С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (28)

Глава 28

Сега, когато вече бях будна, часовете минаваха бавно. Установих, че не ми харесва да се възстановявам. Беше изключително алчно. Единственото хубаво нещо беше, че все още технически имах поръчка, поне достатъчно, за да задоволи объркания ми мозък. Въпреки че двамата с Рио бяхме обсъдили какво се беше случило с Дона, все още не бях говорила с него или с Артър каква ще бъде следващата ни стъпка спрямо Питика.

Разбира се, Рио все така искаше да се откажа от случая. Обикновено възраженията на някой друг не биха ме спрели, но в мен се прокрадваше леко подозрение, че е прав и да се справя с Питика е много над нивото ми.

Никога не бях изпитвала такова чувство и то не ми беше приятно.

Вероятно Рио се канеше сам да се справи с Дона, но не ни го казваше.

Артър междувременно беше затънал в някакъв вид виновен когнитивен дисонанс между това, в което Дона го беше убедила първо, и другото, в което го беше убедила неусетно по-късно, като се беше помъчила да ме убият пред очите му и изглеждаше напълно доволен да се грижи за мен, докато се възстановявах. Той прекарваше и много време на телефона, макар че така и не чух да говори с някого.

Що се отнася до мен, реших да отложа решението си какво да правя с Питика. Ако можех още малко по-дълго да залъгвам мозъка си, че продължавам да работя, нямах нищо против. Така и не можех да разбера дали исках да атакувам Дона Полк с всички сили или да избягам колкото може по-далече и да се надявам, че тя никога няма да ме намери. Да не говорим, че все още някъде дълбоко в мен си мислех, че логиката й може да е правилна и Питика може да е стълб на моралната справедливост, а аз трябва да направя всичко по силите си, за да им помогна. Беше объркващо. И получавах главоболие всеки път, когато се опитвах да се замисля сериозно върху това.

Рио ми беше дал сигурен лаптоп и прекарвах часовете, като четях най-новите статии по рекурсивна теория, за да има с какво да се занимавам.

Беше донякъде интересно.

На четвъртия ден, след като се събудих и можех пак да следя ефективно минаването на времето, си припомних имейла си и влязох в пощата. Не използвам много електронна поща. Единственият човек, с когото си говорех за нещо друго, освен по работа, беше Рио, а той си служеше само с телефон. Използвах електронната поща само за да получавам съобщения за евентуални поръчки, макар че повечето хора, които знаеха как да се свържат с мен, го правеха през постоянната ми кутия за гласова поща.

Също така използвах имейла повече като място, където да пазя съобщения, отколкото за нещо друго.

Имах три запитвания за евентуална работа, все от стари клиенти или хора, на които ме бяха препоръчали стари клиенти, и това беше начинът, по който повечето хора ме намираха. Две от запитванията изглеждаха отегчителни до смърт, а третото само леко интригуващо, но поне щях да имам работа, ако се откажех от Питика. При условие че останех в Лос Анджелис, помислих си аз — може би щеше да се наложи да обмисля фокуса с изчезването, ако реша да бягам. Автоматичният отговор вече се беше погрижил да прати съобщение „В момента работя по един случай, ще се свържа скоро с вас“, а и никоя поръчка не изглеждаше спешна, но все пак набързо им отговорих, като им казвах, че в момента съм заета, но потенциално имам интерес и ще се свържа с тях.

Така ми остана едно съобщение от непознат адрес. Кликнах върху него и се намръщих. Беше криптиране. Давам публичния си ключ на всеки, който го поиска, но не познавах много хора, които биха го открили, и никой, който би го използвал. Разшифровах текста — и цялото ми тяло изстина, сякаш някакъв призрак се беше пресегнал и беше докоснал душата ми.

Съобщението беше от Антън.

Известно време не можех да направя нищо друго, освен да се взирам в него. Секундите минаваха и все още се взирах. Първо, Антън никога не пращаше имейли. Въпреки че беше професионален информационен брокер и вероятно притежаваше повече компютри, отколкото аз имах пистолети, той си падаше малко луцит, що се отнася до живота в съвременния свят. Нямаше дори мобилен телефон. Винаги взимах папката с разпечатки лично от него и макар да допусках, че част от това беше свързана с факта, че много от информацията му идваше от места, които не бяха достъпни през обичайни сайтове, също така си мислех, че Антън просто обича да общува със света чрез наземен телефон и разпечатки.

Второ, той беше мъртъв.

Тази част си оставаше вярна. Погледнах датата и часа и се върнах назад, после потреперих — беше изпратил съобщението по-малко от три минути преди да се разнесе първата експлозия.

Накрая поех дълбоко дъх и прочетох думите. Имейлът беше само един ред:

Пени е много развълнувана, иска много бързо да ти пратя това нейно откритие антън.

P.S. „п“ = „питика“ според нас.

Беше прикачен един файл. Отворих го. Имах чувството, че пръстите ми трябва да треперят, но те бяха съвсем неподвижни. Файлът беше само текст и приличаше на отговор за някого:

До: 29814243

Относно: липсваща флашка

Съпругата му, той трябва да е имал неразбиваемо скривалище.

Загубена кауза по тази точка?

Всички източници потвърждават, че П. не са го намерили. Ако продължават да го търсят, така правим и ние.

Х. предполага, че може да е взета от местопрестъплението, но не е предадена. Слабо вероятно, но при зомбитата, които използват, е възможно. Следвай тази линия. Да се надяваме, че е сляпо петно.

Усетих началото на пристъпа на адреналин. Прочетох пак съобщението.

Споменаваше се съпруга… дали това би могло да означава…?

— Артър — извиках аз. Той се появи за секунда: помъчих се да не завъртя очи. — Артър, липсваше ли нещо от местопрестъплението, където са убили Кингсли?

— Да. Той имал флашка, която винаги носел на врата си, но не я намериха. Това беше едно от нещата, поради които цялото нещо изглеждаше странно — лекарят каза, че той не я е свалял от врата си.

Значи в имейла очевидно се говореше за Кингсли и той е имал флашка с… нещо… на нея, а Питика са се побъркали да я търсят. Очевидно така беше направил и някой друг, който и да беше написал това съобщение…

При тази мисъл изпаднах в ужас. Доколкото знаехме, единствената друга група, която работеше срещу Питика, беше тази на Стив. И той почти в пряк текст ни беше казал, че ще унищожат всеки, който научи за тях, за да се предпазят от Питика.

О, боже. Антън.

Пени.

— Аз намерих флашката — каза мрачно Артър. — За съжаление беше безполезна.

Минаха няколко секунди преди да осмисля думите му и после изкрещях:

— Какво си направил?

— Намерих я. В къщата на Полк, след като установих, че тя е убиецът.

Беше само преди няколко седмици.

— Какво имаше на нея?

— Не можах да разбера: всичко беше кодирано. Но беше безполезна.

— Откъде знаеш, че е била криптирана?

По лицето му се изписа безнадеждно изражение.

— Попитах Дона Полк за това. Тя каза, че няма нищо.

Ужас.

— Артър, къде е сега флашката?

— Чекър я взе. Но се каня да си я взема обратно от него и да я изхвърля.

— Артър! Артър, не, този, който говори — това не си ти, забрави това. Говори ли за това с Чекър?

Той въздъхна.

— Не мога да се свържа с него.

Изведнъж не можех да си поема дъх.

— Не можеш да се свържеш с него?

— Не. Много чудно. Обикновено отговаря. Не мога да се свържа… не мога да се свържа с никого.

О, господи. Колко кофти. Как не се сетих за това преди? Дявол да го вземе, аз бях споменала за Чекър в щедрата си изповед пред Дона, а едва-едва го познавах. Артър работеше с него открай време.

— Артър — започнах предпазливо аз, — недей да откачаш, но ми кажи Дона пита ли те за Чекър?

Имаше ли някакво значение? Дали би могла да види всичко, независимо дали го е питала или не?

— Не — отговори Артър. — Е, поне не, преди аз да го спомена. Наистина се заинтересува от него. Той е страхотен човек.

— О, не. — Бутнах одеялото назад и се помъчих да стана. — О, господи.

— Ръсъл, спри! Какво правиш? Не може да ставаш!

— Да бе, не мога. — Дръпнах лепенката от ръката си и откачих системата, като не обръщах внимание на тъмната кръв, която потече. Щеше да се съсири.

— Трябва да го намерим. Сега.

Артър поклати глава.

— Не ти е разрешено да намериш Чекър. Това е част от какъвто там е планът за сигурността му, нали разбираш — клиентите нямат право да знаят къде е Дупката.

— Артър, това е много важно. — Хванах го за раменете. — Там, където живее Чекър — той Дупката ли го нарича? — Поех дълбоко дъх. — Знаеш ли къде е? Не те моля да ми кажеш, но ти знаеш ли къде е?

Той ме погледна така сякаш обмисляше нещо. Беше ужасно изнервящо, все едно гледаш петгодишно дете с тяло на възрастен.

— Разбира се, че знам. Но няма да ти кажа, така че не питай.

Разтърсих го.

— Артър! Трябва да го намерим, сега! Ти знаеш, значи и Дона знае и Питика ще го залови! — Вече може би бяхме закъснели.

Артър поклати пак упорито глава.

— Тя няма да му стори нищо лошо. Тя само се заинтересува.

— Не! Тя определено ще му стори нещо лошо! Тя те излъга, помниш ли? За Рио? И как и на мен няма да ми направи нищо лошо?

Лицето му помръкна.

— Да.

— И ти се усъмни в мотивите й, нали така? Помниш ли?

— Да…

Слава богу, че Дона не се беше захванала пак с него, след като беше развалила собствената си работа. Щеше да го превърне във влюбен в Питика робот.

— Артър, слушай. Не е нужно да ми вярваш. Но трябва да отидеш да видиш Чекър още сега. Лично.

Той се намръщи.

— Чувстваш ли се по-добре, за да изляза за малко?

О, боже, как да не се чувствах по-добре.

— Да! Честна дума! Хайде, тръгвай!

Той сви рамене.

— Не знам защо си толкова превъзбудена, но добре. И аз малко се разтревожих, че не мога да се свържа с него. — Той грабна якето си от стола. — А и ще мога да си взема флашката от него.

О, боже. Толкова силно ли бях под влиянието на Дона? Как бих могла да оправя това нещо? Рио винаги успяваше да ме разубеди, но Став беше намекнал, че съм изключително необикновена в това отношение и все още не знаех защо. Потръпнах при мисълта какво би представлявал Артър, ако Дона не беше накарала Рио да ме застреля.

— Ти си легни — каза Артър и размаха пръст, като тръгна към вратата.

— Обещавам — извиках след него.

Вратата се затвори. Намерих якето си и внимателно вдигнах ципа; навън все още валеше и не исках превръзките да се намокрят. Ботушите ми бяха до вратата.

Наистина все още валеше, непрекъснат, измокрящ до кости порой, с който се отличаваше дъждовният сезон в Южна Калифорния.

Апартаментът, в който бяхме, се оказа в задръстената част на центъра на Лос Анджелис и Артър, нали беше честен човек, взе автобус. Тъй като откраднах кола, беше страшно лесно да го проследя, макар и през километри от червени светофари и трафик, който ту спираше, ту помръдваше напред.

След като смени три автобуса и над два часа по-късно, Артър слезе от последния автобус близо до Панорама Сити и тръгна пеш. Зарязах колата и го последвах, като се присвих от дъжда и вдигнах яката на якето срещу потопа. Артър беше от онези хора, които винаги се оглеждат и проверяват обстановката — вероятно беше свързано с работата му като частен детектив — и при умението му да наблюдава вероятно би открил повечето хора, които го следят, но аз съм много добра в следенето.

Стигнахме до улица с жилищни сгради, където той сви по алеята към незабележителна едноетажна постройка. На предната стълба беше монтирана рампа за инвалидна количка. Артър заобиколи къщата и се отправи към страничния вход на гаража.

Щом стигна дотам, той се препъна и се олюля сякаш му бяха забили нож.

Умът ми даде на късо. Втурнах се и след секунда бях до него.

— Какво има?

Той примигна в дъжда срещу мен.

— Ръсъл! Какво по дяволите… не трябваше… как успя… — Гласът му прекъсваше, сякаш вече не беше сигурен как да си служи с думите.

Обърнах се към гаража. Бравата беше разбита и вратата стоеше отворена на няколко сантиметра, а вятърът и дъждът се изливаха в тъмната празнота вътре.