Ребека Рос
Триумфът на кралицата (36)

Трийсет и шест
Най-добрите от твоя дом
Картие

Мистуд, територията на лорд Бърк

Празненството официално започна и всички се втурнаха лудешки към ямата за печене и масите с храна. Аз още бях сред хората от дома Бърк и вместо да се боря с течението, тръгнах с хората към ливадата. Първите звезди бяха пробили тъмнината и аз постоях за миг, загледан нагоре към тях, докато ме блъсна група момчета. Започнах да криволича около масите, провирайки се през групички хора, всички — опитващи се да напълнят чиниите си и да зърнат Изолда.

Потърсих с поглед Бриена: търсех да мярна с поглед бледолилавата й рокля, да зърна грациозните й движения сред веселието. Но тя не се виждаше. И колкото по-дълго търсех, толкова повече се тревожех.

Постепенно навлязох в средата на полето, с чувството че се нося срез море от непознати, докато видях Бриена да стои с Мерей: и двете държаха в ръце дълги панделки. Мерей първа почувства погледа ми и срещна очите ми над рамото на Бриена. Погледът й се стрелна обратно към приятелката й, но беше очевидно, че Мерей си измисля повод да се отдръпне. Посочи нещо и се стопи в тълпата, оставяйки Бриена да ме поздрави сама. Тръгнах напред, знаейки, че това може да е единственият шанс, който ще имам да говоря с нея.

Бриена стоеше мълчаливо. Но Мерей сигурно й бе казала, че идвам, защото Бриена сякаш не дишаше, когато почувства, че се приближавам. Нито се обърна да ме посрещне, както се надявах, че ще направи. Остана с гръб към мен и това само усили безпокойството ми, че ме избягва нарочно.

— Бриена.

Тя най-сетне се извъртя и застана лице в лице с мен: очите й блестяха на светлината на огъня. За миг не каза нищо. Погледът й докосна моя и после светкавично се отмести, разсеян от един участник в пиршеството наблизо. Но я видях как наклони лице, така че белегът й бе частично скрит от мен. Сякаш се тревожеше, че ще го видя.

Сърцето ме заболя и сега аз бях този, който не можеше да говори.

— Лорд Морган — каза тя, все още разсеяна.

Лорд Морган. Не Картие. Нито дори Ейдън.

Тя поставяше това разстояние между нас и аз се опитах да не се олюлея от изненада.

— Видя ли коронацията на Изолда? — добави бързо тя и осъзнах, че е също толкова нервна, колкото и аз. — Търсих те.

— Бях там. Видях те как диктуваш обетите. — Зачаках отново да ме погледне. Бавно, тя вдигна очи към моите. Сребърната брошка до сърцето й улови светлината. Усмихнах й се, неспособен да скрия гордостта си, благоговението си. — Съветничка на кралицата.

Усмивка стопли лицето й. Красотата й бе почти непоносима за мен.

— А, да. Имах намерение да ти пиша и да ти съобщя за това, но… тук бяхме доста заети.

— Мога да си представя. Макар да вярвам, че успяваш да се насладиш на времето си в Лионес?

Говорихме за изминалите няколко дни и седмици. Бриена ми разказа за екзекуциите, за помилването на Юън и Кийла, планирането. А аз й разказах накратко за завръщането на Лили. От последната ми среща с Бриена насам се бяха случили толкова много неща, та в някои отношения ми се струваше, че сме били разделени с години. Но колкото повече разговаряхме, толкова повече се отпускаше тя, толкова повече се усмихваше.

— И какво е това? — попитах, посочвайки панделката, която тя продължаваше да държи в ръце.

— Търсех си партньор. — Тя отмести поглед от мен, в тълпата, сякаш се канеше да избере случаен непознат, който да се присъедини към нея.

— Партньор за какво?

— Игра, която няма никак да ти хареса, Картие. — Погледът й отново срещна моя, но само за да ме изгледа иронично, с онова изражение, което казваше, че ме познава добре.

— Да открием ли в такъв случай? — предизвиках я.

— Много добре. — Бриена тръгна и аз я последвах, сякаш вече бях вързан за нея. Тя ми хвърли поглед през рамо и каза: — Но те предупредих.

Доведе ме до поляната за игра. И видях с ужас, че това беше една от онези игри с надбягване, в които двама души бяха вързани един за друг за глезените, заставени да тичат около бурета от ейл и накарани да изглеждат като пълни глупаци.

Бриена бе имала право. Вътрешно се възпротивих при тази представа, но не се отдръпнах. Не се отделих от нея. Дори когато тя изви вежда към мен, в очакване да протестирам.

Появи се Мерей, поруменяла и усмихната: венецът й от цветя започваше да се смъква от косата й.

— Побързайте, вие двамата! — подтикна ни тя, преди да притича през ливадата, където Люк нетърпеливо й даваше знаци.

Взех панделката и коленичих. Бриена повдигна края на роклята си, за да мога да омотая панделката около глезените ни. Завързах я на възел, толкова свирепо стегнат, че нищо не можеше да го развърже. А когато се изправих, тя ми се усмихна, сякаш знаеше какво си мисля. Обви ръка около мен и тромаво тръгнахме заедно към стартовата линия.

Застанахме с Люк и Мерей, Ориана и Нийв, Юън и Кийла: всички те изглеждаха развълнувани при перспективата за надбягване на три крака. Загледах се недоволно в буретата, около които трябваше да тичаме, и Бриена прошепна: „Какво ще ми дадеш, ако спечелим?“.

Очите ми се изместиха към нейните. И въпреки това нямах време да й отговоря. Надбягването започна и ние тръгнахме последни, но двамата с Бриена бяхме еднакво бързи. Настигнахме Юън и Кийла, преследвайки Люк и Мерей. Нийв и Ориана бяха начело, което не бе изненадващо. Но някакъв глупак беше поставил третото буре на склон и кракът ми хлътна в изровена дупка. Изгубих равновесие, повличайки Бриена със себе си. Представлявахме оплетено кълбо от крайници, от синьо и бледолилаво, докато се търкаляхме надолу по хълма и падахме в сенките.

Чух как нещо се раздробява под коленете ми. Зарових ръце в пръстта, за да спра падането ни, с Бриена под мен и се помъчих да си поема дъх, да различа лицето й в светлината на звездите.

— Бриена!

Тя трепереше. Мислех си, че е наранена, докато осъзнах, че се смее. И се отпуснах, опрян на нея, чувствайки как смехът й се разнася от гърдите й към моите, докато очите ми се насълзиха, и не помнех кога за последен път съм бил толкова щастлив.

— Май ти скъсах роклята.

— Всичко ще е наред — въздъхна тя, срещайки погледа ми.

За миг не помръднахме, но чувствах как диша до мен. А после тя отново извърна лице, за да скрие белега си в сенките.

Внимателно улових брадичката й, за да обърна очите й отново към моите.

— Бриена, прекрасна си.

И ми се прииска да й се поклоня. Исках да я опозная, да я изследвам. Исках да бъда обичан от нея. Исках да я чуя как изрича името ми в тъмното.

Но чаках. Чаках да повдигне глава, да ме докосне. Тя прокара пръсти по лицето ми и бавно ги заплете в косата ми.

Целунах я и устните й бяха студени и сладки под моите. Тя ме притисна до себе си и някъде в далечината чух музиката и смеха от празненството. Почувствах как земята трепери от танците и усетих мириса на огъня и уханието на дивите цветя и въпреки това там бяхме само тя и аз, лежащи в тревата, позлатени от звездна светлина.

После се разнесе внезапен тътен.

Дръпнах се назад да я погледна и видях, че се мъчи да не се засмее отново. И може би щях да съм оскърбен, ако не бях осъзнал, че стомахът й ръмжи от глад.

— Толкова съжалявам — прошепна тя. — Но не съм яла от зазоряване.

Само се усмихнах и станах, помагайки й да се изправи. Бриена изтупа няколко стръкчета трева от роклята си, и видях, че наистина съм скъсал полите й. Развързах панделката ни и навлязохме обратно в светлината на огъня, където бе започнала нова поредица надбягвания.

Нашите приятели ни чакаха край масата с ейл: Ориана и Нийв бяха спечелили и Юън бъбреше неспирно за това, докато го вдигнах на гръб и заедно се отправихме с криволичене към масите с храна да напълним чиниите си.

— Трябва да намеря Лили — казах на Бриена, след като минахме през редицата.

— Тя е с Журден — отвърна Бриена. И ме поведе към дълга маса, където открих, че майка ми седи до Журден. А до нея беше тан Томас. А от другата страна на Томас беше Шон.

Очите ми обходиха масата, хората, събрани тук. Хора от домовете Маккуин, Ланън. Морган. Аленах. Валенианци. Дори няколко души от дома Дермот. Някогашни врагове сега се хранеха заедно и вдигаха наздравици.

Седнах срещу майка си, споделяйки усмивка с нея, заслушан в разговорите и смеха около масата. И си помислих: Ето за това копнеех. Ето какво носи кралицата на нашата земя, на нашите хора.

Бриена беше до мен, погълната от разговор с Ориана и Мерей, когато Юън я подръпна за ръкава. И не можех да му се скарам, не и във вечер като тази. Гледах с периферното си зрение как попита:

— Мистрес Бриена? Ще танцувате ли с мен?

Бриена вече беше станала, преди да успея да си поема дъх, и забърза с Юън към поляната за танци. А после половината хора около масата ги последваха, неспособни да устоят на примамливия като песен на сирена призив на флейтите и барабаните. Завъртях се на пейката, за да мога да гледам, и сред размазаното петно от цветове и движение очите ми нито за миг не се откъсваха от нея.

— Сестра ми е прекрасна, нали? — каза Нийв, като сядаше до мен.

— Наистина.

С Нийв продължихме да гледаме в дружелюбно мълчание. А после тя прошепна:

— Един съвет, лорд Ейдън.

Хвърлих поглед към нея, заинтригуван.

Нийв се изправи, но ме погледна в очите, преди да се присъедини към танцуващите: очите й светеха развеселено:

— Добре ще направите да помните, че сестра ми е от дома Маккуин.

И не проумях думите й, не и докато не отмина полунощ, когато вече бях в покоите си в замъка. Приготвях се за лягане, когато я намерих в джоба си. Измъкнах я бавно — панделката, която бе обвързвала Бриена и мен.

И именно тогава разбрах.

Помислих си за дома Морган. Помислих си за най-добрите от моя дом.

Помислих си за Бриена, единствената дъщеря на лорд.

Тя беше Маккуин. И имаше само един начин да докажа, че съм достоен за нея.