Ребека Рос
Триумфът на кралицата (33)

Трийсет и три
Драконът и соколът
Бриена

Кралският замък в Лионес, територията на лорд Бърк

Ноември 1566

— Говори ли с Ейдън?

Въпросът на Изолда ме накара да вдигна очи към нейните. Седяхме в нейния соларий в замъка с всички стари архиви и планирахме коронацията й за следващата седмица. И не ми се искаше да й казвам колко смутена и разсеяна съм, защото всички бяхме изтощени. Но не можех да отрека, че съм завладяна от мисли за Картие и майка му, мисли за Кийла и Юън, мисли за оздравяването си.

Вече не носех превръзката си. Избрах да я сваля официално предишния ден, на екзекуциите на семейство Ланън. Бях гледала с открито лице как Гилрой и Уна коленичат и изгубват главите си на ешафода. Бях почувствала слънчевата светлина и вятъра и погледите на стотици хора, проследяващи белега ми. Но това не ме беше спряло да застана пред жителите на Лионес, да се застъпя за помилването на Юън и Кийла.

Това беше лицето ми сега. То свидетелстваше за мен повече от думите, за това, което бях преживяла. И изпитах облекчение, когато хората го видяха сега — видяха мен, — както го бяха видели братята ми, сестра ми, баща ми, всички благородници на кралството. Всички освен Картие, защото той не бе дошъл на екзекуциите.

Не го бях виждала от деня, в който му казах за майка му, преди почти две седмици. И не можех да го отрека, въпреки смелостта, която намерих в онзи ден. Той не беше видял белега ми.

— Само чрез писма — отвърнах. — Казва, че майка му се справя добре.

— Щастлива съм да чуя това — каза Изолда и се умълча. Беше се срещнала с Лили Морган. Кралицата беше изчакала Картие да се върне от подземията онази вечер. Изолда бе една от първите, които заговориха на Лили, които я прегърнаха.

Исках да попитам още за Лили, но думите бяха твърде тежки, за да се надигнат. И макар да ми се струваше, че Изолда може да чете мислите ми — знаеше, че се тревожа за новата си среща с Картие, — предпочетох да насоча вниманието си обратно към коронацията.

Изолда искаше коронацията й да бъде като на кралиците преди нея — празненство, преплетено с традицията, — и въпреки това искаше в нея да се вижда и проблясващият напредък. Мевана излизаше от много мрачен период и затова се опитах да запиша всички желания на Изолда, питайки се как ще изпълня всички тези нейни поръчения в рамките само на седем дни.

— Какво друго ни трябва? — попитах и вдигнах отново перодръжката.

— Трябва да има музика, разбира се — каза Изолда. — Много танци и изобилна храна.

— Смятам, че всеки трябва да донесе храна, която да сподели — казах, преглеждайки старинните документи, които като по чудо бяха оцелели през царуването на Гилрой. — А, да. Тук пише, че всеки дом носи най-хубавото си ястие.

— Тогава това трябва да бъде включено в поканата — каза кралицата.

Покани. Правилно, помислих си, ровейки из архивите да видя дали мога да намеря стар образец на някоя.

— Искам поканите да бъдат красиви — каза Изолда почти замечтано. — Трябва да бъдат изрисувани и написани от калиграф, с червено и златисто мастило.

В името на светците небесни, помислих си. Как щях да изпълня всичко това? Имаше ли изобщо калиграф в Мевана? Дали Гилрой беше допускал такава красота?

— Много добре, лейди. Ще видя какво мога да направя — отвърнах. — Всички домове ли искате да поканите?

Изолда ме погледна косо:

— Имаш предвид дали искам да поканя семействата Халоран и Ланън? Да. Те са част от това кралство, независимо какво са направили благородниците от техните домове.

Приключих с допълването на огромния си списък от неща за вършене и когато Изолда се умълча, вдигнах поглед и видях, че беше поставила пред мен малка кутия.

— Какво е това? — попитах, нащрек с изненадите. Беше малка дървена кутия, красиво резбована. Внимателно я отворих и открих вътре сребърна брошка, сгушена върху червено кадифе. Беше изработена така, че изобразяваше дракон и сокол, единият — с лице на запад, другият — обърнат на изток, с докосващи се криле. Отначало не осъзнах какво означава, докато не срещнах погледа на Изолда и видях, че ми се усмихва.

— Искам да се знае, че се издигам заедно със съветник — каза тя. — И това си ти, Бриена, ако пожелаеш.

Нямах думи. Всичко, което можех да направя, бе да прокарам палец по красивата брошка. Драконът беше тя, кралицата от дома Кавана. Но соколът бях аз, дъщерята на Маккуин.

— Е, приятелко — прошепна Изолда. — Какво ще кажеш?

Забодох брошката върху ризата си, точно над сърцето.

— Казвам: нека се издигнем.

Изолда се усмихна и се изненадах, защото всъщност изглеждаше облекчена.

— Хубаво. Знам, че те натоварих достатъчно за един ден. Но в стаята ти те чака изненада.

— Ах, Изолда. Не харесвам изненадите.

— Тази ще ти хареса — каза тя, като взе списъка от ръцете ми и ме поведе към вратата си. — И повече никаква работа за днес.

Погледнах я въпросително, но я оставих да ме изведе от солария.

Покоите ми не бяха далече от нейните и аз бавно тръгнах към тях, питайки се с какво може да ме изненада. Отворих вратата си почти свенливо, обхождайки с поглед приемната си.

— Бриена! — Мерей връхлетя върху мен, преди да успея дори да мигна. Обви ръце около мен и ме стисна толкова силно, че нададох изблик на смях, мъчейки се да ни задържа прави.

— Как тя те вмъкна покрай мен? — извиках и се дръпнах назад, за да мога да погледна лицето на Мерей: ръцете ми се оплетоха в пурпурното й наметало на адепт.

— Кралицата владее магия, нали? — каза Мерей, с очи, блестящи от сълзи. — Ах, Бри, толкова ми липсваше! И ще ме накараш да се разплача.

— Не плачи — побързах да кажа, но собственото ми гърло се беше присвило, щом я видях. Тя ме попиваше с поглед такава, каквато бях сега — белязана, с орязана коса, и въпреки това никога не се бях чувствала по-силна, отколкото в този момент. — Знам. Изглеждала съм и по-добре.

— Изглеждаш прекрасна, Бриена. — Тя ме прегърна отново и за момент просто се държахме една друга, докато къдриците й влязоха в устата ми, а аз я настъпих по пръстите на краката. — Но аз не съм единствената изненада за теб.

— Мер — казах, наполовина умолително, наполовина предупредително, когато тя весело се приближи до вратата на спалнята ми. — Знаеш, че мразя да ме изненадват.

— И точно затова всички решихме да те изненадаме — каза Мерей ухилено. Спря за миг с ръка на вратата, като нарочно проточваше този момент. — Готова ли си?

Дори не ме изчака да кажа да или не. Отвори вратата и навън се втурна Ориана. Радостен вик се изтръгна от мен, докато я прегръщах, а после и трите застанахме в кръг, обгръщайки се взаимно с ръце, допрели чела: сестри, събрали се отново. Бях прекарала седем години от живота си с тях в Магналия Хаус. Мерей бе овладявала влечението към музиката, Ориана — влечението към изобразителното изкуство, а аз бях овладявала познанието. И виждайки ги сега… наистина заплаках. Прегръщах ги и плачех, осъзнавайки колко много са ми липсвали. А после сълзите ни се преобразиха в смях и Ориана ни придърпа до огнището ми, където ни чакаше бутилка валенианско вино с три сребърни бокала.

— И двете трябва да ми разкажете защо сте тук — помолих, докато Ориана наливаше по една чаша на всяка от нас. — И колко време имам с вас.

— Дойдохме да честваме въздигането на кралицата — отвърна Мерей.

— И — добави Ориана, като хвърли поглед към Мерей, — някой каза, че трябва да намериш музикант и калиграф за коронацията. Тук сме да ти помогнем, Бриена. Знам, че сме валенианки, но искаме да споделим този миг с теб и Мевана.

Не можах да скрия радостта си. Тя се излъчваше от мен, докато вдигахме тост за кралицата, докато вдигахме наздравица за близостта си като сестри и за нашето влечение. А после седяхме пред огъня ми и говорихме с часове: времето сякаш нямаше власт над нас. Ориана ми разказа за Дома на познанието, в който преподаваше сега, колко ужасни и прекрасни са ученичките й, а Мерей ми разказа за своята трупа музиканти къде са свирили напоследък, и за всички красиви градове, които беше видяла.

Лично кралицата донесе вечерята в покоите ми и четирите седяхме и говорихме за Валения и най-милите си спомени и вълнуващите дни, които предстояха. Не можех да искам по-прелестна вечер — да споделям вечеря с онези, които обичах най-много, приятелките от момичешките ми години и кралицата на бъдещето ми.

Изолда улови погледа ми през масата. Дискретно вдигна бокала си към мен. И разбрах, че се бе свързала с Мерей и Ориана заради мен, не заради коронацията. Беше довела тук моите сестри адепти, защото знаеше, че имам нужда да ги видя, че ще ободрят сърцето ми.

Помислих си за дните, които ни предстояха, дни, които можехме да оформим с ръцете, умовете и думите си, дни, които, без съмнение, щяха да са несигурни и трудни и все пак прекрасни едновременно с това.

Изолда пи за мое здраве, и аз — за нейно: светлината на огъня проблясваше между нас — дракона и сокола.