Ребека Рос
Триумфът на кралицата (35)

Трийсет и пет
Кралицата се въздига
Бриена

Мистуд, територията на лорд Бърк

Светлината започваше да гасне, сенките започваха да се смекчават и разбрах, че кралицата скоро ще пристигне. Възхищавах се на гората около нас, тези стари дървета, където се бе провеждала коронацията на кралицата преди столетия. От клоните висяха фенери и от тях над раменете ни падаха струйки топла светлина. Въздухът имаше хладно и сладко ухание. Гирлянди от цветя бяха вплетени от дърво на дърво като паяжина.

Продължавах да я чакам, застанала под големия дъб, с магистрата до мен.

Той щеше да коронова кралицата. А аз щях да я удостоя с камъка.

Затворих очи за момент, успокоявайки ума си. В много отношения това ми напомняше за лятното слънцестоене преди пет месеца, нощта, в която щях да стана адепт и да се сдобия с покровител. И как вечерта се беше объркала: нищо не беше минало по план.

И въпреки това онази нощ бе породила тази, защото ако не се бях провалила, нямаше да стоя тук.

Отворих очи: погледът ми се насочи право към мястото, където се бяха събрали моите хора. Нийв, Шон, Кийла, Юън, Ориана, Мерей и Люк. Разговаряха, смееха се, наслаждаваха се на този момент. И сърцето ми се изпълни с вълнение при вида им: аз им принадлежах и те — на мен. И въпреки това къде беше баща ми? Къде беше Картие? Не можех да отрека, че нямам търпение да го видя. Той да ме види.

Едва си бях помислила това, когато видях Журден да се провира през тълпата, с жена до себе си. Разбрах, че е тя. Беше Лили Морган. Защото Картие беше нейно абсолютно копие, с тази изящна фигура, тънка като пшеничено стъбло, и лененоруса коса и очи, толкова сини, че сякаш горяха.

И въпреки това нямах време да се чудя за нея, защото флейтите засвириха и Изолда и Брейдън най-сетне пристигнаха, сякаш магията ги беше довела. Изолда никога не беше изглеждала толкова прекрасна, така лъчезарна. Не можех да откъсна очи от нея, докато тя и баща й отиваха да застанат пред мен и магистрата.

— Изолда, дъщеря на Брейдън и Ейлса Кавана, заставаш пред нас, за да се възкачиш на трона на Мевана — каза магистратът и макар че гласът му беше старчески и пресипнал, се понесе през гората. — Приемаш ли тази титла?

— Да, сир — отвърна Изолда, спокойно, непоколебимо.

— При получаването на тази корона — започнах да рецитирам древните обети, — приемаш, че животът ти вече не ти принадлежи, а че си обвързана с тази земя, с нейния народ, че единствената ти отговорност е да ги закриляш и да им служиш, да ги уважаваш и почиташ, и преди всичко друго да гарантираш, че магията, която създаваш, е предназначена за добро, а не за зло. Можеш ли да приемеш този обет?

— Да, лейди.

— Лордовете и дамите от домовете и мъжете и жените на Мевана се събират тук тази вечер, за да станат свидетели на обета ти — продължи магистратът. — В замяна, ние се заклеваме да ти служим, да те почитаме, да не прегъваме коляно пред никой друг, освен пред теб, и да вярваме, че решенията, които вземаш, са за доброто на страната. Кълнем се да защитаваме живота ти с цената на нашите и да пазим живота на бъдещите ти синове и дъщери.

Магистратът направи пауза, без да може да скрие усмивката си:

— Ела, дъще, и коленичи пред нас.

Изолда пусна баща си и коленичи в пръстта сред корените.

Първо идваше камъкът.

Внимавах, когато хванах медальона за верижката, за да вдигна Камъка на здрача, та да могат да го видят всички. А после го нахлузих през главата на кралицата и чух шумоленето му, когато се отпусна на шията й, видях как Камъкът на здрача легна над сърцето на Изолда. Не я изгори, защото тя сдържаше огъня вътре в кръвта си. Вместо това камъкът заблестя за нея, оживявайки с цветовете на дъгата. Видях светлината му върху ръцете си, как танцуваха, алени, тюркоазени и кехлибарени, по кокалчетата ми, хвърляйки отблясъци по роклята ми, и се удивих на него, на нея, кралицата на Севера, моята приятелка.

Следваше короната на Изолда.

Магистратът я вдигна, за да позволи на светлината на свещите да целуне диамантите. А след това я положи внимателно върху главата на Изолда: среброто блещукаше като звезди сред тъмнокестенявите й къдрици.

Накрая беше ред на наметалото.

Капитанът на стражата на Изолда изнесе напред кралската мантия, преметната през ръката му — червено и златисто кадифе, украсено с черни нишки, перли и слънчеви камъни. Воинът обгърна с него раменете й и усетих уханието в него — на карамфил, кардамон и ванилия, пикантно и въпреки това сладко. Върху наметалото имаше красиво изображение на дракона, за да го носи кралицата в двора.

— Изправи се, кралица Изолда, от дома Кавана — казах и обърнах ръце нагоре, с дланите към небето.

Изолда стана, сякаш се надигаше от сенките, сякаш се надигаше от мъглата.

Флейтите и барабаните засвириха весела мелодия и Брейдън Кавана отстъпи назад, знаейки, че Изолда вече не е негова: а наша.

Изолда погледна право към мен. Усмивка освети лицето й: собственото ми лице бе огледално отражение на нейното. Когато се обърна, ние я приветствахме с възгласи, надигайки гласове заедно с вдигнатите си ръце: момчетата и момичетата хвърляха цветя на пътя й. Шестте момичета от рода Кавана, които съпровождаха Изолда — момичетата, които Картие бе открил в магазина на касапина — се събраха около нея, облечени в червено и черно — цветовете на своя дом. И ме изпълни радост, когато ги видях да се усмихват широко, когато видях цветята в косите им и обичта, която изпитваха към кралицата. Изолда ги бе приела за свои сестри: за тях винаги щеше да има място в замъка й, до нея. И очаквах с нетърпение да видя как магията на момичетата започва да се пробужда.

Постоях сред корените на дъба още миг, оставяйки се на вълнението, на великолепието на момента. Журден дойде да застане при мен, отпуснал ръце на раменете ми, докато Изолда се провираше през дърветата: дългата й мантия се влачеше по земята зад нея.

— Никога не съм мислил, че ще видя този ден — промърмори баща ми и долових вълнението в гласа му.

Помислих си, че говори само за Изолда, така че той ме изненада, когато ме целуна леко по косата и каза:

— Гордея се с теб, Бриена.

Положих ръка върху неговата, мислейки си за онзи момент, когато се срещнахме за пръв път, когато изпитвах подозрение към него, когато той бе заинтригуван от наследените ми спомени, когато двамата решихме да се доверим един на друг и да планираме завръщането на кралицата. Никога не бих си представила, че именно аз ще взема участие в коронацията й, че ще й продиктувам древните обети, че ще бъда дясната й ръка. Бях изпълнена с благоговение и възторг.

— Има една стара моя приятелка, която бих искал да срещнеш — прошепна Журден, като стисна раменете ми.

Обърнах се и видях как Лили пристъпи напред. Тя ми се усмихна и си помислих, че ще се разплача, когато най-сетне се срещах лице в лице с нея.

Не знаех какво да кажа, а после осъзнах… че нямаше думи за това. И затова я прегърнах: оставих я да ме прегърне и за пръв път в живота си разбрах какво е чувството да бъда прегръщана от майка.

Тя леко се дръпна назад да положи ръка върху белега ми, сякаш знаеше, че моята болка бе допринесла за нейната радост. Всяка от нас бе отражение на другата: заплаках и се засмях едновременно. А когато сълзите ми се отрониха, тя ги избърса нежно.

Не знам колко време стояхме там, но внезапно осъзнах, че светлината гасне. Журден все още беше до нас, но всички други вече бяха излезли от гората и се бяха отправили към ливадата и чух биенето на барабаните в далечината.

— Елате, скъпи мои. Празненството ни очаква — каза Журден, протегнал ръце да ни поведе.

Оставих пръстите си да се отпуснат върху лакътя му, а Лили го хвана под другата ръка. Тръгнахме заедно — баща ми, майката на Картие и аз, — но преди да стигнем до ливадите, погледнах към Журден и казах:

— Всичко това ми се струва като сън, татко.

Той само ми се усмихна и прошепна в отговор:

— Тогава нека никога да не се събуждаме.