Ребека Рос
Триумфът на кралицата (4)

Четири
Ловките се раждат за най-дългата нощ
Картие

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

Събудих се стреснато: вратът ми беше схванат, ръцете — вкочанени от студа. Бях се свлякъл до стената, а на пода се изливаше локва от утринна светлина и осветяваше праха по ботушите ми. На няколко ярда по-нататък беше вълненото ми одеяло, измачкано и празно. Примигнах, ориентирайки се постепенно.

Бях в спалнята на родителите си. И беше смразяващо студено.

Прокарвайки припряно ръце по лицето си, чух далечното блъскане по входните врати. Ехото на живота се носеше из замъка като ударите на сърце, спомнящо си в какъв ритъм трябва да бие.

С мъка се изправих на крака, питайки се дали Томас се беше измъкнал през нощта, премисляйки предложението да остане тук. На половината път надолу по разбитото стълбище чух гласа му.

— Да се видите с лорд Ейдън ли сте дошли?

Спрях. Там, в извивката на входните врати, стоеше Томас, балансирайки на един крак, и говореше с мъж, застанал на прага. Светлината беше твърде ярка, за да различа напълно посетителя, но в този миг не можех да дишам.

— Той спи. Ще трябва да се върнете по-късно — заяви Томас и понечи да затвори вратите: от това нямаше да има особена полза така, както висяха от пантите.

— Тук съм, Томас — казах с почти неузнаваем глас. Слязох по останалите стълби, внимавайки по разбитите камъни.

Томас неохотно отстъпи и разтвори вратите по-широко, така че се блъснаха с трясък в стената.

На слънцето стоеше един по-възрастен мъж, със сплетена на плитка коса, дълбоко набраздено лице и парцаливи дрехи. В мига щом срещна погледа ми, в очите му блесна удивление.

— Шеймъс Морган — казах. Знаех кой е. Някога, в детството ми, ме беше държал: веднъж беше коленичил пред мен, докато ми се заклеваше във вярност. Баща ми беше ми разказвал безброй пъти за него — този мъж, който беше най-довереният му тан.

— Милорд Ейдън — той коленичи пред мен сред плевелите.

— Не, не — улових ръцете на Шеймъс и го изправих обратно на крака. Прегърнах го, пренебрегвайки официалностите. Почувствах как сълзите разтърсват тялото му, докато се вкопчваше в мен.

— Добре дошъл у дома, Шеймъс — казах с усмивка.

Шеймъс се овладя и се облегна назад, с пръсти върху ръцете ми, докато се взираше в мен, с леко зяпнала уста, сякаш все още не можеше да повярва, че стоя пред него.

— Не мога… не мога да повярвам — изрече хрипливо той и ме стисна по-здраво.

— Би ли искал да влезеш? Боя се, че нямам нищо за ядене или пиене, иначе щях да ти предложа нещо за освежаване.

Преди Шеймъс да успее да отговори, откъм вътрешния двор се разнесе вик. Хвърлих поглед нагоре и видях слаба жена, също по-възрастна, с къдрава сребриста коса, която се стелеше по раменете й като облак, застанала до каруца, която преливаше от припаси. Притискаше едното крайче на ушитата си от кръпки престилка към устата, сякаш също се опитваше да сподави ридание при вида ми.

— Милорд — каза Шеймъс, като се раздвижи и застана до мен, за да подаде ръка на жената. — Това е съпругата ми, Ейлийн.

— Богове небесни, вижте се само! Колко сте пораснали! — възкликна бурно Ейлийн, като попиваше очи с престилката си. Протегна ръце към мен и аз прекосих разстоянието, за да я прегърна. На ръст тя стигаше едва до рамото ми и въпреки това улови ръцете ми и ме разтърси леко, а аз успях само да се засмея.

Ейлийн ме побутна назад, за да се вгледа в лицето ми, запаметявайки го.

— А, да — каза и подсмръкна. — Имате телосложението на Кейн. Но погледни, Шеймъс! Той има цвета на косата и кожата на Лили. Очите на Лили!

— Да, любов моя. Той е техен син — отвърна Шеймъс и Ейлийн го перна.

— Да, знам. И е най-красивото момче, което съм виждала.

Почувствах как лицето ми се стопля от смущение заради цялото това суетене. Бях благодарен на Шеймъс, който ме спаси, като насочи разговора към по-практични въпроси.

— Вие ли пристигате пръв, милорд?

Кимнах и схващането във врата ми напомни за себе си.

— Да. Изпратих призив до хората си да се върнат веднага щом могат. Но се боя, че замъкът е в много по-лошо състояние, отколкото очаквах. Нямам храна. Нито одеяла. Нито вода. Нямам какво да дам.

— Не сме очаквали да имате — каза Ейлийн, като посочи каруцата. — Това е подарък от лорд Бърк. Бяхме накарани да му служим по време на мрачните години. За щастие, той беше добър към нас, към вашите хора.

Тръгнах към каруцата, за да скрия обърканите си чувства. Имаше вързопи с одеяла и прежда, катове нови дрехи, чугунени котлета за готвене, бурета ейл и сайдер, пити сирене, крини с ябълки, късове сушено месо. Имаше също и няколко кофи за вадене на вода от кладенеца и хартия и мастило за писма.

— В такъв случай съм много задължен на лорд Бърк — казах.

— Не, милорд — проговори Шеймъс и положи длан на рамото ми. — Това е началото на изплащането на дълга на лорд Бърк, задето не проговори, когато трябваше.

Взрях се в Шеймъс, без да знам какво да кажа.

— Хайде! Да внесем продуктите вътре и можем да започнем да разтребваме мястото — заяви Ейлийн, изглежда, доловила колко скръбни са мислите ми.

Тримата започнахме да внасяме буретата и кошниците в кухните и именно тогава осъзнах, че Томас е изчезнал отново. Точно щях да го повикам, когато на входните врати се почука отново.

— Лорд Ейдън! — Тъмнокос млад мъж с луничаво лице, с ръце, дебели почти колкото талията ми, ме поздрави с широка усмивка. — Аз съм Дери, Вашият каменоделец.

И така продължи цялата сутрин.

С усилването на светлината се върнаха още от моите хора, носейки каквито подаръци бяха успели да отделят. Пристигнаха още двама от моите танове и съпругите им, последвани от мелничарите, свещарите, тъкачите, лечителите, градинарите, пивоварите, готвачите, зидарите, бъчварите, йомените… Връщаха се при мен, като се смееха и плачеха. Някои не бях виждал никога преди: други познах на мига като въоръжените мъже и жени, събрали се да се сражават заедно с мен преди броени дни на полето пред замъка. Само че сега водеха семействата си, децата си, бабите и дядовците си, добитъка си. И умът ми преливаше от имената им, а ръцете ми се схванаха от пренасяне на толкова много вързопи с провизии до складовете.

Към късния следобед жените се бяха заели да чистят и оправят имението, а мъжете бяха започнали да разчистват бурените и увивните растения от вътрешните дворове, да измитат счупените стъкла и нацепените на трески мебели от стаите.

Изнасях останките от един стол, когато видях Дери да стои с гръб към мен във вътрешния двор, загледан гневно в камъка с името на Деклан, издълбано в него. Преди да успея да измисля какво да кажа, зидарят взе железен клин и злобно изтръгна камъка. Като го държеше с лицевата страна надолу, така че името да не се вижда, подсвирна да повика едно от момчетата и сложи камъка в ръцете му.

— Изкарай това до тресавището, точно от другата страна на гората — каза Дери. — Не го преобръщай, чуваш ли? Предай го на тресавището точно така, с лицето надолу.

Момчето кимна и хукна с озадачена намръщена гримаса, неумело държейки камъка в ръце.

Насилих се да продължа да вървя, преди Дери да забележи присъствието ми, и отнесох разбития стол до ямата за палене на огън. И въпреки това почувствах как ме обзема мрачност, дори докато стоях в ярката дневна светлина на ливадите.

Спрях пред ямата със замъка зад гърба ми и планина от стари изпочупени мебели пред мен, в очакване на пламък. Но във вятъра се разнесе шепот, студен и остър, от планините. И мрачните думи се издигнаха като съскане в шумоленето на тревата, като проклятие в подобния на стенание шум на дъбовете.

Къде си, Ейдън?

Затворих очи, съсредоточих се върху онова, което бе истина, онова, което беше реално… ритъма на пулса ми, солидността на земята под мен, далечния звук от гласовете на хората ми.

Гласът се разнесе отново, млад и въпреки това жесток, придружен от вонята на нещо горящо, силния мирис на отпадъци.

Къде си, Ейдън?

— Лорд Ейдън?

Отворих очи и се обърнах, облекчен да видя Шеймъс, който носеше парчета от едно столче. Помогнах му да метне останките в ямата, а после мълчаливо тръгнахме заедно обратно към вътрешния двор, където Дери вече беше закърпил дупката, останала от камъка на Деклан, с нов камък, без име върху него.

— Ейлийн те търсеше — каза накрая Шеймъс и ме въведе обратно във фоайето.

Внезапно забелязах колко е тихо и празно и последвах тана в залата.

Всички вече се бяха събрали и ме чакаха да пристигна.

Пристъпих в залата и спрях, рязко изправен, изненадан от преобразяването й.

В огнището гореше огън, а сгъваемите маси бяха наредени и по тях бяха поставени разнородни калаени и дървени съдове за хранене. От ливадите бяха набрани диви корогански цветя, сплетени в синя гирлянда за масите. Свещи хвърляха светлина над блюдата с храна — повечето от нея се състоеше от хляб, сирене и мариновани зеленчуци, но някой беше намерил време да опече две агнета, — а подовете под мен блестяха като излъскани до блясък монети. Но това, което истински привлече погледа ми, беше знамето, което сега висеше над полицата на камината.

Гербът на Морган. Знамето беше синьо като лятно небе, с пришит в центъра сив кон.

Застанах сред хората си в залата, взрян в символа, който бях роден да нося, символа, под който бяха погубени майка ми и сестра ми, символа, за чието пробуждане бях пролял кръвта си.

— Ловките се раждат за най-дългата нощ — поде Шеймъс: гласът му отекна из залата. Тези думи бяха свещени, девизът на нашия дом, и аз гледах как той се обърна към мен и сложи сребърна халба ейл в ръцете ми. — Защото те първи ще срещнат светлината.

Поех халбата: вкопчих се в тези думи, защото имах чувството, че падам надолу по дълъг тунел и не знаех кога ще стигна дъното.

— За ловките! — извика Дери и вдигна чашата си.

— За лорд Морган — добави Ейлийн и застана върху една от пейките, за да може да ме вижда през тълпата.

Те вдигнаха чаши към мен, а аз вдигнах моята към техните.

В името на външното благоприличие си придадох спокоен и радостен вид, пиейки за здравето на хората в тази зала. Но вътрешно треперех при мисълта какво бреме е това.

Чух отново шепота, надигащ се от сенките в ъгъла. Чух го над ликуването и глъчката, когато започна вечерята, докато ме отвеждаха към подиума.

Къде си, Ейдън?

Кой си ти? — изръмжах мислено в отговор към него: умът ми се напрегна, докато сядах в стола си.

Шепотът заглъхна сякаш никога не го е имало. Запитах се дали ми се причуват разни неща, дали започвам да губя разсъдъка си от изтощение.

Но после Ейлийн сложи в чинията ми прекрасен овнешки котлет и аз загледах как червените сокове започват да пускат капки като перли върху чинията. И разбрах.

Тези думи някога бяха изречени в този замък, преди двайсет и пет години. Беше ги изрекъл човекът, който беше обърнал този замък надолу с главата, опитвайки се да открие сестра ми, опитвайки се да открие мен.

Деклан Ланън.