С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (5)

Глава 5

Надявах се, че линията, по която говорехме, е страшно несигурна и че Рио го знае и отговаря по съответния начин. Иначе… иначе някой се мъчеше да ме разиграва като тъпа марионетка.

— Трябва да говорим — казах аз. — Сега.

— Камарите — каза Рио. — На Мейн и Ел Сафиро. Полунощ.

Камарите е малко градче близо до имението, откъдето онази вечер измъкнах Полк.

— Ще дойда — казах аз и затворих. Изведнъж кожата ме засърбя и ми се стори много тясна, сякаш ме наблюдаваха хиляди скрити очи.

Рио беше готов да се срещнем, което означаваше, че разговорът ни не се подслушваше — поне доколкото той знаеше. Което означаваше, че не се е свързал с Дона.

Кой тогава го беше направил? Дона Полк беше мениджър от средния ешелон в счетоводна фирма. Не можеше да се каже, че е тясно свързана с престъпния свят. Беше съвсем в стила на Рио да реши, че сестра й трябва да бъде спасена — той преценяваше хората, решаваше какво заслужават и го осъществяваше и не ми беше трудно да повярвам, че безкористно се е притекъл на помощ на уплашено момиче, което е влязло в неприятности заради едно погрешно решение в повече.

Но ако Рио не се беше обадил на Дона, то някой друг имаше причина да спаси Кортни — и този мистериозен конспиратор се беше погрижил да не предизвика в мен подозрения и затова беше използвал името на Рио.

Което означаваше, че въпросното неизвестно лице не само знаеше прекалено много за Рио и мен и нашето странно не-приятелство, но и беше стопроцентово осведомено за прикритието на Рио.

Рио беше разкрит. Прилоша ми. Разговорът ни би трябвало да го предупреди и той можеше да се погрижи за себе си, но все пак…

Вдигнах пак телефона и набрах служебния номер на Дона.

Отговори секретарката й и с мънкане и запъване ми заобяснява, че шефката й е в среща, но очевидно Дона беше много по-загрижена за сестра си, отколкото за това, което правеше на работа, защото само след секунди чух задъхания й глас в слушалката:

— Намерихте ли я? Добре ли е? О, боже — направили ли са й нещо?

— Добре е! — повиших глас, за да прекъсна истеричните й въпроси. — Добре! В момента спи.

— О-о… мис Ръсъл. Не знам как да ви благодаря. Аз просто… тя е малката ми сестричка. Не мога… Благодаря ви.

— Да, да, добре. — Беше ми трудно да взема думата. — Дона, трябва да се видим. Сестра ви… Тя може да е загазила повече, отколкото съзнава.

— Не разби… какво се е случило? Още ли е в опасност?

— Ще говорим лично — казах аз. Не исках да издавам прекалено много — както вървеше този случай, някой вероятно подслушваше Дона. Или я следеше. — Помните ли кафенето, където се срещнахме предишния път? Елате там след час.

— Аз… разбира се, разбира се, че ще дойда. А Кортни ще бъде ли там? Може ли да я видя?

— Още не. — Нямаше начин да пусна Кортни в света, преди да изясня по-добре ситуацията. — Засега за нея е по-добре да си остане тук. Тук е в безопасност. Ще се видим след час.

— О-о… да, разбира се — каза Дона, като сливаше думите. — Ще съм там… и благодаря ви…

Прекъснах разговора.

Кортни все още дълбоко спеше. Съставих бързо диференциално уравнение, като на око премерих телесното й тегло и реших, че още известно време ще спи — най-малко три часа, вероятно много повече. Достатъчно дълго, за да отида до Дона и да се върна.

Все пак…

В долната част на стената близо до матрака минаваха две голи тръби.

Извадих белезниците от джоба си и заключих едната гривна около тръбата, а другата — хлабаво — на мършавата китка на момичето. После напъхах малко кеш и други запаси в джобовете си и измъкнах един ЗИГ Зауер калибър .40, скрит зад фалшивия гръб на един от кухненските шкафове, а на негово място сложих папката на Антън и останалата част от парите в книжната торба от жилището на Кортни.

Взех назаем един мотоциклет от близкия паркинг — по слоя прах върху него изчислих, че собственикът му го е карал за последен път преди четирийсет и два дни, плюс-минус няколко часа. Вероятно богат човек, който го изкарваше за едно кръгче на всеки няколко месеца; нямаше да му липсва. Каската, закопчана към него, ми беше с два номера по-голяма и като я сложих, направих гримаса — аз никога не катастрофирам. Но също така не можех да си позволя да ме подгони пътна полиция. Тъпата Калифорния и глупавите й фашистки закони за носене на каска.

Приятно е да караш мотоциклет в трафика на Лос Анджелис. Минавах между колите, оставях зад мен дълги редици спрели коли и като се наклоних с остър завой, се качих по изхода към магистралата, докато отчаяните шофьори чакаха на опашка зад мен. Ширини, скорости и движения танцуваха през очите ми, като пришпорвах големия спортен мотоциклет през места, които не изглеждаха достатъчно широки, за да се промъкне и котка, отминавах и заобикалях другите коли и давах газ между тях по асфалта — недосегаема движеща се точка.

С мотоциклета прекосих града за трийсет и четири минути, което би било невъзможно с кола. Също така успях да намеря място за паркиране на улицата в Санта Моника, което иначе с по-голямо превозно средство би било напразно упражнение. Паркирах към бордюра зад малка хонда, без да се тревожа дали правя нарушение. Моят приятел, от когото взех мотора назаем, щеше да понесе последиците от евентуални глоби.

Бях подранила, но клиентката ми вече седеше на една маса и ме чакаше.

По някакъв начин изглеждаше едновременно облекчена и напрегната, играеше си с дръжката на чантата си и не обръщаше внимание на картонената чаша студено кафе пред нея. Дона Полк никак не приличаше на Кортни и с ръста си, изящните черти и средиземноморския си тен, би могла да бъде красива… само че не беше. Беше… изморена и повехнала и изглеждаше като човек, който по цял ден се взира с изцъклен поглед в отегчителни документи в анонимна килийка, която бавно изсмукваше личността й.

Да, подигравателно каза един глас в главата ми, да прекараш живота си в пиене е много по-хубаво, нали? Лицемерие, твоето име е Кас.

Дона подскочи, като ме видя, и за малко да бутне чантата си от масата.

— Мис Ръсъл!

— Здравейте, Дона — поздравих я аз. — Елате с мен.

Тя бързо кимна, събра нещата си и тръгна след мен с леко несигурна походка, като се мъчеше да бърза на глупавите си високи токчета.

— Къде отиваме?

— На някое друго място. Трябва да съм сигурна, че не ви следят.

Преведох я на зигзаг през няколко оживени улици, като оглеждах елегантните тълпи от обедни купувачи във всички посоки и търсех наблюдатели и преследвачи. След няколко пресечки направих рязък десен завой в друго кафене с почти празни маси. Единственият клиент беше някакъв хипстър с лаптоп в другия ъгъл; познавайки Лос Анджелис, той вероятно работеше върху следващия велик американски сценарий.

— Седнете — казах на Дона и се настаних на стола на малка дървена маса, възможно най-далече от другия клиент. Ароматната миризма на кафе, примесена с току-що извадени от фурната печива, предизвика бурни протести от страна на празния ми стомах; измъкнах едно енергийно блокче, което бях пъхнала в джоба си в мансардата и го отворих. Един строен млад служител се поколеба дали да не тръгне към мен, сякаш се готвеше да каже нещо, но аз му се намръщих и той послушно продължи да бърше масите.

Извадих едно малко електронно устройство, което също грабнах, когато оставих Кортни, и натиснах копчето, докато дъвчех. Светна зелено, което означаваше, че не засича никаква електронна интерференция, която би могла да бъде бръмбар. Огледах кафенето, като мислено измерих разстоянията и изчислих скоростта на разпространение на звука във въздуха; самотният служител се беше върнал зад щанда, а хипстърът, погълнат от компютъра си, не беше достатъчно близо, за да ни чува поради генеричната кънтри музика. Отлично.

Дона ме гледаше разтревожено, без да задава въпроси. Не беше от любопитните.

— Как е Кортни? — попита тя накрая.

— Оставих я веднага след като говорих с вас — каза аз. — Спеше. Добре е, както ви казах.

Тя събра пръсти, които леко потреперваха от тревога. Осъзнах, че буквално кърши ръце. Все съм си мислила, че това е фигура на речта.

— Кога мога да я видя? — попита тя.

— Когато разбера какво става — казах спокойно аз.

— Какво искате да кажете? — Тя отвори широко очи и изглеждаше изплашена.

— Дона… — Понижих още глас, макар че и без това разговаряхме тихо. — Разкажете ми всичко за това кой ви каза да се свържете с мен.

Тя се смути и се намръщи, но все пак се подчини.

— Някакъв мъж ми се обади. — Тя преглътна, все така напълно объркана като първия път, когато ми го разказа. Дона Полк не беше жена, пригодена за несигурни времена. — Знаеше ми името. Каза ми, че Кортни… — Тя сведе поглед към нервните си ръце, като бързо примигваше. — Каза ми, че ако искам сестра ми да остане жива, трябва… трябва да я измъкна. Беше много убедителен. Той ми даде телефона ви, каза да ви се обадя и да ви кажа… да ви кажа, че ме праща Рио.

— Как звучеше гласът му? — Дотук нямаше нищо ново, което да не ми беше казала при първия ни разговор, когато ми се обади.

Тя вдигна леко рамене.

— Мъжки глас? Какво… какво ме питате?

— Някакъв акцент? Висок или нисък? Нещо особено. — Господи.

Трябваше ми нещо особено. Ако Дона не можеше да ми даде някаква насока, бях в задънена улица.

— Не. Беше много равен.

Което звучеше като Рио, но можеше и да е някой друг. Като някой можеше да е всеки.

— Спомняте ли си да ви е казал нещо по-конкретно? Всичко може да се окаже полезно.

— Каза, че… каза, че ще убият Кортни, ако аз не… — Започваше да се разпада. Жена, вземи се в ръце. — Каза, че сте много добра, че сте единствената, която може да спаси сестра ми. Каза да ви платя, колкото поискате.

Е, това е било много любезно от страна на не-Рио.

— Знаех, че са я отвлекли — прошепна Дона. — Полицията… те ме разпитваха какво се е случило. Историите за картелите по новините, какво правят с хората… полицията не можеше да помогне; те вече знаеха, че тя… — Гласът й пресекна. — Страхувах се да ви се обадя, но ако не се обадех и Кортни… не можех да го понеса.

Да-да. Бях много страшна персона. Дона ми беше дала точно нула нова информация.

— Като се изключи работата с наркотиците, дали Кортни е била замесена в нещо друго?

— Разбира се, че не! — В очите на Дона пламна огън. — Сестра ми е добър човек! Как може дори да си помислите…

— Добре, добре, разбрах. — Разговорът беше безполезен. Тази жена не знаеше нищо.

— Мис Ръсъл. — Дона протегна ръце — тънки и като на птица, което ме изненада, и хвана моите. — Моля ви. Какво става? Мислех, че Кортни е в безопасност.

— Тя е. Засега. Но… — Въздъхнах. — Оказва се, че моят приятел Рио не е човекът, който ви се е обадил. Може би в това има нещо повече, отколкото си мислехме.

— Какво ще направите?

Въпреки че не исках, я съжалих.

— Довечера ще се видя с Рио — казах аз, като се помъчих думите ми да прозвучат успокоително. — Ще видя дали той знае нещо. И после ще разберем защо всички преследват сестра ви.

Очите на Дона се разшириха още повече.

— Всички? Преследват я?

— Е, знаем защо я преследва картелът и защо и ченгетата биха я потърсили, но според мен някой друг… — намръщих се. — Дона, чували ли сте някога за нещо, което се казва Питика?

Тя поклати глава.

— Не. Какво е това?

— Още не знам. Но някои хора мислят, че Кортни е замесена в него.

— Кой? Картелът?

— Ченгетата. Или поне едно ченге, на което… попаднахме. Не знам за картела.

— И това нещо Питика, то е… лошо? — попита разтревожено Дона.

— Като се вземе предвид, че някои искат да я убият заради него, да.

Тя започна пак да се разпада.

— О, боже.

— Вижте, Дона. Ще я измъкна от това.

Тя се помъчи да кимне, но трепереше от усилието да се овладее. Вдигна елегантните си ръце и закри лицето си, като се задъхваше.

Не съм много добра в общуването с хора, но се опитвам. Протегнах ръка и я сложих на тънкото й рамо. Жестът излезе много скован.

— Хей, не се тревожете. Ще разберем каква е тази Питика и защо хората мислят, че Кортни е свързана с нея, и после ще я отстраним.

Тя успя да кимне, все още закрила лицето си ръце.

— Хайде, ще ви почерпя едно кафе.

Накрая успокоих Дона; изпи си латето на малки, възпитани глътки и пооправи със салфетка съсипания си грим.

— Извинете, мис Ръсъл — прошепна тя, като сега гласът й потрепваше по-малко, — толкова е смазващо.

— Разбирам. — Не разбирах, но все едно.

— Аз… а-а… трябва да се връщам на работа — каза тихо Дона.

Помислих си къде ли работи, че да не може да си вземе почивка. Е, може би й беше нужно, за да се поразсее. Това не ми беше непознато.

— За да се видите с… ъ-ъ… мистър Рио… ще се върнете ли там, където намерихте сестра ми?

— Да — казах аз. — В едно градче недалече оттук.

— Бъдете внимателна, мис Ръсъл. Моля ви.

— Ще бъда — уверих я аз.

Чак когато Дона тръгна обратно към офиса си на високите си токчета, а аз се качих на взетия назаем спортен мотоциклет, се сетих, че съм забравила да й поискам да ми плати.

Ха! Това беше нетипично за мен — никога не забравям за пари. Този случай изглежда ми въздействаше повече, отколкото си мислех.