С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (31)

Глава 31

Рио, с неодобрително свита уста, което говореше, че според него сто и двайсет мили не са достатъчно много за бягство, предложи една безопасна къща близо до Туентинайн Палмс. Даде ми адреса, след като Артър излезе от апартамента.

— Тръгни по пътеката от пътя към задната врата — каза ми той. — Не влизай през предната.

— Или какво? — попитах любопитно.

— Взел съм някои минимални мерки за сигурност.

— Браво — казах аз. — Само да не пропуснеш да ме предупредиш за някоя от тях.

Артър беше тръгнал преди нас, следвайки надрасканите ми набързо указания, за да прибере солидни количества кеш от различни места в Лос Анджелис, с които да купи компютърна апаратура.

— Чакай, наистина ли помниш къде са ти скривалищата с уравнения! — попита недоверчиво той, когато започнах да му давам инструкции.

— По-лесно е, отколкото да ги помня наизуст — опитах се да обясня аз, но той само поклати глава към мен и си тръгна със списъка. Планът беше с Рио да се срещнат и той да откара всичката апаратура, като по пътя спре да вземе Чекър в една точка за среща далече от безопасната къща. Освен на себе си и на мен, Рио нямаше доверие на никого за това, че няма да бъде проследен.

Вместо да рискувам случайно да задействам тракер срещу кражба в някоя нова кола, взех една стара таратайка от един паркинг, която бях придобила полузаконно преди няколко години — заедно с някои оръжия в багажника — и се борих с пълзящия трафик до магистрала 405, откъдето поех на север в дъжда. Планирах да стигна до магистрала 14 и да продължа по обиколния път през Викторвил. Ако ме откриеха в първия участък от маршрута, щяха да предположат, че съм поела на запад към Вегас или може би Мохаве. През целия път хвърлях по едно око в огледалата, но се измъкнах чиста от града и най-после излязох от задръстването на Лос Анджелис и напредвах миля след миля в пустинята.

Стигнах Юка Вали и поех на изток, като следвах инструкциите на Рио и слязох от магистралата. Дъждът остана зад мен заедно с града, вятърът вдигаше прашни облаци над асфалта, а песъчинките биеха в стъклото и почти не виждах плахите опити за цивилизация в този район. Помислих си, че ще е прекалено щедро да ги нарека градчета.

Накрая запълзях по стръмен, виещ се, неасфалтиран път до адреса, който Рио ми даде, като гумите скърцаха и подскачаха по камъните, които бяха достатъчно дребни, за да минат за чакъл. Малката кола изкачи с мъка наклона, гумите буксуваха по сипея, докато накрая стигнах малка дървена къща на върха на възвишението, откъдето се откриваше гледка на мили в празната пустиня.

Когато излязох от колата, вече бързо се стъмняваше и скалите и разкривените юки хвърляха дълги сенки в безлюдната пустиня.

Последните лъчи на слънцето топлеха кожата ми, но въздухът вече ставаше студен и остър на сянка. След като взех някои оръжия и купчина бележници от багажника, послушах Рио и влязох през задната врата.

Къщата беше малка, но добре оборудвана. Кашони с военни хранителни рациони, станиолови пакети със запаси за извънредни ситуации и запечатани пликове с вода за пиене заемаха по-голямата част от складовото пространство и бяха струпани покрай стените на стаите с респектиращ брой туби за бензин, които им правеха компания. Намерих дори шкаф, пълен с твърд алкохол, при което се намръщих — доколкото знаех, Рио не пиеше. Въздържанието, в края на краищата, беше една от християнските добродетели. Може би алкохолът беше за някаква сървайвалистка цел, която не ми беше известна.

Намерих здраво заключена тежка метална врата. Предположих, че зад нея Рио складира мунициите си. Или беше малък бункер. Или и двете.

Светнах лампите, за да прогоня сенките, които се събираха в ъглите и облегнах оръжията си на близката стена напълно заредени — всяко момиче има нужда да се чувства в безопасност. После взех първия бележник и извадих химикалката. Гърдите ме боляха, главата ме болеше и дългото пътуване ме беше изтощило, но нищо от това нямаше значение.

Започнах да пиша.

Драсканиците ми се простираха на страница след страница. След като свършех поредния лист, го откъсвах и го подреждах на всяка свободна повърхност. В малките часове на сутринта подът беше покрит с надраскана жълта хартия, по стените висяха листове, залепени със скоч, които образуваха застъпващи се тапети, а картонените корици от петте изписани бележника лежаха захвърлени в ъгъла, докато драсках по шестия.

Чух шум от гуми по алеята, пуснах химикалката, метнах една пушка през рамо и сложих помпата мозберг до себе си. Бях почти сигурна, че са само Рио и Чекър, но беше по-добре да проверя. Измъкнах се от задната врата в тъмнината на пустинната нощ под обсипаното с небе звезди над мен.

Светлината на фаровете разкъса мрака в края на алеята. Наистина беше Рио с един голям бял ван и Чекър на предната седалка. След като кимна към силуета ми — Рио винаги оглеждаше добре обстановката около себе си, — той слезе, щракна един външен ключ и светнаха няколко прожектора, които заляха сцената в бяла светлина. Свалих пушката и пристъпих напред от стената, докато Рио отиде към багажника на колата и започна да разтоварва кашони.

Чекър измъкна количката си зад седалката, разтвори я с обиграна сръчност и се намести на нея. Той завъртя колелата, за да дойде към мен, като направи гримаса към чакълестата пътека и хвърляше нервни погледи през рамо.

— Това беше най-дългото пътуване с кола през целия ми живот — промърмори той, като се приближи достатъчно.

Повдигнах вежди и той потръпна от напомнянето, че говори с някой, който е на страната на Рио. Въздъхнах.

— Казах ти, вярвам му.

— Кас Ръсъл, не че се отнасям презрително към препоръките ти или нещо подобно, но ще ми простиш, ако продължавам да си мисля, че си напълно откачена — изсъска той.

— В такъв случай вероятно не трябва да ме антагонизираш — казах аз, много меко.

Той примигна два пъти, отвори уста и пак я затвори.

— Господи, само се шегувах. — Не бях сигурна дали ми харесва колко наистина нервен изглеждаше Чекър при мисълта, че може да му направя нещо лошо. — Гледай, защо не влезеш вътре. Ще ти кажа докъде съм стигнала.

Записвах изчисленията на хартия единствено за да минем двамата заедно по тях. Той се върна да вземе един лаптоп от колата, преди да влезем в къщата и след минути пръстите му затанцуваха по клавиатурата, докато аз говорех.

Продължих да говоря, докато помагах на Рио да разопакова компютърната апаратура, а Чекър или преодоля страха си от Рио, или беше в състояние да игнорира всичко друго, когато станеше дума за компютри — подозирах, че е второто — защото се оказа повече от добър в мултитаскинга, като ни даваше нареждания с авторитетния тон на човек, който знае точно как да оформи клъстера от компютри и да прекъсне за малко кодирането, за да обиколи светкавично препълнените стаи и да разположи правилно мрежовите кабели или да сложи в слотовете правилните твърди дискове, когато му се струваше, че сме прекалено бавни или прекалено тъпи, за да се справим според неговия график. Той беше донесъл голям куп SSD дискове от Дупката, заедно с най-малко седем лаптопа — поне аз преброих седем — и не след дълго мониторите, разположени на масата и по шкафовете, светнаха и видяхме преработената от Чекър операционна система.

Когато слънцето започна да препича над малката къща на другия ден, източниците на доходи на Питика се разкриваха пред нас пласт след пласт, банки, адреси и имена разцъфтяваха бързо и яростно в един текстов файл благодарение на моите алгоритми и кодирането на Чекър. Кльощавият хакер имаше и честно казано удивително ниво на финансови познания, което значително ускоряваше процеса. Почти не можех да повярвам колко бързо обединяваме информацията.

Разбира, нещата съвсем не бяха толкова лесни. Рио, който обикаляше насам-натам из къщата и правеше кой знае какво — вероятно монтираше на покрива картечница или нещо подобно — влезе точно когато бяхме в разгара на ожесточен спор.

— Казвам ти. Знам как става това! Съобщението трябва да дойде от банките и тук говорим за поне петнайсет различни правителствени агенции в десетина различни страни! Не знам дори половината неща, които трябва да направим…

— Защо да не можеш да хакнеш всички и да разбереш?

Чекър буквално вдигна ръце.

— Аз не съм слот машина! Имаш ли представа колко защитени са тези системи? И колко много кръстосани проверки има? Не мога да хакна човешки мозъци!

— Какво става? — попита Рио и в същото време бръкна в един от натрупаните кашони и ми подхвърли енергийно блокче. Правилно. Храна.

Все забравях за нея. Скъсах опаковката.

— Хей! Не се храни до машините ми! — извика възмутено Чекър.

Послушно се отдръпнах няколко крачки.

— Чекър се държи като госпожица — казах аз на Рио.

— Като госпожица! Преди всичко, това е сексуална обида и не е гот, Кас Ръсъл, и второ, ти искаш нещо абсолютно невъзможно. Виж, проследяването е едно нещо, но за да се разграничим от хиляди най-различни фишинг операции, трябва да…

— Обясни — каза Рио, облегна се на рамката на вратата и скръсти ръце.

Чекър преглътна и после отговори, като избягваше да го погледне в очите, съсредоточавайки се върху мониторите, вместо да се обърне към Рио.

— Идеята на Кас се състои от две части. Да проследим сметките се оказа… е, не лесно, но осъществимо. Изчисленията на Кас тук са доста впечатляващи, а уникалният формат на счетоводната информация, въпреки че имаме само числа и суми, е…

Рио се покашля и Чекър спря като животно, хванато в светлината на фаровете, като отваряше и затваряше беззвучно уста. Стаята не беше достатъчно голяма и беше прекалено запълнена с апаратура, затова той не можеше да се отдръпне по-далече от Рио, но по вида му определено личеше, че иска да пробва. Съжалих го.

— Ще можем да съставим доста пълен списък със сметки — обясних аз. — Това е смайващо количество данни — ние проследяваме парите през пластове и пластове от банки и фирми, които са фронтове за Питика — но до довечера ще имаме дълъг списък на точните пътища за всички парични потоци на Питика. Тук говорим за хиляди източници.

— Но? — попита Рио.

Въздъхнах отчаяно.

— Мисълта ми беше да разпратим масирани предупреждения — казах аз. — Да предупредим хората, че от тях крадат или че парите им не отиват там, където те си мислят. Идеята в случая е, че Питика не може да има повече от няколко ключови хора, които са предани на каузата. И действително можем да го направим, но Чекър изтъква, че…

— Няма да бъдем приети сериозно — довърши Чекър. — Тук не става въпрос да се свържем с една-единствена банка и да я убедим, че изпращаме истинско съобщение. Нашият списък от сметки — мрежата им обхваща целия свят.

— И източниците на приходи са най-различни — казах аз. — Всевъзможни банки, фирми и организации. Можем да разпратим масово съобщение, но то ще бъде отхвърлено за по-малко от нула време. Вероятно няма да стигне дори до спам филтрите на повечето хора.

— Липсва ни легитимност — потвърди Чекър. — А какво ще кажеш за нещо друго? Например да разпратя някакъв троянец, който… не знам, да направи нещо на всички тези сметки и когато ги проверят, да видят, че нещо се случва…

— Но ако си прав, никой няма да провери, дори да им кажем. Поне не веднага и не всички наведнъж. Трябва да накараме всички да скочат уплашени и едновременно да преместят парите си — ако операцията е достатъчно бавна, Питика ще успее да се справи с нея и да се измъкне, преди да…

— Чакай — казах аз.

— Какво се сети?

Усетих, че започвам да се усмихвам.

— По една случайност знаем една сенчеста международна организация, която има страхотно влияние.

— Каква… лоша идея! — извика Чекър.

— Имаш ли по-добра? Нямаме време да чакаме. Питика знае, че сме тук, знаят, че имаме тази информация — само въпрос на време е да ни намерят или да променят достатъчно структурата на приходите си, за да се предпазят.

— Тези хора вече се заканиха, че ще те убият! — каза разгорещено Чекър.

— Значи не могат да направят нищо по-лошо от това, нали така? — отговорих аз.

Чекър притисна ръка към челото си, очевидно изпитвайки болка.

— Защо имам чувството, че ще се наложиш по този въпрос? Каквито и да са възраженията ми?

— Защото е така. — Обърнах се към Рио. — Имаш ли излишен телефон, който мога да компрометирам?

Той мина покрай мен в миниатюрната кухня, отвори едно чекмедже, където бяха наблъскани еднократни мобилни телефони все още в опаковката им и измъкна един.

— Хайде! Едва ли си мислиш, че това е добра идея! — провикна се Чекър от своите компютри.

Рио не му обърна внимание.

— Мислиш ли, че това е осъществим план? — попита той и ми подаде телефона.

— Нямаме друг — отговорих аз.

— Това са опасни хора.

Той повдигна вежди.

— Загрижен съм за твоето благополучие донякъде повече, отколкото за моето.

Точно така. Благополучието на почти всички за него беше по-ценно, отколкото неговото собствено. Всички ние бяхме Божии творения, помислих си аз. Почудих се дали ни разглежда така, както пазачът в музея, лишен от всякакъв интерес към живописта, разглежда картините, които са му поверени да пази — като късчета хартия, дърво и платно, изпоцапани с някаква мазна и лепкава каша, които някой друг му е казал да опази на всяка цена.

— Ще се опиташ ли да ме спреш?

— Не. Ти си напълно способна да се погрижиш за себе си.

Примигнах. Значи той все още вярваше в уменията ми — поне срещу всеки друг, който не беше Питика. Чувството на негодувание, което дори не съзнавах, че храня към Рио, донякъде понамаля.

— Поне почакай, докато довършим нещата от нашата страна — помоли Чекър. — Хайде, това не е като на кино: не можем просто да натиснем „изпрати на всички“. Кой знае на какви други трудности ще се натъкнем.

— Прав си — казах аз. Приближих се към Чекър и подхвърлих телефона обратно на Рио. — Трябва да остана тук и да работя. Имаш ли нещо против да се поразходиш и ти да се обадиш?

Чекър простена.

— Кой да търся? — попита Рио.

— Един човек на име Стив — отговорих аз. — Кажи му какво правим.

— Ще ни трябват потвърдени на високо ниво предупреждения, разпратени до различни правителствени организации, както тук, така и в чужбина — каза Чекър, като се предаде. — Тук в САЩ това ще е Сикрет Сървис — мога да направя списък, но при тяхната сенчеста мултинационална операция, те може би знаят по-добре от нас. Ще ни помогне и малко подкрепа, така че банките да приемат съобщенията ни за автентични.

— Те ще поискат да им предадем информацията — предупредих аз Рио, като си припомних колко грижливо групата на Стив беше претърсила домовете на Кортни и Чекър. Помислих си за Антън и Пени и се почудих още колко хора ще умрат, ако предадем данните. — Каквото и да правиш, не се съгласявай.

— Не се тревожи — каза Рио. — Не съм свикнал да позволявам на никого да предявява изисквания към мен.

При тези думи леко се усмихнах. Не бих искала да съм от другия край, ако Рио ми се обади по телефона.

— Чекър, имаш ли сигурен имейл адрес, който да им дадем, за да координираме нещата? Нещо, което няма да могат да проследят?

Той промърмори нещо неразбираемо за това как подписваме собствените си смъртни присъди, но записа един адрес. Добавих номера на Стив по памет и подадох листчето на Рио; той го сгъна внимателно и го пъхна във вътрешния си джоб.

— Ще се върна след няколко часа, Кас. На покрива съм оставил някои оръжия, ако ти потрябват.

— Добре — казах аз и се обърнах към Чекър, чието лице беше странно пребледняло. — Хайде, нека довършим това.

Минаха пет часа, но Рио още не се беше върнал, а ние двамата с Чекър бяхме готови с алгоритъма на нашето съобщение.

И бяхме в ужасна беда.