С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (20)

Глава 20

Пресмятах наум възможностите си. За разлика от повечето хора, които се оказваха неправилни за мен, никога не бях разглеждала полицията като съвсем законна мишена. Е, освен ако не ставаше дума за частни детективи, но в този случай хората си вършеха работата. Виждаш ли, Трестинг?

Невинаги тръгвам направо да убивам хора. А имах и гранати! Ако ги хвърлех, щях да предизвикам достатъчно хаос, за да мога да избягам.

Помислих си за това и се изкуших.

Добре, значи план Б беше да си пробия път с взривове и стрелба.

Трябваше ми план А.

Униформите се умножаваха, сякаш супермаркетът беше мравуняк, който някой е ритнал. Не само че ми трябваше план, но ми трябваше план А бързо.

Полазиха ме нервни тръпки. Това можеше да завърши лошо. Повечето ситуации с насилие, в които попадах, не се случваха на оживени улици с много невинни минувачи, а що се отнася до полицията, никога не бях правила нещо повече от това да сритам някой униформен полицай в главата, докато се спасявам с бягство. Идеята за голям брой загинали полицаи ме караше да се чувствам… некомфортно. Да не говорим, че това беше най-лошият начин да се укривам; ако взривях толкова много полицаи, вероятно щяха да докарат силите за вътрешна сигурност.

Усетих вибрирането на телефона в джоба ми.

В момента само един човек имаше този номер. Трябваше да е Рио.

— Не е най-удобният момент; ще ти позвъня по-късно — отговорих аз с шепот.

Настъпи пауза. После гласът от другия край каза:

— Обажда се Чекър.

— Чакай — това е нов телефон! — изсъсках аз. — Как…

— О, аз съм всесилен — каза той. — Хей, затова…

Нямах време за това в момента. Затворих.

Телефонът веднага започна да вибрира и получих есемес: ТРЯБВА ЛИ ТИ ПОМО6Т.

Това, което му трябваше, беше да се научи да пише правилно. Канех се да изключа изцяло проклетия телефон.

PLS МН Е ВАЖНО.

Въздъхнах. Чекър беше най-досадният човек, когото познавах. „Спасявам се да не ме арестуват. Ще ти звънна по-късно“, написах му аз и пъхнах пак телефона в джоба си, като насочих вниманието си към непосредствения проблем.

Да прибера уликите, които бях оставила, сега вероятно щеше да е прекалено сложно. По дяволите. Можех да се измъкна без проблем, ако просто си бях тръгнала, а сега като бях хваната на тясно, дори бягството ми се виждаше трудно. Скривалището ми с всеки момент ми се виждаше все по-прозрачно и не можех да измисля никакъв начин за измъкване, който не би включвал някакъв вариант с престрелка. Която щях да спечеля… но на каква цена?

Да се покатеря на покрива сега означаваше да ме видят от хеликоптера — вече хеликоптерите; пристигна още един — а ако се опитах да спринтирам по алеята, щях да стана мишена на три милиона и повече ченгета на земята. Хей, хора, вие сериозно ли си дадохте този труд само заради мен? Чудех се дали да го приема като комплимент или да изпадна в отчаяние от това, че някой най-после не ме подценяваше.

Телефонът започна да вибрира и пак ме отвлече. Сипейки мислено цветисти псувни срещу някои конкретни компютърни хакери, аз го извадих, за да го изключа.

ТРЯБВА ЛИ ТИ ПОМО6Т?

Вгледах се в думите. Заприличаха на началото на някакъв много тъп виц, от сорта на онези, където следващият есемес е „Ха-ха, майтапех си, много си глупава“. Малките компютърни букви изгаряха очите ми.

Кас! Престани! Няма време! — напомних си аз.

Но дали беше сериозен? Защо някакъв човек, с когото почти нямах нищо общо, искаше да ми помогне?

Може би не беше толкова нереалистично. В края на краищата, изглежда му трябвах за нещо. Може би предлагаше равностойна размяна, нещо като „ще ти помогна, а после ще си ми задължена и ти ще ми помогнеш“. Или може би допускаше, че ще ми иска пари за услугата и после ще уредим сметката. Всяко от тези обяснения беше много по-близо до очакванията ми за човешката природа… но в известно отношение беше все едно, защото с какво би могъл да ми помогне?

Освен ако…

Може би, би могъл да фалшифицира нещо — някаква заповед, някакво нареждане, за да разкара полицията от района, без никой да пострада.

Струваше си да пробвам. Набрах номера с палец.

Чекър вдигна на първото позвъняване.

— Предай се — каза веднага той.

Светът се разлюля. Ето, това беше най-смешната част на вица. Първо Трестинг, сега и Чекър.

— Какво? — прошепнах аз.

— Предай се. Това е най-лесният начин. Ще те изкарам навън веднага щом успея да се добера до някакви документи.

Трябваше ми един момент да схвана и когато схванах, почти залитнах от самосъжалението и омразата, които започнаха да ме обземат, след което останах объркана, смутена и ядосана, че изобщо съм изпитала нещо толкова сълзливо-сантиментално като емоции. Да не говорим, че планът на Чекър просто беше тъп.

— Това ли е твоето решение? — Дори все още да говорех с приглушен глас, тонът ми беше по-вбесен, отколкото исках. — Да се предам и да чакам да фалшифицираш заповед за освобождаване? Не!

— Не си никъде в системата, нали? Значи казвам ти, мога да го направя!

Само не казвай нищо на никого, докато те разпитват. Нито дума, разбра ли?

— Няма да се оставя да ме арестуват!

— Обещавам ти, ще те отарестувам! Сега отивай!

— И да оставя полицията да ми направи досие?

— Аз ще изтрия досието — настояваше той.

— В никакъв случай!

— Господи, ти си невъзможна! — възкликна той. — Имаш ли някаква представа в каква ситуация си? Следя те оттук в реално време и не знаех, че Лос Анджелис разполага с толкова много полицейски сили. Или от Токио са се обадили, че се е появил огромен гущер, или си мислят, че си вътрешен терорист, който…

— Не можеш ли да ги разкараш оттук? — попитах аз.

— Да бе, ще размахам магическата си пръчка и… о, чакай, не, не живеем в мистичната страна на приказките. Но макар и да си хакната, за щастие живеем в мистичната страна на бюрокрацията и пак ти казвам, предай се.

Кълна ти се, обмислил съм всичко.

— Много благодаря, но не — казах аз. — Ще намеря друг начин.

— Друг начин? Пристига групата за специални операции! Вече фалшифицирах едно обаждане на 911 на няколко пресечки от теб и казах, че някой те е видял и имат достатъчно хора на земята, за да те хванат; погрешка вече прибраха някакво нещастно пакистанско момиче и не бих искал да съм на нейно място. Много си загазила! Виждаш ли…

— Нали съм точно в центъра на тази работа, благодаря — прошепнах ядосано. — Гледай, не може ли просто да фалшифицираш някаква заповед или нещо подобно? Трябва ми с нещо да отвлека вниманието им.

— Не мога ли просто… не, не мога „просто“. Не и при толкова мащабна операция! И няма да е достатъчно бързо.

— Да се оставя да ме арестуват не е вариант — изсъсках аз. — Край на разговора. Ако не можеш да ми предложиш нищо друго…

— И какво ще направиш? Ще се телепортираш ли?

Радвах се, че поне мога да разчитам на себе си.

— Ще си проправя път със стрелба, ако се наложи.

— Ще си проправиш път със… А бе ти… дори не знам защо ти помагам — промърмори той.

— Тогава недей — прекъснах го аз и затворих, като за всеки случай изключих телефона. И дори той да не можеше да ме измъкне тихо, аз щях да успея да избягам след малко така или иначе… и да оставя на полицията още по-пълно досие за себе си, помислих си аз. Да се оставя да ме арестуват беше лош план.

Да не говорим, че това означаваше да разчитам на човек, когото почти не познавах, който да ме измъкне със сложен гамбит. Никога не вярвах на друг, освен на Рио да ми пази гърба и нямах намерение сега да променя този навик. Не, бях много по-добре, като разчитах на себе си, дори да означаваше насилие. Избрах гранатите.

Първото ти решение винаги е да натиснеш спусъка, чух тъжния глас на Артър в главата си.

— Млъкни — прошепнах аз. Започнах да измервам пътищата за бягство и с поглед очертавах радиусите.

За теб животът е евтин.

Млъкни, дявол да те вземе!

Хванах едната граната в джоба си и усещах твърдия и солиден ругер, затъкнат на колана ми. Не можех да разчитам на никого, напомних си аз.

На себе си, на уменията си, на пистолета си — на тези неща можех да разчитам. Те бяха всичко, което имах. Само че в този случай някой ми беше предложил друг начин да се измъкна. Откачен, неприятен начин, който диво мразех, но беше начин. И то такъв, че не се налагаше да убивам никого.

Ти си добро момиче. Не е нужно да бъдеш такава.

— Кофти — казах си тихо на глас и дори на мен ми прозвуча жално.

Свалих якето си и увих в него гранатите, пистолета и резервните пълнители. После тръгнах плътно покрай стената зад скривалището ми между кофите за боклук, като напредвах сантиметър по сантиметър, докато успях да се пъхна под една паркирана наблизо кола и да закрепя целия пакет над ауспуха. Премерих на око напреженията и налягането; нямаше да падне, освен ако някой не се захванеше да разглобява шасито.

Запомних номера на колата, за да мога после да я намеря и да си прибера играчките, когато всичко свърши.

Пропълзях обратно към кофите за боклук и тръгнах пак плътно прилепена към стената към гърба на супермаркета, за да се отдалеча на известно разстояние от мястото, където скрих железарията си. Сега бях невъоръжена и чувството не беше приятно.

Кофти. Не е за вярване какво правя.

Останах приклекнала цяла минута зад ъгъла, все още невидима за полицаите — между мен и тях имаше още една паркирана кола. Помъчих се да си го наложа с воля, но беше също като да скочиш от скала. По-трудно, защото вероятно можех да направя нужните изчисления достатъчно бързо, за да оцелея от скока. Не мога да го направя, помислих си аз.

Ако Чекър не направи каквото обеща, винаги можеш сама да се измъкнеш, напомни ми друг глас в главата ми. Не е чак толкова страшно. Няма да стане по-лошо, отколкото е сега.

Няма да стане по-лошо? Щяха да ме арестуват!

Щях да попадна в нечии ръце. В ръцете на властите. Доброволно. Те ще измъкнат от мен каквото поискат. Беше лудост.

Може би ако го направиш, двамата с Артър пак ще работят с теб.

Не бях сигурна откъде ми дойде това наум, но изведнъж разбрах колко много го исках — защото те все още работеха по случая Питика. Казах на Рио, че се отказвам, но в същата секунда разбрах, че не мога: имах недовършена работа с Дона Полк и Кортни може би все още беше някъде там, а Питика… Питика трябваше да отговаря за много неща и щях да продължа със случая, докато това стане.

Решението ми вдъхна сигурност.

— Боже, дано не е напразно — измърморих аз и станах, като вдигнах ръце във въздуха. — Хей, вие, полицаите! Ъ-ъ… не стреляйте; нямам оръжие!

Около мен се разнесоха звуци от тичащи ботуши и чух как отляво един-двама заредиха помпите си. След секунди бях заобиколена отвсякъде от сини униформи в защитни жилетки, стена от полицаи с насочени към мен полуавтоматични оръжия, главно берета и шокове.

Въздъхнах и вдигнах още по-високо ръце. Мразя шокове.