С. Л. Хуонг
Игра с нулева сума (13)

Глава 13

— Тече ти кръв — успя да каже Трестинг, когато си възвърна способността да говори.

— Така е — казах аз. Притежавам свръхсъзнателност за тялото си; цялата математика на света няма да ми помогне, ако не мога да съчетая изчисленията с реалността. Мога да правя приблизителни изчисления за анатомията на другите хора, но за моята знам всяка подробност във всеки момент и бях сигурна, че мога да преживея пет плитки порязвания по лицето, врата и ръцете и че не е нужно да се тревожа за никое от тях. — И на теб ти тече кръв — добавих аз.

Трестинг вдигна рамене, продължи да натиска с ръка драскотината, тръгна по счупените стъкла на пода и приклекна до най-близкия труп. Той хвана с два пръста китката на момчето.

— Мъртви са — съобщих му аз. Не бяха изцяло доволна от това. Едва сега виждах колко са млади — четирима тийнейджъри, момиче и три момчета, вероятно около петнайсет-шестнайсетгодишни. Деца.

Мразя, когато на децата им се случват лоши неща. Особено когато аз съм лошото нещо.

Забелязах и нещо друго.

— Всичките са азиатци. — Изглеждаше странно. — Да не си ограбил китайски ресторант или нещо подобно?

— Корейци са — поправи ме Трестинг. Направих гримаса: за мен нямаше разлика. — И членове на една и съща банда.

Той се изправи и посочи окървавената татуировка на ръката на момчето до него.

Почти щях да кажа: „И какво от това?“, но си припомних нещо за корейци, афроамериканци и расови вълнения. Отбелязах си вътрешно в някакъв момент да проверя в интернет.

Вместо това казах:

— О-о.

Трестинг отиде до прозореца. Не пропуснах да забележа как погледна през счупените стъкла, а после към мен и не можеше да повярва на очите си. Почувствах се доста самодоволна.

Той пак се наведе и хвана китката на момичето, за да провери за пулс, който знаех, че няма да намери. Погледнах на другата страна.

През счупения прозорец се чуваше шумът от улицата — звуци от автомобили, клаксони и хора, тръгнали по работа. Подухваше лек ветрец, който раздвижваше въздуха в офиса и от който порязванията на лицето ми започнаха да ме щипят.

— Благодаря — каза изведнъж Трестинг.

Думата прозвуча странно, сякаш някой чужденец казва нещо, като знае, че не го произнася правилно.

— Няма нищо — казах аз.

Трестинг се дръпна назад и ме изгледа леко намръщен, като че ли бях загадка, взела нов обрат.

— Щяха да ме убият — каза той. — В този квартал ченгетата щяха много да се забавят.

— Да — съгласих се аз.

— Не съм… Благодаря — повтори той.

Огледах съсипания офис. Самодоволството ми веднага отстъпи на потиснатост.

— Бяха деца — прошепнах аз. Може би в крайна сметка наистина бях чудовището, за което той ме мислеше. — Бяха деца.

— Знам — каза той сериозно и прозвуча като че ли наистина знае.

Поех дълбоко дъх.

— Сега какво?

Той се поколеба.

— Не знам. Има нещо различно. Питика за първи път ме взима на мушка.

— Мислиш, че беше Питика?

— Членове на корейска банда, които се опитват да убият черен частен детектив в лош квартал — каза Трестинг. — Ченгетата ще го отпишат като престъпление от омраза.

— Какво от това? Може да е било така.

— Видя информацията, Ръсъл. Дявол да го вземе, беше нападната.

Почаках, но той не каза нищо друго, сякаш ме предизвикваше сама да се сетя. Помислих си за описанията в дневника на Кингсли. Наистина в няколко странни смъртни случая имаше замесени банди — стрелба от движеща се кола или хора, попаднали в престрелка на места, където бандите не би трябвало да са активни. Но Чекър беше свързал с Питика много други смъртни случаи, които нямаха нищо общо с банди — самоубийства, причудливи катастрофи, побои за грабеж, завършили лошо…

Сетих се.

— Те не искат да бъде разследвано.

Трестинг посочи с пръст към мен, сякаш да каже: „Бинго“.

— Те убиват хора така, че полицията да може да ги отпише лесно — осъзнах аз. — И да приключи случая.

— Безсмислени трагедии — съгласи се той. — Не знам как Полк е накарала Кингсли да напише тази бележка, но ако не беше заради Лина… — Той прекъсна. — Дявол да го вземе.

Той отиде до сейфа за оръжия, набра комбинацията, за да го отвори, и започна да зарежда беретата си. — Въоръжена ли си?

— Ще бъда след малко. — Тръгнах внимателно между стъклата и изпочупените мебели и измъквах оръжията от безжизнените пръсти на младите нападатели на Трестинг. Момичето до прозореца имаше ТЕС-9, незаконно конвертиран за напълно автоматична стрелба; другите имаха два глока и евтин и грозен полуавтоматичен Смит&Уестън. Господи, достатъчно досадно беше, че трябваше да са толкова млади; не можеха ли поне да бъдат така любезни да носят хубава железария?

Трестинг презареди, вдигна телефона и остави кратко съобщение на д-р Кингсли да вземе сина си, да отиде на някое анонимно място и да му се обади. Той затвори и пъхна беретата в кобура, после посегна пак към сейфа и извади карабина, за която не ми бяха нужни математически способности да кажа, че е с прекалено къса цев, за да е легална. Той я зави в чиста риза като сноп корнизи за пердета и напълно ме игнорира, когато го изгледах въпросително.

— Тук има твоите отпечатъци и ДНК — каза той вместо отговор. — Ще бъде ли проблем?

— Ще им трябва нещо, с което да ги сравнят — отговорих аз. — А ти какво ще правиш?

— По-късно ще се събудя в някой вход и ще твърдя, че съм получил амнезия.

— Не искаш ли да останеш тук като един добър гражданин и да помогнеш на разследването?

— Не и когато доктор Кингсли може да е в опасност. — Той заключи сейфа и взе една чанта зад бюрото си, за да сложи в нея увитата карабина.

Малко се подаваше навън, но не прекалено очебийно.

В далечината се чуха сирени.

— По-добре да изчезваме — каза Трестинг.

— За бивше ченге не се ли отнасяш доста безцеремонно към закона? — отбелязах аз и тръгнах към вратата.

По лицето му премина сянка.

— От закона не съм видял никога нищо хубаво.

Прокраднахме се по външната стълба; вдигнах очукания си зигзауер от земята и с бърза крачка стигнахме до пикапа на Трестинг. Двигателят потрепери и неохотно запали. Трестинг влезе в трафика и веднага отби настрана, за да направи място на пет полицейски коли с виещи сирени и примигващи светлини. Гледах как преминават покрай нас, като се мъчех да запазя безизразно лице. Трестинг потегли и се пресегна да извади еднократен телефон, все още в найлоновата си опаковка от жабката. После го пусна в скута ми.

— Обади се анонимно в полицията за доктор Кингсли. Ще ти дам адреса й.

Така щяхме със сигурност да се сблъскаме с ченгетата, когато пристигнем.

— Наистина ли?

— Ще стигнем след четирийсет минути. Обади се.

Огледах се за нещо остро, за да отворя вакуумираната опаковка — математиката ми казваше, че иначе няма да мога да го извадя — и намерих химикалка на пода на колата, с която пробих найлона.

— Хайде ти се обади.

— Аз шофирам. Не е безопасно.

— Наистина ли?

— За бога… не можем да си позволим да ни спрат! Хайде обади се. И си сложи колана.

— Чак сега ти се прииска да спазваш закона? — промърморих аз, но направих, както искаше, като натисках бутоните малко по-силно, отколкото беше необходимо. Предадох адреса, който ми даде Трестинг на диспечерката и затворих, когато попита как се казвам.

— Синът й има ли си още бодигард? — попитах Трестинг.

— Доколкото знам. А и в момента ще е на училище. Не мисля, че те ще рискуват да направят нещо в училището.

— Все още не знаем кои са „те“ — посочих аз. — Или какво искат.

— Имат някакъв план — каза Трестинг и стисна зъби. — Не знам какъв, но със сигурност имат план и ние им пречим, каквито сме късметлии. — Той ме погледна за миг, сякаш ме изчисляваше. — Особено ти, според мен.

— За какво говориш? Попаднах случайно в тази история, много благодаря. Ти си човекът, който работи по случая от месеци.

— Да, но мисля, че те бяха доволни да гледат как си гоня опашката. Вероятно са се забавлявали от липсата на напредък. После се появяваш ти и… — Той натисна малко по-силно спирачката, когато наближихме червен светофар и глупавият колан се опита да ме гаротира. — Следя Полк от месеци и тях не ги беше грижа да спасяват кожата й от никого, докато ти не се свърза с нея. После те се нахвърлят върху теб със страшна сила, тя изчезва и един ден по-късно и аз ставам мишена? Не вярвам в съвпадения.

Беше прав. Дявол да го вземе. В края на краищата не бях попаднала съвсем случайно в тази бъркотия. Сетих се за думите на Рио: По-интересното за мен е кой е положил толкова усилия да те забърка в тази работа…

— Има ли нещо, което искаш да споделиш? — каза Трестинг. Тонът му не беше враждебен, но не беше и неутрален.

— Хей, аз от самото начало все още догонвам нещата — каза аз. — Ти продължаваш да знаеш много повече за това тъпо представление от мен.

— Е, и ти знаеш нещо. Може би не го съзнаваш. Или може би те искат нещо от теб.

— Не съм специална — възразих аз.

Беше глупаво да го кажа. Трестинг не беше ненаблюдателен човек и малкото ми шоу, докато го спасявах, не можеше да се нарече „дискретно“.

Той не отговори веднага, като превключваше скоростите емоционално и натисна газта, за да се вмъкне грубо в магистралата. После каза нещо, от което се страхувах.

— В моя офис. Не че не съм благодарен, но какво по дяволите…

Въздъхнах. Обичайният ми отговор, че съм добра по математика, нямаше да е достатъчен за човек като Трестинг. Изглежда беше от този тип, който се тревожи за нещо, докато не разбере и най-дребните факти за него.

— Скочих — казах аз, нарочно правейки се на тъпа.

— Два етажа.

— Не, глупчо. От противопожарната стълба.

Той помисли върху това.

— И откачи решетката?

— С пистолета си. От него става добър лост. Метален корпус, както ти е известно. — Гордеех се със себе си, че не му казах нещо презрително за евтините полимерни глокове, които са пълен боклук. Аз съм самата тактичност.

Трестинг имаше вид на човек, който се чуди какво друго да попита.

— Дявол да го вземе. Ако аз самият не го бях видял с очите си…

— Тренирам много — излъгах аз.

— Тренираш за Спайдърмен?

— Наред с други неща. — Поне не ме беше видял как действително прескочих от едната на другата страна. Много по-бърза съм, отколкото си представят повечето хора.

— Дявол да го вземе — повтори Трестинг. После попита наслуки: — От армията?

Примигнах.

— Какво?

— Обучението ти? От армията ли е?

— Приличам ли ти на военна?

— Добре, значи не си била в армията. — Настъпи напрегната пауза.

— Завършила съм университета на яките юмруци — казах аз, правейки се на хитра.

— Хей, това беше и моята алма матер — каза Трестинг. — Но очевидно ти си завършила с пълно отличие или нещо подобно.

— Как се сети? — казах аз. — Хайде, престани да ме разпитваш като частен детектив или втори път няма да дойда да ти спасявам нещастния задник.

Не очаквах, че с тези думи ще го спра, но по някаква причина стана така и той потъна в дълбоко мълчание.

С облекчение използвах възможността да изстрелям на Рио неразгадаем есемес и да видя дали има някаква нова информация. Окървавените трупове пак изплуваха пред очите ми, пак усетих тежката метална воня във въздуха. Все едно, тези хора бяха мъртви: лицемерно ли беше от моя страна да се надявам, че не е бил Рио?

Но кой друг?

Сетих се за Антън. Предполагах, че Питика са се заели с него, но експлозивите и пожарът не съвпадаха с обичайния им начин на действие.

Такава каскада не можеше да остане незабелязана — щеше да изисква разследване. Същото се отнасяше за клането в апартамента, според мен.

Но Рио не би тръгнал да убива Антън. Бях сигурна в това. Не че се тревожеше да не би случайно да пострадат невинни хора, но той никога не би предприел насочен удар срещу приличен човек и дванайсетгодишната му дъщеря. Беше невъзможно. Той самият може би беше способен на такава постъпка, но неговият Бог не би му позволил.

Кой беше?

Един факт беше неоспорим. Който и да беше нападнал Антън, хората в офиса, мен, Трестинг или Кортни Полк, Трестинг беше прав — нищо от това не се беше случило, преди да се намеся. Корелацията не изисква причинно-следствена връзка — но беше също така възможно аз да съм целувката на смъртта. Ти знаеш нещо — беше казал Трестинг. — Или може би те искат нещо от теб. Прехвърлих наум клиентите си, но вършех тази работа само от няколко години и не можех да се сетя за никакви случаи в миналото, които бяха достатъчно странни или необикновени, за да имат връзка с Питика. Определено не мислех, че знам нещо, заради което си заслужава да бъда убита.

А единственото специално нещо около мен бяха математическите ми способности. Което беше готино, разбира се, и от време на време ме превръщаше в нещо като надрусана летяща катеричка, но на фона на широкия свят дори и аз не бях достатъчно суетна да си мисля, че заслужавам толкова много усилия, колкото полагаха някои хора, за да ни спрат.

Сметките не излизаха. А за човек със свръхмощен математически ум като мен да не излизат сметките представлява сериозен проблем.