С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (2)

Глава 2

Вкарах комбито в паркинга на западнал крайпътен мотел близо до Памдейл — от онзи тип, където на пукната пластмасова табела с разкривени букви пише „Свободни стаи“. Преди това направих още едно отклонение и няколко обиколки, за да влезем от северен Лос Анджелис през прашните и мръсни предградия, които са територия на бандите, специализирани в метадон. Приятелите на Кортни, от друга страна, контрабандираха кокаин, което сигурно ги правеше наркодилъри от висшето общество.

Не ми беше нужна почивка, но подозирах, че Кортни иска да си почине, а и трябваше да помисля. Нямах представа откъде по дяволите да започна с нейния случай. Очевидният план беше да намеря достатъчно доказателства за предишните й работодатели, за да дам на Службата за контрол на наркотиците възможност за смазваща атака, да прехвърля заслугата за това на Кортни и да сключим сделка да й изчистят досието. Но това би означавало да се разправям с полицията и ми се струваше толкова привлекателно, колкото да забивам петсантиметрови бамбукови клечки под ноктите си.

Пуснах Кортни пред мен в овехтялата рецепция на мотела; на влизане тя залитна и се прозя така, че челюстите й изщракаха. Рецепционистът заекваше на телефона. Скръстих ръце, облегнах се на стената и зачаках.

Той продължи разговора си още десет минути и през цялото време ни хвърляше нервни погледи, сякаш очакваше да се разкрещя, че не ни е обслужил веднага. Това сигурно беше логично, ако се вземат предвид разкъсаните ми паравоенни дрехи и раните по лицето ми, които вече бяха приели всички цветове на дъгата и представляваха страхотна гледка. Или може би видя кафявата ми кожа и си помисли, че съм терорист — казвали са ми, че изглеждам малко като от Близкия Изток. И това ако не е расово профилиране.

Направих опит да му се усмихна, но се получи повече като мръщене.

Рецепционистът най-после остави телефона и с мъчително пелтечене ни даде стая на първия етаж. Два пъти изпусна ключа, докато се мъчеше да ми го подаде, а после и парите, докато вдигаше банкнотите от плота. Ако знаеше, че съм ги задигнала от последователни кражби на няколко коли, вероятно щеше да е още по-нервен.

Дръпнах Кортни навън на слънце, намерихме правилната врата и влязохме в типична евтина и мръсна мотелска стая от този вид, където мебелите са направени от картон, хванат с телбод. Очевидно облекчена от обещанието да й помогна, Кортни откърти почти преди къдравата й глава да докосне възглавницата на едно от съмнително чистите легла. Метнах отгоре й завивката, осеяна с прогорени от фасове дупки и бутнах вратата на малката баня.

Посрещна ме дуло на пистолет.

— Здрасти — каза черното ченге от имението на наркокартела, седнало на тоалетната. — Мисля, че трябва да си поговорим.

Е, кофти.

Колкото и да бях добра по математика и колкото и бърза да е автоматичната ми реакция, не бях по-бърза от куршум. Разбира се, ако можех да стигна с ръка ченгето, щях да го обезоръжа, преди да успее да стреля — но банята беше с такива размери, че грешката в изчисленията ми беше на негова страна, като се вземе предвид, че вече беше извадил пистолета и го беше насочил в центъра на тежестта ми.

— Не ми обръщай внимание — казах аз, като пристъпих сантиметър напред и се мъчех да си придам безгрижен вид. — Само ще ползвам…

Ръката му леко трепна и замръзнах.

— Добре — каза той. — Сега не мърдай, сладурче. Ако мръднеш, ще ти пусна куршум в бъбрека.

Вече знаех две неща за него. Първо, беше умен, защото не само ни беше проследил дотук и беше влязъл в банята, преди да стигнем до стаята, но и не ме подценяваше. Второ, изобщо не му дремеше за официалната полицейска процедура, което можеше да означава, че е много опасно ченге или че не му е чиста работата — или и двете.

Вдигнах ръце във въздуха, за да покажа, че няма да измъкна оръжие.

— Не мърдам.

— Питика — каза той. — Говори.

Кортни. Кофти. Протакай.

— Сигурно ме бъркаш с някой друг — казах аз.

Около мен избухнаха математически изчисления, наслагваха се едно върху друго, възможностите се явяваха и изчезваха, защото всички решения бяха на косъм по-кратки от времето, което беше нужно на красивото ченге да дръпне спусъка.

— Говори — каза ченгето. — Иначе ще те застрелям и ще измъкна всичко от домашната ти любимка.

— Добре — казах аз, — какво искаш да знаеш?

В огледалото на банята видях как изгряващото слънце надзърта през прозореца и полуотвореното перде.

Огледално отражение. Ъгъл на падане на светлината. Идеално. Освен ако не реши да стреля заслепен, щях да го изработя. Все още вдигнала ръце в знак, че се предавам, леко обърнах лявата си китка.

Слънцето блесна от прозореца със скоростта на светлината и се отрази в тесен лъч от полираното стъкло на часовника ми право в очите на ченгето.

Той направи бързо движение, примижа и отмести глава, но аз бях по-бърза. Хвърлих се, като се наведох настрани и завъртях дясната си ръка, за да отклоня пистолета. Сграбчих китката му и силно дръпнах, а числата се завъртяха и спряха в идеалната опорна точка — използвах ръката с пистолета като лост, подскочих и забих коляно отстрани в главата му.

Ченгето изпадна в безсъзнание и се свлече съвсем не елегантно по лице на мръсния под на банята.

Проверих пистолета. Напълно зареден, с патрон в патронника, както очаквах. Дадох му точки, че е тежък .45 калибър с удължен пълнител и му отнех точки, защото беше глок. Типично ченге. Мразя глокове.

Претърсих го бързо и намерих три заредени с патрони пълнители и малък, късоцевен Смит&Уестън, затъкнат в ботуша му. Нямаше портфейл и телефон — и нещо по-важно, нямаше значка или документ за самоличност.

Бях права — беше корумпирано ченге.

Извлякох го в стаята, дръпнах чаршафа на леглото и започнах да го късам на дълги ивици. На другото легло Кортни се размърда и отвори очи в полусън. Когато видя, че връзвам висок, изпаднал в безсъзнание мъж за радиатора, се събуди напълно и скочи в леглото.

— Какво става?

— Проследил ни е дотук — обясних аз. — Сигурно се е съвзел достатъчно бързо, за да види как се измъкваме от имението и вероятно той е разговарял с рецепциониста по телефона, докато чакахме, за да го пусне в нашата стая, преди да вземем ключа. Този път ще се погрижа да е сигурно, че няма да ни следи. Докато дойде на себе си и се отвърже, отдавна ще сме изчезнали.

— Кой е той? С колумбийците ли е?

Намръщих се и стегнах възела.

— Той е ченгето, което видяхме в имението. Не го ли помниш? А дали работи за картела, не знам. Мисля, че не му е чиста работата.

— Откъде знаеш, че е ченге?

— От полицейското обучение свикваш да се движиш по определен начин. — Виждах това в числа, разбира се — едва забележимия ъгъл и линиите на походката и позата. Но не изпитвах желание да й обяснявам.

— О-о. — Кортни стисна ръце в юмруци върху изтънялата завивка, докато кокалчетата й побеляха.

Свърших работата си и тръгнах към вратата.

— Хайде, малката. Трябва да си вървим.

Кортни се надигна с усилие и застана зад мен, докато проверявах навън.

Слънцето блестеше върху колите, в мръсния паркинг нямаше никакво движение. Ако на нашия приятел ченгето не му беше чиста работата, едва ли щеше да има наблизо партньор. Огледах се да видя дали ще позная коя е колата му, като си мислех, че в нея ще намеря някои хубави играчки — а може би значката и картата му, което щеше да ни даде известно предимство, но никоя кола не ми се видя обещаваща. Вместо това поведох Полк към един черен пикап GMC, който беше покрит с толкова кал и мръсотия, че изглеждаше сив. В моята професия да проникнеш в кола и да я запалиш без ключ са толкова необходими умения, че го правя буквално със затворени очи. Двигателят заработи след четиринайсет секунди.

Потеглихме с облак прах и мотелът остана зад нас.

Дадох газ до дупка и пустинята полетя край нас — прах, пясък и камъни — осветена от утринното слънце. В главата си нарисувах бърза карта на местността, като изчислявах най-добрия начин да се движим така, че дори и ченгето да се събудеше бързо и да използваше най-ефикасния алгоритъм на търсене, на който беше способно — или да имаше свръхестествен късмет — вероятностите да успее пак да ни намери да бъдат сведени до нула.

Потиснатият глас на Кортни прекъсна изчисленията ми.

— За мен ли беше дошъл?

— Да — казах аз. — Какво знаеш за нещо, което се казва Питика?

Тя поклати къдравата си глава.

— За пръв път чувам за това.

— Сигурна ли си? Случайно да си дочула бившият си работодател да шепне нещо? Помисли си хубаво.

Кортни се намръщи от твърдия ми тон.

— Не, заклевам се. Защо?

Не отговорих.

Защо един служител на реда, който взима подкупи от трафикантите, би търсил Кортни Полк? Тя беше муле за пренасяне на наркотици, дявол да го вземе, което картелът накрая беше заключил в мазето. Не можеше да се каже, че е високо по хранителната верига. И какво по дяволите беше Питика?

Не тръгнах направо към Лос Анджелис — вместо това продължих на зигзаг през кафявата пустиня на северните предградия и смених две коли за три часа. Не знаех дали нашето корумпирано ченге може да ни обяви за издирване — може би дори разполагаше с ресурси да поиска от приятелчетата си да поставят блокади по пътя. Както и да е, най-добре беше да направя невъзможно да ни намерят, дори да греша.

Изчаках да стане прилично време, спрях пред евтин магазин за електроника и купих телефон за еднократна употреба. Застанах под навеса на магазина, гледах как Кортни чака в колата и набрах Рио.

— Питика — казах аз, веднага щом отговори.

Настъпи дълга пауза. После Рио каза:

— Не се забърквай.

— Вече се забърках — казах аз и стомахът ми се присви.

Пак пауза.

— Не мога да говоря сега.

Разбира се. Все още беше под прикритие. Предположих, че иска да се разправи с цялата банда за удоволствие, но сега…

— Кога и къде? — попитах нетърпеливо.

— Бог да те пази — каза Рио и затвори.

Трябваше да се сетя, помислих си аз. Работата под прикритие не беше в стила на Рио. Неговият начин на действие беше да влезе, да накаже хората, които трябваше да бъдат наказани и да си излезе. Ако разправата с бандата беше единствената му цел, още преди седмици калифорнийската пустиня щеше да бъде озарена от една хубава експлозия и нямаше да остане нищо друго, освен кратер и телата на няколко изкормени трафиканти на наркотици. Ето това беше в стила на Рио. И защо беше насочил Дона към мен, за да измъкна Кортни? Защо не го беше направил той? Беше повече от способен — всъщност бях сигурна, че може да го направи без прикритието му да пострада.

Освен ако нещата не бяха далеч по-сложни, отколкото си мислех, и това не беше обикновена мрежа за наркотици.

— На кого се обади? — попита Кортни, като излезе от колата и примижа към мен под блясъка на калифорнийското слънце.

— На един приятел — казах аз. Е, нещо като приятел. — Някой, на когото вярвам. — Тази част беше истина.

— Някой, който може да ни помогне?

— Може би. — Рио явно си гледаше своята работа и не искаше помощ — дори от мен. Което, ако исках да бъда честна пред себе си, малко ме обиди. Аз съм добра в това, което правя. Разбира се, Рио не искаше да ме обиди.

Така или иначе, той не се интересуваше дали ще ме засегне или не. Той не се интересуваше от чувствата на другите. Чудех се какво говори за мен това, че той беше най-близкото нещо до приятел, което имах.

Стегни се, Кас.

Рио не беше единственият ресурс, с който разполагах. Помислих за миг и после набрах друг номер.

— Гаражът на Марк — каза дрезгав глас от другата страна.

— Антън, обажда се Кас Ръсъл. Трябва ми информация.

Той изсумтя.

— Цената е същата.

— Да. Трябва ми всичко, което намериш за думата Питика.

— Как се пише?

— Не съм сигурна. Може да е свързано с колумбийските трафиканти на наркотици. И властите може вече да го разследват.

Той пак изсумтя.

— Два часа.

— Разбрах. — Затворих. Антън беше един от няколкото брокери на информация в града и нерядко го наемах през последните години, когато исках да науча нещо повече, отколкото би ми донесло стандартното търсене в интернет. Обзалагах се, че щеше да намери нещо.

— Хайде — казах на Кортни и я вкарах в колата. — Както върви, ще попаднем в задръстването.