С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (15)

Глава 15

Стиснах по-силно Смит&Уестъна — изгарях от нетърпение пак да имам мишена, но кой беше врагът ми? Или какво? Обърнах се най-общо към стаята.

— Какво, по дяволите, става?

— Разговарях с асистентката на сенатор Хамънд — каза Трестинг. — За Кингсли. Бележките на Реджиналд Кингсли. Същото нещо, почти дума по дума. Асистентката си спомни, че сенаторът е казал, че „предполага“, че е изпаднал в депресия. Освен че точно в този момент е заел напълно противоположна позиция по някакъв договор за ядрените оръжия.

— Значи някой от Питика й е наредил да го каже — каза аз.

Трестинг наблюдаваше много внимателно д-р Кингсли.

— Или нещо.

Кингсли се отдръпна от него.

— Какво намеквате?

Трестинг не отговори.

— Какво ще кажете вие, агент Финч?

— За съжаление това е секретна информация — каза Финч. — Каква връзка имате вие двамата с д-р Кингсли?

— За съжаление това е секретна информация — повторих аз думите му и пак вдигнах пистолета. — Знаеш нещо за Полк и за Питика, нали така? Ще ни го кажеш.

— Това продължи достатъчно — каза Кингсли. Гласът й пак беше твърд, звучеше много авторитетно и беше трудно да повярваш, че не е искрена. — Тръгвайте си, всички, или ще извикам полиция.

Трестинг протегна ръка и я хвана за рамото.

— Моля ви, доктор Кингсли. Кажете ми. Какво се случи днес, което ви накара да промените решението си?

Тя се отдръпна от него, а по лицето й се изписа гняв.

— Пуснете ме! Това е мое решение! Мое, а не ваше, нито на някой друг!

Как смеете да намеквате, че някой ме е убедил за това?

— Защото това е единственото разумно обяснение! — изкрещя Трестинг.

— Доктор Кингсли, през последните шест месеца вие почти всеки ден идвахте в офиса ми, за да ме тормозите за този случай! Преместихте се от единия на другия край на страната, дори наехте бодигард за Нед — и сега заявявате, че се отказвате?

— Точно това трябва да направя! — Тази… тази лудост съсипва живота ми. Трябва да се освободя от нея!

— Но сега имаме някаква следа — възразих аз и посочих към Финч. — Този човек знае нещо. Видях го в къщата на Кортни Полк. Не искате ли да научите…

— Не!

Абсолютният отказ проехтя в стаята — безпрекословен и финален.

Нещо се размърда в паметта ми.

Кингсли си пое дъх и възвърна самообладанието си.

— За мен е свършено. Моля тръгвайте си.

— Страшна работа — казах аз.

— Кое е „страшна работа“? — попита Трестинг.

Не му обърнах внимание и насочих поглед към Финч.

— Добре, виж какво предлагам. Ако не ни кажеш какво става, ще те откарам някъде, ще те вържа и ще повикам един човек, който ще превърне най-ужасните ти кошмари в действителност. — Гледах го право в очите, въпреки че дълбоко в себе си изпитах някакъв страх и ужас и главоболието ми се върна с мощни удари. — И тогава според мен ще си кажеш всичко.

— Чакай — каза Трестинг бързо и панически. — Недей да…

Трестинг наистина трябваше да направи нещо, за да се излекува от фиксацията си към Рио.

— Не се плаши — нямам предвид него. — Налагаше се да скоча отвисоко и наистина ми се зави свят. Това не беше нищо повече от изстрел в тъмното, но бях права. Знаех, че съм права. — Имам един телефон — казах аз на Финч. — На Дона Полк.

Финч пребледня.

Стори ми се, че и преди беше пребледнял, но сега всичката кръв се стече от лицето му сякаш беше изсмукана и той остана сив като труп зад рехавата си брада. Това ме обърка; опитах се да го прикрия с още излишна храброст.

— Ще го направя — повторих аз. — Ще те оставя някъде и ще й се обадя.

— Не трябва да го правиш — каза дрезгаво Финч. — Не знаеш с какво си имаш работа.

— О, така ли? Защо тогава ти не ми кажеш, специален агент Финч?

По цялото му лице изби пот, подчертавайки сивия цвят. Той хвърли отчаян поглед към Трестинг, но изражението на детектива беше непроницаемо.

— Аз… мога да ти уредя среща с началника ми — предложи той накрая. — Моля те.

Започнах да се чувствам повече от леко изнервена от реакцията му. Този човек се огъваше като мокро парче картон. Коя по дяволите беше Дона Полк? Господи, как ме болеше глава.

— Добре — казах аз. — Хайде да вървим.

— Ще дойдете с нас — добави Трестинг. — Ще уредим срещата на неутрално място.

— Да, добре, хубаво. — Финч звучеше толкова отчаяно, че не бих се учудила, ако почнеше да ни предлага приятели и роднини като човешко жертвоприношение. — Може да направим така.

На вратата се позвъни.

Всички подскочихме. Трестинг отиде до прозореца и погледна между затворените щори. Той тихо изруга.

— Ченгета.

Погледнах Лина.

— Можете ли да излезете и да им кажете, че всичко е наред?

Трестинг поклати глава.

— Прекалено много са. Кофти. Вече си мислят, че тук нещо става. Някой сигурно ни е видял да вадим оръжие.

Финч повдигна вяло ръка.

— Аз мога да се справя с тях.

Изсумтях презрително.

— Не бих ти се доверила да ми дадеш лепенка, ако си порежа пръста.

Той се засмя насилено без нито следа от хумор.

— Повярвайте ми, като ви казвам, че в момента ви разглеждам като деца, които си играят с ядрена ракета. Не ми плащат за това и не ме интересува кой държи пистолета, но ако зависи от мен, няма да ви изпусна от поглед. Дори да ме арестуват. — Той протегна ръка към Трестинг. — Значката ми, моля?

— Какво ще направиш? — попитах аз.

— Разрешавам ти да подслушваш — каза той, като взе една сметка, която лежеше върху купчината писма на масата и написа: „ИЗПЪЛНЯВА СЕ ОПЕРАЦИЯ УЖИЛВАНЕ“ на гърба й. Той я сгъна в калъфчето на значката си и стана, като възвърна част от предишното си хладнокръвие. — Сега предлагам всички вие да не се показвате.

Без да дочака отговор, той тръгна към вратата.

Изглежда се налагаше да му позволя да го направи, защото иначе нещата щяха да загрубеят. Обикновено бях „за“ грубата сила като лесно решение, но като бяха намесени ченгета, ставаше кофти.

Държах пистолета си готов за стрелба, но му направих път.

Между хола и преддверието на къщата имаше дълъг, празен коридор.

Скрих се в ъгъла от другата страна на арката, откъдето можех да чувам всяка дума. Трестинг повлече Лина към дъното на хола, където нямаше да се виждат от външната врата.

Чух как Финч отключва и отваря вратата.

— Има ли нещо нередно? — Носовият му глас прозвуча с тона на загрижен собственик на имот.

Ченгето на прага се поколеба прекалено дълго. Представих си как взима значката на Финч и разгъва листчето, като се мъчи да се сети какво да каже.

— Ъ-ъ, получихме съобщение за нарушение на обществения ред — чухме го накрая. — Тук ли живеете, сър?

— Да, тук живея. Ъ-ъ, жена ми ми се разкрещя преди малко, защото счупих няколко чинии; може би съседите са ни чули.

— Много добре, сър — каза полицаят. — Извинявам се за безпокойството.

— Няма проблем. — Чух как навън пристъпват няколко души.

— Приятен ден на всички ви — извика Финч и затвори вратата.

Той се върна бързо в хола.

— Ще имаме неприятности — каза той. — Хайде, който ми взе телефона да ми го върне.

Трестинг го изгледа с присвити очи, но му го върна.

Финч набра няколко цифри.

— Индиго — каза той в телефона. — Нужна ми е проверка. Полицейски отдел на Лос Анджелис. Осем пет нула три две браво. — Той замълча и после добави: — И Сатурн. Използваха Редова като заплаха. Иска среща.

Щракнах с пръсти в лицето му.

— Стига с тези кодови думи, мистър Супершпионин. Какво става?

Той се обърна яростно към мен.

— Гледай, госпожичке, хората навън са от специалните части. Няма да си тръгнат само защото им показах значката. А междувременно ти и твоят приятел сте като две деца, които си играят с нещо, от което нямат представа и заради вас ще загинат много хора, ако не съм аз да оправя кашата, която сте забъркали, така че сега ще е подходящ момент да млъкнеш. — Той се обърна пак към телефона си. — Да, сър. Да. Без възражения. Ще им предам. Благодаря, сър.

Той затвори и аз го ударих.

— Какво по дяволите е това! — изкрещя Финч. От носа му рукна кръв и заля целия му костюм.

— Това е, защото ме нарече „госпожичке“ — казах аз. — Ясно е, че имаш някакви способности за супер влияние, така че повече не се тревожа от тези полицаи. Както каза, сега тази каша е твоя — с моите благодарности. Това, от което аз се тревожа, е, че си мислиш, че ти си реферът в този мач. Не си ти. Така че ще ти бъда благодарна, ако говориш с мен като с тежковъоръжен човек, какъвто се явявам аз.

Финч ме изгледа ядосано, като се мъчеше да спре кръвотечението от носа си.

Трестинг докосна ръката ми.

— Така няма да стигнем доникъде — измърмори той.

— Може би — казах аз. — Но ми беше много приятно.

Трестинг леко поклати глава, сякаш да ме предупреди и усетих прилив на омраза към него. Нямаше право да ми казва как трябва да се държа. И той не беше реферът в този мач.

— Хайде всички да се успокоим — каза Трестинг най-общо на стаята. — Да разрешаваме кризите една по една. Нека видим какво става. — Той извади телефона си и набра номер; щом му отговориха, каза: — Ние сме в къщата на Кингсли. Всичко е под контрол, но ми трябва малко информация. — Настъпи кратка пауза и после човекът от другия край изпсува обилно и творчески, достатъчно високо, за да го чуем всички през слушалката.

Трестинг се намръщи и дръпна телефона малко по-далече от ухото си.

— Казах, че всичко е под контрол — повтори той, като се опита да прекъсне тирадата на Чекър. Той ни огледа. — Чакай малко.

Той тръгна по коридора и влезе в кухнята на Лина, като се мъчеше в движение да каже нещо. Но не затвори вратата, а се облегна на кухненския плот, откъдето все още имаше видимост към хола. Чудех се дали не ме държи под око, да не би да ударя още някой.

Ние останалите стояхме в неловко мълчание. Мъчех се да не мисля за Дона Полк и какво е направила с Лина Кингсли.

И какво би могла да направи с мен.

Кофти. Главата ми пулсираше сякаш някой беше забил ледокоп в темето ми.

От Финч все още капеше кръв по мокета на Кингсли.

— Може ли да му дам кърпа? — попита тя колебливо.

— Не — казах аз.

Доктор Кингсли отиде до прозореца и погледна през щорите.

— Изглежда полицаите си тръгват.

Огледах я внимателно. Вървеше, говореше и се държеше като нормално човешко същество. Но от друга страна, и аз бях така.

— Ще ги повикаш ли пак, като си тръгнем? — попитах я аз.

Тя поклати глава, без да ме погледне в очите.

— Само не ме безпокойте повече. Искам да сложа край на това.

Питика никога не иска разследване, спомних си аз.

Със заплахи никой не би могъл да накара Лина Кингсли да му се подчини. Ако я убиеха, за да мълчи, хората щяха да се вгледат по-отблизо в убийството на мъжа й. Значи някой беше направил нещо друго, за да си осигури мълчанието й. Нещо, което да изглежда така, сякаш тя сама е взела това решение.

Нещо, което Дона Полк беше направила и с мен в кафенето, когато ме попита къде ще бъда.

Наркотици? Хипноза? Дали все още бях под влиянието й? Имах чувството, че Финч знае и трябваше да ми го каже или щях да го принудя да ми го каже с бой.

Фактът, че Питика беше предприела действие сега, ме изплаши до смърт. Кингсли водеше своя кръстоносен поход от месеци, а днес те изведнъж бяха решили да убият частния детектив, нает от нея, и да я убедят да се откаже? Разбира се, може би разследването на Трестинг беше започнало да се приближава към нещо важно, но Трестинг беше прав: всичко това се случваше веднага след като се бяха свързали с мен. Дона ме беше набелязала да намеря Кортни и ме беше насочила по пътя към Камарито и щях да съм глупачка, ако не допусках, че ме насочва и сега. Не знаех защо.

Трестинг се върна в стаята, прибра телефона и подхвърли на Финч руло кухненска хартия, което той тромаво хвана и започна да си бърше лицето.

— Какво става? — попитах аз.

— Неприятности. — Трестинг се поколеба и погледна към Финч, преди да продължи, но вероятно реши, че той има достатъчно връзки, за да научи всичко и сам. — Излиза, че не съседите са видели нашия танц със заложниците. Ченгетата, които са идвали тук по-рано, са се върнали в участъка и са видели композитни портрети на двама души, заподозрени в брутално масово убийство в една офис сграда. По една случайност те са си припомнили, че са забелязали две подозрителни лица, които много приличат на рисунките в пикап пред адреса, който току-що са им съобщили. Казах ти да не се стряскаш — добави той към мен.

— Чакай, сега излиза, че аз съм виновна за всичко. А кой се натискаше да съобщи всичко на „съответните власти“?

Той ме изгледа със зле прикрито отвращение.

— Добрата новина е, че не са установили самоличността ни, имат само композитните портрети по описание на портиера на сградата. — Той се обърна към Лина. — Доктор Кингсли…

— Вече казах на новата ви приятелка, че няма да кажа нищо на никого. — Звучеше изтощено. — Само нека сложим край на това нещо, моля ви.

Той се поколеба, после кимна. Предполагам, че не му оставаше друго, освен да й се довери.

— Според мен най-добре е да си тръгваме, докато можем — каза той на двама ни с Финч. — Те ще установят, че не сте истински агент от ФБР и ще се върнат.

Сега дойде ред на Трестинг да получи злобен поглед от Финч.

— Приемам го като „може би“ — каза невъзмутимо детективът. Той протегна ръка и докосна рамото на Лина. — Доктор Кингсли, ако ви потрябва нещо, каквото и да е, или ако нещо започне да ви… не знам, да ви се вижда странно или да ви уплаши… обадете ми се, а?

Тя като че ли малко си възвърна самообладанието.

— Аз… благодаря ви. За това, че толкова дълго бяхте до мен. Може би сега и вие ще може да си починете.

Как ли не, помислих си аз. Трестинг никога нямаше да се откаже от този случай, независимо дали имаше активен клиент или не. Изглежда той искаше да каже още нещо на Лина Кингсли, но накрая само й кимна и тръгна. Погледна през прозореца, за да провери дали хоризонтът е чист и после отвори външната врата.

— Добре, хора, хайде да вървим нормално — промърмори той, а ние го последвахме. Като имате предвид, че всеки от нас наскоро беше получил удар в лицето, сигурно бяхме странна гледка, но всички любопитни съседи вече се бяха прибрали. Трестинг вървеше пред нас, а аз най-отзад, като наблюдавах Финч да не направи някое рязко движение. Той обаче притискаше намачканата кухненска хартия към носа си и изглежда нямаше намерение да предприеме нищо.

— Ще вземем моя пикап — каза Трестинг.

— Тук може да се паркира до два часа — възрази Финч с глух глас. — Нека да…

— О, боже, една глоба за паркиране няма да ви убие — каза Трестинг, като по този начин сега пак официално стана най-любимият ми човек. — Хайде влизайте.

Наместихме Финч и покрития му с кръв костюм между нас.

— Искам да разбереш нещо — казах му аз, когато Трестинг включи на скорост. — Ще си държиш ръцете през цялото време така, че да ги виждам. По-бърза съм от теб, по-силна съм от теб и в ръката, която виждаш под якето ми, държа пистолет, насочен към теб. Ако опиташ нещо…

— Да, да, разбрах всичко — промърмори той.

— Хубаво. Стига да си говорим на един и същ език.