С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (25)

Глава 25

— Тя какво направи? — попита Артър тихо, след като гардовете — любезно, както винаги — ме прибраха в килията ми до неговата.

— Не съм сигурна. — Намръщих се. — Тя… говори с мен. И аз сигурно й отговарях. Имахме разговор. — Преди няколко часа тази мисъл ми се струваше ужасяваща, но сега не изглеждаше толкова лошо. В края на краищата не се беше случило нищо, нали? Не можех да разбера.

— За какво говорихте? — попита Артър.

— Ами как Питика иска да спаси света, всички глупости, които Кортни вече ни каза. — Не споменах Рио. Нямаше нужда Артър пак да почне да важничи.

Артър се облегна на стената и се загледа в тавана.

— Мислиш ли, че може да е вярно?

Усетих същото пробождане от леко съмнение, както при разговора с Дона, и в същото време се сърдех на Артър, че го усилва.

— Не знам — рязко казах аз.

Потънахме в мълчание. Гардовете донесоха храна и вода. Светлината не се промени, но се опитах да спя.

Звукът на металната врата в дъното на коридора ме разбуди, докато дремех облегната на стената. Чух няколко тихи стъпки и потракването на пушки в пода — изведнъж се събудих и се изправих на крака.

Рио стоеше пред килията ми като сбъднал се сън, а зад него лежаха прострени на пода двама гардове, облечени в черно, в безсъзнание или мъртви. Вместо кафявия тренчкот, той носеше черни дрехи, също като униформата на войниците на Дона, в комплект със същия автомат и пистолет. Той извади малък експлозив от джоба на жилетката си, прикрепи го към ключалката на килията и отстъпи крачка назад; ключалката гръмна с леко изпукване и звук на метал и Рио ми кимна дружелюбно сякаш да каже: хайде, излизай.

— И него — казах аз, като бутнах вратата на килията и кимнах към Артър.

Рио погледна Артър и после към мен.

— Той може вече да е техен.

— Не е говорила с него — казах бързо аз. — Само… само с мен. Рио, той идва с нас.

Ако се беше поколебал, щях да започна да измъквам Артър, но едно нещо, което обичам в Рио, е, че той никога не губи време в спорове или колебания. След по-малко от пет секунди и Артър беше навън и бързо последвахме Рио по коридора. Спрях за момент, когато прескачахме падналите гардове, за да освободя единия от неговата М4 и пистолета; Артър направи същото с другото тяло. Забелязах, че бяха мъртви.

Определено мъртви.

Отново въоръжени, тръгнахме след Рио по коридора в бърз ход.

— Системата за сигурност? — попитах аз.

— Изключена — каза той. — Пред нас е чисто, докато не излезем навън.

— Деликатна работа от твоя страна — отбелязах аз, малко учудена — „деликатна работа“ обикновено не описваше подходящо действията на Рио.

— Това беше капан, Кас — обясни Рио, без да се обръща назад. — Божият гняв има търпение.

О, по дяволите. Как може да съм толкова глупава?

Дона вече ми каза, че всичко това е заради Рио. Да ни заключи тук нямаше нищо общо нито с мен, нито с Артър, нито за да ни завербува за Питика — бяхме единствено примамката, за да хванат голямата риба. Което означаваше — кофти — че Рио сам се беше натикал в ръцете им, като беше тръгнал след мен…

… което, очевидно, той знаеше и беше измислил начин да влезе и да се измъкне, без те да разберат, че е време капанът да щракне. Представих си как чукът на отмъщението на Рио щеше да се стовари върху това място, след като се поотдалечим.

Рио отвори вратата към тъмна стълба и ни направи знак да тръгнем пред него надолу към приземието.

— Има ли изход? — попита нервно Артър. Рио не благоволи да му отговори.

Слязохме две нива по-надолу и вървяхме по друг безличен коридор, когато Рио вдигна юмрук да спрем.

— Те знаят, че съм тук. — Той извади някакво малко устройство с размерите на мобилен телефон от джоба си и го прегледа. — Открили са къде сме точно. Три групи, приближават се. — Той ме погледна. — Готова ли си?

Повдигнах М-четворката, озадачена, че ме пита.

— Разбира се.

— Стой тук. Ще ни се пречкаш — нареди Рио на Артър, като ми подхвърли торба с гранати.

Артър се опита да издърдори нещо в отговор, но двамата с Рио вече се бяхме впуснали в атака.

Не беше дори оспорвана битка.

Има нещо красиво във високоскоростната математика на престрелката.

Чувала съм други хора да твърдят, че престрелките са объркващи и дезориентиращи, но за мен те винаги се развиват с перфектна ясната: попадението на всеки куршум води обратно до източника му, а всяка цев стреля със своя точна траектория. В края на краищата огнестрелното оръжие може да стреля само в една възможна посока в даден момент.

Винаги виждах ясно къде се целят, сякаш предвидимите полети на куршумите бяха видими лазерни лъчи, и винаги можех да се отдръпна достатъчно бързо, за да не попадна на пътя им.

М-четворката пулсираше в едната ми ръка, гранатите на Рио се превръщаха във фрагментирани острови на унищожението, като ги хвърлях с другата. Стрелях и тичах, като всеки мускул в тялото ми се координираше прецизно с другите, за да ме насочва по проектирания ми път между постоянно променящите се и кръстосващи се линии на опасността. Един изстрел, един убит.

В М-четворката имах трийсет патрона. Не ми бяха нужни всички.

След по-малко от минута прескачахме труповете по пътя си към друго стълбище; метнах торбата с останалите гранати през рамо и прибрах пистолета пак под колана си, като се навеждах, докато бързахме, за да прибера някои резервни пълнители за М-четворката от труповете.

Артър си проправяше път след нас с леко болезнен вид. Той се препъна и спря.

— Хей — извика той с дрезгав глас. — Хей. Трябва да спрем.

Обърнах се назад.

— Трестинг, какво по дяволите…

Думите му излязоха сякаш някой го душеше.

— Тя ще вдигне във въздуха цялата сграда.

Погледнах го озадачено. Погледнах го и забелязах, че в ръката си държи телефон.

Телефон. Кога Артър се беше сдобил с телефон? Не бях видяла да измъква телефон от някой от гардовете…

Той го подаде на Рио.

— Тя иска да говори с теб.

Лицето на Рио беше непроницаемо.

— А-а — каза той. — Разбирам.

— Съжалявам — прошепна Артър към мен. Ръката, в която държеше телефона, трепереше. — Много съжалявам.

От ужас мозъкът ми даде на късо.

— Не — казах аз. — Не.

— Кас… — започна Рио.

— През цялото това време си работил за тях? — извиках аз.

— Не, не е така…

— Предал си ни! — Моята М-четворка се насочи към Артър. — Ти…!

Рио постави ръка на оръжието ми, за да ме спре, като насочи цевта настрана.

— Кас, вината не е негова. Дона Полк е разговаряла с теб, нали така? — попита той Артър.

— Съжалявам — повтори горчиво той. — Съжалявам, Ръсъл.

Едва се сдържах да не го ударя.

— Дай ми телефона — каза Рио. Той натисна едно копче и поднесе телефона пред нас, като леко повиши глас. — Говорете.

Веднага разпознах от високоговорителя мелодичния глас на Дона Полк.

— Трябва да кажа, че съм впечатлена.

Рио мълчеше.

— Преодоляхте изключителни мерки за сигурност. Разбрахме, че сте тук единствено благодарение на приятелството ни с мистър Трестинг.

Идеше ми да изкрещя.

— Надявам се, знаете, че това е огромен комплимент, мистър Рио. Ние бяхме изключително добре подготвени за визитата ви и вие все пак се промъкнахте незабелязано. Намесата на мистър Трестинг беше предвидена единствено в краен случай и никога не сме мислили, че ще се възползваме от нея. Може ли да попитам как успяхте да ни инфилтрирате толкова ефикасно?

— Сигурен съм, че накрая сами ще се сетите — каза спокойно Рио.

— Изглежда вие успявате да избегнете залавяне от нашите хора още по-ефективно, отколкото си мислехме…

Изсумтях презрително.

— … принудени сме да преминем към ендшпила доста внезапно.

— Унищожение на собствената ви база — потвърди Рио. — Много хладнокръвно от ваша страна, мис Сайо.

От другия край настъпи кратко мълчание.

— Сигурна съм, че разбирате — каза Дона след секунда. — Причинихте ми доста големи неприятности. Много бихме предпочели да ви разубедим, но ако не успеем, трябва да ограничим загубите си. Съжалявам за съпътстващите жертви, но ще платим цената, за да сложим край на трудностите, които настоявате да ни създавате.

— Ласкаете ме — каза Рио.

— Скромността не ви отива, мистър Сонрио — отговори тя, с намек за усмивка в гласа.

— Пуснете Кас да си върви. — Погледнах го с изненада. Артър също. Изражението на Рио беше спокойно и безизразно както винаги. — Пуснете Кас и аз доброволно ще се предам.

— Извинявам се, ако сте останали с впечатление, че водим преговори — отговори Дона. — Моля, разоръжете се и излезте от сградата. И тримата. Ако ли не… е, признавам, че не знам техническите детайли, но съветниците ми ме уверяват, че нищо няма да оцелее след експлозията, в широк радиус. Препоръчвам ви да не мислите прекалено дълго. — Тя затвори.

— Възможно е да блъфира — подхвърлих аз несигурно, като сама не си вярвах.

— Възможно е — каза Рио, — но не се съмнявам, че Питика има ресурсите за такъв ход, колкото и да е краен. Предлагам да действаме с предположението, че тя може би ще изпълни заплахата си.

— И сега какво?

— Тя ни надхитри. Мисля да направим каквото иска.

— Ти не може да се предадеш! — извиках аз.

— Кас — каза той и сложи ръка на рамото ми, — вярвай в Божия промисъл.

Обзе ме желание да повърна. Ако това беше Божият промисъл, не би трябвало да Му се възлага никаква отговорност, никога.

 

 

Разделиха ни от Рио почти веднага и този път двамата с Артър ни пъхнаха заедно в една килия в стария затворнически блок. Не исках да го гледам.

— Съжалявам, Ръсъл — помъчи се пак да се оправдава Артър, след като гардовете ни оставиха. Единият пак застана на пост на вратата като преди.

Труповете бяха изчезнали.

— Много съжаляваш, няма що — казах язвително аз. Аз бях тази, която настояваше той да дойде с нас. Двамата с Рио можехме да избягаме, ако той не се беше намесил. Или може би Дона щеше да взриви сградата заедно с нас. Отхвърлих тази мисъл.

— Какво ти предложи тя? Обеща ли ти пари? Място в нейния нов световен ред?

Той се задави.

— Не е така. Тя просто… тя ми обясни. Искаха теб да те хванат, но обещаха да не ти направят нищо лошо, кълна се.

— За какво говориш?

— Не знам дали Питика са прави или са… знам, колкото знаеш и ти — каза измъчено той. — Възможно нито да са прави, нито да грешат. Но някои неща не са сиви на този свят, Ръсъл… някои неща не са.

Говореше безсмислици.

— Да, тя ти е промила мозъка — казах саркастично. — Сега разбирам. — От това ядът ми не намаля.

— Не, казвам ти, това не е, което… — умолително продължаваше Трестинг.

— Кога успя да говори с теб? — рязко попитах аз.

Той придоби още по-тъжен вид.

Въпросът беше импровизиран, от гняв, но после изведнъж се сетих сякаш ме удари чук.

„Искаха теб да те хванат, но обещаха да не ти направят нищо лошо, кълна се.“ И: „Тук няма нищо. Претърсих сградата от горе до долу.“ Как един изключително наблюдателен частен детектив беше пропуснал паравоенната армия на Дона?

— Копеле такова — прошепнах аз. Дона беше стигнала до Трестинг още в града и той ни беше довел право в ръцете й, доброволно. Защото… Някои неща не са сиви на този свят, Ръсъл… някои неща не са.

— Ти, копеле такова — изръмжах аз. — Помогнал си й да хване Рио.

— Ръсъл — молеше се той, — трябваше да помогна… този човек е…

Тогава го ударих, толкова силно, че главата му се отметна назад, а тялото му се удари в решетката в другия край на килията. После се обърнах и стиснах металната решетка пред мен с всички сили, за да не се върна и да го убия.

Държаха ни в килията с дни. Не преставах да се учудвам какво друго иска Дона от нас; ние бяхме единствено примамката й, за да хване Рио.

Може би щеше да ни убие, когато й останеше време за това, или може би наистина искаше да ни вербува, но приоритетът й беше Рио.

Много мислих върху това, което ми каза — как Питика работи за всеобщото благо. Все още не знаех какво да вярвам, но точно сега това нямаше голямо значение за мен. Тя държеше Рио и така взех решение; нямаше да позволя съмненията ми за това дали Питика е добра организация да ми попречат да го подкрепя и да ни измъкна от тук.

За съжаление изчисленията по всяка идея за измъкване, която ми хрумваше, не излизаха. Поради гарда в края на коридора всичко, което опитах, трябваше да бъде достатъчно бързо, за да не ме застреля и за да неутрализирам гарда, първо ми беше нужно нещо достатъчно тежко и малко, за да го хвърля. Всяка опция, за която се сещах, вече беше обмислена, изчислена и отхвърлена в началото на престоя ни тук. Много жалко, че не знаех за тайния мобилен телефон на Артър тогава, помислих си саркастично. Телефонът е идеалното оръжие за хвърляне.

Както и да е. Накрая щеше да настъпи някаква промяна, нещо различно.

Дона щеше пак да ме повика да си говорим или някой от гардовете щеше да прояви лек мързел или щеше да се случи нещо друго и когато прозорецът на възможността се отвореше, щях да съм готова.

Три дни след неуспешния опит на Рио да ни спаси, Дона Полк дойде да ни види. Тя застана пред килията ни и започна да ми говори любезно както винаги. Аз отново издигнах моите стени от математически бял шум, макар че в този момент не бях сигурна дали има някаква полза от тях; тя никога не показваше смущение.

И този път беше така. Тя изглежда се беше съсредоточила изцяло върху това, за което беше дошла; почти не ме поглеждаше.

— Мис Ръсъл — каза тя, много официално и без намек за ирония, — искам да се извиня за това, което предстои да се случи тук.

— Какво означава това? — попитах аз. — Най-после си решила да ни убиеш?

— Аз не съм садист — каза тихо Дона, като избегна въпроса. — Искам да знаете, че искрено съжалявам, че трябва да ви причиня това.

Артър пристъпи напред. Не му обърнах внимание; за три дни не бяхме разменили и три думи.

— Какво става? — попита той. Беше се хванал за решетката и я стискаше, като че ли се канеше да я разкъса. — Обещахте да не й причинявате нищо лошо. Обещахте.

Ха! Първият мотив на Артър с промития мозък може би беше да убие Рио, но все още се тревожеше за моето благополучие, доколкото можеше да се говори за такова. Кой знае.

Дона кимна към детектива.

— Наистина казах така. Страхувам се, че това не може да се избегне.

Поднасям извиненията си и на вас.

— Не можете… заклехте се пред мен… — Погледът на Трестинг се стрелкаше насам-натам като животно, притиснато в ъгъла. — Вземете мен вместо нея — предложи той изведнъж. Примигнах шокирана. Не съзнавах, че е чак толкова загрижен за мен. Или това беше номерът му: „всеки живот е ценен“. Каквато и да беше причината, Артър се задъхваше и тялото му беше напрегнато като струна. — Каквото и да планирате, за каквото и да ви трябва някой, вземете мен вместо нея — молеше се той на Дона. — Аз направих това, моя работа беше… оставете я на мира. Моля ви.

— За съжаление това е невъзможно. — Тя се обърна пак към мен. — Вие, мис Ръсъл, сте аномалия, затова трябва да използваме точно вас за нашия тест. Още веднъж се извинявам.

Аномалия. Тя говореше за Рио — и моята връзка с него беше нейната аномалия.

— Мислиш си, че си го хванала — прошепнах аз, като изведнъж усетих студен гняв. — Мислиш си, че си намерила начин.

Тя наклони глава.

— За което трябва да ви благодаря. Вярата му в Бог беше ключът за нас.

Никой не би си помислил такова нещо за него.

— Никога не съм споменала това — извиках прегракнало аз.

Тя се усмихна съжалително.

— О, мис, Ръсъл, вие знаете коя съм аз. Нямаше нужда да споменавате нищо. — Разбира се. — Мистър Сонрио действително се съгласи да работи за нас — продължи тя. — Очаквах, че ще се стигне дотам, като имах предвид голямото препокриване на взаимните ни цели, но вие ни насочихте по верния път, затова още веднъж ви благодаря, мис Ръсъл. Вярвам, че ще сме в състояние да удовлетворим неговите… нужди и доброто, което ще направим заедно, ще спаси живота на много хора.

Трестинг издаде сподавен звук.

— Чакайте. Искали сте той да работи за вас?

Изпитах желание да се изсмея в лицето му, въпреки че никога не ми е било по-малко смешно.

— Какво, тя не ти ли каза? Тя не иска да попречи на Рио да убива хора, тя иска да го използва за себе си. Защо според теб искаха да го хванат жив?

— Мислех си… — Лицето му замръзна от ужас. Той се беше надявал Дона да спре Рио, а не да го вербува. Е, и ако това не беше смешно, но смешно така, че ми идеше да се разпищя.

Дона не му обърна внимание.

— Надявам се, че в крайна сметка ще се успокоите — продължи тя към мен, — като си помислите колко добри неща ще направи вашият приятел заедно с нас, както и за вашата роля в това. Но надявам се, разбирате — трябва да сме сигурни.

— Искаш да кажеш, че все още не можеш да четеш мислите му — преведох си аз. — Искаш да си сигурна, че го контролираш, но не можеш да четеш мислите му. И аз съм единственият човек, спрямо който той ще има предвидима реакция.

— „Контролираш“ е толкова грозна дума — каза Дона. — Нека вместо това по-добре да кажем трябва да сме сигурни, че той наистина е на наша страна. Действително съжалявам.

— А ако не е на ваша страна? — предизвиках я аз.

— А, съмнявам се, че ще стане така, мис Ръсъл. Но ако той не е, тогава… В такъв случай ще настъпи моментът да ограничим загубите си. Така че ако това ще ви помогне, може да се утешавате, че приятелят ви ще бъде пощаден чрез вашата саможертва.

— Ти си извратена жена! — изкрещя Трестинг, като си възвърна гласа. — Извратена… не мога… да повярвам!

Дона му се усмихна.

— Бъдете спокоен, мистър Трестинг, ако имам време или желание, сигурна съм, че мога пак да ви накарам да приемете нашите възгледи съвсем лесно. В края на краищата ние правим това, което е най-добро.

— Никога няма да ти повярвам за нищо, което кажеш — заяви гневно Трестинг.

В гласа на Дона прозвуча ядосана нотка.

— О, разбира се, че ще повярвате. Каквото и да си мислите, вие ще се върнете при нас само за секунда веднага щом аз… — Тя прекъсна и сложи ръка на слепоочието си. — Много се извинявам, мистър Трестинг. Тези няколко дни бяха напрегнати. Уверявам ви, това трябва да се направи, но може да го обсъдим после. Предпочитате ли да сте в друга стая?

— Не — изръмжа Артър.

— Както желаете — каза Дона. Тя кимна на двама ни — беше си възвърнала хладнокръвието. — Ще се върна след малко.

Артър се обърна към мен.

— О, господи — проплака отчаяно той. — О, господи. Какво ще направи тя сега?

Помислих си, че е очевидно.

— Ще накара Рио да ме убие — казах аз.

Артър замръзна.

— Първо ще има малко мъчения или нещо подобно, но само ако Дона реши, че може да издържи тази гледка.

Той повърна.