С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (29)

Глава 29

Артър не можеше да помръдне. Протегнах ръка, отворих широко вратата и влязох в тъмното помещение. Ботушите ми шляпаха по подгизналия мокет.

Гаражът беше превърнат в стая и тя беше същата, която бях видяла при видеоразговора с Чекър. Покрай всички стени на малката стая вървеше дървен плот, който служеше като дълго бюро за компютри, а на стените имаше конзоли, които поддържаха още монитори и апаратура. Чекър вероятно имаше наполовина толкова компютри, колкото Антън беше наблъскал в една четвърт от същото пространство, но докато машините на Антън бяха безредна купчина от полуотворени корпуси и разхвърляни печатни платки, апаратурата на Чекър беше много по-грижливо организирана.

Или поне е била.

Някой беше обърнал помещението наопаки. Компютрите бяха отворени насила, всеки твърд диск измъкнат, и видях няколко изоставени захранвания на празните места, където вероятно е имало лаптопи. Всички монитори бяха тъмни, един LCD монитор беше разбит, като пукнатините вървяха от центъра навън като паяжина — личеше, че е бил ударен с нещо много твърдо. Нещо като лост или ключ за гуми.

Преглътнах.

В задната част по бюрото на няколко места имаше сажди и деформирани метални рами, които са били в периферията на малки експлозии. Наведох се да ги разгледам по-добре на мъждивата светлина. Едно тъмнокафяво петно и размазана следа от нечия длан разказваха своята собствена история.

Артър влезе бавно в стаята зад мен.

— О, господи — прошепна той. — О, боже мой…

— Хайде да проверим къщата — казах аз.

Задната врата на къщата беше заключена, затова я отворих с ритник, като не обърнах внимание на болката от раната в гърдите ми. Някой ни беше изпреварил и тук; във всяка стая се виждаха многобройни черни следи от ботуши, чекмеджетата бяха извадени, а мебелите обърнати в търсене с толкова малко уважение към жилището на Чекър, колкото бяха показали хората на Стив в случая на Кортни.

Хората на Став. Би могло пак да са те. Или Питика. Или и двете.

— Аз ли направих това? — мърмореше Артър. — Аз ли?

— Не знам — казах аз.

По осиротелите захранвания и етернет кабели разбрахме, че Чекър не е страдал от недостиг на компютри и в къщата, но всичко от лаптопи и таблети до електронни четци беше събрано и взето. Влязох в хола. На стената висеше накриво телевизор с плосък екран, а китарата, подпряна на стойка, приличаше на половин мумия поради преспата документи от изпразнения офис шкаф, под която беше заровена. Изглежда Чекър беше имал приятно жилище, преди да бъде отвлечен.

— Ръсъл — извика Артър.

Намерих го в банята да гледа намръщено мивката.

— Какво има? — попитах аз.

— Четката за зъби — каза той. — Четката и пастата за зъби липсват.

— И какво от това?

— Не ти ли се вижда странно? Похитителите или убийците да му вземат четката за зъби?

Помислих върху това. Изглеждаше странно.

— Боже мой — каза изведнъж Артър. Той излезе от банята, втурна се към предната врата, отвори я, излезе на терасата и завъртя глава, сякаш се мъчеше да гледа едновременно във всички посоки.

Излязох след него.

— Какво има?

— Син нисан. Виждаш ли някъде син нисан?

Веднага разбрах какво има предвид. Това беше Лос Анджелис и, разбира се, Чекър имаше кола — но алеята беше празна, а гаражът беше превърнат в неговото хакерско леговище. Така че къде беше колата?

Огледах улицата през пелената от дъжд. Паркингът в този квартал не беше зле и имаше малко коли. Не видях син нисан.

— Заминал е — въздъхнах аз. Може би.

Артър удари с мокър от дъжда юмрук една от колоните на терасата.

После седна на люлеещата се пейка и обхвана глава с ръце.

Дойде ми нещо наум.

— Хей. Къде му оставяше съобщенията си?

— Имам няколко номера за него — измърмори Артър. — Пробвах всички.

— Набери сега този, който мислиш, че е най-сигурен.

Седнах до него, докато той извади телефона си; избърса мократа си ръка във възглавницата на пейката, за да набере с относително по-сухи пръсти и после ми подаде телефона. През потропването на дъжда чух запис на стандартен женски глас с британска интонация, който ми каза, че с абоната, с който се опитвам да говоря, няма връзка и мога да оставя съобщение след сигнала. Разнесе се и споменатият сигнал.

— Обажда се Кас Ръсъл — казах аз. — Аз съм… ъ-ъ… Тук съм с Артър и храним известна надежда, че не си мъртъв. — Преглътнах и пак се сетих за Антън. — Дона Полк разказа играта и на двама ни, но аз горе-долу се възстановявам. Поне според някой, на когото мога да вярвам. Артър все още е откачалка, но мисля, че се подобрява.

Артър посегна и се помъчи да ми вземе телефона, но аз скочих от люлката и се дръпнах назад.

— Обади ни се, а? И каквото и да правиш, не връщай флашката на Артър. Дона го е убедила, че флашката няма значение, но съм почти сигурна, че е важна.

Затворих.

— Той не ми си е обадил. — Гласът на Артър прозвуча кисело. — Защо си мислиш, че ще се обади на теб?

— Хайде да почакаме и ще видим — казах аз. — Да се върнем ли в апартамента? Там е по-сухо.

Той стана.

— Може ли вече да ми върнеш телефона?

— Не.

— Защо не?

— Защото ако Чекър се обади, не искам ти да говориш с него.

Артър се попрегърби.

— Наистина ли мислиш, че е добре?

Погледнах навън в дъжда. Надявах се да сме прави, но реалистично погледнато, дали беше така?

— Не знам — казах аз. Гърдите сега много ме заболяха. — Хайде да се връщаме, а? Имам кола.

— И откъде се взе тази кола?

— Купих я.

— Лъжкиня.

Все пак той се съгласи да се върнем с колата.

На няколко пресечки от къщата на Чекър направих десен завой и казах:

— Не се обръщай сега, но ни преследват.

Артър погледна в страничното огледало.

— Не виждам нищо — каза той, след като за още няколко пресечки наблюдаваше трагичната комедия, която представляват шофьорите в Лос Анджелис, мъчещи си да си проправят път през пороен дъжд. — Откъде разбра?

— От теорията на игрите — казах аз. — Белият седан не кара егоистично.

— Сложили са хора край къщата на Чекър — предположи Артър. — В случай че се върнем.

— Няма страшно — успокоих го аз. — Те не преследват нас; те искат да ги отведем до Рио. Сега мога да се отърва от тях. — Завъртях волана, натиснах газта и прелетях през следващото кръстовище точно когато се сменяше светофарът. Артър изкрещя. В огледалото за задно виждане един джип се удари зрелищно в белия седан откъм страната на пътника и изскърцаха спирачки, докато три други коли занесоха по мократа улица, завъртяха се и спряха, като напълно блокираха кръстовището зад нас.

— Какво правиш? — извика Артър.

— По-добре да сменим колата — казах аз.

— Щеше да ни пребиеш!

— Моля ти се. Това беше детска игра.

— Можеше да загинат други хора.

— При тези скорости те щяха да са виновни, че са си купили такива смъртоносни капани. — Беше вярно, макар че предварително не го бях оформила точно с тези думи. Реших да не казвам това на Артър. — Вероятно трябва да преместим скривалището си някъде извън Лос Анджелис.

Артър закри очи с ръка. Почти ми стана мъчно за него.

Докато се върнем в апартамента, усещах, че температурата ми преминава бавно в треска. Влязохме с мокри обувки и тръгнах да търся сухи превръзки. Артър, колкото и да беше ядосан от моите методи, започна пак да се суети около мен и нагласи нова система с антибиотици.

Телефонът в джоба ми звънна, посегнах бързо към якето и изпуснах чистите превръзки на пода. Артър стискаше системата с ръка толкова силно, че всеки момент можеше да я спука. Накрая извадих телефона, като почти го изпуснах, бързайки да натисна бутона, преди да мине на гласова поща.

— Ало?

— Кас Ръсъл? Ти ли си?

— Да, Чекър, аз съм. — Хилех се глупаво на Артър. — Радвам се да ти чуя гласа.

Той не отговори веднага.

— Каза, че Дона Полк ви е заловила. И двамата.

— Да. Оказа се, че да влезеш в засада, когато знаеш, че е засада, е особено лоша идея — казах многозначително аз, гледайки към Артър.

— Не приемай това погрешно, но… откъде да знам, че вие двамата сте си все същите?

Това беше много добър въпрос. Седнах на леглото и помислих върху него.

— Ха. Да, предполагам, че в този момент няма да повярваш и на мен.

Той издаде нещо, което прозвуча като безнадежден смях.

— Сега съм по-сигурен за теб, отколкото от приказките на Артър; съобщенията му изобщо не бяха типични за него; щях да се побъркам. Добре ли е той? Вие двамата се измъкнахте, така ли?

— Да, избягахме, и после Артър ни предаде, и после ме простреляха, и после наистина избягахме. — Наложи се да скоча, за да избегна Артър, който пак се помъчи да грабне телефона от ръцете ми. — Дона накара да ме застрелят пред Артър, така че с това малко поразвали собствената си магия. Той е в особено състояние.

Чекър се развълнува.

— Простреляли са те? Добре ли си?

— Да, добре съм. Артър ме глези. Според мен се чувства виновен. Защото, нали знаеш, това стана заради него. — Погледнах към Артър. Изглеждаше готов да ме удуши. — Той все още е малко под влиянието на Дона — казах аз на Чекър. — Но съзнанието му се проясни в достатъчна степен, за да не се обажда на Дона да дойде да ни вземе, така че според мен вероятно ще се оправи.

Вече се бях сетила, че единствената причина Рио да позволи на Артър да остане беше, че се нуждаеше от някой, който да се грижи за мен, докато се възстановявах от прага на смъртта — като правило Рио не обича да работи с други хора, ако не се налага — но ми дойде наум, че той вероятно би го изритал на улицата, ако беше преценил, че Артър все още е в достатъчна степен инструмент на Дона, за да представлява опасност. Сега бях по-оптимистична за шансовете на Артър.

— О-о — каза тихо Чекър. — Добре.

Потрепнах от тона му. Не бях единствената, която Артър беше предал, а двамата с Чекър се познаваха от много по-отдавна.

— Не зависеше от него, нали разбираш — казах аз, като в пристъп на честност добавих: — Ъ-ъ, не зависеше от никой от нас. И аз бих те предала, ако знаех как. — Помислих си за Рио и пак ме обзе вълна от срам. — Не го обвинявай.

— О, знам това — прекъсна ме Чекър. — Вие двамата тръгнахте да гоните жена, която чете мисли, така че, разбира се, трябваше да отида на безопасно място. Аз се тревожа за Артър — какво му направи…

— Чакай, ти не си бил там, когато са влезли в жилището ти? Но… видяхме кръв и изглеждаше, че е имало борба…

— Да… ъ-ъ… съжалявам, ако съм ви изплашил. Мислех, че след като са замесени различни групи, онези, които дойдат първи, ще си помислят, че другите са ги изпреварили и ще тръгнат да търсят тях, вместо мен. И според мен имаше ефект; следях ги през системата за сигурност вкъщи и между другото тези хора са наистина гадни по начина, по който разкъсаха един напълно добър компютър, който никога не се е държал грубо към тях…

— Чакай, ти си инсценирал собственото си отвличане? Ти си направил всичко това?

— Е, Дупката беше главно мое дело, макар че хората, които и да бяха те, които дойдоха после, събраха всичко останало. Горката ми мрежа! Трябва да я изградя от нула! И нямам представа защо са изпитали потребност да проникнат в къщата ми. Най-ненужното нещо на света.

— Вероятно са търсили флашката — казах аз. — Всички знаят, че сега е в теб.

— Да, и защо това е толкова важно? Артър… ми е оставил седем съобщения за нея…

— Така ли е направил? — Изгледах кръвнишки Артър. — Трестинг, наистина ли? Нищо чудно, че той не ти се обади.

— Какво? — попита Артър, като си придаде невинен вид.

— Тя наистина те е обработила, след като сега си толкова програмиран. — Продължих в телефона, за да обясня на Чекър. — Дона се опита да го убеди, че флашката не е от значение, но имам източник, според който Питика все още иска да си я върне. Мисля, че може да е важна. Успя ли да я дешифрираш?

— Да, преди няколко дни; съдържа главно числа. Какво искаш да кажеш — програмирала е Артър? Зле ли е? Ще се оправи ли?

— Той е… ъ-ъ… добре. Не съм експерт по въпроса. — Помъчих се да потърся начин да отговоря. — Мисля, че тя му е повлияла единствено във връзка с този случай. Иначе ми се вижда все така изнервящ, както обикновено. Според мен просто не му вярвай за нищо, което казва за Питика, и ако тя не получи друга възможност да се види с него…

— Наистина ли мислиш, че ще се оправи? — Гласът му звучеше тенекиено в телефона. — Пак ще си бъде… същият?

— Предполагам, че има добър шанс. — Не беше утешителен отговор, но какво друго можех да кажа? Доколкото знаех, Дона беше изкривила съзнанието на Трестинг перманентно. — Да се върнем на флашката. Каза, че съдържа числа?

Той се покашля.

— Да. Списъци от числа — цели гигабайти. Все още не съм успял да намеря някакъв модел.

— Числа. Аз съм добра с числата — казах аз. — Прати ми я по имейла.

Настъпи пауза.

— Готово.

— Чакай, откъде ми знаеш имейл адреса?

Той си възвърна част от предишния хумор.

— Аз съм всесилен, Кас Ръсъл? Не съм ли ти казвал?

Завъртях очи.

— Да, споменавал си го един-два пъти.

— Аз съм като Оракъл, мистър Вселена и Илейн Робъртс, взети заедно. Нищо не може да се скрие от мен! О-о… ъ-ъ… като стана дума за това, мисля, че намерих Дона Полк.

— Чакай, какво! — Обърнах гръб на Артър и понижих глас. — Какво искаш да кажеш — намерил си я?

— Извинявай, „намерих я“ в смисъл „открих коя е тя“. Не съм я намерил физически. Артър остави в едно от съобщенията си някакво име — Сайо, така каза. Потърсих го. Всъщност, търсих го много…

— Чекър. Изплюй камъчето.

— Било е преди десетилетия. Някоя си Даниела Сайо. Родителите й са били могъщи екстрасенси и ясновидци.

Изсумтях презрително.

— По този въпрос сме на едно мнение, но следва интересната част — каза Чекър. — Когато била на десетина години, Даниела се прославила повече от родителите си. Изключителен екстрасенс. Най-добрата в Европа. Била е блестяща в тези неща.

— Блестяща в това да накара хората да повярват на глупостите й — добавих аз.

— Вече ти казах, по въпроса сме на едно мнение, но ти не знаеш подробностите. Тя го е правила, когато е била десетгодишна.

Въздухът в стаята изведнъж натежа.

— И след това?

— Това е странното нещо. Тя просто изчезва от лицето на земята.

— И после какво?

— И после нищо, точно това ти казвам. През годините намерих две други скорошни имена, с които се е представяла в други страни, и двете напълно безлични като името Полк, и може да има още кой знае колко други, но междувременно…

— Нали казваше, че от теб нищо не може да се скрие?

Той изпухтя отчаяно.

— Все още работя по въпроса.

— Значи където и да е била междувременно, там е била… как да кажа, обучена? Инжектирана със свръхсили на екстрасенс?

— Не знам — каза Чекър. — Но където и да е отишла на десет години, басирам се на една чисто нова фигурка на Селт-Маре, че е имало нещо общо с Питика.

Помислих малко.

— Мислиш, че Питика са я взели.

— Те намират деца гении и ги вземат от малки — каза той. — Това е една хипотеза. При нейните умения всеки би я взел на своя страна… и после, ако допуснем, че са успели да й дадат тези откачени умения по психология? Някой е мислел далече в бъдещето.

В ушите ми се разнесе странен звън.

— Тя е била само дете.

— А?

— Взели са я, когато е била дете.

— И какво от това?

Затворих очи и поех дъх.

— Не обичам на децата да им се случват лоши неща.

— Е, добре. Ще продължа да търся. Може би ще успея да намеря нещо, което ще ни помогне да се преборим с възрастната й версия.

— Да — казах аз. — Добре. А аз ще прегледам тези числа. Да видим дали ще излезе нещо от тях.

— Разбира се — каза той, но звучеше потиснато. — Хей, кажи на Артър… кажи на Артър, че се тревожа за него. Кажи му и да не се тревожи, защото съм се погрижил за другото нещо.

Той рязко затвори. Продължих да гледам в телефона, обзета от смесени чувства.

— Той не пожела да говори с мен, а? — каза Артър. Беше пъхнал ръце в джобовете си и имаше нещастно изражение.

— Не го приемай лично — казах аз.

— Трудно ми е да не го приема лично.

— Да. — Не знаех как да му отговоря. — Каза ми да ти кажа, че се тревожи за теб. И… ъ-ъ, каза и ти да не се тревожиш, защото се е погрижил за „другото нещо“. Какво друго нещо?

Цялото му тяло се отпусна, напрежението от лицето му изчезна.

— Нищо. Няма нищо общо с този случай.

По тона му стана пределно ясно, че е нещо лично. Тъй като бях любопитна, пренебрегнах това.

— Мислех, че сега не работиш по никакви друга случаи.

— Нещо лично е, Ръсъл.

— Хубаво. — Ако се сетех, по-късно щях да накарам Чекър да ми каже. Реших да сменя темата. — Хайде да разгледаме тези списъци с числа, а?

— Те не означават нищо… — опита се да ме убеди Артър, но го изгледах така, че прекъсна.

— Върви… върви да се изсушиш — уморено наредих аз. — Аз ще си губя времето, като прегледам този напълно безсмислен файл. Хайде?

По изражението му личеше, че иска да спори, но после прие.

Издърпах лаптопа към мен и го отворих. Разбира се, най-отгоре в пощата ми имаше ново съобщение, криптирано с публичния ми ключ.

Въздъхнах. Не ставаше въпрос за това, че публичният ми ключ е таен, но фактът, че Чекър го има под ръка беше дразнещ.

Разкомпресирах файла и компютърът цикли цели шестнайсет секунди, докато го отвори. Това нещо беше дълго. Много дълго. И както каза Чекър, то се състоеше главно от числа без контекст, някои подредени в таблици, други нанизани в безкрайни списъци. Превъртах през страниците.

Оставих очите ми да се разфокусират. Освободих съзнанието си. Числата се плъзгаха едни върху други, пренареждаха се, престрояваха се. Някои образуваха армии, други подскачаха и крещяха, искайки да привлекат вниманието ми. Моделите се пресичаха и променяха. Числа, числа, числа…

— Кас.

Погледнах нагоре. Рио се извисяваше над мен, с ръка на рамото ми.

Артър, сух и чист, ме наблюдаваше с известна загриженост. Осъзнах, че все още съм мокра и ми е много студено. Цялото тяло ме болеше и започнах да треперя. Но нямаше значение.

— Кас — каза Рио, — от медицинска гледна точка е важно превръзките да са чисти и сухи.

— Да — казах аз. — Рио, знам как да унищожим Питика.

— Как? — попита Рио.

Усмихнах се свирепо.

— Като използваме математика. Ще ги унищожим икономически.