С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (3)

Глава 3

— Имаш ли кеш или си държиш всичките пари в банката? — попитах Кортни, докато напредвахме сантиметър по сантиметър по магистрала 405, която вечно е като паркинг. Жегата ни удряше през предното стъкло и бавно се печахме. Температурата рязко скочи с изгрева на слънцето, когато най-после влязохме в града: по най-хубавото време за Лос Анджелис.

Трошката, която карах в момента, нямаше климатик и неподвижният въздух и задръстването означаваха, че нищо не помагаше дори с отворени прозорци.

Кортни подръпваше смутено края на конската си опашка.

— Плащаха ми в брой. Не съм… данъци, нали разбираш. Мислех си, че ще е по-добре, ако…

— О, да — казах, като се помъчих да не се изсмея. — По нищо не си е личало, че не са почтени. Разбирам защо си си помислила, че е нормална куриерска служба. — Самата аз винаги работех в кеш и не бях точно примерен данъкоплатец. — Къде са, под дюшека ли?

Тя направи гримаса и пак се изчерви.

— Под паркета.

— Добре. Ще отскочим дотам. Да се надяваме, че ченгетата няма да ги намерят.

Имах прилично количество ликвиден капитал, скрит на различни места в града, но предпочитах да използвам нейния. В края на краищата, предполагаше се, че тя е клиентът, който трябва да си плати.

— Мислиш ли, че са ми претърсили апартамента? — попита Кортни, като придоби напрегнат вид и се изправи на седалката.

— Ти си заподозряна в убийство — казах. — Как мислиш?

Сега цялото й лице се зачерви.

— Аз… Нямам… Имам някои неща…

— Спокойно, малката. Никой не го е грижа за порноколекцията ти.

Тя се задави и получи пристъп на кашлица.

— Освен ако е детска порнография — поправих се аз. — Тогава много ще загазиш. Искам да кажа, още повече. Не е детско порно, а?

— Какво? Аз не… не, разбира се, че не е! — запелтечи тя. Сега кожата й стана доматено червена от врата до корените на влажната й от пот коса. — Защо си мислиш… аз дори не…

Този път наистина се разсмях. Трафикът пак започна да пълзи напред.

Тя беше толкова прозрачна.

Апартаментът на Кортни беше само на няколко мили от Антън и реших да се отбия първо при моя информационен брокер. Сервизът на Антън беше константа в тази вселена. Винаги, когато идвах тук, обстановката си оставаше непроменена — запуснат автосервиз. Думите „Автосервизът на Мак“ едва личаха под десетилетните пластове моторно масло и мръсотия на изкривената метална табела, а трошките в клетките бяха същите древни коли, които видях и последния път. Не се виждаха никакви клиенти. По една случайност Антън разбираше от коли, но не беше известен като автомеханик.

Почуках на вратата на офиса и ми отвори самият Антън. Солидното му туловище беше облечено в избелял сив работен гащеризон. Антън беше голям, голям мъж във всички отношения — беше висок почти два метра и беше много як, имаше дебел врат и още по-дебело лице. Стоманеносивата му коса беше подстригана точно на половин сантиметър, от което поради някаква причина изглеждаше още по-едър. Като се има предвид, че аз бях ниска, обикновено се чувствах като детска играчка до него. Но макар да бях сигурна, че може да смачка всеки, когото поиска, винаги си мислех за него като за нещо като плюшено мече. Нацупено, необщително мече, което никога не се усмихва, но все пак мече.

Като ни видя, той изръмжа:

— Ръсъл. Влизайте.

Двете с Кортни го последвахме през външния офис и влязохме в работилницата на Антън. Всеки сантиметър беше зает от компютри и компютърни части, някои цели, но повечето на парчета, и различни платки и машинарии, които не знаех за какво служат и които бръмчаха в цялото помещение в различни етапи на ремонтиране, с планини от хартия и папки, натрупани върху всяка горе-долу плоска повърхност и изглеждаха сякаш всеки момент щяха да паднат. В средата на този хаос имаше огромен офис стол, подходящ за размерите на Антън и на широката седалка се намираше дванайсетгодишно момиченце.

— Кас! — извика дъщерята на Антън, скочи, изтича до мен и ме прегърна през кръста. Дори за дванайсетгодишна, тя беше миниатюрна и поради тъмната й кожа винаги си мислех, че майка й трябва да е била азиатка или латиноамериканка, висока метър и двайсет, която Антън би могъл да вдигне с малкия си пръст.

— Здрасти, Пени. Как си? — казах аз и разроших тъмната й коса.

— Добре! — изчурулика тя. — Имаме една разузнавателна папка за теб.

— Благодаря. Хей, нося ти подарък. — Извадих малкия Смит&Уестън на ченгето от джоба си. — Виж, ще ти е точно по мярка.

— О-о-о! Кас! Благодаря ти! — Тя взе пистолета със светнали очи, като го държеше насочен надолу. — Татко, виж какво ми даде Кас! Какъв калибър е?

— Трийсет и осем специален за едно специално момиченце — казах аз. — Грижи се добре за него; ще ти служи дълго време. — Какво да кажа, имам слабост към деца.

— Даваш й пистолет? — изкрещя Кортни зад мен. — Този, който открадна от ченгето?

— Тя знае как да си служи с него — изръмжа Антън.

Кортни потръпна.

— Исках да кажа друго…

— Според теб не се грижа добре за дъщеря си, така ли? — попита спокойно Антън и леко се надвеси над нея. — Това ли искаше да кажеш, момиче?

Кортни погледна нагоре към него. После отвърна много плахо:

— Не, сър.

— Знаех си, че не е така — избоботи едрият мъж. — Ръсъл, приготвил съм ти информацията. Не е много, имай предвид.

— Благодарна съм за всичко, което може да ни дадеш — казах аз.

Той измъкна една папка сред компютрите.

— Има някои подозрителни неща. Може да има и още, което не сме намерили. Ако нямаш нищо против, двамата с Пени ще продължим да ровим по случая.

— Разбира се — казах аз и се учудих. За пръв път откакто го наемах, казваше такова нещо. — Ако мислиш, че може да се намери още, продължавай. По обичайната тарифа. — Отворих папката и бегло я прегледах — съдържанието беше озадачаващо разнообразно; трябваше да седна да го прочета по-късно.

— Басирам се, че ще намерим още — каза оптимистично Пени, скочи обратно на стола на баща си и го премести по-близо до клавиатурата на компютъра. — Хей, Кас! Вчера влязох в една база данни на данъчната служба. Съвсем сама!

— Има талант — измърмори Антън с обичайния си спокоен, дрезгав глас, но всеки можеше да види, че сияе от гордост.

— Браво на теб — казах на Пени. — Много жалко, че не плащаш данъци.

— Е, татко плаща, но ми каза да не пипам нищо. Следващия път искам да пробвам системите на Белия дом.

Обърнах се изненадано към Антън.

— Плащаш ли данъци?

— Ползвам услугите на тази страна — каза той. — Плащам данъците, които според хората, които сме избрали, дължа. Така е справедливо.

Ха!

— Щом така си решил.

Той изръмжа по характерния за него начин.

— Искам да науча моето момиче кое е правилно.

Кортни изписка. Реших, че е най-добре да я отведа по-далече, преди Антън да изпита желание да я натисне с пръст и да я смачка като буболечка. Освен това думите на Антън, че има още странни неща, усилиха алармените звънци, които звучаха в главата ми още откакто ченгето ни беше спипало в мотела.

Това чувство се усили стократно, когато стигнахме пред къщата на Кортни.

— Това… това е моят… — Тя спря, като сочеше с трепереща ръка. Двама бели мъже в тъмни костюми бяха застанали пред вратата и си говореха.

Вратата се отвори. Видяхме как единият я бутна и влезе. Другият загаси цигарата си и след малко го последва.

— Какво правят в моята къща? — прошепна тихо Кортни.

Все още бяхме на една пресечка разстояние. Паркирах и изключих двигателя. Къщата, където живееше Кортни, беше малка и приличаше на хостел. Повечето щори бяха пуснати, но единият от страничните прозорци беше с дървени жалузи, които не се затваряха плътно. През него видяхме още костюми — и те се занимаваха с претърсване на жилището й. Щателно.

— Кои са те? — попита Кортни. — Полиция ли са?

— Не. — Някои от тях се движеха като хора, които са били военни, но не бях сигурна; не се виждаше добре, а и все едно не помнех числените профили за всеки вид тактическо обучение. Но определено не бяха ченгета.

— Мислиш ли… дали са с колумбийците?

— Възможно е. — Мъжете нямаха подходяща етническа принадлежност, за да работят за колумбийската страна на картела, но може би бяха американски връзки. Само че защо картелът би обискирал жилището на Кортни? Ако търсеха самата нея, щяха да я чакат в прикритие, а не да обърнат стаите наопаки. — Откраднала ли си нещо от тях? Пари, наркотици, информация? Нещо?

— Не. — Кортни изпадна в ужас. — Както ти казах, там имам пари, но те са от това, което ми платиха. Не съм крадец.

— Само контрабандист на наркотици. — Като човек, който се занимава любителски с нещо, което може да се нарече „кражби“, стига да му се плаща добре, възмущението й малко ме ядоса. — Хайде да не навлизаме в това кое е морално, и кое не.

— Аз не знаех — повтори безнадеждно Кортни.

Посегнах към дръжката на вратата. Може би тези мъже бяха само крадци, търсещи малките й спестявания, но не бих се обзаложила за това.

— Ще отида по-близо. Стой тук и не се показвай.

— А ако дойдат насам? — Кортни беше пребледняла и луничките се открояваха на бузите й.

— Скрий се — казах и излязох от колата.

Все още не бях успяла да изчистя лицето си и въпреки че това не беше най-хубавата част от града — неподдържани, буренясали ливади, канавки, пълни с боклуци и повечето къщи с пропукана облицовка и олющена от слънцето боя — хората на улицата ме заглеждаха, докато вървях към жилището на Кортни. Прокарах ръка през късата си коса, но тя беше сплъстена и къдрава, и бях съвсем сигурна, че е станало още по-лошо.

Работата под прикритие никога не е била силната ми страна.

Разходих се по тротоара, като държах под око къщата на Кортни.

Мъжете с тъмните костюми се превърнаха в движещи се точки, мозъкът ми екстраполираше от малкото, което виждах и чувах, като пресмятах вероятностите и ги превръщах в очакваните стойности. Когато стигнах по-близо, разговорите — ту високи, ту тихи — станаха едва-едва отчетливи, но направих някои бързи сметки — за да дешифрирам думите, трябваше да отида толкова близо, че щях да съм най-очевидният подслушвач на света.

А и градинката с апатична трева между улицата и къщата не предлагаше никакво удобно прикритие, което да използвам, за да се промъкна по-близо.

Огледах сцената около мен и изградих триизмерен модел в главата си.

Точно зад къщата на Полк имаше извит каменен зид, който свършваше изведнъж в съседния празен парцел и доста се приближаваше до кривата на конус.

Звуковите вълни са странно нещо. Те могат да се гонят една друга по вдлъбната повърхност, да създават усилващи се концентрации акустика във фокалната точка на архитектурна елипса или парабола. Има стаи, които се славят с това, че ако прошепнеш една дума от единия край, някой ще я чуе съвършено ясно от другия.

Трябваха ми само още няколко звукоотражатели.

Върнах се на улицата и изритах една кофа за боклук, покрай която минах, за да я преместя леко. Прокарах ръка по съседната ограда и затворих портата. Преобърнах с крак една метална паничка, оставена за уличните котки, така че тя се опря на пожарния кран. Хвърлих камък към една хранилка за птици и тя се завъртя и смени ориентацията си. Още два пъти се поразходих по улицата, като размествах разни боклуци и правех малки промени. После погледнах пак към къщата, за да проверя нивото на децибелите на нормален човешки разговор.

Още малко. Сега ми трябваше единствено чадър. Не валеше, но на улицата бяха паркирани много коли и след бърз оглед през задните стъкла, намерих каквото търсех. Отворих вратата с лост, взех забравения чадър от задната седалка и оставих вратата открехната под ъгъл за допълнително усилване на звука. После се насочих към едно дърво от другата страна на съседния парцел, което се намираше точно във фокусната точка на акустичния пъзел, който направих, разтворих чадъра и се вслушах.

Чух гласовете в къщата на Кортни така, сякаш бяха до мен.

— … пълни глупости, това ще ти кажа — говореше някакъв мъж с британски акцент. — ФИФА няма право да обвинява сър Алекс. Ако има скандал, за това са виновни само те.

— Вие двамата и вашите педерасти футболисти — прекъсна ги американски глас. — Не знаете ли, че сте в Америка. Гледайте истински футбол.

— О, имаш предвид тази скучна малка програма, където подскачат с подплънки на раменете и наколенници и си почиват на всеки пет минути?

— О, я се разкарай! Поне вкарваме повече от един гол на мач.

— Господа, съсредоточете се. — Гласът беше гладък, дълбок и излъчваше чар, като предотврати отговора на американеца, какъвто и да беше той, сякаш натисна ключ.

— Според мен не е тук, шефе — каза четвърти човек с носов глас и акцент, който не можех да определя. — Според мен го е скрила другаде.

Или…

— Скрила го е? — намеси се разговорливият брат. — Къде? Няма сейф в банката, погрижили са се да няма приятели…

— Може да го е заровила в градината или да го е скрила в стената — каза американецът. — Кой знае какво е направила?

— Единственото, което остана, е да се върнем с къртач и лопата — съгласи се носовият глас.

Замълчаха, докато чакаха шефа им да вземе решение. Хванах се, че и аз съм затаила дъх.

— Хей, майче, струва ти се, че вали дъжд, така ли?

Стреснах се и видях един нахален тийнейджър, който носеше прекалено много синджири, да ми се смее в лицето.

— Чакаш да завали ли? Ха! Какво си си направила на лицето или ти е така по рождение?

Първият ми импулс беше да го цапна по главата и да го разкарам. Но той беше дете — кльощав тийнейджър, латиноамериканче, вероятно член на банда, като се имаше предвид района, с шарена кърпа, вързана на бицепса и силно желание да се докаже. Дори и за целта да си беше избрал дребна женица, която в момента приличаше на откачен бездомник.

— Да се сбием ли искаш? — попитах спокойно аз, като се облегнах на дървото и показах ръкохватката на глока, който взех от ченгето, на колана си. Очите на момчето се разшириха и той отстъпи с препъване крачка назад.

Погледнах към къщата на Кортни. Мъжете с тъмните костюми се изнизваха през предната врата — или си тръгваха завинаги, или планираха да се върнат с къртач. Все едно, бях пропуснала края на разговора.

Въздъхнах и се обърнах към гангстерчето.

— Хей, малкия — я виж! — наведох се, измъкнах полузаровена стара тенис топка и я хвърлих силно настрани.

Чу се серия от меки удари — през улицата, зад нас. Момчето се огледа объркано. После тенис топката долетя като ракета от другата страна и го удари леко по главата.

— Леле! — Той зяпна от учудване. — Стига бе, майче! Как го направи?

— Научи достатъчно математика, може и да разбереш — казах аз, като държах под око костюмите. Този разговор ми даваше добро прикритие, ако случайно погледнеха насам. Вече не изглеждаше, че ги дебна. — Да не напускаш училище, чу ли?

— Да, добре. Добре. — Той кимна бързо, с широко отворени очи. После се обърна и бързо се отдалечи, като поглеждаше през рамо към мен.

Както вече казах, имам слабост към деца.

В този момент тъмните костюми си заминаха в подобаващ черен ван.

Огледах улицата и тръгнах спокойно към предната врата на Кортни.

Ключалката вече беше разбита — само побутнах вратата.

Холът изглеждаше така, сякаш стадо буйни шимпанзета са били поканени да го унищожат. Тапицерията на мебелите беше изтръгната и разкъсана, а полиестерният пълнеж се търкаляше на снежни топки по пода. Столовете и масата бяха обърнати. Шкафовете и гардеробът бяха отворени и празни; дрехите бяха омесени с кутии от дивидита и счупени чинии и се издигаха на произволни купчини сред целия този хаос. Но както бяха казали тъмните костюми, поради липсата на къртач стените и подът бяха все още непокътнати.

Поколебах се на прага, като се чудех каква е вероятността тъмните костюми или някой друг да са оставили след себе си устройства за видеонаблюдение, но ако беше така, те сигурно вече ме бяха записали как дебна. Пробих си път през разрухата до ъгъла, за който ми каза Кортни, като ме обзе все по-силно чувство, че трябва да побързам. В какво дявол да го вземе се беше забъркала Кортни Полк?

Нямах инструменти, но чупенето на дъски се свежда единствено до прилагане на подходяща сила под подходящ ъгъл.

С един добре изчислен удар с крак, дъската се сцепи, махнах парчетата и отдолу измъкнах книжна торба, пълна с пачки.

Огледах стаята, като се чудех къде другаде Кортни би могла да скрие нещо… нещо достатъчно малко, за да влезе в стената. Но единствената възможност, която виждах, беше да изпочупя всички дъски на пода и после да смъкна гипсокартона от стените, а това щеше да ми отнеме прекалено дълго. Ако Кортни все още настояваше, че е невинна, може би бих могла да я скрия някъде и после да се върна с инструменти преди тъмните костюми.

А може би дотогава щях да намеря отговор на част от въпросите по друг начин. Пъхнах хартиената торба под ръка и излязох, като в същото време извадих телефона си и набрах Антън.

— Сервизът на Мак — изчурулика момичешки глас.

— Пен, аз съм Кас. Може ли да говоря с баща ти?

— Разбира се! — Тя повика весело баща си и след малко Антън изръмжа в ухото ми.

— Антън, пак е Кас Ръсъл. Имам нужда да потърсиш още нещо.

Ръмжене.

— Тази клиентка, която беше днес с мен. Кортни Полк. Провери я.

— Нещо друго?

— Не, само…

В слушалката се чу оглушителна експлозия. Чух писък на момиче и крясъците на Антън и после всички човешки звуци бяха погълнати от хаоса на още експлозии, много наведнъж — и линията прекъсна.