С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (17)

Глава 17

— Моля, последвайте ни — каза една жена с безлична външност, която се появи до нас заедно с мъж със също толкова безлична външност.

— Лазерни мерници? Вярно? — казах й аз с отвращение. — Какво е това, някакъв евтин екшън филм?

Тя се усмихна леко.

— Те са повече за вас, отколкото за нашите хора. Може да ги разглеждате като стимул да ни придружите. Вече ви обясниха, сигурна съм, че предпочитаме да не ви убиваме.

— Работата е там, че ни е много трудно сега да ви приемем на сериозно — казах аз. Усетих ветреца на лицето си и изчислих скоростта му, като в главата ми изскочиха траекториите. Ако допусна, че снайперистите са взели правилен прицел… Леко преместих теглото си назад. Корекцията на ярката червена точка закъсня с няколко секунди.

— Мислех си, че вече се разбрахме за това с шефа ви — каза Трестинг. — Няма да дойдем и ако се опитате да ни закарате със сила, нещата ще тръгнат зле за вас. Стори ми се, че той го разбра.

— Не ни е дал сигнал да ви пуснем.

Трестинг ме погледна ядосано.

— Оп-па! — казах аз. — Моя грешка.

— Бихме предпочели да дойдете с нас. Но аз съм упълномощена да използвам други начини — осведоми ни жената.

— И аз имам друг начин — казах аз. — Кажете на снайперистите да се оттеглят и ще останат живи.

— Препоръчвам ви да дойдете с мен — повтори жената. Тя нямаше никакво видимо оръжие, но под широките й дрехи сигурно се криеше такова, а същото се отнасяше и за партньора й. И двамата бяха стъпили здраво и бяха със свободни ръце. Готови за бой.

Разбира се, и аз бях готова.

Последните няколко часа бяха изпълнени само с уловки, конспирации, дълбоки тайни и заплахи в тъмното. Фактът, че най-после имах враг, насочил оръжие срещу мен, беше прекрасен.

Това беше враг, срещу който можех да се сражавам.

Погледнах за последен път четирите танцуващи лазерни точки. Ако ги разглеждаш внимателно, те образуваха леко разтегнати елипси и ъгълът им автоматично се променяше, като ме следваше и неотклонно се удължаваше нагоре — четири визирни линии към нашите четирима снайперисти. Отлично. Надявах се, че някой от смешниците пред нас имаше камера с висока разделителна способност, защото иначе щяха да изпуснат голямо зрелище.

— Е, предупредих ви — казах аз. Отстъпих крачка назад, плеснах с две ръце, извадих оръжията под якето си, преди някой да може да реагира и изстрелях по два патрона с всяка ръка.

Червените точки изчезнаха от гърдите ни.

Един от разхождащите се в парка изпищя.

Настъпи хаос. Жената и партньорът й се опитаха да ни хванат и посегнаха към оръжията си, но не им дадохме възможност. Трестинг нанесе на жената силен ъперкът, който я повали като чувал с картофи, а аз насочих пистолета в дясната си ръка към мъжа и стрелях, но пистолетът засече и вместо това вдигнах крак и го изритах в лицето. Извиках на Трестинг, бутнах го с рамо и хукнахме по алеята. Зад нас пищяха разхождащите се из парка — някои викаха за помощ, други викаха за полиция.

Изкрещях на Трестинг да ме следва и влязох сред дърветата, като прехвърлях онова, което си спомнях от идването ни и тичах през сухите листа по краткия път към паркинга. Поне се надявах, че отиваме към паркинга споменът ми не беше съвършен, но можех да пресметна, като чертаех линии и ъгли през дърветата и да, ето! — излязох сред колите, пъхнах пистолетите под якето си и се хвърлих към един миниван с добре затъмнени стъкла. Справих се с него толкова бързо, че докато Трестинг ме настигне, вече бях отворила дясната врата и двигателят работеше. Излязох на улицата към изхода на парка, преди да успее да затвори вратата си и положих всички усилия да карам спокойно, въпреки че пулсът ми биеше със сто шейсет и три удара в минута (е, сто шейсет и три и четири десети, но нямаше кой да забележи грешката).

За втори път през този ден дадохме път на полицейските коли, които с виещи сирени отиваха в парка. Възстанових нормалното си дишане едва когато се вляхме в трафика на Лос Фелис и се насочихме към магистралата.

Започна да се стъмнява и включих фаровете на минивана, когато влязохме в магистралата. До мен Трестинг се обаждаше набързо, за да остави съобщение на Лина Кингсли — каза й, че според него тя не е в опасност, но положението е несигурно и може би трябва да замине някъде — и написа още няколко есемеса, преди да извади батериите от смартфона си и от предплатения телефон, който използвахме, за да се обадим на шефа на Финч. Умен човек. Моят телефон беше вече на парчета в джоба ми, макар че само Трестинг, Чекър и Рио имаха номера. Винаги е добре да си по-малко проследим.

— Наистина ли каза на Чекър за Финч? — попитах го аз.

— Помолих го да провери името; това беше всичко.

Засмях се.

— Изнесе им добро представление.

— Ще се погрижа да е информиран. Струва ми се добра застраховка, а и Чекър е много щателен. Няма да им е лесно да му се изплъзнат. — Той замълча и после гласът му прозвуча предпазливо. — Разбира се, не знам цялата история.

При тези думи се почувствах малко кофти.

— Откарах Кортни до жилището й, за да вземе пари — обясних аз. — Няколко мъже с костюми търсеха там нещо. Двама от тях бяха Финч и нашият приятел Стив.

— Намериха ли каквото търсеха?

— Според мен не. Но от там разбрах, че не е от ФБР — нищо не ми заприлича на процедура на ФБР. Плюс това един от другите беше англичанин, а и Финч има някакъв странен акцент. Започна да звучи като американец чак когато го видяхме при Кингсли.

— Да, разбрах, че не е американец — каза Трестинг. — Все наричаше клетъчния си телефон „мобилка“. По това разбрах, че си права за него.

— Това чудно ли е? — намръщих се аз. — И аз казвам понякога „мобилка“.

— Забелязах — отговори Трестинг, но не задълба, а вместо това смени изцяло темата: — А Дона Полк?

Сигурно трябваше да сложа картите на масата. Дона Полк… дори като кажех името й наум, гърлото ми се свиваше и пак усещах пулсиращото главоболие. Преглътнах.

— Последният път, когато разговаряхме, ме омагьоса. Казах й точно къде ще отида, без дори да забележа.

— Но по-късно си се сетила.

— Да. Не беше лесно. Рио ме познава достатъчно добре, за да забележи и ме побутваше, докато направя връзката, че нещо не е наред. — Поколебах се и после добавих: — Тя приложи някакъв трик. Успя напълно да ме убеди, че е безвредна.

— Не си го споменавала досега.

— Е, да — беше ми неудобно. Помислих си, че ме е дрогирала. Не почнах да свързвам нещата, докато не отидохме да говорим с Кингсли.

— Но си ги свързала. Изглежда новите ни приятели мислят, че това е малко невероятно.

Намръщих се и гледах пътя.

— Ако това, което казват, е вярно, не знам защо успях. Или как. Знам само, че съпротивата срещу нея има приятен страничен ефект — хронично главоболие. — Замълчах. — И че определено не бих искала пак да говоря с нея.

Трестинг се облегна назад и се замисли. И аз потънах в мрачно настроение. Цялото това нещо надхвърляше всичко, с което обикновено си имах работа. Сега ни преследваше още една глобална организация — при това с огромни ресурси и без скрупули срещу използването на насилие. Да не говорим за цялата тази работа с „Дона Полк, действащ екстрасенс“.

Беше се почти стъмнило, докато пълзяхме в трафика, преди Трестинг пак да проговори.

— Накъде отиваш?

— Имам няколко места в града в случай че се наложи да изчезна, но си мислех първо да пообиколим и да сменим няколко пъти колата — отговорих аз. Браво, Кас, винаги подготвена за всичко.

— Ръсъл — каза Трестинг, — не мисля, че мога да работя с теб.

По дяволите. Пак ли? Може би щях да успея да го убедя.

— Виж, знам, че не харесваш Рио…

— Не. — Той потърка челото си с ръка, като човек, който получава мигрена. — Е, да, това е проблем. Не, не става въпрос за него, Ръсъл. Става въпрос за теб.

Нещо ме стегна отвътре.

— Какво означава това?

Той пое дълбоко дъх.

— За теб животът е евтин.

Започнах да се ядосвам.

— Тези снайперисти бяха насочили пушки срещу нас. Беше самоотбрана.

— Да, и защо беше това? Малкият ти фокус с клона? Насилието невинаги е най-доброто решение, да знаеш. Ако ти не беше…

— Не знаем дали щеше да им каже да ни пуснат — възразих ядосано аз. — Може би вместо това щеше да им даде заповед да ни застрелят на място. Помислял ли си си изобщо за това?

— Може би — каза Трестинг, — а може би щяхме да се измъкнем без никой да пострада, ако просто си бяхме тръгнали. Без никой да умре. И без още десетина свидетели, които да ни сочат с пръст като престъпници.

— Не може да си сигурен — възразих аз. — Нещата можеха да се развият и по двата начина. А аз спасих живота и на двама ни — пак — така че може би ми дължиш малка благодарност.

— Благодарност? — Той се обърна с лице към мен. — Ти беше тази, която предизвика цялата тъпа ситуация! И да стреляш няколко пъти в парк с много хора — какво щеше да стане, ако беше уцелила някой невинен човек?

— Знаех, че няма — опитах да се защитя аз. — Аз наистина съм добра в работата си…

— Която е каква? — язвително попита Трестинг. — Да убиваш хора? Да ги заплашваш с пистолет? Да ги удряш с юмрук, когато те обидят? Това ли е работата, в която си толкова добра?

Известно време вътрешно кипях, като давах много газ и после набивах спирачки всеки път, когато трафикът помръднеше с няколко сантиметра.

— В теб има нещо добро — каза спокойно Трестинг. — Наистина. Но и също така ме плашиш до смърт.

Обикновено ми е приятно да плаша хората, но по някаква причина ми стана кофти да чуя това от Трестинг. Не ми хареса.

— И ти си умно момиче, може би дори страхотно, но кой знае защо първото ти решение е винаги да дърпаш спусъка. — Трестинг замълча за малко. — И аз не мога да работя с такъв човек. Не мога.

— Не убивам невинни хора за удоволствие — казах ядосано аз.

— Ами онзи човек преди малко в парка? — попита Трестинг. — Искаше да го застреляш.

— Тъпият пистолет засече — казах аз. — Гледай, той се канеше да ни хване или да ни убие, едно от двете…

— Да, и това е още една основателна причина преди всичко да избягваш такива тъпи ситуации; какво щеше да стане, ако пистолетите бяха засекли, когато стреля срещу снайперистите? Или ако бяха повече от четирима? Но не това имам предвид. Първо се опита да го застреляш и после… Не знам къде си се научила да се биеш, но го изрита толкова силно… — Той преглътна. — Мамка му. За малко да не повърна на място.

Замислих се за станалото. В онзи момент имах прилив на адреналин, но сега си спомних чувството, когато смачках лицето му с ботуша си — и си наложих да не мисля повече.

— Той беше заплаха — настоявах упорито аз.

— И сега е мъртъв, нали? — каза Трестинг. Не отговорих. — Ами нашето приятелче Финч и шефът му? И те ли са мъртви?

— Не — казах аз. — Щеше да е прекалено трудно да изчисля достатъчно силен удар от такова разстояние.

— Чуваш ли се какво говориш! — каза Трестинг възмутено.

Те са врагове, помислих си аз. Няма нищо лошо да убиеш врага.

— А какво ще кажеш за мен, в банята на мотела? — попита Трестинг. — И тогава ли не изчисли достатъчно силен удар?

Не отговорих.

— Прекалено тясно пространство, предполагам — добави той след малко.

Какъв късмет имах.

— Ти ме заплашваше с пистолет — казах сърдито.

— А ти самата го правиш толкова често, че би могло да мине за хоби.

Още няколко пъти дадох газ и набих рязко спирачки.

— Остави ме някъде в източен Лос Анджелис — каза Трестинг.

— Питика те преследва — припомних му аз, като се мъчех да поддържам неутрален тон. — И полицията. А сега и тези хора — без да съм наблизо и каквото там искат от мен, те просто ще те убият.

— Ще се оправя.

Хубаво.

Излязох от магистралата и намерих най-долнопробния квартал, за да паркирам минивана. Двамата излязохме от колата, а Трестинг преди това набързо избърса със салфетка дръжката на вратата и предпазния колан.

— Значи тук се сбогуваме — казах аз.

Постояхме неловко.

После Трестинг заговори с очевидно усилие.

— Пак ти благодаря, че ми спаси живота — там в офиса ми.

Свих рамене малко прекалено рязко.

— Сега сме квит.

— Ръсъл?

— Да?

— Помисли върху това, което ти казах. Ти си добро момиче. Не трябва да си такава.

— Аз такава си се харесвам — отговорих аз.

— Всичко хубаво.

Пак свих рамене.

Той се обърна и си тръгна, като ме остави на ъгъла, украсен с графити, а наоколо се носеше миризма на човешка урина.

Е, сигурно беше време да открадна друга кола и да потегля към едно от убежищата си. Кас Ръсъл, винаги готова.

Въздъхнах.

Защо хората трябва да са толкова сложни? Помислих си за Дона Полк и нейната свръхспособност за връзки с обществеността и изпитах лека завист. Дона Полк би знаела как да каже точно каквото трябва, така че Артър Трестинг да я разбере. Щеше да го накара да й яде от ръката.

Защо изобщо се разстройвам? — помислих си аз. Бях свикнала да се оправям сама. Никога не се бях тревожила от това какво ще си помисли някой за мен. Какво ми ставаше сега?

Кофти, помислих си аз, започвам да се впрягам. Някъде в цялата тази объркана история, беше започнало да ме е грижа за Артър — дали ще остане жив или ще умре — господи, дори изпитвах приятелски чувства към него.

Е, за това имаше едно лесно решение, ясно и просто: да не ми пука.

И най-добре да го запомня и никога да не повтарям тази глупава грешка.