С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (4)

Глава 4

Кофти, кофти, кофти, кофти, кофти!

Хукнах обратно по улицата, обувките ми отекваха по асфалта, изчисленията се замъглиха и всички други мисли се изпариха от главата ми, когато стигнах до колата. Дръпнах вратата и не обърнах внимание на паникьосаните въпроси на Кортни — включих на скорост и потеглих със свистящи гуми — оглуши ни какофония от клаксони, докато другите шофьори се отклоняваха и удряха спирачки, но аз чувах единствено писъка на Пени, безкрайно отекващ, пронизителен и ужасен — трябваше да се движим — по-бързо, по-бързо, по-бързо, по-бързо, по-бързо…

Трафикът в Лос Анджелис винаги е отвратителен, но помага да знаеш математиката на движещи се тела — и да караш като откачен. Сменях платната, изпреварвах други коли на косъм, разминавах се толкова близо, колкото ми казваха изчисленията и когато започнах да минавам на червено, натиснах клаксона, без да го пускам и качих колелата на бордюра, за да избягна пешеходната пътека, а ужасените пешеходци се спасяваха със скокове и травматизирани граждани крещяха обиди след мен. Кортни издаваше леки звуци на съседната седалка, опираше се в таблото и се мъчеше да се задържи.

В тази част от града нямаше голямо полицейско присъствие, но и да видех сини лампи зад мен, нямаше да ми пука. Нито щях да спра. След минути правех последния завой към сервиза на Антън.

Посрещна ме приливна вълна от горещина, светлина и пушек, която изключи сетивата ми и ме заля. Все още бяхме на пресечка разстояние, но натиснах рязко спирачката, като запратих Кортни върху таблото.

Сградата на Антън беше пълен ад, пламъците се издигаха до небето, по улицата се носеше гъст черен пушек с остра миризма. Дръпнах дръжката на вратата и се измъкнах навън — горещата вълна ме удари дори от такова разстояние, задушаваща стена от нажежен въздух. Кожата ми гореше като изгорена и всеки дъх пареше, сякаш пиех глътки вряща вода.

Сградата се топеше пред очите ми, сриваше се, стените и покривът се огънаха и бавно рухнаха, обхванати от пламъци и искри. Мозъкът ми изреждаше материали, горещина, скорост на разпространение… за този ужас беше допринесло нещо химическо — очевидно така трябва да е било.

Направих на ум бързи груби изчисления, като задържах дъх и затворих изгарящите си очи сред пушека, който обхвана всичко.

Прехвърлих числата по три различни начина и успях единствено да се изтормозя. Дори при най-щедрите сметки нямаше как някой да оцелее.

Тъпа математика.

Запрепъвах се обратно към колата. Металът на вратата вече беше топъл.

Плъзнах се на седалката, завъртях рязко волана, за да обърна посоката и бързо потеглих натам, откъдето дойдохме. Щяхме да се отървем от тази кола на една-две пресечки, в случай че някоя от пътните камери беше записала моите каскадьорски изпълнения, а после да се отдалечим, преди да са пристигнали властите.

— Дали те… Те… — попита плахо Кортни.

— Мъртви са.

От пушека очите ме смъдяха, а гърлото ми дращеше.

— Сигурна ли си? — проплака тя.

— Сигурна съм. — Чудех се дали за това не е виновна тя.

Или аз.

 

 

Главата ми бучеше. Бях звъннала на Антън преди малко повече от пет часа — трафикът на влизане в града ни беше забавил доста време, но после пристигнах право тук. Пет часа. Достатъчно време, за да подготвят това, ако някой беше прихванал какво търси Антън. И ако този някой имаше достатъчно силен мотив.

Повтарях си, че работата на Антън е обхващала много други проекти, всеки от които би могъл да му създаде врагове. Който и да го беше набелязал, се беше погрижил много добре той да си отиде заедно с всички данни и информация, но дори и така, може би се дължеше на някой случай отпреди месеци. Някой стар недоволен клиент. Не трябваше да е непременно заради това, което аз му поръчах.

Наистина ли си вярвах?

Мислех си глупости.

Господи. Уж щеше да е лесна работа. Да измъкна малката, да я изкарам от страната, да съм си вкъщи за вечеря.

Нямаше нужда никой да умира, най-малкото двама души, седнали пред компютър да търсят неща, които им бяха поръчала заради нея.

Стиснах волана така, че пръстите ме заболяха.

Оглеждах Кортни крадешком. Тя беше обвила колене, раменете й трепереха, конската опашка скриваше лицето й.

По някакъв начин тя беше замесена.

— Какво не ми казваш? — Изрекох думите прекалено грубо, но не ми пукаше. — Онези мъже в жилището ти търсеха нещо. Какво е то?

Тя ме погледна с подпухнало, обляно в сълзи лице.

— Не знам… не знам. Кълна се, че не знам.

Да бе.

Клиентката ми ме лъжеше. Клиентката ми, бягаща вече не само от властите, но и от наркокартел, който искаше да я убие, от федерални агенти в тъмни костюми, от корумпирано ченге и някакъв неизвестен играч, готов да извършва палежи и убийства, за да прикрие следите си.

И отгоре на всичко загубих информационния си брокер. Мъчех се да не мисля за Пени, страхотната дванайсетгодишна хакерка, научена да плаща данъците си навреме.

Кортни тихо плака по целия път до убежището, където ни откарах. Ако играеше роля и влагаше всички усилия с надежда, че ще се хвана на сълзливото представление, заслужаваше някаква актьорска награда.

Може би тя наистина беше наивно момиче, което беше нагазило прекалено надълбоко и беше прекалено изплашена или прекалено глупава и затова не ми казваше какво става.

Въпреки това плачът ме изнерви. Какво право имаше тя да си изплаче очите за хора, които беше видяла само веднъж и които още отначало не беше харесала.

— Стига — изръмжах, като вкарах колата в една мръсна уличка. — Ти дори не го познаваше.

— Как може да си толкова студена? — попита тя с треперещ глас.

Изключих от скорост и загасих колата.

— Виновна ли се чувстваш? Затова ли плачеш?

Зачервените й очи се наляха със сълзи.

— Виновна? Защо аз да се… — Лицето й се сви от ужас. Дали някой би могъл действително да изиграе това? — Заради нас ли беше? О, боже — ние бяхме там тази сутрин.

Може би трябваше да се възползвам от чувството й за вина, помислих си аз. Да започна отдалече и да я накарам да ми каже какво крие…

Мисълта беше изтощителна. Не съм добра в общуването с хора и определено не ме бива да съм деликатна. Бих могла да я заплаша, но…

Кортни избърса лице с края на ръкава си и подсмръкна.

Тя беше само дете. Или почти. Дори аз нямах желание да постъпя така, поне още не.

Взех с изтръпнали ръце папката на Антън и хартиената торба с пари и излязохме от колата. В дъното на уличката имаше ръждясала задна врата; тръгнах нагоре по тесните, тъмни стълби, които водеха към запусната мансарда на втория етаж. Обзавеждането беше минималистично — матрак в ъгъла, няколко кашона с храна и вода, горе-долу това беше всичко.

Порових в едно от чекмеджетата в кухненския бокс, където помнех, че бях сложила медицински запаси и измъкнах шишенце с приспивателни хапчета с изтекъл срок на годност, което подхвърлих на Кортни.

— Ето. Вземи ги и си почини.

— Не обичам да взимам наркотици.

Не й казах, че в думите й се крие ирония.

Тя глътна хапчетата на сухо и се запрепъва към матрака в ъгъла.

— Къде сме? — попита тя, като заваляше — лекарството вече действаше.

— На сигурно място — казах аз. — Имам няколко такива из града. Гледам навсякъде да има запаси, ако се наложи да изчезна.

Тя дълго ме гледа, като пак избърса лицето си с ръкав и очите й се изцъклиха.

— Плашиш ме.

Честността й ме стресна.

— Ти ме нае да те измъкна от всичко това, не си ли спомняш?

— Да, така е — измърмори тя. — Бих искала… — Вече започваше да потъва в дрямка, предизвикана от изтощението й в комбинация със сънотворното.

— Какво би искала? — Може би както беше в полусъзнание, щях да я накарам да ми каже нещо, което иначе не би ми казала.

— Бих искала да нямам нужда от човек като теб — каза тя и затвори очи.

Да. Разбира се. Пак аз бях лошата.

Клиентката ми послушно похъркваше на матрака и ми стана приятно, че мога да си почина от нея. Глупавото ми тяло започваше да усеща последните трийсет часа, но аз пак прерових чекмеджетата и намерих кутия с кофеинови таблетки. Умирах за душ и кратък сън, но първо трябваше да видя дали мога да разбера какво беше намерил Антън — заради което може би беше умрял.

Папката беше тънка. Преместих единствения в апартамента стол без облегалка в кухненския бокс и отворих папката. Прелистих първите няколко страници с несвързана информация и се чудех как да я разгадая, когато попаднах на абсолютно невинен документ — записка за отпуснати средства от Сенатската комисия по разузнаването. Седях и я гледах, като имах чувството, че някой ме е сритал и краката ми са се подкосили.

Питика беше проект. Вероятно строго секретен правителствен проект.

Затворих очи и се опитах да се взема в ръце. Би могло да е всичко, казах си аз. Съединените щати извършват какви ли не операции, за които населението не знае; би могло да е какво ли не. Всичко…

В съзнанието ми изплуваха лабораторни престилки и керамични плочки. Шепот за оръжия и по-добро бъдеще. Сподавих видението, преди въображението ми да се развихри.

Би могло да е какво ли не.

Имах причина, поради която избягвах да влизам в полезрението на правителствените служби. Поради която не обичах полиция, съзнателно нарушавах закона, нямах социално осигурителен номер и за разлика от Антън отказвах да плащам данъци.

И това не беше очевидната причина. Правителствените служби ме плашеха. Прекалено много тайни. Прекалено много тъмни места, които през годините се бяха мярнали пред очите ми.

Хора с толкова много власт… това е много голямо за мен. Много опасно.

Много истинско.

В какво се забърквах?

Насилих се да прегледам другите документи. Записката на Сенатската комисия споменаваше думата „Питика“ между другото, сякаш името се беше промъкнало случайно и не съдържаше подробности нито за целта на проекта, нито кой го изпълнява. Минах през останалите страници — доклад от разследване на условията на работа на калифорнийските докери, на който беше залепено листче с бележка, че документът е излязъл в процеса на търсене; текст, свален от радиопредаване, половината от който беше почернен и нямаше ясни отправни точки; още една записка с думите „Алебарда и Питика“ — „Алебарда“ сигурно беше пак проект, но не намерих друго място, където думата да се споменава…

В няколко други документи се виждаха подобни отчайващо неясни късчета информация. Папката доказваше, че Питика съществува — или е съществувала; най-новите документи бяха датирани отпреди пет години — но нищо повече. Под последната страница имаше бележка, изписана с техническия почерк на Антън: „Трябва да има още. Не стигнах доникъде. Дали е изтрито? Ще продължа да ровя.“

В документите не се споменаваше за колумбийски наркокартели, нито нещо свързано с Кортни Полк и нямаше и намек защо полицията на Лос Анджелис — а и на който и да е друг град — би се занимавала с това.

Замислих се. Какво знаех? Корумпираното ченге, което ни преследваше, очакваше да му дам информация за Питика. Беше ни проследил от имението, което означаваше, че картелът е намесен по някакъв начин, и също така каза, че ако аз не искам да проговоря, се надява Кортни да може да отговори на въпросите му.

Защо? Що се отнася до йерархията на картела, Кортни Полк беше на самото дъно. Какво си мислеше ченгето, че тя знае? Ако беше за наркотици, защо ченгето беше тръгнало след нея, вместо да тръгне след някой по-високо по веригата?

И кои бяха хората, които претърсиха жилището на Кортни? Костюмите и начинът на действие ясно говореше за правителствена служба, което съвпадаше с информацията, намерена от Антън, но поне двама от тях бяха европейци. Какво искаха от Кортни?

Всяко късче от тази главоблъсканица ме връщаше назад към моята кльощава двайсет и три годишна клиентка и историята за нейното злощастие. Или Кортни Полк ме беше излъгала още когато се видяхме за пръв път, или много и най-различни хора, като се почне от корумпираното ченге и се стигне до тъмните костюми, грешаха като я смятаха за толкова важна.

Познавах човек, който би могъл да ми каже кое от двете е вярно. Човек, който би могъл да ми даде представа дали трябва да защитавам новата си клиентка или да пъхна пистолет в лицето й и да настоявам за отговори.

Човек, който, ако Кортни беше нещо повече от наивното момиче, както изглеждаше, би могъл да има скрити причини да ме прати на това лудо преследване.

Взех телефона.

— Казах ти да не се месиш — каза категорично Рио вместо поздрав.

— Отговори ми на един въпрос. — Погледнах към ъгъла, където бъдещата ми клиентка лежеше свита на кълбо и леко похъркваше в съня си. — Ти имаше ли някаква друга причина, за да ме пратиш след Кортни Полк?

По линията настъпи пълна тишина. После Рио каза:

— Кой?