Ребека Рос
Триумфът на кралицата (8)

Осем
Къде си, Ейдън?
Картие

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

Време беше да напиша оплакванията си срещу дома Ланън и въпреки това не знаех откъде да започна.

След вечеря се оттеглих в покоите си и седнах пред писалището на майка ми — една от малкото мебели, за които бях настоял да останат след разчистването на замъка — и се взрях в празен лист пергамент, с перодръжка в ръка, с отворена в очакване мастилница.

В стаята ми бе смразяващо студено: прозорците още бяха счупени, тъй като бях предпочел да сменя първо други, по-биещи на очи прозорци. Въпреки че засега Дери бе заковал с дъски касите на прозорците, чувах безспирния вой на вятъра. Чувствах горчивината в мозаечните подове, тъмнината, която сякаш ме държеше за глезените.

Аз съм наполовина Ланън. Как мога да представя тези оплаквания?

— Лорд Ейдън.

Обърнах се в стола си и с изненада видях Ейлийн, която държеше поднос с чай. Дори не я бях чул да чука, нито бях усетил влизането й.

— Помислих си, че може да Ви дойде добре нещо топло — каза тя и пристъпи напред, за да сложи подноса наблизо. — Изглежда, сякаш зимният крал измества есенния принц тази нощ.

— Благодаря ти, Ейлийн. — Загледах как ми наля една чаша и именно тогава осъзнах, че е донесла не само една, а две чаши.

Тя сложи чая ми до празния лист, а после си наля една чаша и си придърпа столче да седне.

— Няма да се преструвам, че не съм наясно какво се опитвате да съберете, милорд.

Усмихнах й се печално:

— Тогава сигурно знаеш защо ми е толкова трудно.

Тя мълчеше, докато ме гледаше с набраздено от мъка чело:

— Да. Ти беше само бебе в онази нощ, Ейдън. Как би могъл да си спомняш?

— Изглежда, че откакто се върнах тук, в ума ми възкръсват някои неща.

— О?

— Помня как усетих мирис на нещо горящо. Помня как чух някой да ме вика, да ме търси. — Вперих поглед в стената, в хоросана между камъните. — Къде си, Ейдън?

Ейлийн мълчеше.

Когато хвърлих поглед обратно към нея, видях сълзи в очите й. И въпреки това нямаше да заплаче. Изпитваше парещ гняв, преживявайки отново онази ужасна нощ.

— Ейлийн… — прошепнах. — Имам нужда да ми съобщиш оплакванията на дома Морган. Кажи ми какво се случи в нощта, когато всичко се промени. — Взех перодръжката си, въртейки перото в пръстите си. — Имам нужда да узная как е умряла сестра ми.

— Баща ти никога ли не ти е разказвал, момче?

Споменаването на баща ми разчопли друга рана. Той беше мъртъв вече от близо осем години и въпреки това все още чувствах отсъствието му, сякаш в тялото ми имаше дупка.

— Каза ми, че майка ми е убита от Гилрой Ланън — започнах, с колеблив глас. — Разказа ми, че кралят отсякъл ръката й в битка, а после я завлякъл в тронната зала. Баща ми още бил на полето пред замъка и не могъл да стигне до нея, преди кралят да изнесе главата й, набучена на копие. И въпреки това… баща ми така и не можа да ми каже как е умряла Ашлинг. Навярно не е знаел подробностите. Навярно е знаел и би било убийствено за него да говори за това.

Ейлийн мълча в продължение на един миг, докато потапях перодръжката си в мастилото, в очакване.

— Всичките ни воини отидоха онази нощ — каза тя с дрезгав глас. — Бяха с баща ти и майка ти, сражавайки се на полето пред замъка. Шеймъс дори беше с родителите ти. Аз останах в Брай да се грижа за теб и сестра ти.

Не записвах. Още не. Седях и се взирах в листа, страхувайки се да я погледна, докато слушах, докато си представях спомена й.

— Нямахме кой знае какво предизвестие — продължи тя. — Доколкото знаех, превратът беше успешен и родителите ти и воините на Морган щяха да се приберат у дома победоносно. Седях в същата тази стая край огъня: държах те в ръцете си, а ти спеше. Точно тогава чух тропот на копита в двора. Лоис, една от жените воини на майка ти, се беше прибрала у дома. Беше сама, изтощена и кървяща до смърт, сякаш са й били нужни всичките й сили, за да успее да се върне, да ме предупреди. Посрещнах я във фоайето точно когато тя рухна. Скрий децата, прошепна ми тя. Скрий ги веднага. Умря на пода, оставяйки ме обзета от вцепеняваща паника. Сигурно се бяхме провалили: милорд и милейди сигурно бяха загинали и сега семейство Ланън щяха да дойдат за теб и Ашлинг.

Тъй като те държах в ръце, си помислих да скрия първо теб. Щеше да се наложи да скрия теб и сестра ти отделно, та в случай че намерят единия от вас, да не открият другия. И затова повиках един от другите слуги да донесе Ашлинг от леглото й. А после застанах там, докато кръвта на Лоис изтичаше в локва на пода, погледнах надолу към спящото ти лице и се запитах… къде можех да те скрия? Къде можех да те укрия, където семейство Ланън никога нямаше да погледнат?

Тя направи пауза. Сърцето ми блъскаше като юмрук в гърдите: все още не бях написал и дума, но мастилото капеше върху листа.

— Точно тогава ме пресрещна Сорша — прошепна Ейлийн. — Сорша беше лечителка. Сигурно беше чула думите на Лоис, защото донесе вързоп билки и свещ. Дай му да вдиша това, каза, като запали билките. Ще го задържи заспал засега. Така че те упоихме и аз те занесох на единственото място, за което можах да се сетя. Конюшните, купчината с тор. Там те положих: покрих те с мръсотия и те скрих, знаейки, че няма да те потърсят на такова място.

Вонята… мирисът на отпадъци… сега разбрах. Припряно покрих лицето си с ръце: исках да я заглуша, ужасявайки се да чуя останалото.

— Когато се втурнах обратно във вътрешния двор, Ланън вече бяха пристигнали — каза Ейлийн. — Сигурно са дошли първо при нас, преди да отидат при Маккуин и Кавана. Там бяха Гилрой, седнал на коня си с короната върху жалката си глава, и всичките му хора около него, с кръв по лицата, с факли в ръцете, със стомана на гърба. А Деклан бе до баща си. Той беше още момче, само на единайсет години, и беше идвал в замъка Брай безброй пъти преди. Беше сгоден за сестра ти и затова си помислих, че сигурно, със сигурност, ще има милост.

Но Гилрой погледна Деклан и каза: Намери ги. И всичко, което можех да сторя, беше да стоя там на калдъръма и да гледам как Деклан се смъкна от коня си и влезе в замъка с група мъже, за да търси теб и сестра ти. Стоях там, с погледа на краля, вперен в мен. Не можех да помръдна: всичко, което можех да направя, бе да се моля да са скрили Ашлинг така добре, както теб. А после започнаха да се надигат писъците и виковете. Но въпреки това… не можех да помръдна.

Гласът й трепереше толкова силно, че едва я чувах. Тя остави чая си, а аз пуснах перодръжката и отидох да коленича пред нея, да взема ръцете й в своите.

— Не си длъжна да ми казваш — прошепнах: думите бяха като тръни в гърлото ми.

Бузите на Ейлийн бяха мокри от сълзи и тя леко докосна косата ми — едва не заплаках от нежността на докосването, като знаех, че такива ръце ме бяха скрили, бяха ме опазили жив.

— Деклан намери сестра ти — промълви тя и затвори очи: пръстите й още почиваха в косата ми. — Гледах как я извлече във вътрешния двор. Тя хлипаше ужасена. Не можах да се спра. Хвърлих се към нея да я отскубна от Деклан. Някой от дома Ланън трябва да ме е ударил. Когато се опомних, бях на земята, замаяна, с кръв по лицето. Видях, че Гилрой беше слязъл от коня, а всички от дома Морган бяха извикани във вътрешния двор. Беше тъмно и въпреки това помня лицата на всички, докато стояхме безмълвни и ужасени и чакахме.

— Къде е Кейн? — изкрещя кралят. И именно тогава осъзнах… майка ти беше загинала по време на бунта, но баща ти бе оцелял. А Гилрой не знаеше къде е той.

Това ми даде надежда — съвсем тъничка нишка надежда — че може и да преживеем тази нощ. Докато кралят започна да пита за теб.

— Вече държа дъщерята на Кейн — подхвърли подигравателно Гилрой. — Сега ми доведете сина му и ще бъда милостив.

Никой от нас не му повярва дори за миг, на този крал на мрака.

— Къде криете сина му? — Той настояваше. Никой освен мен не знаеше къде си. А аз никога нямаше да му кажа: можеше да ме разкъса на парчета и въпреки това никога нямаше да му кажа къде съм те скрила. Така че той издърпа напред сестра ти, задържа я пред нас и каза, че ще счупи всяка от костите й, докато един от нас не разкрие къде сме те скрили, къде се крие Кейн.

Тя отвори очи и сега се наложи аз да затворя моите. Силите ме напуснаха: наклоних се напред, за да скрия лице в престилката й, сякаш бях момче, сякаш можех да се скрия отново.

— Да ги гледам как изтезават сестра ти беше най-трудният миг от живота ми — прошепна тя. — Мразех се за това, че я бях предала, че не я бях скрила навреме. Кралят накара Деклан да започне изтезанието. Закрещях му… Изкрещях, че не е нужно Деклан да го прави. Той беше само момче — мислех си постоянно. Как може едно момче да бъде толкова жестоко? И въпреки това той направи точно каквото заповяда баща му. Деклан Ланън взе дървен чук и започна да чупи костите на сестра ти, една по една, докато тя умря.

Не можех да се сдържам повече. Заплаках в престилката й: онези сълзи, които сигурно се бяха крили в мен през целия ми живот. Че сестра ми беше умряла, за да мога аз да живея. Де да бях умрял аз, помислих си. Де да бяха открили мен, а тя да бе оцеляла.

— Ейдън.

Ейлийн ме повика от тъмнината. Вдигнах глава: отворих очи и я погледнах.

— Ти беше единствената ми надежда — каза тя, бършейки сълзите от лицето ми. — Ти беше единствената причина, поради която оживявах ден след ден през изминалите години, единствената причина отчаянието да не ме убие. Защото знаех, че ще се върнеш. Баща ти трябваше да се промъкне тайно обратно в замъка, след като семейство Ланън си тръгнаха онази нощ: никога в живота си не съм виждала човек толкова съкрушен, колкото бе той до мига, щом те сложих в ръцете му и го накарах да ми се закълне, че ще избяга с теб. Не ме беше грижа къде ще отиде Кейн или какво ще направи: казах, че това дете се е изплъзнало през пръстите на Ланън и ще бъде човекът, който ще се върне и ще смаже тяхното царуване.

Поклатих глава, за да отрека, че това съм аз, но Ейлийн хвана лицето ми в ръцете си, за да ме задържи. В очите й вече нямаше сълзи. Не, сега имаше огън, горяща омраза, и почувствах как тя пламва и в собственото ми сърце.

— Ще запиша всичките ни оплаквания, за да ги представиш на процеса — каза тя. — След като бъдат прочетени, искам да погледнеш Деклан Ланън в очите и да прокълнеш него и неговия дом. Искам да бъдеш началото на края му, да отмъстиш за майка си и сестра си.

Не дадох клетва за това. Нима майка ми не бе от рода Ланън? Дали още имах далечни роднини сред тях? Липсваше ми смелост да попитам Ейлийн, да спомена писмото на Лили, което бях намерил. Но съгласието ми, готовността ми да направя каквото заръчваше сигурно са проличали в очите ми.

Все още стоях на колене на пода, когато отново го чух във воя на вятъра.

Къде си, Ейдън?

Този път отговорих на тъмнината.

Тук съм, Деклан. И идвам за теб.