С. А. Чакраборти
Град от месинг (3)

2.
Нахри

Нещо се случи с онова момиче.

Нахри ровеше из трохите от отдавна изядения си фитеер^[1]. Мозъкът й бушуваше след зара и тя бе седнала в едно местно кафене, вместо да се прибере у дома; часове по-късно все още беше тук. Въртеше чашата си и червените останки от чая й от хибискус се поклащаха по дъното.

Нищо не се случи, идиотка такава. Никакви гласове не си чула. Прозя се и като облегна лакти на масата, затвори очи. След срещата преди зазоряване с пашата и дългата разходка през града беше изтощена.

Тихо прокашляне привлече вниманието й. Отвори очи и видя мъж с увиснала брада и обнадеждено изражение да се помайва край масата й.

Преди той да успее да каже каквото и да било, Нахри извади камата си и удари с дръжката й по дървената маса. Мъжът изчезна, а в кафенето се възцари тишина. Нечие домино се разпиля по пода.

Собственикът на заведението я изгледа яростно и тя въздъхна, знаейки, че ще я изхвърлят. Първоначално беше отказал да я обслужи с думите, че никоя почтена жена не би посмяла да излезе сама по тъмно, още по-малко пък да посети кафене, пълно с непознати мъже. След като на няколко пъти бе настоял да се увери, че мъжете в семейството й знаят къде е, гледката на монетите от зара най-сетне му беше затворила устата, ала Нахри подозираше, че това кратко примирие е на път да свърши.

Изправи се, пусна няколко монети на масата и си тръгна. Улицата беше тъмна и необичайно пуста; наложеният от французите вечерен час беше уплашил дори най-големите любители на нощта в Египет и ги беше накарал да си стоят вкъщи.

Нахри вървеше с наведена глава, но много скоро осъзна, че се е изгубила. Въпреки че луната грееше ярко, тази част на града й беше непозната и тя мина по една и съща уличка два пъти, опитвайки се безуспешно да открие главния път.

Уморена и раздразнена, Нахри спря пред входа на една притихнала джамия, обмисляйки дали да не се подслони тук за през нощта. Гледката на един далечен мавзолей, издигащ се над кубето на джамията, привлече погледа й. Тя застина. Ел Арафа: Градът на мъртвите.

Разпростираща се, обичана маса от погребални поля и гробове, Ел Арафа отразяваше обсебеността на Кайро от всичко, свързано с погребенията. Гробището се простираше покрай източния край на града, гръбнак от ронещи се кости и гниеща плът, където почиваха всички, от основателите на Кайро до неговите наркомани. И докато една чума не се беше погрижила за недостига на жилища в Кайро преди няколко години, беше служил дори като подслон за преселниците, които нямаха къде другаде да отидат.

От тази идея я побиха тръпки. Нахри не споделяше комфорта, който повечето египтяни изпитваха край мъртвите, още по-малко пък желанието да се нанесе при купчина разлагащи се кости. Намираше труповете за оскърбителни: миризмата, мълчанието им, всичко беше погрешно. От някои от търговците, които бяха пътували повече по света, беше чувала истории за хора, които изгаряли своите мъртъвци, чужденци, които си мислеха, че са хитри, като се крият от Божия съд… гении, мислеше си Нахри. Да изгориш в пращящ огън, звучеше приятно в сравнение с това да те погребат под задушаващите пясъци на Ел Арафа.

Знаеше обаче, че гробището е най-добрата й надежда да се прибере у дома. Можеше да последва границата му на север, докато не стигнеше до квартали, които й бяха познати, а и беше добро място, където да се скрие, ако се натъкнеше на френски войници, решили да се уверят, че вечерният час се спазва. Градът на мъртвите обикновено изпълваше чужденците със същото безпокойство, с което изпълваше и нея.

Когато влезе в гробището, Нахри пое по най-външната алея. Тя бе дори по-опустяла от улицата; единствените признаци на живот бяха миризмата от отдавна угасен огън за готвене и врещенето на биещи се котки. Острите върхове и заоблените куполи на гробовете хвърляха причудливи сенки по песъчливата земя. Древните постройки изглеждаха занемарени; османските управници на Египет предпочитаха да бъдат погребвани в турската си родина, поради което не бяха гледали на поддръжката на гробището като на нещо важно… едно от многото оскърбления, понесени от нейните сънародници.

Температурата като че ли падна изведнъж и Нахри потрепери. Износените й кожени сандали, които отдавна би трябвало да бъдат сменени, тупкаха по меката земя. Не се чуваше друг звук, освен подрънкването на монетите в кошницата й. Бездруго уплашена, Нахри избягваше да поглежда към гробовете и вместо това мислеше за нещо много по-приятно — как ще проникне в къщата на пашата, докато той е във Фаюм. Проклета да бе, ако позволеше на онзи негов охтичав брат да й попречи да си вземе печалбата.

Не беше вървяла дълго, когато долови зад себе си нечие дишане, последвано от бързо движение, което улови с крайчеца на окото си.

Възможно е да е някой, решил да мине оттук за по-пряко, каза си, но сърцето й запрепуска бясно. Кайро беше сравнително безопасен, ала Нахри знаеше, че за една млада жена да бъде преследвана през нощта рядко имаше добър край.

Не ускори крачка, но посегна към камата си, преди да свърне рязко по-навътре в гробището. Забърза по алеята, стряскайки някакво сънливо псе, след което се шмугна във входа на една от старите гробници на Фатимидите^[2].

Стъпките я последваха. А после спряха. Нахри си пое дълбоко дъх и вдигна камата, готова да се опита да сплаши който и да стоеше там. Пристъпи навън.

И замръзна.

— Басима?

Момичето стоеше насред алеята, на около десетина стъпки от нея; главата й беше непокрита, абаята й — изцапана и разкъсана. Усмихна се на Нахри и зъбите й грейнаха на лунната светлина, докато вятърът развяваше косата й назад.

— Говори отново — заповяда Басима с глас обтегнат и хриплив от неупотреба.

Нахри зяпна. Нима наистина й беше помогнала? И ако беше така, защо, в името на Бога, момичето се разхождаше из гробището посред нощ?

Свали ръка и се приближи.

— Какво правиш тук самичка, дете? Майка ти ще се притеснява.

А после се закова на място. Макар да беше тъмно, луната да беше забулена от неочаквано появили се облаци, можеше да види странните петна по ръцете на Басима. Пое си рязко дъх и долови миризмата на нещо опушено, овъглено и неправилно.

— Това… кръв ли е? В името на Всемогъщия, Басима, какво стана?

Очевидно сляпа за тревогата на Нахри, Басима плесна с ръце от удоволствие.

— Възможно ли е наистина да си ти? — Тя тръгна бавно около Нахри. — Възрастта е правилната… — каза замислено. — Кълна се, че виждам онази вещица в чертите ти, но иначе имаш толкова човешки вид. — Погледът й падна върху ножа в ръката на Нахри. — Макар че, предполагам, има само един начин да разберем.

Думите едва бяха излезли от устата й, а тя вече беше изтръгнала камата от ръката на Нахри, движенията й бяха невъзможно бързи. Нахри залитна назад със сепнат вик и Басима се разсмя.

— Не се тревожи, малка лечителке. Не съм от глупавите; нямам никакво намерение лично да изпробвам кръвта ти. — Тя размаха камата с една ръка. — Но искам това, преди да са ти хрумнали разни идеи.

Изгубила дар слово, Нахри се взираше в Басима с нови очи. Нямаше го измъченото дете с непокорни ръце. Оставяйки настрани странните й думи, в стойката й имаше непозната самоувереност, докато вятърът развяваше косата й.

Басима присви очи, вероятно доловила объркването на Нахри.

— Несъмнено знаеш какво съм. Маридите не може да не са те предупредили за нас.

— Кой?

Нахри вдигна ръка, опитвайки се да защити очите си от един песъчлив порив на вятъра. Времето се беше влошило. Тъмносиви и оранжеви облаци се вихреха по небето, изличавайки звездите. Вятърът ревеше като развилнял се хамсии^[3], макар че все още не беше сезонът на пролетните пясъчни бури в Кайро.

Басима хвърли поглед към небето. Върху личицето й разцъфна тревога и тя се обърна рязко към Нахри.

— Човешката магия, която направи… кого призова?

Магия? Нахри вдигна ръце.

— Не съм направила никаква магия!

Движението на Басима беше мълниеносно. Блъсна Нахри към стената на най-близката гробница, притискайки гърлото й с лакът.

— За кого пееше?

— Аз… — Нахри ахна, слисана от силата в слабичките ръце на момичето. — Един… воин, мисля. Но то не означаваше нищо. Просто стара песен за зар.

Басима отстъпи назад, а по алеята повя горещ вятър, носещ мирис на огън.

— Не е възможно — прошепна. — Той е мъртъв. Те всички са мъртви.

— Кой е мъртъв? — Нахри трябваше да надвика вятъра. — Почакай, Басима! — изкрещя, когато момичето се втурна по насрещната алея. — Къде отиваш?

Не се наложи да се чуди дълго. Нещо изплющя във въздуха, по-силно от топовен изстрел. Стана тихо, прекалено тихо, а после Нахри политна във въздуха, запратена към една от гробниците.

Блъсна се тежко в камъка в същия миг, в който бе заслепена от лумване на ярка светлина. Свлече се на земята, прекалено замаяна, за да закрие лицето си от посипалия се горещ пясък.

Светът отново притихна, завърнал се с ударите на сърцето й и кръвта, нахлула в главата й. Черни точки заиграха пред очите й. Размърда пръстите на ръцете и краката си, облекчена, че все още си бяха на мястото. Думкането на сърцето й бавно бе изместено от пищене в ушите. Докосна предпазливо туптящата подутина в основата на черепа си, потискайки един вик при острата болка, която я прониза.

Опита да се освободи от пясъка, който я беше затрупал наполовина, все още заслепена от избухването на светлина. Не, не избухване, осъзна тя. Ярката бяла светлина все още беше тук, просто се концентрираше, смаляваше се, за да разкрие опърлените от огън гробници, докато не се събра в себе си. Докато не се събра в нещо.

Басима не се виждаше никъде. Нахри трескаво се зае да освободи краката си. Едва бе успяла да го направи, когато чу гласа, ясен като камбана и разгневен като тигър, на език, за който се беше ослушвала цял живот.

— Окото на Сулейман! — изрева той. — Ще убия онзи, който ме призова тук!

* * *

Всичко това са глупости. Няма никаква магия, никакви джинове, никакви духове, които чакат, за да ни изядат. Собствените й думи, които бе изрекла решително на Якуб, се завърнаха в ума й, шокирайки я, докато надзърташе над надгробния камък, зад който се беше хвърлила, когато бе чула гласа. Въздухът все още миришеше на пепел, ала светлината, изпълваща алеята, отслабваше, сякаш засмукана от фигурата в средата й. Приличаше на мъж, обгърнат в тъмна роба, която се вихреше около краката му като дим.

Той пристъпи напред, докато остатъкът от светлината изчезваше в тялото му, и начаса изгуби равновесие, посягайки да се улови за съсухрения дънер на едно дърво. Докато той си възвръщаше равновесието, кората избухна в пламъци под ръката му. Вместо да се отдръпне, той се облегна на горящото дърво с въздишка, а пламъците докосваха робата му, без да й навредят.

Прекалено поразена за каквато и да било свързана мисъл, камо ли за бягство, Нахри се дръпна зад надгробния камък, докато мъжът се провикваше отново:

— Хайзур… ако това е твоята идея за шега, кълна се в предшествениците си, че ще те оскубя перо по перо!

Странната му заплаха отекна в ума й, думите бяха безсмислени, ала езикът беше така познат, че й се струваше почти осезаем.

Защо някакво безумно огнено създание говори езика ми?

Неспособна да се пребори с любопитството си, Нахри се обърна и надникна иззад надгробния камък.

Създанието копаеше из пясъка, като си мърмореше под носа и ругаеше. Пред погледа на Нахри той извади извит ятаган и го окачи на кръста си. Много скоро към него се присъединиха две ками, огромен боздуган, брадва, дълъг колчан със стрели и искрящ сребърен лък.

С лъка в ръка, той най-сетне се надигна и хвърли поглед по алеята, очевидно търсейки онзи, който — как се беше изразил? — го беше „призовал“. Въпреки че не изглеждаше много по-висок от нея, огромният набор от оръжия, достатъчен, за да се справи с цял взвод френски войници, беше ужасяващ и мъничко нелеп. Като онова, с което би се окичило едно момченце, докато си играе на древен воин.

Воин. О, в името на Всевишния…

Търсеше нея. Нахри бе тази, която го беше призовала.

— Къде си? — изрева той, пристъпвайки напред с вдигнат лък. Идваше опасно близо до надгробния камък, зад който се беше скрила. — Ще те разкъсам на четвъртини!

Говореше езика й с образовано произношение, поетичният му тон беше в разрез с ужасяващата заплаха.

Нахри нямаше никакво желание да научи какво означава да те „разкъсат на четвъртини“. Изу сандалите си и когато той подмина надгробния камък, бързо се изпрани и побягна безшумно по противоположната алея.

За съжаление, беше забравила за кошницата си. Когато се раздвижи, монетите се раздрънчаха в тихата нощ.

— Спри! — изрева мъжът.

Нахри затича още по-бързо, босите й крака тупкаха по земята. Свърна в една лъкатушеща алея, а после в друга, надявайки се да го обърка.

Зърна една притъмняла врата и се шмугна вътре. Гробището беше тихо, не се чуваше тропот на преследващи крака, нито гневни заплахи. Нима се беше изплъзнала?

Нахри се облегна на студения камък, мъчейки се да успокои дишането си. Отчаяно й се искаше камата й да беше у нея… не че би била кой знае каква защита срещу въоръжения до зъби мъж, който я преследваше.

Не мога да остана тук. Само че не виждаше нищо, освен гробове пред себе си, и нямаше представа как да се добере до улицата. Стисна зъби, опитвайки се да събере малко кураж.

Моля те, Боже… или който и да слуша — помоли се тя. — Нека се измъкна от това и се кълна, че още утре ще помоля Якуб да ми намери жених. И никога вече няма да водя нито един зар.

Тя направи колеблива крачка.

Във въздуха изсвистя стрела.

Нахри изпищя, когато тя бръсна слепоочието й. Залитна напред и когато вдигна ръка към главата си, пръстите й начаса станаха лепкави от кръв.

— Спри, където си — разнесе се студеният глас, — или следващата ще се забие в гърлото ти.

Нахри замръзна, притиснала ръка към раната си. Кръвта вече се съсирваше, но не искаше да даде на създанието повод да й направи още една дупка.

— Обърни се.

Тя преглътна страха си и се обърна, като внимаваше да не движи ръце и да не вдига очи от земята.

— М-моля те, не ме убивай — заекна. — Не исках да…

Мъжът — или каквото и да беше — си пое рязко дъх, звук, прозвучал като угасен въглен.

— Ти… ти си човешко същество — прошепна. — Откъде знаеш дивастийски? Как изобщо ме чуваш?

— Аз…

Нахри замълча за миг, удивена най-сетне да научи името на езика, който знаеше от детството си. Дивастийски.

— Погледни ме.

Той дойде по-близо и въздухът стана топъл от миризмата на изгорен цитрус.

Сърцето на Нахри биеше толкова силно, че тя го чуваше в ушите си. Пое си дълбоко дъх, заповядвайки си да срещне погледа му.

Лицето му беше закрито, като на пътник в пустинята, но дори да беше открито, съмняваше се, че би видяла нещо друго освен очите му. По-зелени от изумруди, те бяха едва ли не прекалено ярки, за да погледнеш право в тях.

Присвиха се и ръката му отметна кърпата от главата й. Нахри потръпна, когато пръстите му докоснаха дясното й ухо. Бяха толкова горещи, че дори мимолетният допир опърли кожата й.

— Шафит — каза тихо, ала за разлика от останалите му думи тази й беше непозната. — Свали ръката си, момиче. Нека видя лицето ти.

Отмести ръката й, преди тя да успее да се подчини. Досега кръвта й вече се беше съсирила. Изложена на въздуха, раната сърбеше; Нахри знаеше, че кожата заздравява пред очите му.

Той отскочи назад и едва не се блъсна в насрещната стена.

— Окото на Сулейман! — Огледа я от главата до петите, душейки въздуха като куче. — Как… как го направи? — поиска да узнае. Ярките му очи лумнаха. — Това някакъв трик ли е? Клопка?

— Не! — Нахри вдигна ръце, молейки се да изглежда невинна. — Никакъв трик, никаква клопка, кълна се!

— Гласът ти… ти си тази, която ме призова. — Вдигна ятагана и допря извитото му острие до гърлото й леко, като ръката на любовник. — Как? За кого работиш?

Стомахът на Нахри се сви. Тя преглътна, устоявайки на порива да се дръпне от острието до гърлото си — несъмнено подобно движение нямаше да завърши добре.

Мислеше трескаво.

— Знаеш ли… тук имаше едно друго момиче. Бас държа, че то те е повикало. — Тя посочи към противоположната алея с един пръст, опитвайки се да придаде уверено звучене на гласа си. — Тръгна натам.

— Лъжкиня! — изсъска мъжът и студеното острие се притисна по-плътно. — Нима мислиш, че не разпознавам гласа ти?

Нахри изпадна в паника. Обикновено много я биваше под напрежение, ала нямаше особен опит в надхитрянето на разлютени огнени духове.

— Съжалявам! Аз… аз просто изпях една песен… нямах намерение да… ау! — извика, когато той притисна по-силно острието във врата й, порязвайки я леко.

След това го отдръпна и го повдигна към лицето си, изучавайки петното от кръв върху металната му повърхност. Подуши го и го поднесе към кърпата, закриваща лицето му.

— О, господи… — Стомахът на Нахри се сви. Якуб беше прав. Беше се оплела с магия, която не разбираше, и сега щеше да си плати за това. — Моля те… направи го бързо. — Опита да се стегне. — Ако ще ме изядеш…

— Да те изям? — Той издаде отвратен звук. — Мирисът на кръвта ти е достатъчен, та да ми се отяде за цял месец. — Той отпусна меча. — Миришеш на родена от пръст. Не си илюзия.

Нахри примига, но преди да успее да попита нещо за тези странни думи, земята се разлюля яростно.

Мъжът докосна гроба до тях, а после изгледа надгробните камъни с подчертано нервен поглед.

— Това гробище ли е?

Според Нахри това бе повече от очевидно.

— Най-голямото в Кайро.

— В такъв случай не разполагаме с много време. — Мъжът плъзна поглед нагоре-надолу по алеята, преди отново да се обърне към нея. — Отговори ми и бъди бърза и честна. Имаше ли намерение да ме призовеш тук?

— Не.

— Имаш ли семейство?

Как е възможно това да има някакво значение?

— Не, само аз съм.

— Правила ли си нещо такова преди? — поиска да узнае той с настойчив глас. — Нещо необичайно?

Откакто се помня. Нахри се поколеба. Ала колкото и да беше ужасена, звукът на родния й език беше опияняващ и тя не искаше този загадъчен непознат да престане да говори.

Така че отговорът изскочи от нея, преди да е успяла да помисли.

— Никога досега не съм „призовавала някого“, но се изцелявам сама. Както видя. — Тя докосна кожата на слепоочието си.

Мъжът се взря в лицето й и очите му станаха толкова ярки, че Нахри бе принудена да извърне поглед.

— Можеш ли да лекуваш и други?

Зададе въпроса със странно мек и отчаян тон, сякаш едновременно знаеше и се боеше от отговора.

Внезапно земята хлътна и надгробният камък под тях стана на прах. Нахри ахна и погледна към постройките наоколо, дала си сметка изведнъж колко древни и нестабилни изглеждат.

— Земетресение…

— Де такъв късмет.

Мъжът мина пъргаво покрай рухналия надгробен камък и сграбчи ръката й.

— Хей! — възнегодува Нахри; горещият му допир пареше през тънкия й ръкав. — Пусни ме!

Той я стисна по-силно.

— Как да се измъкнем от тук?

— Никъде няма да ходя с теб!

Нахри опита да се откопчи, а после замръзна.

Две слаби, превити фигури стояха в края на една от тесните пътеки в гробището. Трета се подаваше през един прозорец, чиято строшена рамка беше паднала на земята. Нахри нямаше нужда да се ослуша за липсващите удари на сърцата им, за да знае, че и тримата са мъртви. Дрипави останки от погребални покрови висяха от съсухрените им фигури, мирис на леш изпълваше въздуха.

— Смили се, Боже — прошепна с внезапно пресъхнала уста. — Какво… какво са…

— Гули. — Мъжът я пусна и тикна меча си в ръцете й. — Вземи.

Нахри едва бе в състояние да вдигне проклетото нещо. Задържа го непохватно с две ръце, докато мъжът сваляше лъка си и слагаше стрела в тетивата.

— Виждам, че сте открили слугите ми.

Гласът, разнесъл се зад тях, беше млад, момичешки. Нахри се обърна рязко. Басима стоеше на няколко крачки.

Мъжът се прицели в момичето за частица от секундата.

— Ифрит — изсъска.

Басима се усмихна учтиво.

— Афшине — поздрави го. — Каква приятна изненада. За последно чух, че си мъртъв, полудял окончателно в служба на човешките си господари.

Той потръпна и опъна тетивата.

— Върви в ада, демоне.

Басима се разсмя.

— Е, хайде, няма нужда от това. Сега сме на една страна, не си ли чул? — Тя се усмихна широко и се приближи. Нахри видя злия блясък в тъмните й очи. — Несъмнено си готов на всичко, за да помогнеш на най-новата Бану Нахида.

Най-новата какво? Думите обаче явно означаваха нещо за мъжа: ръцете му потрепериха върху лъка.

— Нахидите са мъртви — каза с разтреперан глас. — Приятелите ти ги избиха всичките.

Басима сви рамене.

— Опитахме се. Сега всичко това е в миналото, предполагам. — Тя намигна на Нахри. — Ела. — Повика я с пръст. — Няма причина да го правиш трудно.

Мъжът — афшинът, така го беше нарекла Басима — пристъпи между тях.

— Ще те изтръгна от тялото на това злочесто дете, ако дойдеш по-близо.

Басима кимна грубо към гробовете.

— Огледай се наоколо, глупако. Имаш ли някаква представа колко много тук са длъжници на събратята ми? Достатъчно е само да кажа една дума и двамата ще бъдете погълнати.

Погълнати? Нахри начаса се дръпна от афшина.

— Почакай! Знаеш ли какво? Защо аз да не взема да…

Нещо студено и остро сграбчи глезена й. Тя сведе поглед.

Костелива длан, чиято ръка все още беше погребана, я стискаше здраво. Дръпна я и тя се препъна, падайки в същия миг, в който една стрела изсвистя над главата й.

Нахри замахна към скелетната ръка с меча на афшина, опитвайки се да не отсече, без да иска, собствения си крак.

— Пусни ме, пусни ме! — изпищя; допирът на кости до кожата й караше всяко косъмче по тялото й да настръхне.

С крайчеца на окото си видя как Басима се свлече на земята.

Афшинът се втурна към нея, издърпвайки я на крака, докато тя смазваше с дръжката на меча ръката, която държеше глезена й. Отскубна се и замахна с оръжието.

— Ти я уби!

Той отскочи назад, за да избегне острието.

— Канеше се да отидеш при нея! — Гулите започнаха да стенат и афшинът си взе меча, преди да сграбчи ръката на Нахри. — Няма време за спорове. Ела!

Втурнаха се по най-близката алея, докато земята се тресеше. Един от гробовете се отвори рязко и два трупа се нахвърлиха върху Нахри. Мечът на афшина проблесна и главите им се търкулнаха.

Той я издърпа в една тясна алея.

— Трябва да се махнем от тук. Тулите вероятно не могат да напуснат гробището.

— Вероятно? Искаш да кажеш, че има вероятност тези неща да излязат от тук и да започнат да се хранят с жителите на Кайро?

Афшинът придоби замислен вид.

— Това ще им отвлече вниманието… — Вероятно забеляза ужаса й, защото побърза да смени темата. — Така или иначе, трябва да се махнем от тук.

— Аз… — Нахри се огледа наоколо, но бяха твърде навътре в гробището. — Не знам как.

Той въздъхна.

— Значи, ще трябва сами да си направим изход. — Махна рязко с глава към мавзолеите наоколо. — Мислиш ли, че ще намеря килимче в някоя от тези постройки?

— Килимче? Как ще ни помогне едно килимче?

Надгробните камъни край тях потрепериха и той изшътка.

— Тихо — прошепна. — Ще събудиш още.

Нахри преглътна мъчително, готова да му се довери, ако това бе най-добрият начин да избегне да бъде превърната в храна за мъртвите.

— Какво искаш да направя?

— Намери ми килимче, гоблен, завеса… нещо от плат и достатъчно голямо за двама ни.

— Но защо…

Той я прекъсна, махвайки с пръст към призрачните звуци, които долитаха откъм насрещната алея.

— Никакви въпроси повече.

Нахри се взря изпитателно в гробниците. До едната беше облегната метла, а дървените решетки^[4] на прозорците й изглеждаха нови. Беше голяма, вероятно от онези, в които имаше малка стаичка за посетители.

— Да опитаме ето там.

Промъкнаха се по алеята и Нахри бутна вратата, но тя не поддаде.

— Заключено е — каза. — Дай ми една от камите си и ще я отворя.

Афшинът вдигна длан. Вратата се отвори рязко навътре сред дъжд от трески.

— Върви, аз ще охранявам входа.

Нахри хвърли поглед назад. Шумът вече беше привлякъл внимание; групичка гули се втурнаха към тях.

— Те да не стават… по-бързи?

— На проклятието му е нужно известно време, за да се задейства.

Нахри пребледня.

— Невъзможно е да ги убиеш всичките.

Той я побутна.

— В такъв случай побързай!

Нахри се намръщи, но прекрачи забързано през изкъртената врата. В гробницата бе още по-тъмно, отколкото на алеята, единствената светлина идваше от лунните лъчи, които проникваха през резбованите решетки на прозорците и хвърляха сложен рисунък по пода.

Нахри поспря, докато очите й привикнат. Сърцето й препускаше. Същото е като да огледаш къща, за да я обереш. Правила си го поне сто пъти. Коленичи и прокара ръце по съдържанието на една отворена касетка на земята. Вътре имаше прашна стомна и няколко чаши, подредени грижливо една в друга, в очакване на жадни посетители. Продължи напред. Ако гробницата беше предвидена за посетители, значи, трябваше да има място за посещение. И ако Бог беше милостив и семейството на този мъртвец — уважавано, там щеше да има килими.

Нахри навлезе по-навътре, допряла едната си ръка до стената, за да се ориентира, докато се опитваше да отгатне какво е разположението на мястото. Никога досега не беше влизала в гробница; никой, когото познаваше, не би искал някой като нея дори да припари до костите на предшествениците му.

Гърленият вик на един гул проряза въздуха, последван бързо от тъп удар по външната стена. Нахри се разбърза и надникна в мрака. Различи две отделни стаи: в едната бяха натъпкани четири тежки саркофага, ала в следващата като че ли имаше мъничък кът за сядане. Нещо беше навито в един от тъмните ъгли. Забърза натам и го докосна: килим. Слава на Всевишния.

Навитият килим беше по-дълъг от нея, и тежък. Тя го задърпа през гробницата, но я беше прекосила едва наполовина, когато тих звук привлече вниманието й. Вдигна очи и устата й се напълни с песъчливия прах, преминал покрай лицето й. Пясък се разля около краката й, сякаш гробницата го засмукваше.

Беше станало зловещо тихо. Мъничко разтревожена, Нахри пусна килима и надникна през решетката на единия от прозорците.

Миризмата на леш и разложение едва не я повали, но все пак успя да зърне афшина, застанал сам насред купчина тела. Лъка му го нямаше; в едната си ръка държеше боздуган, покрит с вътрешности, а в другата — меча, от чиято лъскава стомана капеше тъмна течност. Раменете му бяха увиснали, главата — наведена победено. По алеята, видя Нахри, се задаваха още гули. За бога, нима всички, погребани тук, имаха дълг към някой демон?

Афшинът хвърли оръжията си на земята.

— Какво правиш? — извика Нахри, докато той вдигаше бавно празните си ръце, като за молитва. — Има още…

Предупреждението й заглъхна.

Всяко зрънце пясък, всяка прашинка наоколо се втурна към ръцете му, завихряйки се във въртяща се фуния в средата на алеята. Той си пое дълбоко дъх и махна с ръце напред.

Фунията изригна към прииждащите гули и нещо изплющя. Ударна вълна разтърси стената и Нахри бе запратена от пясъка назад от прозореца.

И те ще заповядват на ветровете и ще бъдат господари на пустините. И всеки пътник, заблудил се в земята им, ще бъде обречен…

Думите изплуваха в ума й, без да ги е викала, нещо, което беше чувала през годините, в които се беше преструвала на мъдра по отношение на свръхестественото. Имаше само едно създание, за което се отнасяха тези думи, едно създание, което вдъхваше ужас в сърцата на закоравели воини и хитри търговци, от Магриб до Индия. Древно създание, за което се говореше, че живеело, за да заблуждава и тиранизира човечеството. Джин.

Афшинът беше джин. Истински джин.

Да осъзнае това, я накара да забрави за миг къде се намира, така че, когато една костелива ръка я дръпна назад, а в рамото й се забиха зъби, тя бе хваната неподготвена.

Изкрещя по-скоро от изненада, отколкото от болка, тъй като ухапването не беше дълбоко. Опита се да събори гула от гърба си, но създанието обви крака около нея и я повали на земята, вкопчило се в тялото й като рак.

Нахри успя да освободи лакътя си и го блъсна с всички сили. Гулът падна, отнасяйки немалка част от рамото й със себе си. Нахри изохка — от болката в оголената плът й причерня пред очите.

Гулът щракна със зъби към шията й и тя се дръпна рязко. Тялото му не беше твърде старо; подпухнала плът и опърпан покров все още обгръщаха крайниците му. Ала очите му бяха ужасяващо, скверно гъмжило от гърчещи се бели червеи.

Нахри твърде късно долови движението зад себе си. Друг гул я придърпа към себе си, обездвижвайки ръцете й.

— Афшине! — изпищя тя.

Двамата гули я повалиха на земята. Първият разкъса дупка в абаята й, прокарвайки остри нокти по корема й. Въздъхна от удоволствие, когато плъзна грапав език по окървавената й кожа, и цялото й тяло потрепери от погнусата, разляла се по вените й. Загърчи се и най-сетне успя да стовари юмрук в лицето на втория гул, докато той се навеждаше над шията й.

— Махни се от мен! — изпищя и се опита да го удари отново, но създанието стисна юмрука й и изви ръката й настрани.

Нещо изпука в лакътя й, но тя едва усети болката.

Защото в същия миг гулът впи зъби в гърлото й.

Кръв изпълни устата й. Очите й се забелиха. Болката се отдръпваше, зрението й се замъгляваше, така че не можа да види приближаването на джина, чу единствено яростен рев, свистенето на острие и два тъпи удара. Един от гулите рухна върху нея.

Лепкава, гореща кръв образува локва на пода под тялото й.

— Не… не, недей — измърмори тя, докато я вдигаха от пода и я изнасяха от гробницата.

Нощният въздух охлади кожата й.

Лежеше върху нещо меко, а после изведнъж стана безтегловна. Долови бегло някакво движение.

— Съжалявам, момиче — прошепна един глас на език, който до този ден Нахри не бе чувала никой друг да говори. — Ала двамата с теб не сме приключили.