С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (14)

Глава 14

Пристигнахме в къщата на Лина Кингсли петдесет и две минути, след като излязохме от офиса на Трестинг. Пътуването мина главно в мълчание — Трестинг беше потънал в мислите си, а аз, от своя страна, допусках, че разведряването на отношенията ни беше прекалено чувствително и крехко и сега не беше моментът да рискувам и да вляза в евентуално враждебна ситуация.

Трестинг за пръв път караше, без да намалява скоростта. На улицата имаше една полицейска кола, но само една, и светлините й не бяха включени. Малката къща беше тиха — нямаше признаци, че нещо става и съседите не подаваха глави. Нямаше никакви признаци, че тук е имало престрелка.

Разбира се, това не означаваше нищо. Това беше добър жилищен квартал, с добре поддържани дворове, огради и розови храсти, а Питика обичаше да действа незабележимо.

Трестинг обиколи квартала и после спря няколко къщи преди къщата на д-р Кингсли. Той бръкна в платнената чанта, в която носеше карабината, извади оптически мерник и го вдигна към окото си.

— Не се вижда много — каза той след малко. — Но има някакво движение.

Според мен тя и ченгетата си говорят.

— Мислиш ли, че биха я нападнали, докато полицията е там?

— Вижда ми се глупаво.

— Значи да чакаме?

— Така мисля.

Стояхме в пикапа напрегнати и в мълчание.

След двайсетина минути вратата се отвори и двама униформени полицаи излязоха отвътре. Лина Кингсли ги изпрати с някакви любезни думи. Те й кимнаха, казаха довиждане и тръгнаха към патрулната кола. Но вместо да останат на улицата и да наблюдават къщата, както очаквах, черно-бялата кола потегли.

— Тръгват ли си? — извиках аз. — Като се обадих, им казах, че има смъртоносна заплаха.

Трестинг сви рамене.

— Полицаите си имат много работа.

Когато полицейската кола мина покрай нас, аз, без да искам, скрих лице от погледите им.

— Престани да се стряскаш — каза Трестинг. — Това е добър начин да те забележат.

— Не се стреснах — възразих аз.

Трестинг поклати глава с отвращение. Отворих уста, изпаднала в глупаво отбранително настроение, но той вече излизаше от пикапа. Казах си, че ще му счупя носа при първа възможност — всъщност вече го бях направила — и проверих оръжията, затиснати в колана под палтото ми, преди да тръгна след него по тротоара.

Направихме само няколко стъпки, когато един мъж с костюм изскочи от черен седан и се насочи бързо по алеята към входа на Кингсли. И двамата спряхме за част от секундата и после едновременно тръгнахме по-бързо.

— Търговски пътник от врата на врата? — измърморих аз.

— Според мен не е съвпадение, че изчака да си тръгнат ченгетата — измърмори в отговор Трестинг.

Костюмираният стигна до вратата и натисна звънеца. Когато д-р Кингсли отвори вратата, той бръкна в джоба на сакото си и аз вече бях извадила пистолета и го бях насочила, но видяхме, че само й показва служебна карта. В същия момент Кингсли ни забеляза през рамото му.

— Какво става? — попита тя, като поглеждаше ту Трестинг, ту моя пистолет.

Костюмираният се обърна — беше слаб бял мъж — и видя дулото на новопридобития ми Смит&Уестън в лицето си. Направи крачка назад и веднага вдигна ръце във въздуха.

— Мис, моля ви приберете оръжието.

Помислих си, че ми е познат, още когато се обърна, но сега определено го разпознах: беше господинът с носовия глас, един от прекрасните човешки екземпляри, които обискираха жилището на Кортни. О, дявол да го вземе.

Трестинг дръпна кожения държател със значката от ръката му и го разгледа.

— ФБР?

Мъжът кимна.

— Агент Финч. Сега моля ви приберете оръжието.

ФБР! Видя ми се много чудно в светлината на онова, което го бях видяла да прави по-рано.

— Не — казах аз. — Хайде да влезем вътре.

Трестинг или се съгласи с мен, или искаше да действаме в обединен фронт. Той махна с ръка на Финч да мине напред и Лина Кингсли разтревожено се отдръпна, за да ни направи път.

— Седни — наредих аз на новия си приятел.

Той седна, като потъна в тапицираното кресло, все още с вдигнати ръце.

— Какво искате? — попита спокойно той.

— Преди всичко, да разберем кой по дяволите си ти. — Усещах, че Трестинг ме гледа въпросително. — Басирам се, че значката е фалшива — добавих аз. — Хайде, казвай кой си.

— Аз съм специален агент Гейбриъл Финч — повтори мъжът. — Тук съм, за да говоря с д-р Кингсли…

— Провери го — наредих аз на Трестинг.

Той се приближи и потупа мъжа от горе до долу бързо и професионално, като в джоба му намери мобилен телефон и глок в кобур през рамо. Пак глок. Защо всички харесват глокове?

— Моля ви — намеси се Лина Кингсли. — Какво става?

Трестинг пристъпи към нея.

— Нападнаха ме — каза й той тихо. — Тревожех се за вас двамата с Нед. Още ли е на училище?

— Да… — Кингсли отиде по-близо до Трестинг. Усетих, че е напрегната, като наблюдава живата картина, която представлявахме двамата с Финч. — Според вас той не е този, за когото се представя?

— Възможно е — каза Трестинг неутрално и ме погледна.

— Уверявам ви, работя за Федералното бюро за разследване — повтори Финч, много по-спокоен, отколкото ми се искаше да бъде. — Ако сега приберете оръжието, сигурен съм, че можем да се споразумеем.

— Кортни Полк — прекъснах го аз. — Слабо момиче, къдрава коса. Какво знаеш за нея?

— Нищо — каза Финч с безизразно лице, заради което бях готова да го убия.

Усмихнах се бавно.

— О, виждаш ли? Току-що ме излъга. Това е лоша идея.

— Не лъжа — каза невинно Фин — Нямам представа за кого говориш.

— Мис Полк уби съпруга на тази жена — каза Трестинг, като наклони глава към Лина. — Ако имаш каквато и информация за нея, сега не е време да я укриваш.

— Вярно е — казах аз. — Не се тревожи, че аз ще те продупча; д-р Кингсли ще ти смачка главата в стената.

— Аз… ъ-ъ… — каза Кингсли нещастно и стигна дотук.

Това ми се видя доста нетипично, като си спомних яростното й поведение тази сутрин. С ъгълчето на окото си видях, че Трестинг я гледа объркано. Странното беше, че и Финч я погледна така — за пръв път в изражението му се появи загриженост.

— Моля довършете мисълта си, д-р Кингсли — каза кандидатът за агент от ФБР, като носовият му глас изведнъж прозвуча напрегнато.

Лицето й се изопна, като че ли не й харесваше да е в центъра на вниманието.

— Щях да ви се обадя — каза тя на Трестинг.

Той протегна ръка и докосна лакътя й, за да я успокои.

— За какво?

Тя започна да върти брачната халка на пръста си напред-назад.

— Аз… искам да прекратите разследването.

А бе какво става тук? Д-р Кингсли не би се отказала доброволно от това разследване…

— Какво става? — попита тихо Трестинг.

— Нищо — отговори Кингсли, като се отдръпна от него. — Просто… днес много мислих. Не мога да продължавам повече. — Тя си възвърна самообладанието и се обърна към двама ни с Финч. — За когото и да работите, агент Финч, ако става дума за Реджиналд, всичко свърши. Взимам сина си и се връщаме във Вашингтон.

Агент Финч побеля като платно.

— Някой най-добре бързо да ми обясни — обадих се аз в настъпилото мълчание. Когато никой не ми отговори, леко размахах пистолета си. — Хей, Кингсли. Тази сутрин ни счупи главите да повтаряш, че това е най-важното нещо на света за теб. Какво става?

— То беше… то все още е — каза несигурно тя. — Но според мен това трябва да се промени. Трябва… заради сина ми. Заради самата мен. Не мога да продължавам да причинявам това на нас двамата. — Тя пое дълбоко дъх. — Това се проточи прекалено дълго. Трябва да изградим отново живота си, трябва да продължим напред. Трябва да опитам.

Не й повярвах нито за секунда.

— Д-р Кингсли — каза много напрегнато Финч, — мога ли да ви попитам дали днес сте имали някакви посетители?

Тя се намръщи.

— Ъ-ъ… двама полицаи; казаха, че са получили нова заплаха. Аз получавам много заплахи, откакто започна това нещо — обясни тя, без да се обръща към никого конкретно. — Това е една от причините…

Трестинг скръсти ръце.

— Доктор Кингсли, първия път, когато получихте смъртна заплаха, ми се обадихте и ме питахте каква пушка да си купите, а после ми казахте да подслушвам телефона ви и казахте, че се надявате да продължат да се обаждат, за да се издадат по нещо.

— Виждате ли? Точно затова трябва да сложа край — каза умолително тя. — Това е лудост. Това е като наркомания. Не мога…

— Моля ви — прекъсна я Финч. — Днес имали ли сте други посетители?

— Да, вие, предполагам. — Тя погледна Трестинг, сякаш търсеше помощ, но той присви очи и не каза нищо. Тя немощно махна с ръце. — Това е.

Никой друг.

— Д-р Кингсли — каза Финч. — Това е много важно. Можете ли да ми опишете как прекарахте целия ден?

След като не получи помощ от Трестинг, Кингсли погледна към мен.

Леко свих рамене. Беше изнервящо, че Финч като че ли взе нещата в ръце, въпреки че все още държах пистолета насочен към него, но много исках да видя накъде ще тръгне разговорът.

— Целия ден? — повтори тя.

— Срещнали сте се с тези образи сутринта, нали? — попита Финч, като посочи към нас двамата с Трестинг. — Може да продължите от там нататък.

Тя пак ни огледа, сякаш се чудеше дали всички не са луди.

— Ами, прибрах се вкъщи и после, предполагам, дремнах. После някой почука — онези полицаи — и поговорихме малко и после точно като си тръгнаха, пристигнахте вие.

— Стори ми се, казахте, че много сте мислили за всички тези неща днес — каза Трестинг.

Тя потрепна и на лицето й се изписа объркване.

— Да. Не. Тоест да, но не… това беше между всичко друго.

— Помните ли дали си легнахте, за да подремнете? — попита Финч.

— Е, да — каза Кингсли. — Предполагам…

Тя примигна и отклони поглед, като думите й заглъхнаха недовършени.

— Все повтаряте думата „предполагам“ — каза Финч след малко. — Не сте ли сигурна, д-р Кингсли?

По врата й пропълзя червенина.

— Не съм длъжна да отговарям на тези въпроси.

— Моля ви, доктор Кингсли — каза Трестинг. — Имайте търпение. Нещо подозрително…

Тя изправи гръб, като си възвърна част от предишния величествен плам.

— Казах ви, че за мен е свършено. Съжалявам, мистър Трестинг, но този налудничав кръстоносен поход свърши. Напуснете дома ми, моля. Всички.

Не знаех за Трестинг, но нямах намерение да си тръгна, преди да получа някои отговори. И мисля знаех кой може да ми ги даде.

Пристъпих към Финч, като наклоних моя Смит&Уестън така, че мерникът да е насочен към челото му, точно между очите.

— Ти знаеш какво се случва тук, нали?

Финч пое дъх.

— Моля ви, махнете това оръжие от лицето ми.

Поколебах се, после свалих пистолета. Все едно, изглежда нямах нужда от него.

— Кажи сега, какво, по дяволите, става тук?

Той облиза устни.

— Някой е стигнал до д-р Кингсли. Това е всичко, което мога да кажа.

Едва ли щях да го оставя да спре дотук.

— Кой някой?

— Питика — каза Трестинг.