде по-приятен вид на сцената. Виждах крайници, извита в неестествен ъгъл, плитки разрези, очертаващи зловещи рисунки по кожата… една жена беше отчасти одрана.

Вонята, носеща се в застоялия въздух, ме удари в носа и ме задуши.

Бруталният ужас тук не можеше да ми каже нищо полезно. Избягах обратно към предния офис, като полагах всички усилия да не гледам към труповете и се съсредоточих върху кабинките, като отварях чекмеджета и шкафове с папки.

Ненужно си правех труда. В шкаф след шкаф виждах само редици висящи папки, което подсказваше, че в тях е имало някакви документи, но всички папки бяха празни — дори хартиените етикети на папките липсваха. В чекмеджетата на бюрата положението беше същото. После пробвах с компютрите — когато първият отказа да стартира, минах зад него и видях, че твърдият диск липсва и висят само кабели. Внимателно проверих всички компютри в помещението, но всички бяха изкормени. В частните офиси историята беше същата, като липсваха само трупове; очевидно всички важни хора са били в конферентната зала.

Тук-там по пода имаше пръснати парченца хартия от шредер. Накрая намерих и въпросния шредер, чудовище с индустриални размери, но кошчето под него беше празно. Разбрах защо, когато открих кухнята на офиса.

Срещу входа беше преобърнат настрани голям метален шкаф за документи, а по него бяха залепени с тиксо найлонови торби за уплътнение и този импровизиран бент задържаше гъстата бяла каша, която запълваше цялата кухня до нивото на кръста ми. Блъсна ме остра миризма на химикали, закашлях се и си стиснах носа, като примигвах, за да махна сълзите от очите си. Въпреки че ранът не течеше, парцалите в мивката показваха как помещението е било толкова лесно наводнено и после са хвърлили във водата някаква откачена химическа смес заедно с… нарязаната хартия.

Някой искаше да е съвсем, съвсем, съвсем сигурен, че никой няма да възстанови информацията от този офис. И без това нямаше много хора, които биха могли да съединят нарязаните с шредер документи; със сигурност никой не би могъл да го направи лесно — никой, освен мен, но би било както егоцентрично, така и прекалено нагласено да допусна, че цялата тази разруха е била само заради мен. Защо, който и да е, би си създал толкова допълнителни грижи?

— Хей, Ръсъл — извика Трестинг.

Като внимателно заобикалях труповете в предния офис, си пробих път до камерата за мъчения — конферентната зала. Трестинг стоеше в другия край и разглеждаше един празен стол.

— Виж това — каза той и аз се приближих. На много места по краищата на стола се пресичаха пръски кръв, но седалката и облегалката бяха чисти.

— Някой е седял на него — казах аз.

— Никъде не видяхме Дона Полк. Дали е била тя?

Присвих очи към седалката на стола, за да си припомня размерите на бедрата на Дона. Не бях обърнала прекалено много внимание, но направих груба сметка, като ги прецених по памет.

— Не. Прекалено широко е. Според мен е бил мъж. Или едра жена.

Примижах срещу пръските кръв около празния стол, числата се извиха в спирала, за да намерят началната си точка някъде горе във въздуха, контур с човешка форма от трептящо червено.

— Който и да е бил на стола, него също са го измъчвали.

— Откъде знаеш?

— Пръските — отговорих аз, като не исках да навлизам в детайли.

— Мисля, че нашите извършители са похитили някого — каза Трестинг. — Искали са информация — насилили са жертвите да говорят, най-вероятно докато колегите им са били измъчвани или убивани. — Той посегна към най-близката жена и повдигна крайчето на парцала с пръст. — Погледни.

Беше прав. Кръвта беше оцветила кожата под парцала, но не и местата около собствените й рани. Беше се размазала и затова беше трудно да преценя, но по ъгъла допуснах, че е на мъжа срещу нея.

Може би тези детективски умения в крайна сметка имаха някаква стойност.

Разказах на Трестинг какво съм намерила в останалата част от офиса.

— Освен ако не държат данните си някъде на външен сървър, всичко е изчистено.

— В такъв случай по-добре е да се махаме — каза той мрачно. — Можем да хвърляме едно око на полицейското разследване.

— Кога според теб ще го намерят?

— Веднага след като излезем, щом им се обадя по телефона.

Завъртях очи.

— Стига, Ръсъл — изръмжа Трестинг. — Това е прекалено голямо.

Имаше право. Разбира се, като имах предвид какво знаем ние за Питика, това вероятно беше прекалено голямо и за ченгетата.