С. А. Чакраборти
Град от месинг (24)

23.
Али

— Невероятно — каза Нахри, докато вдигаше телескопа по-високо, насочвайки го към огромната луна. — Виждам как сянката я настига. А повърхността й е цялата нашарена… Чудя се какво ли би могло да предизвика нещо такова?

Али сви рамене. Той, Нахри, Мунтадир и Зейнаб гледаха звездите от едно място за наблюдение върху стената на двореца с изглед към езерото. Е, Али и Нахри гледаха звездите. Брат му и сестра му все още не бяха дори докоснали телескопа; излегнати върху меките дивани, те се наслаждаваха на вниманието на прислужниците и платата с храна, изпратени от кухнята.

Али хвърли поглед назад и видя как Мунтадир пъхна чаша вино в ръката на една кискаща се прислужница, докато Зейнаб разглеждаше току-що боядисаните си с хена ръце.

— Навярно бихме могли да попитаме сестра ми — каза той сухо. — Сигурен съм, че много внимаваше, докато ученият ни обясняваше.

Нахри се засмя. Али не я беше чувал да го прави от дни и звукът сгря сърцето му.

— Да разбирам, че брат ти и сестра ти не споделят ентусиазма ти към човешката наука?

— Биха го споделяли, ако човешката наука се състоеше от това да се излежаваш като разглезен… — Али спря, спомняйки си каква беше целта на това да се сприятели с Нахри, и побърза да даде на заден ход: — Макар че Мунтадир със сигурност си е заслужил малко почивка; току-що се прибра от преследването на ифритите.

— Вероятно. — Нахри не звучеше особено впечатлена и Али хвърли подразнен поглед към гърба на Мунтадир, преди да последва Нахри до парапета. Тя отново поднесе телескопа към окото си. — Какво е да имаш братя и сестри?

Въпросът й го изненада.

— Аз съм най-малкият, така че не знам какво е да нямаш.

— Ала вие всички изглеждате толкова различни. Понякога сигурно е голямо предизвикателство.

— Предполагам. — Брат му се беше завърнал в Девабад едва тази сутрин и Али не можеше да отрече облекчението, което бе изпитал, когато го видя. — Бих дал живота си за тях — каза меко. — Без да се замисля. — Нахри го погледна и той се усмихна. — От това караниците стават по-интересни.

Нахри не отвърна на усмивката му; тъмните й очи изглеждаха разтревожени.

Али се намръщи.

— Да не казах нещо неправилно?

— Не. — Тя въздъхна. — Имах дълга седмица… всъщност няколко дълги седмици. — Погледът й беше прикован в далечните звезди. — Сигурно е хубаво да имаш семейство.

Тихата скръб в гласа й го жегна дълбоко и той не беше сигурен дали тъгата й, или заповедта на баща му го подтикна да изрече следващите думи:

— Ти… ти също би могла — изпелтечи. — Да имаш семейство. Тук. С нас.

Нахри застина. Когато го погледна, изражението й беше преднамерено празно.

— Простете ми, господари… — Едно шафитско момиче с широко отворени очи надникна от края на стълбите. — Изпратиха ме да взема Бану Нахида.

— Какво има, Дунор? — попита Нахри момичето, без обаче да сваля от Али очи, в които имаше нещо неразгадаемо.

Прислужницата долепи длани и се поклони.

— Простете, господарке, не знам. Но Нисрийн каза, че е много спешно.

— Естествено, че е — измърмори Нахри, а в гласа й се промъкна нотка на страх. — Благодаря ти за вечерта, принц Ализейд.

Тя му подаде телескопа.

— Нахри…

Тя му се усмихна насила.

— Понякога говоря, без да мисля. — Сложи ръка на сърцето си. — Мир на теб.

След това отправи един отсечен селям към брат му и сестра му и последва Дунор по стълбите.

В мига, в който Нахри не можеше да ги чуе, Зейнаб отметна глава с драматична въздишка.

— Означава ли краят на този интелектуален семеен фарс, че аз също мога да си тръгна?

Али се засегна.

— Какво не е наред с вас двамата? Не само бяхте груби с гостенката ни, но и отхвърлихте възможността да съзерцавате най-прекрасните творения на Всевишния, възможност, с която малцина на този свят са благословени…

— О, я се успокой. — Зейнаб потрепери. — Тук горе е студено.

— Студено? Ние сме джинове! Ти буквално си създадена от огън.

— Всичко е наред, Зейнаб — намеси се Мунтадир. — Върви. Аз ще му правя компания.

— Оценявам саможертвата ти. — Зейнаб го докосна с обич по бузата. — Гледай да не се забъркаш в твърде големи неприятности, докато празнуваш завръщането си тази вечер. Ако утре закъснееш прекалено много за заседанието на двора, абба ще заповяда да те удавят във вино.

Мунтадир докосна сърцето си с пресилен жест.

— Благодаря за предупреждението.

Зейнаб си тръгна, а Мунтадир стана и се приближи до Али край парапета, клатейки глава.

— Карате се като малки деца.

— Тя е разглезена и суетна.

— Да, а ти си изпълнен с морално превъзходство и нетърпим. — Мунтадир сви рамене. — Предостатъчно пъти съм го чувал и от двама ви. — Той се облегна на стената. — Забрави обаче за това. Какво става тук? — Той махна с ръка над телескопа.

— Нали ти казах… — Али се заигра с лещата на телескопа, мъчейки се да фокусира образа. — Намираш мястото на някоя звезда и после…

— О, за бога, Зейди, не говоря за телескопа. Говоря за тази нова Бану Нахида. Защо си шепнете като приятелки от детинство?

Али вдигна очи, изненадан от въпроса.

— Абба не ти ли каза?

— Каза ми, че я шпионираш и се опитваш да я привлечеш на наша страна. — Али се намръщи, подразнен от дързостта на думите му, и Мунтадир го изгледа проницателно. — Само че аз те познавам, Зейди. Харесваш това момиче.

— И какво, ако е така? — Действително му беше приятно да прекарва време с Нахри, то беше по-силно от него. Тя беше също толкова интелектуално любопитна, колкото и той, а животът й в света на човеците я правеше невероятно интересна събеседница. — Първоначалните ми подозрения за нея се оказаха погрешни.

Брат му въздъхна подразнено.

— Да не си се сменил с някой превъплъщенец, докато ме нямаше?

— Какво искаш да кажеш?

Мунтадир седна върху широкия каменен парапет, който ги отделяше от далечното езеро.

— Сприятелил си се с една дева и си признаваш, че си сгрешил за нещо? — Мунтадир потропа с крак по стойката на телескопа. — Я ми го подай. Искам да се уверя, че светът не се е преобърнал с главата надолу.

— Недей. — Али побърза да се отдръпне с деликатния инструмент. — А аз не съм толкова лош, колкото ме изкарваш.

— Не, но се доверяваш твърде лесно, Зейди. Открай време си такъв. — Брат му го изгледа многозначително. — Особено на онези, които приличат на човеци.

Али върна телескопа на стойката му и насочи цялото си внимание към брат си.

— Да разбирам, че абба ти е предал целия ни разговор?

— Каза, че си е помислил, че ще се хвърлиш от стената.

— Би било лъжа да твърдя, че не ми мина през ума. — Али потрепери, спомняйки си конфронтацията с баща си. — Абба ми каза какво си направил — рече тихо. — Че си ме защитил. Че именно ти си го убедил да ми даде още един шанс… — Гласът му заглъхна. Знаеше, че бе на път да направи нещо безразсъдно, ако Мунтадир не го беше спрял. — Благодаря ти, ахи. Наистина. Ако мога да ти се отплатя по някакъв начин…

Мунтадир махна с ръка.

— Не е нужно да ми благодариш, Зейди. — Той издаде пренебрежителен звук. — Знаех, че не си част от „Танзим“. Просто имаш повече пари, отколкото здрав разум, когато става дума за шафитите. Нека да отгатна, онзи фанатик ти е пробутал някаква злочеста история за гладни сираци?

Али направи физиономия, жегнат от следа от старата лоялност към Анас.

— Нещо такова.

Мунтадир се разсмя.

— Спомняш ли си, когато даде пръстена от дядо ти на онази бабичка, която се навърташе около портите на двореца. — Той поклати глава, усмихвайки се на брат си с привързаност. — Едва ми стигаше до рамото. Бях сигурен, че майка ти ще те хвърли в езерото.

— Мисля, че все още имам белези от боя, който тя ми дръпна.

Лицето на Мунтадир стана сериозно, за миг сивите му очи станаха непроницаеми.

— Късмет имаш, че си любимецът.

— Чий любимец? На майка ми? — Али поклати глава. — Как ли пък не. Последното, което ми каза, бе, че говоря езика й като някой дивак, и дори това беше преди години.

— Не на майка ти. На абба.

— На абба? — Али се разсмя. — Май си попрекалил с виното, ако мислиш така. Ти си неговият емир, първородният му син. Аз съм просто глупавият му по-малък син, на когото няма доверие.

Мунтадир поклати глава.

— Нищо подобно… е, добре де, ти си и това, но освен това си благочестивият зулфикарин, какъвто би трябвало да бъде един гезирски син, непокварен от насладите на Девабад. — Мунтадир се усмихна, но този път усмивката не стигна до очите му. — В името на Всемогъщия, ако аз бях дал пари на „Танзим“, все още щяха да събират тлеещите парченца от тялото ми от килима.

В гласа на Мунтадир имаше остра нотка, от която Али се почувства неудобно. И макар да знаеше, че брат му не е прав, реши да смени темата.

— Започвах да се боя, че афшинът ще те изпрати обратно в Девабад именно в това състояние.

Лицето на Мунтадир придоби кисело изражение.

— Ще имам нужда от още вино, ако ще говорим за Дараявахуш.

Той скочи от ръба на стената и се отправи към павилиона.

— Толкова ли е зле?

Мунтадир се върна с плато храна и пълен бокал с тъмно вино, които остави, преди отново да седне върху стената.

— О, господи, да. Почти не яде, почти не пие, просто гледа, сякаш изчаква най-подходящия момент, за да нанесе удар. Беше, сякаш деля палатка с пепелянка. Кълна се във Всевишния, толкова време прекара, взирайки се в мен, че вероятно знае точния брой на космите в брадата ми. А и постоянните натяквания колко по-хубаво било всичко по негово време. — Той направи физиономия и заговори със силен дивастийски акцент: — Ако Нахидите все още бяха на власт, Големият базар щеше да е по-чист; ако Нахидите все още бяха на власт, виното щеше да е по-сладко, танцьорките — по-дръзки, а светът направо щеше да се взриви от щастие. — Той отново заговори с нормалния си глас: — Покрай това и всичките огнепоклоннически глупости за малко да откача.

Али се намръщи.

— Какви огнепоклоннически глупости?

— Взех няколко войници от девите, като си мислех, че Дараявахуш ще се чувства по-комфортно сред собствените си хора. — Мунтадир отпи глътка вино. — Непрекъснато ги поощряваше да се грижат за онези техни проклети олтари. Докато се приберем, те до един носеха знаци от пепел и почти не говореха с останалите от нас.

По гърба на Али пробяга студена тръпка. Религиозните възраждания сред огнепоклонниците в Девабад рядко завършваха добре. Той се покатери на стената до брат си.

— Не че можех да ги виня — продължи Мунтадир. — Само да го беше видял с лък в ръката, Зейди. Беше ужасяващ. Изобщо не се съмнявам, че ако малката му Бану Нахида не беше в Девабад, щеше да ни избие до крак в съня ни без никакво усилие.

— Дал си му оръжие? — попита Али строго.

Мунтадир сви рамене.

— Хората ми искаха да знаят дали легендите за афшина са верни. Непрекъснато ме молеха.

Али не вярваше на ушите си.

— Трябваше просто да им откажеш. Ти командваше, Мунтадир. Ти щеше да бъдеш отговорен, ако нещо…

— Опитвах се да спечеля приятелството им — прекъсна го брат му. — Ти не би разбрал; обучавал си се с тях в Цитаделата и по начина, по който говореха за теб и проклетия ти зулфикар, знаех, че вече го имаш.

В гласа на брат му се долавяше горчивина, но Али не отстъпи:

— Не се предполага да бъдете приятели. От теб се очаква да водиш.

— И къде беше всичкият този здрав разум, когато реши да се биеш насаме с Бича на Ки-зи? Или мислиш, че Джамшид не ми е разказал за тази идиотска постъпка?

Али нямаше как да се защити.

— Беше глупаво — призна си. Прехапа устни, спомняйки си агресивния си сблъсък с афшина. — Диру… докато те нямаше… Дараявахуш стори ли ти се странен, по какъвто и да било начин?

— Чу ли изобщо нещо от това, което ти казах току-що?

— Нямах това предвид. Просто докато се биехме… ами… никога не съм виждал някой да владее магия по такъв начин.

Мунтадир сви рамене.

— Той е освободен роб. Те не запазват ли част от силата, която са притежавали, докато са работели за ифритите?

Али се намръщи.

— Но как изобщо е освободен? Реликвата му все още е у нас. А и четох за робите… така и не открих нищо за това перита да са в състояние да развалят ифритско проклятие. Те не се бъркат в делата ни.

Мунтадир строши един орех и извади ядката.

— Сигурен съм, че абба е наредил да проучат всичко това.

— Предполагам. — Али придърпа платото и си взе шепа шамфъстъци. Отвори един и хвърли бледата черупка в черната вода под тях. — Абба съобщи ли ти другата добра новина?

Мунтадир отпи нова глътка вино и Али видя гневното потрепване на ръцете му.

— Няма да се оженя за онова човешколико момиче.

— Държиш се така, сякаш имаш избор.

— Няма да го бъде.

Али отвори друг шамфъстък.

— Дай й шанс, Диру. Тя е удивително умна. Да беше видял само колко бързо се научи да чете и пише; невероятно е. Безкрайно по-умна е от теб, това е сигурно — добави и побърза да се наведе, когато Мунтадир го замери с един орех. — Може да ти помага с икономическата ти политика, когато станеш цар.

— Да, точно за каквото си мечтае един мъж у съпругата си — подхвърли Мунтадир сухо.

Али го изгледа с нетрепващ поглед.

— Има много по-важни качества за една царица от чистокръвния външен вид. Тя е очарователна. Има хубаво чувство за хумор…

— Може би ти трябва да се ожениш за нея.

Беше удар под кръста.

— Знаеш, че не мога да се оженя — тихо каза Али. На вторите синове на Кахтаните, особено такива, в чиито вени течеше аяанлийска кръв, не беше разрешено да имат законни наследници. Никой цар не искаше твърде много нетърпеливи млади мъже с право да наследят престола. — Освен това коя друга би могъл да искаш? Не може да вярваш, че абба ще ти позволи да се ожениш за онази агниваншийска танцьорка?

Мунтадир издаде пренебрежителен звук.

— Не ставай абсурден.

— Кой тогава?

Мунтадир сви колене и остави празния си бокал.

— Буквално всяка друга, Зейди. Никога не съм срещал някой, който да всява повече ужас от Маниже… и го казвам, след като току-що прекарах два месеца с Бича на Ки-зи. — Той потрепери. — Прости ми неохотата да скоча в леглото с момичето, което според абба е нейна дъщеря.

Али извъртя очи.

— Това е нелепо. Нахри изобщо не прилича на Маниже.

Мунтадир не изглеждаше убеден.

— Все още не. Но дори и така, има друг, много по-сериозен проблем.

— И той е?

— Това, че Дараявахуш ще ме набучи като игленик със стрелите си през първата ми брачна нощ.

Али нямаше какво да отговори на това. Не можеше да отрече неприкритата емоция върху лицето на Нахри, когато за първи път бе видяла афшина в лечебницата, нито свирепо закрилническия начин, по който той говореше за нея.

Веждите на Мунтадир подскочиха.

— Никакъв отговор този път, а? — Али отвори уста, за да възрази, но брат му го изпревари. — Няма нищо, Зейди. Ти току-що си върна благоразположението на абба. Изпълнявай нарежданията му, наслаждавай се на това твое невероятно странно приятелство. Аз сам ще се сблъскам с него. — Той скочи от парапета. — Ала сега, ако нямаш нищо против да насоча вниманието си към по-приятни въпроси… имам среща у Ханзада. — Той намести яката на робата си и се усмихна сатанински на Али. — Искаш ли да дойдеш?

— У Ханзада? — Али направи отвратена физиономия. — Не.

Мунтадир се засмя.

— Все нещо ще те изкуши един ден — извика през рамо, докато се отправяше към стълбите. — Все някой.

Брат му си отиде и погледът на Али падна върху телескопа.

От тях няма да излезе добра двойка, помисли си за първи път, спомняйки си любопитството, с което Нахри беше изучавала звездите. Мунтадир беше прав: Али наистина харесваше умната Бану Нахида, намираше постоянните й въпроси и проницателните й отговори за странно приятно предизвикателство. Подозираше обаче, че с Мунтадир няма да е така. Е, да, брат му харесваше жените; харесваше ги усмихнати и обсипани с бижута, меки и сладки, и сговорчиви. Мунтадир никога не би прекарал часове наред в библиотеката заедно с Нахри, спорейки за етиката на това да се пазариш и пълзейки по рафтове, пълни с прокълнати свитъци. Не можеше да си представи и Нахри, доволна да се излежава с часове върху някой диван и да слуша как поети оплакват изгубената си любов и обсъждат качеството на виното.

Освен това няма да й бъде верен. То се разбираше от само себе си. Истината бе, че малцина царе бяха; повечето имаха по няколко жени и наложници, макар че баща му беше нещо като изключение, оженвайки се за Хатсет, след като първата му жена, майката на Мунтадир, бе починала. Така или иначе, Али просто приемаше, че реалността беше такава и това бе начин за осигуряване на съюзничества.

Не искаше обаче да си представи Нахри да бъде подложена на нещо такова.

Не е твоя работа да поставяш нищо от това под съмнение, скара се сам на себе си и поднесе телескопа към очите си. Нито сега и определено не и след като двамата се оженеха. Защото Али не вземаше несъгласието на Мунтадир на сериозно; никой не можеше да се противопостави задълго на желанията на баща му.

Не беше сигурен колко дълго остана на покрива, потънал в мисли, докато съзерцаваше звездите. Подобно усамотение бе рядък лукс в двореца и черното кадифе на небето и блещукането на далечни слънца го мамеха да остане по-дълго. Най-сетне пусна телескопа в скута си и зарея поглед към тъмното езеро.

Полузаспал и потънал в мисли, на Али му бяха нужни няколко минути, докато осъзнае, че един прислужник шафит се беше появил и раздигаше захвърлените бокали и полуизядените плата с храна.

— Приключихте ли с тези, принце?

Али вдигна поглед. Шафитът сочеше платото с ядки и бокала на Мунтадир.

— Да, благодаря.

Наведе се, за да свали лещата на телескопа, ругаейки под носа си, когато се одраска на острия ръб на стъклото. Беше обещал на учените, че лично ще се погрижи за ценния инструмент.

Нещо се стовари в тила му.

Али се олюля, а платото с ядки издрънча на земята. Замаян, той опита да се обърне; видя прислужника шафит, блясъка на тъмно острие…

А после ужасяващо неправилното, раздиращо усещане от остър удар в корема му.

Последва миг на студ, на непознатост, нещо кораво и ново там, където не бе имало нищо. Съскане, сякаш острието обгаряше рана.

Връхлетян от заслепяваща вълна на болка, Али отвори уста, за да извика. Прислужникът напъха един парцал между зъбите му, заглушавайки звука, а после го блъсна в каменната стена.

Само че не беше никакъв прислужник. Очите му придобиха меден цвят, в черната му коса се появи червено. Хано.

— Не ме ли разпозна, крокодиле? — изплю се превъплъщенецът.

Лявата ръка на Али бе извита зад гърба му. Опита се да оттласне Хано от себе си със свободната си ръка и в отговор шафитът завъртя острието. Али изкрещя в парцала и ръката му се отпусна безсилно. Гореща кръв потече по туниката му, правейки плата черен.

— Боли, а? — попита Хано ехидно. — Желязно острие. Страшно скъпо. Най-голямата ирония е, че е купено с последните от твоите пари.

Заби ножа още по-дълбоко, спирайки едва когато опря в камъка зад Али.

Черни петна избиха пред очите на Али. Имаше чувството, че стомахът му е пълен с лед, който бавно угасяваше огъня в него. Трябваше да извади острието от тялото си. Опита се да изрита другия мъж в стомаха с коляно, но Хано го избегна с лекота.

— „Дай му време“, казва ми Рашид. Сякаш ние всички сме чистокръвни, които разполагат с векове, за да размишляват над това кое е правилно и кое е грешно. — Хано натисна ножа с цялата тежест на тялото си и Али нададе нов писък, заглушен от парцала. — Анас умря за теб.

Али опита да се вкопчи в ризата на Хано. Превъплъщенецът издърпа ножа и го заби по-високо, опасно близо до дробовете му.

Хано сякаш прочете мислите му.

— Знам как се убиват чистокръвни, Ализейд. Няма да те оставя полумъртъв и да рискувам да те занесат при онази огнепоклонница от Нахидите, която хората говорят, че чукаш в библиотеката. — Той се приведе към него, очите му бяха пълни с омраза. — Знам как… но ще го направим бавно.

Изпълни заплахата си, натискайки острието по-нависоко така демонстративно и агонизиращо бавно, че Али бе готов да се закълне, че може да почувства разкъсването на всеки нерв.

— Имах дъщеря — започна Хано, а в очите му се прокрадна скръб. — Някъде на твоите години. Е, всъщност, не… тя така и не доживя да стане на твоите години. Искаш ли да знаеш защо, Ализейд? — Той завъртя острието и Али си пое рязко дъх. — Искаш ли да знаеш какво сториха чистокръвни като теб с нея, когато беше още дете?

Али не можеше да намери думите, за да се извини. Да умолява. Парцалът падна от устата му, но това нямаше значение. Единственото, изтръгнало се от него, бе нисък вик, когато Хано за пореден път завъртя ножа.

— Не? — попита превъплъщенецът. — Няма нищо. Това е история, по-подходяща за ушите на царя. Възнамерявам да го изчакам. Искам да видя лицето му, когато зърне тези стени, оплискани с кръвта ти. Искам да се чуди колко ли пъти си крещял да дойде да те спаси. — Гласът му се прекърши. — Искам твоят баща да знае какво е.

В краката на Али се образуваше локвичка от кръв. Хано го държеше здраво, смазвайки лявата му ръка. Нещо щипеше дланта му.

Стъклото от лещата на телескопа.

— Емир-джан. — Откъм стълбите долетя познат глас. — Мунтадир, тук ли си още? Търсех те…

Джамшид е-Прамух се появи на стълбището, синя бутилка с вино се полюшваше от ръката му. При вида на кървавата сцена пред него той се вкамени.

Хано издърпа меча с ръмжене.

Али стовари чело в неговото.

Отне му и последната капчица сила, която успя да събере, достатъчно, та да замае и неговата глава и да изтръгне глух пукот от черепа на Хано. Превъплъщенецът се олюля. Али не се поколеба. Замахна с всички сили със стъклената леща и му преряза врата.

Тъмночервена кръв рукна от гърлото на Хано и той политна назад. Изглеждаше объркан и мъничко уплашен. Сега определено не приличаше на убиец; приличаше на прекършен, скърбящ баща, покрит с кръв. Кръв, която никога не бе била достатъчно черна за Девабад.

Ала все още стискаше ножа. Замахна към Али.

Джамшид беше по-бърз. Вдигна винената бутилка и я строши в главата му.

Хано рухна на земята, а Джамшид улови Али, докато падаше.

— Ализейд, господи! Добре… — Погледна с ужас окървавените си ръце и отпусна Али да седне. — Ще отида да доведа помощ!

— Не — изграчи Али и усети кръв в устата си. Сграбчи Джамшид за яката, преди да бе успял да се изправи. — Отърви се от него.

Заповедта излезе като ръмжене и Джамшид настръхна.

— Какво?

Али се бореше за въздух. Болката в корема отслабваше. Беше почти сигурен, че всеки миг ще припадне… или умре, възможност, която вероятно би трябвало да го притесни повече. Само че беше съсредоточен само върху едно — върху шафитския убиец, който лежеше в краката му, стиснал в ръката си острие, мокро от кахтанска кръв. Баща му щеше да избие всеки, в чиито вени течеше смесена кръв, ако видеше това.

— Отърви се от него — прошепна с усилие. — Това е заповед.

Видя как Джамшид преглътна, местейки черните си очи между Хано и стената.

— Да, принце.

Али се облегна на каменната стена, ледена в сравнение с кръвта, напоила дрехите му. Джамшид изтегли Хано до парапета; миг по-късно се разнесе далечен плисък. Мрак се прокрадваше в крайчеца на зрението му, но някакво блещукане на земята привлече вниманието му. Телескопът.

— Н-Нахри — каза завалено, когато Джамшид се върна. — Само… Нахри…

А после земята се надигна, за да го посрещне.