С. А. Чакраборти
Град от месинг (4)

3.
Нахри

Знаеше, че нещо не е наред, още преди да отвори очи.

Слънцето беше ярко, прекалено ярко върху все още затворените й клепачи, а абаята й бе залепнала влажна за корема й. Лек ветрец играеше по лицето й. Нахри простена и се обърна, мъчейки се да се скрие в одеялото.

Вместо това лицето й се напълни с пясък. Надигна се, плюейки, и избърса очите си. Примига.

Определено не се намираше в Кайро.

Заобикаляше я сенчеста горичка от финикови палми и храсталаци; каменисти скали закриваха част от яркосиньото небе. Отвъд дърветата нямаше нищо друго, освен пустиня, искрящо златен пясък във всички посоки.

А срещу нея беше джинът.

Приклекнал като котка над тлеещите останки на малък огън (острата миризма на изгорено зелено дърво изпълваше въздуха), той се взираше в нея с предпазливо любопитство в яркозелените очи. В едната му изцапана с пепел ръка имаше изящна кама, върху чиято дръжка беше инкрустиран завихрен рисунък от лапис лазули и халцедон. Той я прокара по пясъка пред очите й, а острието проблясваше на слънцето. Останалите оръжия бяха струпани зад гърба му.

Нахри сграбчи първата пръчка, която й попадна, и я протегна толкова заплашително, колкото можа.

— Не се приближавай — предупреди го.

Той сви устни, без изобщо да се впечатли. Жестът обаче привлече вниманието й към устата му и тя бе сепната, виждайки непокритото му лице за първи път. Въпреки че не се забелязваше нито крило, нито рог, светлокафявата му кожа грееше с неестествено сияние, а ушите му се извиваха в издължени връхчета. Къдрава коса, невъзможно черна като нейната, обрамчваше остро, красиво лице с очи с дълги ресници и тежки вежди. Черна татуировка бележеше лявото му слепоочие — една-единствена стрела, пресичаща стилизирано крило. Кожата му беше гладка, ала в изумрудено-яркия поглед имаше нещо безвременно. Би могъл да бъде на трийсет или пък на сто и трийсет години.

Беше красив — поразително, плашещо красив, с онази привлекателност, която Нахри си представяше, че притежава един тигър, преди да ти разкъса гърлото. Сърцето й прескочи един удар, макар стомахът й да се сви от страх.

Затвори уста, дала си изведнъж сметка, че бе зяпнала.

— К-къде си ме довел? — заекна тя на… как беше нарекъл езика й? Дивастийски? Да, така беше. Дивастийски.

Той не откъсваше очи от нея, пленителното му лице беше неразгадаемо.

— На изток.

— На изток? — повтори тя.

Джинът се взря в нея, сякаш беше идиотка.

— Там, откъдето изгрява слънцето.

Искрица раздразнение пламна в нея.

— Знам какво означава думата… — Джинът се намръщи при звука на тона й и Нахри хвърли притеснен поглед към камата. — Ти… ти очевидно си зает с това — добави тя помирително, махвайки към оръжието, докато се изправяше на крака. — Така че защо просто не те оставя сам и…

— Седни.

— Наистина, не…

— Седни.

Нахри се отпусна на земята. Ала когато мълчанието между тях се проточи, нервите й не издържаха и тя се сопна.

— Седнах. Сега какво? Ще ме убиеш ли, както уби Басима, или просто ще се гледаме един друг, докато не умра от жажда?

Той отново сви устни и Нахри се опита да не се взира в него, усетила как я жегва внезапно съчувствие към някои от поразените й от любов клиенти. Следващите му думи обаче пропъдиха подобни мисли от ума й.

— Това, което направих с онова момиче, беше проява на милост. Тя бе обречена от мига, в който ифритът я е обсебил: те изгарят своите вместилища.

Нахри се олюля.

О, боже… Басима, прости ми.

— Аз… аз не исках да го призова… да я нараня. Кълна се. — Пое си дъх на пресекулки. — Когато я уби… уби ли и ифрита?

— Опитах се. Възможно е да е избягал, преди тя да умре.

Нахри прехапа устни, спомняйки си нежната усмивка на Басима и тихата сила на майка й. Трябваше обаче да потисне вината засега.

— Ами… ако онова беше ифрит, какво си ти? Някакъв джин?

Той направи отвратена физиономия.

— Не съм никакъв джин, момиче. Аз съм дев. — Устата му се изкриви в презрение. — Девите, които се наричат джинове, нямат никакво уважение към расата ни. Те са изменници, достойни единствено за унищожение.

Омразата в гласа му изпрати нов прилив на страх в тялото й.

— О — процеди с усилие. Нямаше представа каква е разликата между двете, но й се стори разумно да не разпитва повече. — Моя грешка. — Притисна длани до коленете си, за да скрие треперенето им. — Ти… имаш ли име?

Ярките му очи се присвиха.

— Би трябвало да знаеш, че не бива да ми задаваш подобен въпрос.

— Защо?

— В имената се крие сила. Не са нещо, което събратята ми раздават свободно.

— Басима те нарече афшин.

Девът поклати глава.

— То е просто титла… при това стара и безполезна.

— Значи, няма да ми кажеш истинското си име?

— Не.

Звучеше дори по-враждебно от миналата нощ. Нахри се прокашля, опитвайки се да запази спокойствие.

— Какво искаш от мен?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Жадна ли си?

„Жадна“ беше меко казано; имаше чувството, че бяха насипали пясък в гърлото й… което, ако се имаха предвид събитията от предишната нощ, като нищо беше вярно. Стомахът й също негодуваше, напомняйки й, че от часове не бе яла.

Девът извади един кожен мех за вода изпод робата си, но когато Нахри посегна към него, той го задържа назад.

— Първо ще ти задам няколко въпроса. Искам да им отговориш. Откровено. Правиш ми впечатление на лъжкиня.

И представа си нямаш.

— Добре. — Гласът й беше равен.

— Разкажи ми за себе си. Името, семейството ти. Откъде са хората ти.

Нахри повдигна вежди.

— Защо ти е да научиш името ми, когато аз не мога да узная твоето?

— Защото водата е у мен.

Тя се намръщи, но реши да му каже истината… засега.

— Името ми е Нахри. Нямам семейство. Нямам представа откъде са хората ми.

— Нахри — повтори той намръщено, проточвайки думата. — Никакво семейство… сигурна ли си?

За втори път я питаше за семейството й.

— Доколкото знам.

— Тогава кой те научи на дивастийски?

— Никой не ме е учил. Мисля, че е родният ми език. Или поне винаги съм го знаела. Освен това…

Нахри се поколеба. Никога не говореше за тези неща, след като още като малка бе научила какви са последствията.

О, защо не? Може пък той да има отговори.

— От малка мога да науча всеки език — добави. — Всеки диалект. Разбирам и отговарям на всеки език, на който ми говорят.

Той седна назад, поемайки си рязко дъх.

— Мога да проверя това — каза, но не на дивастийски, а на някакъв нов език със странно окръглени, пронизителни срички.

Нахри попи звуците, оставяйки ги да я облеят. Отговорът й дойде в мига, в който отвори уста.

— Давай.

Той се приведе напред с очи, пламнали от предизвикателството.

— Приличаш на бездомниче, което някой е издърпал през костница.

Този език бе още по-странен, музикален и нисък, приличен повече на ромон, отколкото на реч. Нахри го изгледа яростно.

— Ще ми се някой да издърпа теб през костница.

Очите му помътняха.

— Казваш истината — промълви на дивастийски. — И нямаш представа за произхода си?

Нахри разпери ръце.

— Колко пъти да ти повтарям?

— Ами животът ти сега? Как живееш? Омъжена ли си? — Изражението му потъмня. — Имаш ли деца?

Нахри не бе в състояние да откъсне очи от меха с вода.

— Какво те е грижа? Ти женен ли си? — сопна се подразнено.

Той я изгледа яростно.

— Е, добре. Не съм омъжена. Живея сама. Работя в една аптека… нещо като помощница.

— Снощи спомена нещо за насилване на ключалки.

По дяволите, беше наблюдателен.

— Понякога приемам… по-особени поръчки, за да допълня приходите си.

Джинът — не, девът, поправи се тя — присви очи.

— Значи, си крадла, така ли?

— Толкова е тесногръдо да го приемеш по този начин. Предпочитам да мисля за себе си като за някого, който търгува с деликатни задачи.

— Това не прави онова, което вършиш, по-малко престъпно.

— Докато между деви и джинове има фина разлика?

Той я изгледа свирепо и краят на робата му се превърна в пушек. Нахри побърза да смени темата.

— Правя други неща. Изработвам амулети, лекувам…

Той примига и очите му станаха по-ярки, по-напрегнати.

— Значи, можеш да лекуваш не само себе си? — Гласът му стана глух. — Как?

— Не знам — призна Нахри. — Обикновено усещам болестите по-добре, отколкото ги лекувам. Понякога надушвам нещо нередно или пък виждам сянка над някоя част от тялото. — Замълча, мъчейки се да открие правилните думи. — Трудно е за обяснение. Бива ме да израждам деца, защото усещам позицията им. А когато положа ръце върху хората… ами… пожелавам им доброто… мисля си за това как болните части от тялото им се излекуват. Понякога има ефект. Понякога — не.

Докато тя говореше, лицето му ставаше все по-буреносно. Скръсти ръце на гърдите си и яките им мускули изопнаха опушената материя.

— А тези, които не успееш да излекуваш… предполагам, че им връщаш парите?

Нахри понечи да се разсмее, но после осъзна, че той говори сериозно.

— Разбира се.

— Това е невъзможно — заяви той. Изправи се на крака и закрачи напред-назад с изящество, което рязко контрастираше с истинската му природа. — Нахидите никога не биха… не и с човешко същество.

Възползвайки се от разсейването му, Нахри грабна меха от земята и го отпуши. Водата беше вкусна, свежа и сладка като нищо, което беше опитвала някога.

Девът отново се обърна към нея.

— Значи, просто си живееш необезпокоявано с тези си способности? Никога ли не си се чудила защо ги притежаваш? Окото на Сулейман… би могла да сваляш от власт управници, а вместо това крадеш от селяни!

Думите му я вбесиха и тя пусна меха.

— Не крада от селяни — сопна се. — А ти не знаеш нищо за моя свят, така че да не си посмял да ме съдиш. Ти се опитай да живееш на улицата, когато си на пет години и говориш език, който никой не разбира. Когато те изхвърлят от всички сиропиталища, защото предсказваш кое дете ще умре от охтика или казваш на възпитателката, че в главата й се разраства сянка. — Тя кипеше от яд, завладяна за миг от спомените. — Правя каквото е нужно, за да оцелея.

— А това, че ме призова? — В гласа му нямаше и помен от извинение. — И това ли направи, за да оцелееш?

— Не, това направих като част от една глупава церемония. — Нахри замълча. Е, май не чак толкова глупава; Якуб се беше оказал прав за опасностите от това да се замесва с традиции, които не са нейни. — Изпях една от песните на дивастийски… нямах представа какво ще се случи. — Да го изрече на глас, с нищо не облекчи вината, която изпитваше за Басима, но тя продължи: — Ако не се брои онова, което мога да правя, никога не съм виждала нищо странно. Нищо магическо и определено нищо като теб. Не мислех, че подобни неща съществуват.

— Е, това е било истинска глупост. — Нахри го изгледа яростно, но той само сви рамене. — Нима уменията ти не са били достатъчно доказателство.

Тя поклати глава.

— Не разбираш.

Не можеше да разбере. Не беше водил нейния живот, не познаваше постоянната нужда от клиенти, за да се задържи на повърхността, да може да плати всичките си подкупи. Нямаше време за нищо друго. Единственото, което имаше значение, бяха монетите в ръката й, единствената истинска сила, която притежаваше.

И като стана дума за истина… Нахри се огледа наоколо.

— Кошницата, която носех… къде е? — При вида на празното му изражение я обзе паника. — Не ми казвай, че не си я взел!

Скочи на крака, за да я потърси, но не видя нищо освен килима, постлан в сянката на едно голямо дърво.

— Бягахме, за да спасим живота си — каза той саркастично. — Нима очакваше да губя време, като си водя сметка за вещите ти?

Ръцете й се вдигнаха към слепоочията. За една нощ беше изгубила малко съкровище. А имаше още повече за губене, скрито в дюкяна й у дома. Сърцето й заби учестено; трябваше да се прибере в Кайро. Със слуховете, които несъмнено щяха да се разнесат след зара, както и нейното отсъствие, нямаше да мине дълго, преди хазаинът й да претършува мястото.

— Трябва да се прибера. Моля те. Не исках да те призова. И съм ти благодарна, задето ме спаси от гулите — добави, преценявайки, че малко благодарност няма да навреди. — Ала искам единствено да си ида у дома.

Тъмно изражение се разля по лицето му.

— О, подозирам, че ще си отидеш у дома. Само че няма да бъде в Кайро.

— Моля?

Той вече се отдалечаваше.

— Не можеш да се върнеш в човешкия свят. — Приседна тежко върху килимчето в сянката на дървото и си изу ботушите. Сякаш беше остарял по време на краткия им разговор, върху лицето му беше легнала сянка на изтощение. — Противоречи на законите ни, а и ифритите вероятно вече се опитват да те намерят. Няма да изкараш и ден.

— Това не е твой проблем!

— Напротив, е. — Той се излегна, скръствайки ръце под главата си. — Ти също, за съжаление.

Ледена тръпка полази по гърба на Нахри. Въпросите за семейството й, едва прикритото разочарование, когато бе научил за уменията й.

— Какво знаеш за мен? Знаеш ли защо мога да правя тези неща?

Той сви рамене.

— Имам своите подозрения.

— И те са? — подкани го Нахри, когато той се умълча. — Кажи ми.

— Ще престанеш ли да ме тормозиш, ако го направя?

Не.

Тя кимна.

— Да.

— Мисля, че си шафит.

Беше я нарекъл по същия начин и на гробището. Думата обаче си оставаше непозната.

— Какво е шафит?

— Така наричаме някой, който има смесена кръв. Това се случва, когато моята раса се… поразпусне с човеците.

— Поразпусне? — Тя ахна, осъзнала значението на думите му. — Мислиш, че във вените ми има кръв на деви? Че съм като теб?

— Вярвай ми, за мен тази мисъл е също толкова смущаваща. — Той изцъка неодобрително с език. — Никога не бих повярвал, че един Нахид е способен на подобен грях.

С всяка изминала минута Нахри все повече се объркваше.

— Какво е Нахид? Басима ме нарече нещо такова, нали?

Един мускул на челюстта му потръпна и тя зърна някаква емоция да припламва в очите му. Не трая дълго, но беше там. Той се прокашля.

— Това е семейно име — отвърна най-сетне. — Нахидите са семейство деви лечители.

Деви лечители? Нахри зяпна, но преди да успее да отговори, той махна с ръка.

— Не. Казах ти какво мисля, а ти обеща да ме оставиш на мира. Трябва да си почина. Снощи направих доста магии и искам да бъда готов, ако ифритите отново дойдат да те търсят.

Нахри потрепери и ръката й инстинктивно се вдигна към гърлото й.

— Какво смяташ да правиш с мен?

Той издаде подразнен звук и посегна към джоба си. Нахри подскочи, очаквайки оръжие, но той извади парче плат, което изглеждаше прекалено голямо, за да се побере там, и го подхвърли към нея, без да отваря очи.

— Близо до скалата има езерце. Съветвам те да го посетиш. Миришеш по-отвратително и от останалите от расата си.

— Не отговори на въпроса ми.

— Защото все още не знам. — Чу несигурността в гласа му. — Повиках някого на помощ. Ще изчакаме.

Точно от каквото имаше нужда — още един джин, който да се произнесе за съдбата й. Нахри вдигна купчинката дрехи.

— Не се ли притесняваш, че ще избягам?

Той се изсмя сънено.

— Ще ми се да те видя как се измъкваш от пустинята.

* * *

Оазисът беше малък и Нахри много скоро откри езерцето, което той беше споменал, потънало в сенки, заобиколено от храсталаци и подхранвано от няколко ручейчета, които извираха от една скала. Не забеляза нито следа от коне или камили; нямаше представа как бяха стигнали до тук.

Нахри сви рамене и като свали съсипаната си абая, се потопи във водата.

Хладният допир беше като докосването на приятел. Затвори очи, опитвайки се да осмисли лудостта на отминалия ден. Беше отвлечена от джин. Дев. Все тая. Магическо създание с твърде много оръжия, което не изглеждаше особено запленено от нея.

Изтегна се по гръб, зареяла поглед към обграденото от палми небе и рисувайки фигурки във водата.

Според него във вените ми има кръв на деви. Идеята, че по какъвто и да било начин е свързана със създание, което предишната нощ бе призовало пясъчна буря, бе смешна, но той имаше право за това, че не може да пренебрегва значението на лечителските си способности. Беше прекарала целия си живот, опитвайки се да се слее с онези, които я заобикаляха, просто за да оцелее. Тези инстинкти се бореха и сега: вълнението да научи коя е и поривът да избяга обратно в живота си в Кайро, който си беше извоювала с такива усилия.

Знаеше обаче, че шансовете й да оцелее в пустинята бяха нищожни, така че опита да се отпусне, радвайки се на езерцето, докато пръстите й не се сбръчкаха. Разтърка кожата си с палмова кора и масажира косата си във водата, наслаждавайки се на усещането да бъде чиста. Не се случваше често да има възможност да се изкъпе — у дома жените в местния хамам ясно бяха дали да се разбере, че не е добре дошла, боейки се навярно да не урочаса водата.

Не можеше да направи кой знае какво, за да спаси абаята си, но все пак изпра останките й и ги простря върху един огрян от слънцето камък, за да изсъхнат, преди да насочи вниманието си към дрехите, които девът й беше дал.

Очевидно бяха негови дрехи; миришеха на изгорен цитрус и бяха скроени за мускулест мъж, не за постоянно гладуваща жена. Нахри потърка пепеливата на цвят материя между пръстите си, дивейки се на качеството й. Беше мека като коприна и все пак здрава като филц. Освен това нямаше никакви шевове; колкото и да се мъчеше, не откри нито един бод. Вероятно би могла да им вземе хубави пари, ако успееше да избяга.

Не беше лесно да накара дрехите да й станат; туниката падаше комично широко около кръста й и й стигаше до под коленете. Нави ръкавите доколкото можа, а после насочи вниманието си към панталона. След като си направи колан от ивица от абаята си и нави крачолите, той се задържа сравнително добре, макар че можеше само да предполага колко нелепо изглежда.

С помощта на един остър камък изряза голямо парче от абаята, за да си направи кърпа за главата. Косата й бе изсъхнала в бъркотия от къдрици, които тя се опита да сплете, преди да завърже импровизирания шал около главата си. Напи се на воля от меха (той като че ли се пълнеше от само себе си), ала водата не можа да уталожи глада, който глозгаше стомаха й.

Палмите бяха натежали от налети златни фурми, земята бе отрупана с презрели плодове, покрити с мравки. Нахри пробва всичко, за което можа да се сети, за да се добере до тези на дървото: разтърсваше дънерите, хвърляше камъни, дори направи един злощастен опит да се покатери, но нищо не сполучи.

Дали девите се хранеха? Ако се хранеха, той несъмнено имаше някаква храна, вероятно скрита в онази негова роба. Нахри се върна при малката горичка. Слънцето се бе издигнало, палещо горещо, и тя изохка, докато прекосяваше нагрятия пясък. Един бог знаеше какво се бе случило със сандалите й.

Девът все още спеше; сивата му шапчица бе нахлупена над очите, гърдите му се повдигаха и спускаха бавно на отслабващата светлина. Нахри пристъпи по-близо, изучавайки го по начин, по който се бе бояла да го стори по-рано. Робата му се вълнуваше на вятъра, издувайки се като дим, а от тялото му се излъчваше мъглива горещина, сякаш беше каменна пещ. Запленена, тя дойде още по-близо. Зачуди се дали телата на девите бяха като тези на хората: пълни с кръв и хумори^[1], биещо сърце и издуващи се дробове. Или пък бяха направени изцяло от пушек, а външният им вид е просто илюзия.

Затвори очи и протегна пръсти към него, опитвайки се да се съсредоточи. Би било най-добре да го докосне, ала не смееше. Струваше й се от онези, които се събуждат в отвратително настроение.

След няколко минути спря, разтревожена. Нищо. Нито удари на сърце, нито бушуваща кръв и жлъчка. Не усети никакви органи, нито следа от искриците и клокоченето на стотиците естествени процеси, които поддържаха нейния живот и живота на всички, които бе срещала някога. Дори дишането му не беше както трябва, а движението на гърдите му — неистинско. Сякаш някой бе създал образ на мъж, човек от пръст, но бе забравил да му вдъхне последната искрица живот. Той беше… недовършен.

Добре оформено парче пръст, обаче… Нахри плъзна поглед по тялото му, а после застина, зърнала зелено проблясване върху лявата му ръка.

— Слава на Бога — прошепна.

Огромен смарагдов пръстен, достоен за султан, почиваше върху средния му пръст. Халката като че ли беше от лошо изковано желязо, но един поглед й бе достатъчен, за да види, че изумрудът е безценен. Прашен, но съвършено шлифован, без нито един недостатък. Нещо такова би струвало цяло състояние.

Докато Нахри гледаше пръстена, над главата й премина сянка. Тя вдигна разсеяно поглед, а после изписка и се хвърли в гъстите храсти.

* * *

Нахри надникна през листата, докато създанието прелиташе над оазиса, огромно на фона на източените дървета, а после кацна до спящия дев. Беше нещо, което само един болен мозък би могъл да измисли, скверна смесица между старец, зелен папагал и комар. С птиче тяло от гърдите надолу, то се движеше, подскачайки като пиле на двата си плътни, покрити с пера крака, завършващи с остри нокти. Останалата част от кожата му — ако можеше да бъде наречена кожа — бе покрита със сребристосиви люспи, които проблясваха при всяко движение, отразявайки светлината на залязващото слънце.

Създанието поспря, за да разпери две покрити с пера ръце. Крилата му бяха невероятни, искрящите им пера с цвят на зелен лимон бяха дълги почти толкова, колкото тя беше висока. Нахри понечи да се изправи, чудейки се дали да предупреди дева. Създанието изглеждаше погълнато изцяло от него и като че ли изобщо не я забелязваше, ситуация, която тя предпочиташе. И все пак, ако новодошлият убиеше дева, нямаше да има кой да я изведе от пустинята.

Човекоптицата нададе цвъртене, от което и последното косъмче по тялото на Нахри настръхна. Звукът събуди дева, разрешавайки проблема й. Той примига бавно с изумрудените си очи, заслонявайки ги, за да види кой стои пред него.

— Хайзур… — Той изпусна дъха си. — В името на Създателя, радвам се да те видя.

Създанието протегна деликатна ръка и придърпа дева в братска прегръдка. Очите на Нахри се разшириха. Нима това беше онзи, когото девът беше чакал?

Двамата се отпуснаха на чергата.

— Дойдох веднага щом получих сигнала ти — изграчи създанието. На какъвто и език да говореха, не беше дивастийски; беше пълен с отсечени звуци и ниско бухане, като птича песен. — Какво не е наред, Дара?

Изражението на дева се вгорчи.

— По-лесно е да се види, отколкото да се обясни. — Той погледна към оазиса и очите му се впиха в скривалището на Нахри. — Излез, момиче.

Нахри настръхна, подразнена, че я бяха открили толкова лесно и че й заповядваха, сякаш беше куче. Въпреки това бутна листата настрани и излезе, за да се присъедини към тях.

Потисна ахването си, когато човекоптицата се обърна към нея — сивият тон на кожата му твърде много й напомняше за тулите. Контрастираше с малката му почти красива розова уста и изящните зелени вежди, които се срещаха в средата на челото му. Имаше безцветни очи и едва забележими наченки на сива брада.

Той зяпна, като че ли също толкова изненадан при вида й.

— Ти… имаш спътница. Не че съм недоволен, но трябва да отбележа, Дара… Не мислех, че човеците са твоят тип.

— Тя не ми е спътница. — Девът се намръщи. — И не е изцяло човек. Тя е шафит. Тя… — Прокашля се, гласът му внезапно се обтегна. — Във вените й като че ли тече кръвта на Нахидите.

Създанието се завъртя рязко.

— Защо мислиш така?

Устните на дева се изкривиха от неудоволствие.

— Излекува се пред очите ми. На два пъти. Освен това притежава техния дар с езиците.

— Слава на Създателя. — Хайзур дойде по-близо със странната си походка и Нахри се дръпна рязко назад. Безцветните му очи се плъзнаха по лицето й. — Мислех, че Нахидите бяха изтребени преди години.

— Аз също. — Девът звучеше разстроено. — А за да лекува по начина, по който го прави… не може да е просто далечна потомка. Само че изглежда изцяло човек… взех я от един човешки град още по на изток, отколкото сме сега. — Девът поклати глава. — Нещо не е наред, Хайзур. Твърди, че не е знаела нищо за нашия свят до снощи, но незнайно как успя да ме довлече през половината…

— Тя може да говори за себе си — прекъсна го Нахри троснато. — И нямах намерение да те влача където и да било! Бих била безкрайно по-щастлива никога да не те бях срещала.

Девът изсумтя.

— Онзи ифрит щеше да те убие, ако не се бях появил.

Хайзур вдигна рязко крила, за да ги накара да замълчат.

— Ифритите знаят за нея? — попита остро.

— Повече, отколкото аз — призна девът. — Единият се появи малко преди мен и изобщо не се учуди да я види. Ето защо те повиках. — Той махна с ръка. — Вие, перитата, винаги знаете повече от всички нас.

Крилата на Хайзур увиснаха.

— Не и по този въпрос… макар да ми се ще да знаех. Имаш право, обстоятелствата са странни. — Той стисна основата на носа си със странно човешки жест. — Имам нужда от чаша чай. — Върна се рязко на килимчето, давайки знак на Нахри да го последва. — Ела, дете.

Курдиса се и в ръцете му изведнъж изникна голям самовар, ухаещ на пиперени зърна и кора на индийско орехче. Щракна с пръсти и се появиха три чаши. Напълни ги и подаде първата на Нахри.

Тя се взря в чашата със страхопочитание; стъклото беше толкова фино, че изглеждаше така, сякаш чаят, от който се вдигаше пара, се плискаше в ръцете й.

— Какво си ти?

Той й отправи мила усмивка, която разкри заострени зъби.

— Аз съм пери. Името ми е Хайзур. — Той докосна челото си. — За мен е чест да се запознаем.

Е, каквото и да бяха перитата, очевидно имаха по-добри маниери от девите. Нахри отпи от чая си. Беше гъст и пиперлив, изгарящ гърлото й по странно приятен начин. В миг топлина се разля по цялото й тяло… и което беше по-важно, гладът й беше уталожен.

— Толкова е вкусно! — усмихна се тя, а кожата й щипеше от течността.

— Моя собствена рецепта — заяви Хайзур гордо. Хвърли кос поглед към дева и кимна към третата чаша. — Ако решиш да престанеш да се мръщиш и да се присъединиш към нас, тази е за теб, Дара.

Дара. Перито за трети път го наричаше така. Нахри му отправи триумфална усмивка.

— Да, Дара — каза, като едва не измърка името му. — Защо не се присъединиш към нас?

Той я стрелна с мрачен поглед.

— Бих предпочел нещо по-силно.

Все пак взе чашата и се отпусна до нея.

Перито отпи от чая си.

— Мислиш ли, че ифритът ще се опита да я намери?

Дара кимна.

— Беше твърдо решен да я вземе. Опитах се да го убия, преди да напусне човешкото си вместилище, но е напълно възможно да е успял да избяга.

— В такъв случай нищо чудно вече да е съобщил на събратята си. — Хайзур потрепери. — Нямаме време да се чудим за произхода й. Дара. Трябва да я заведеш в Девабад възможно най-скоро.

Дара вече клатеше глава.

— Не мога. Няма да го направя. Окото на Сулейман, знаеш ли какво ще кажат джиновете, ако доведа шафит, в чиито вени тече нахидска кръв?

— Че твоите Нахиди са лицемери — отвърна Хайзур. Очите на Дара припламнаха. — И какво от това? Нима да спасиш живота й не си струва да позасрамиш предците й?

Нахри определено смяташе, че животът й е безкрайно по-важен от репутацията на някакви си мъртви роднини деви, но Дара не изглеждаше убеден.

— Ти би могъл да я вземеш — подтикна той перито. — Остави я на брега на Гозан.

— И да се надявам да открие пътя си през завесата? Да се надявам, че родът Кахтани ще повярва на думата на едно изгубено момиче с вид на човешко същество, в случай че тя незнайно как стигне до двореца? — Хайзур изглеждаше ужасен. — Ти си афшин, Дара. Отговорен си за нейния живот.

— Поради което за нея ще е по-добре да бъде в Девабад без мен — възрази Дара. — Онези пясъчни бълхи вероятно ще я убият само за да ме накажат за войната.

Войната?

— Почакайте — прекъсна ги Нахри; този Девабад изобщо не й харесваше. — Каква война?

— Войната, свършила преди четиринайсет века и заради която той все още има зъб — отвърна Хайзур. При тези думи Дара бутна чашата си чай и се отдалечи. — Нещо, в което страшно го бива — добави перито. Девът му хвърли свиреп поглед с изумрудените си очи, но перито продължи: — Ти си само един мъж, Дара; не можеш да удържаш ифритите до безкрай. Намерят ли я, те ще я убият. Бавно и с удоволствие. — Нахри потрепери; по кожата й побяга тръпка на страх. — И вината ще бъде изцяло твоя.

Дара крачеше напред-назад по ръба на килима. Нахри, която изобщо не беше във възторг от това две каращи се магически същества да решават съдбата й, без никакво участие от нейна страна, се обади отново:

— Защо мислите, че този Девабад ще бъде по-сигурен от Кайро?

— Девабад е домът на предшествениците ти — отвърна Хайзур. — Никой ифрит не може да мине през завесата му… никой, освен твоята раса.

Нахри хвърли поглед към Дара. Той бе впил поглед към залязващото слънце, мърморейки си гневно под носа, докато край ушите му се виеше дим.

— Значи, е пълен с такива като него?

Перито й отправи слаба усмивка.

— Сигурен съм, че ще откриеш по-богат… набор от темпераменти в града.

Колко окуражително.

— Защо изобщо ме търсят ифритите?

Хайзур се поколеба.

— Боя се, че ще трябва да оставя това обяснение на твоя афшин. То е доста дълго.

Моят афшин?, искаше й се на Нахри да попита. Ала Хайзур вече бе насочил вниманието си към Дара.

— Дойде ли вече на себе си? Или възнамеряваш да оставиш тази глупост с чистотата на кръвта да съсипе още един живот?

— Не — изсумтя девът, ала Нахри долови колебанието в гласа му.

Сключил ръце зад гърба си, той отказваше да ги погледне.

— В името на Създателя… върни се у дома, Дара — подкани го Хайзур. — Не страда ли достатъчно заради тази древна война. Останалите от племето на девите отдавна се примириха. Защо и ти не можеш да го направиш?

Дара завъртя пръстена си, ръцете му трепереха.

— Защото те не я видяха с очите си — отвърна меко. — Но имаш право за ифритите. — Той въздъхна и се обърна, лицето му бе все така разтревожено. — Момичето ще бъде в най-голяма безопасност, поне от тях, в Девабад.

— Добре. — Хайзур изглеждаше облекчен. Щракна с пръсти и чашите и самоварът изчезнаха. — В такъв случай, вървете. Толкова бързо, колкото е възможно. Но дискретно. — Той посочи чергата. — Не разчитай твърде много на това. Който и да ти я е продал, се е справил ужасно със заклинанието. Ифритите може би ще успеят да я проследят.

Дара отново се намръщи.

— Аз направих заклинанието.

Деликатните вежди на перито подскочиха.

— Е… в такъв случай може би няма да е зле да държиш тези подръка — подхвърли то, кимвайки към оръжията, натрупани под дървото. След това се изправи и разтърси крила. — Няма да ви бавя повече. Но ще видя какво мога да науча за момичето… Ако се окаже нещо полезно, ще се опитам да ви намеря. — Той се поклони към Нахри. — За мен беше чест да се запознаем, Нахри. Късмет и на двама ви.

И с едно плясване на крилата, той се издигна във въздуха и изчезна в аленото небе.

Дара си обу ботушите и преметна сребърния лък през рамото си, преди да изглади килимчето.

— Да вървим — заяви, мятайки останалите оръжия върху него.

— Да поговорим — отвърна Нахри и кръстоса крака. Нямаше да помръдне от чергата. — Никъде няма да отида, докато не получа някои отговори.

— Не. — Дара се отпусна до нея върху чергата; гласът му беше твърд. — Аз ти спасих живота. Ще те придружа до града на враговете си. Това е достатъчно. В Девабад можеш да намериш някой друг, на когото да дотягаш с въпросите си. — Той въздъхна. — Подозирам, че това пътуване и така ще бъде достатъчно дълго.

Разярена, Нахри отвори уста, за да спори, но млъкна, осъзнала изведнъж, че сега всичките им притежания, както и те двамата, бяха върху килимчето.

Никакви коне. Никакви камили. Сърцето й прескочи един удар.

— Нали няма да…

Дара щракна с пръсти и килимчето се издигна във въздуха.