С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (30)

Глава 30

— Чакай — каза Артър. — Я повтори?

— Числата, които е имал Кингсли — казах аз. — Те далече не са безсмислени. Моделите в тях… това са финансите на Питика. Цялото счетоводство, всички операции по пране на пари…

— Дона ми каза, че те не означават ни… — опита се да настоява Артър.

— Доколко пълна е информацията? — попита Рио.

— Изумително пълна. — Погледнах пак файла, изписан с дребен шрифт, страници, и страници, и страници, и страници… преглътнах. — Рио, тяхната операция е много по-голяма, отколкото съм си представяла… нямах идея.

Той не коментира. Изпитах ясно чувство, че е знаел.

— А икономиката, тя е двигателят на всичко. — Идеята все още се оформяше в мен, но непоклатимостта на математиката ме изпълни с увереност. В тези числа се криеше сила, готова да бъде използвана. Да не говорим, че ледокопът пак започна да дълбае отзад в главата ми и главоболието единствено засили сигурността ми. — Самият обем на ресурсите, които са нужни на Питика… ако можем да прекъснем притока на приходите им… при положение че получим точна информация — добавих на висок глас аз, защото Артър изглежда пак се канеше да оспори автентичността на съдържанието на флашката, — бихме могли да ги простреляме в колената.

— Да, но те не биха ли могли просто да поискат още пари? Всеки ще им даде — обади се Артър. — Биха могли да поискат от Бил Гейтс…

— Питика действа в сянка — каза Рио. — А и преди всичко трябва да има причина да създадат такава сложна диверсификация на ресурсите си.

— Да, но това е нещо повече — възразих аз. — Сумите тук… годишните им приходи са равни на брутния вътрешен продукт на някоя малка държава.

Артър направи гримаса.

— Как биха могли да скрият всичко това?

— Точно затова структурата на ресурсите им е толкова сложна — казах аз.

— Операциите по пране на пари и изграждането на слоеве и… броят на счетоводителите, които са имали през годините, за да изградят всичко това — смайващо е. Все едно да гледаш кода на някоя операционна система. — Рио и Артър ме изгледаха с празен поглед. Искаше ми се вместо с тях, да си говоря с Чекър. — Сложно е — изясних аз. — Много сложно. И този, който е събрал всичко това в един документ, е бил… е, колосален идиот, но от друга страна не мисля, че Реджиналд Кингсли е съзнавал какво държи в ръце. Обзалагам се, че е знаел единствено, че е нещо откачено и важно. И вероятно затова са го убили. Ако не беше намерил флашката, Питика изобщо не би го потърсила… тяхната дейност е прекалено мащабна. Не ги е грижа за дреболии; прекалено големи са, за да се тревожат за такива неща. — Кимнах към Рио. — Трябва сигурно да приемеш това като комплимент.

— Но те се заеха с Лина — каза Артър. — А също и с теб, и с мен…

— Едва след като почнахме да търсим Дона — припомних му аз. — А тя ми се обади единствено заради връзката ми с Рио. Артър, ние двамата сме като мравки в сравнение с това. — От мащабите на Питика ми се зави свят, все едно че гледах огромен небостъргач. — Но в едно отношение имаме късмет. Питика е толкова масивна и се простира на толкова много страни, че според мен затова правят грешки. Първо, провалиха се с убийството на Кингсли… Кортни сигурно им е била удобна, защото вече е била с промит мозък и е била под ръка, но е загубила флашката или не я е предала или нещо такова. Би трябвало да изпратят някой по-компетентен или дори Дона би трябвало да отиде лично, въпреки че Кингсли им е изглеждал само дребен играч. Може би едва по-късно са научили какво има на флашката.

— Ако го беше направила Дона, предсмъртното му писмо щеше да звучи съвсем автентично — каза Артър.

— По дяволите, щеше да си е съвсем истинско — съгласих се аз. — Кортни вероятно — не знам, сигурно го е заплашила, че жена му или детето му ще пострадат, ако не го напише. По някакъв начин го е принудила. Но Кингсли е успял да съобщи нещо на жена си и тя те е наела и без да те обиждам, те едва ли са ти обърнали внимание, но после ние двамата се срещнахме…

— И ти знаеше за Дона — довърши Артър. — Което всъщност е нещо важно.

— Но изобщо не бих я заподозряла, ако не беше ти — казах аз на Рио. — И според мен втората грешка, която направиха, беше, че Дона лично се зае да търси Рио, защото вложи огромно количество време и средства в това и накрая обърка напълно работата. Не само че не отстрани Рио като заплаха, но и той се измъкна с много повече информация за нея и Питика, отколкото някой някога е имал.

— И ти мислиш, че можеш да използваш тази информация — каза Рио.

— Това са числа — казах и махнах с ръка. — Абсолютно сигурна съм, че мога. С малко помощ. — Извадих телефона на Артър.

Чекър отговори на третото позвъняване.

— Кас? — каза той. Паузата, която направи, беше достатъчно дълга, за да разбера, че все още не иска да говори с Артър.

— Да — казах аз. — Разгадах числата. Това е финансовата империя на Питика.

Той тихо подсвирна.

— Майтапиш се.

Най-после човек, който разбира какво означаваше това.

— Не.

— Чувствам се като мъртвец, който все още ходи, само като го знам. Ъ-ъ, не го казвам с ирония.

— Ирония?

— Аз не мога да ходя.

О, добре, бях забравила, че се движи с инвалидна количка.

Страшното беше, че е прав. Когато Питика установеше какво сме открили, щяхме моментално да отидем най-горе в списъка им с хората, които трябва да бъдат убити.

— Е, просто трябва да го използваме, преди да са ни стигнали — казах аз.

— Как? Като откраднем всичките им пари?

— Те само ще ни намерят и ще си ти вземат обратно — посочих аз. И бях съвсем сигурна, че те ще спечелят. Не беше приятно чувство — да знам, че някой друг може да ме победи.

— Какъв е планът в такъв случай?

— Чакай една секунда, включвам те на високоговорител. — Натиснах бутона и сложих телефона на масата, за да мога да говоря с Рио, Артър и Чекър едновременно. — Предимството, което е на наша страна, е, че те теглят от хиляди сметки — казах аз, като опипвах пътя си през логиката, докато говорех. — Така че ако ги отрежем отвсякъде изведнъж, няма да могат да се съвземат бързо. Ще им се наложи да преизградят цялата си инфраструктура.

— Нож с две остриета — каза Рио. — Такава диверсификация означава също, че не можем да вземем всичките им ресурси едновременно.

Прекалено много мишени.

— Не знам. Мисля, че можем — казах аз.

— Как? Като извикаме федералните? — Артър потърка брадичката си с ръка, сякаш не можеше да повярва, че е възможно флашката да съдържа такава жизненоважна информация.

— Възможно е да успеем. Федералните имат опит да разбиват операции по пране на пари. Даваш им доказателствата и те биха могли да ги сринат.

— Не, тук се явява същият проблем, както да откраднем сами парите — един-единствен недостатък — казах аз.

— Питика хруска такива криминални разследвания за закуска — съгласи се Чекър от телефона. — Могат да отклонят всяко разследване за нула време. Видяхме го в бележките на Кингсли.

— Значи ние трябва да го направим — казах аз.

— Страхувах се, че ще го кажеш — каза Чекър.

— Горе главата — отговорих аз. — Ние сме много умни.

— Е, да, но…

— Ето какво си мисля вместо това — продължих настойчиво аз. — При толкова много източници на приходи те едва ли са промили мозъка на много хора. Те трябва да… източват или да управляват фалшиви фирми или фалшиви благотворителни организации или каквото там правят престъпните организации. — Погледнах въпросително Рио. — Права ли съм?

— Логична хипотеза.

— Затова ето какво си мисля. Какво би станало, ако предупредим всички, от които крадат, че парите не отиват там, където си мислят? Тогава именно те биха затворили кранчето на паричните потоци. А ние потенциално можем да разпратим сто хиляди предупреждения наведнъж с натискането на един бутон. Какво мислите? Осъществимо ли е?

Чекър помисли за малко, преди да отговори. Артър се мръщеше и все още разтриваше слепоочието си; не можех да разгадая какво си мисли Рио, както винаги, но останах с впечатление, че мисли много напрегнато. Само че техните мнения не бяха важни — трябваше ми преценката на компютърен експерт.

— Потенциално — каза най-после Чекър. — Да се направи няма да е толкова лесно, колкото го изкарваш, особено ако всички различни фронтове им изпращат пари по различни начини, но може би ще успеем да съставим алгоритмите, които да ги сортираме в груби категории за атака…

— Множеството от възможните изходи не е голямо на изчислително ниво — припомних му аз.

— Вярно е. Няма нужда да се тревожим много за ефективността или мащабируемостта. Може да действаме бързо и мръсно; въпросът е дали имаме достатъчно сходства, за да действаме „бързо и мръсно“.

— Имаме — казах аз. Вече интуитивно схващах математическата част; тя се подреждаше в модели в мозъка ми като красиво изработена бродерия. — Сигурна съм, че имаме. Ако можеш да напишеш кода, аз мога да направя изчисленията.

— Добре, може да пробваме. Но не обещавам нищо.

Отговорът му може би не беше преизпълнен с ентусиазъм, както се надявах, но поне каза да.

— Ще видиш. Можем да го направим.

Чекър се покашля.

— Кас, моля те, вземи пак телефона.

Взех го, като избягвах да погледна Артър. Надигнах се от леглото, направих гримаса, когато мокрите ми дрехи се усукаха около мен и раната в гърдите ме прободе, минах покрай Артър и Рио и отидох до прозореца.

— Сега съм само аз — казах в телефона.

Той мина направо по същество.

— Не мога да ти вярвам. Нито на Артър.

Не го обвинявах.

— Значи ще работим дистанционно — казах аз. — Какво от това?

Той издаде някакъв съскащ звук.

— Ще върви много по-бързо, ако сме в една и съща стая. — Прав беше.

Само че не бях сигурна какво иска да му кажа — не можех да му дам никаква гаранция, колкото и да исках. — И… ъ-ъ… друг един проблем.

Мисля, че ми трябва повече процесорна мощ, отколкото взех с мен, а не са ми останали достатъчно пари… Не мога да тегля от сметката си, докато Питика се мъчи да ме намери и…

— Разбрах — казах аз. — Дай ми списък какво да ти купя. И нека това да ти е за урок, когато си стягаш комплекта за оцеляване.

— Да — каза разпалено той. — Не съм толкова подготвен за зомби апокалипсиса, колкото би трябвало. Макар че зомбитата биха вероятно означавали хаос, грабежи и масивна инфлация, така че парите в брой няма да са непременно…

— Хей. Прати ми списък какво да ти купя.

— Добре, пращам ти го по имейла. Ъ-ъ… благодаря. Ще ти върна парите, ако излезем живи от всичко това.

— Смятай го като плащане за това, че ме измъкна от затвора — казах аз.

— Това беше нищо. Вече бях вградил в тези системи задни вратички. Нали разбираш, за всеки случай. Не казвай на Артър — добави той след малко.

— Вече ти казах, че няма. — Чекър може би не беше подготвен да изгражда отново компютърни клъстери, когато му се наложеше да се спасява с бягство, но от все сърце одобрявах нивото му на параноя. Чудех се каква ли е историята му. — И така, какво е решението? Искаш ли да ти оставя апаратурата някъде?

— О, това ще е прекалено — каза той. — Можем да го направим и лично. Сигурно трябва да поема този риск. — Гласът му стана писклив и несигурен. — Откъде може да си сигурна, че си… излекувана?

Погледнах през процепа на спуснатите щори. Трафикът на Лос Анджелис се движеше по улицата под мен и колите пръскаха нещастно вода през поройния дъжд под навъсеното небе. Главата още ме болеше и предпочитах да си мисля, че се съпротивлявам срещу нещо, но далече не бях сигурна.

— Не съм — признах аз.

Чух Чекър да си поема няколко пъти бързо дъх. После каза:

— Не мога да престана да се чудя. Откъде да знаем, че това не е част от някакъв сложен гамбит на Ксанатос?

Престанах да гледам трафика.

— Някакъв сложен какво?

— Някакъв вид сложна схема. Искам да кажа, откъде да знаем, че тя не иска да направим точно това?

Беше изключително основателен въпрос.

— Не знам.

Разговорът премина в неловко мълчание. Представях си доста добре какво може да си мисли Чекър: Дона все още не го е намерила. Той може да продължи да бяга и да бяга бързо и колкото може по-надалече, вместо да се свързва пак с нас и да се изправи пред реалната възможност да се превърне в поредната пионка на Питика.

— Ако това те успокоява — казах аз, — имам чувството, че продължавам да се боря с нея. Рио наистина изглежда имунизиран и според него съм добре. — Чекър продължаваше да мълчи. — Ало?

— Кой? — Изрече думата бавно и подозрително.

Гърдите ми се присвиха по начин, който нямаше нищо общо със зарастващата рана или мокрите превръзки и главоболието ми изведнъж стана два пъти по-силно. Облегнах се на стената до прозореца. — Артър е пропуснал да спомене, че работя с Рио, нали?

— С онзи Рио?

— Предполагам.

Той като че ли се задави.

— Сега разбирам по-добре някои неща, които Артър ми каза. Ще го убия.

— Допускам, че ти също си чувал за Рио.

— Да съм чувал… — Той се спря. Буквално чувах как в ума си пренарежда представата си за мен в светлината на „тя работи със садистичен масов убиец“. Затворих очи, страшно изморена от това. — Това име — прошепна Чекър. — Някои от недотам почтените хора, които познавах, преди да срещна Артър — той изпълва тях с ужас, безкраен ужас. Сякаш е най-голямото чудовище. Хората изричат името му сякаш е демон или нещо подобно. Кас Ръсъл, дотук ми беше симпатична, но…

— Аз му вярвам — повторих, както ми се стори за хиляден път.

— Да направи какво?

Това беше добър въпрос. Какво по-точно означаваше да вярваш на някого?

— Да ми пази гърба — каза аз.

— Трябва да си помисля за това.

— Той измъкна двама ни с Артър.

— Наистина ли?

— Да. Казах ти. Вярвам му. — Исках думите ми да разсеят съмненията му, но се получи неубедително.

— И той се е заел с Питика?

— Да.

— Трябва да си помисля — повтори Чекър. — Аз… ще ти се обадя по-късно.

Той затвори телефона и облегнах глава на стената. Шумът от поройния дъжд отекваше в нея и звучеше като постоянно барабанене. Преди минута бях преизпълнена с надежда. Толкова сигурна, че имаме шанс, че можем да го направим, но за пръв път, откакто се помнех, имах нужда от помощ, за да го осъществя и никой не искаше да скочи заедно с мен. Защо всичко, свързано с други хора, трябваше да е толкова трудно?

Рио пристъпи към мен.

— Каквито и други планове да имаме, трябва да сменим мястото — каза той. — Трестинг ми каза, че са ви следили.

— Не успяха да ме проследят — казах аз.

— Няма значение, щом сега си достатъчно добре, за да пътуваш, трябва да напуснеш Лос Анджелис. Другите планове могат да почакат. Питика накрая ще успее да те проследи дотук.

Помислих си същото нещо, когато се отървахме от опашката си при къщата на Чекър, но сега изведнъж изпаднах в свадливо настроение.

— Ето какво мисля — казах. — Нека ме проследят. Ще им заложим наш собствен капан, ще намерим начин да се съпротивляваме.

— Кас — каза Рио.

Артър се присъедини към него.

— Да напуснем Лос Анджелис не е лош план, Ръсъл. Това е прекалено голямо за нас. Дори информацията, която мислиш, че си намерила, да е истинска…

Изръмжах срещу него.

Артър вдигна ръце, за да ме успокои.

— … все пак може би е по-добре да избягаме. От това, което казваш, ако не им причиняваме неприятности, може би ще ни оставят на мира.

Рио леко се отвърна от него.

— Оценяваме помощта ти дотук, само че ти няма да тръгнеш с нея. Ти все още си компрометиран.

— Казва го човекът, който я простреля!

— Свободен си да си вървиш по пътя — каза Рио.

— Мога ли? Е, много благодаря за разрешението!

— Кас — каза Рио, — трябва незабавно да те преместим на по-сигурно място. За предпочитане извън страната.

— Не — казах аз.

— Кас…

— Да, ти само се разпореждаш и казваш на всички какво да правят — вметна Артър.

— Кас, ти не разбираш достатъчно опасността от…

— Не ти вярвам, че ще я опазиш в безопасност!

— Хей! — изкрещях аз и усетих как болката пробожда все още увредените ми дробове, но не ми пукаше. Това беше като да се мъчиш да успокои две мокри ядосани котки. Рио мислеше, че Артър е безполезен. Артър мислеше, че Рио е чудовище. Чекър вече не вярваше на никого, а Рио никога не беше вярвал на никого, очевидно и на мен. Колкото и да беше невероятно, единствено аз исках да бъде екипен играч, което беше толкова смехотворно, че ми прилоша. Да не говорим за абсурдното, шовинистично кавалерство, което очевидно задължително идваше с Y-хромозома — бях способна да помета пода едновременно с Рио и Артър, а те си мислеха, че имат право да ми нареждат какво да правя? Нищо чудно, че предпочитах да работя сама.

— Аз бях дотук — изръмжах и натиснах бутона, за да избера повторно Чекър, като пак го сложих на високоговорител. — Добре, вие, тримата, слушайте — казах, щом той отговори. — Питика преследва всички ни.

Опитаха се да ни убият, опитаха се да ни промият мозъците и съсипаха целия ни живот по начини, за които вероятно изобщо не се сещаме. Двама от вас ги преследват от месеци: Рио, ти се занимаваш с тях от цяла вечност.

Казвам ви, че най-после може да обърнем нещата и да ги победим, а вие предпочитате да се откажете точно сега?

— Бих искал да обсъдим откритието ти — каза Рио, — но първо трябва да сме сигурни, че си в безопасност…

— Какво? Изключено! Ти не можеш да решаваш вместо мен! — За втори път избухвах срещу Рио, а първия път причината беше въздействието на Дона. — Разбирам, че се мъчиш да се погрижиш за мен или каквото там глупаво нещо ти е дошло наум, но това не е твоя работа. Сърдита съм — бясна съм — и знаеш ли какво? Аз ще се бия. Щом вие тримата не искате да участвате, то бог да ми е на помощ, ще намеря начин сама да се справя с тях и със сигурност ще спечеля. А вие… — размахах налудничаво ръце към тях, — … вие може да си отивате и да правите каквото искате с безсмисления си живот, бягайте, щом искате. Не ме интересува, но напълно ми писна да работим заедно по това. Щом няма да участвате, няма да говоря повече. Желая ви всичко най-хубаво.

Дъждът биеше по стените, като почти заглушаваше шума от града под нас. Никой не проговори.

— Това като мотивационна реч ли беше замислено? — попита най-после Чекър от телефона.

— Не — отговорих, много ядосана.

— Добре, защото не се чувствам мотивиран. Гласувам срещу теб като служител, натоварен да повдига духа на екипа.

Устните на Артър потрепнаха.

— Това означава ли, че сме екип?

— Е, аз имам склонност към самоунищожение, широка цял парсек, и трябва да я подхранвам — каза Чекър. — И щом ще има война и такива странни съюзници… ъ-ъ, и тъй нататък, предполагам, че ще участвам: искам да кажа, как бих могъл да откажа такова нещо? Но, Артър?

— Да? — каза Артър.

— Все още не мисля, че трябва да знаеш къде ще направим това нещо. С риск пак да ядосам Кас, това просто е разумно.

Артър леко повдигна рамене.

— Няма нищо.

— Рио? — попитах аз.

Рио разтвори ръце.

— Щом сте решили да поемете този курс на действие, ще ви помогна. — Не можех да разчета изражението му. — Обаче, все още настоявам поне да напуснем града.

— Стига това да не ни забави много — отстъпих аз.

— Да напуснем страната все пак ще е най-доброто…

— И ще отнеме време — възразих аз. — Освен ако си мислиш, че да летиш с редовен полет и фалшив паспорт е достатъчно сигурно. Не, и аз не мисля така. Вижте, всеки ден, загубен в чакане, за тях ще е още един ден, който да използват, за да преработят финансовата си структура.

— Няма ли нещо, което да мога да кажа, за да те разубеди? — попита Рио.

— Няма — отговорих аз. — Може да ми кажеш, че ти се струва, че правя това, което тя иска, или че съм тръгнала право към капана, или че правя нещо, което може да е прекрасното програмиране на Дона Полк, но не можеш да ме спреш. Разбра ли?

— Разбира се, ще те предупредя, ако ми се види, че си компрометирана.

— И ти му вярваш да… — започна Артър.

— Рио — казах аз, — как ти звуча — нормално или като че ли правя това, което иска Дона?

— Звучиш ми определено сякаш не си под въздействието й — каза студено Рио. — За съжаление.

— Ще съм готов да тръгна след час — каза Чекър.

— Добре. Ние ще купим апаратурата през това време — казах аз. — Ще ти пратя есемес къде да се срещнем.

— Само гледай къщата да не е със стълбище — каза Чекър. — До скоро.

— Ще се видим — добави Артър.

Настъпи кратка пауза и после Чекър затвори.

Оголих зъби към Артър и Рио в нещо, което можеше да мине за усмивка.

— Добре? Кой е в настроение да пазаруваме електроника?