Ребека Рос
Триумфът на кралицата (32)

Трийсет и две
Разказът
Картие

Територията на лорд Бърк, кралският замък

Яздих до късно през нощта: зъбите ми режеха вятъра, сърцето ми биеше в такт с тропота от копитата на коня ми. Това не може да бъде, мислех си, и въпреки това влязох в Лионес, докато звездите и луната гледаха отгоре, напътствайки ме със сребърната си светлина.

Портите на замъка бяха залостени. Заблъсках по тях с кокалчетата на пръстите си, докато кожата се разрани и изцапа с кръв дървото и желязото. Но не престанах да чукам, не и докато един от хората на Бърк не погледна надолу от наблюдателната кула.

— Какво има? Върви да си лягаш, пияница такъв — изръмжа ми мъжът. — Портите остават залостени нощем.

— Ейдън Морган е. Отвори портите.

Човекът на Бърк държеше факла, но видях лицето му, когато присви очи към мен, опитвайки се да различи герба ми на лунната светлина. Изчезна обратно в кулата и портите се открехнаха точно колкото аз и конят ми да се вмъкнем през тях.

Яздих чак до вътрешния двор: слязох и оставих скопения си кон да стои на каменните плочи, тъй като всички коняри спяха. А после се приближих до главните врати, които също бяха с пуснати резета, и заблъсках по тях.

Имам чувството, че блъсках цяла вечност, преди шпионката на вратата да се плъзне, да се отвори и шамбеланът на замъка да надникне към мен с осветени от свещ очи, с очевидно раздразнение.

— Какво има?

— Отворете вратите — изхриптях.

— Не отваряме вратите по…

— Отворете вратите веднага или ще накарам кралицата да Ви отпрати незабавно.

Шамбеланът побеля като платно, внезапно разпознавайки ме.

— Извинявам се, лорд Морган. Един момент, моля.

Резето на вратите се вдигна и аз нахълтах в замъка, тръгвайки по коридорите, които с лъкатушене ме отведоха до входа на тъмницата. Пазеха го двама от хората на Бърк и аз отправих същото искане за трети път.

— Отворете вратата и ме пуснете да мина.

— Не можем да направим това, лорд Морган — каза един от мъжете. — Всякакво влизане в подземията трябва да бъде разрешено от самата кралица.

Имаха право. Бяхме постановили това правило, след като Деклан избяга, и затова се обърнах и с криволичене се отправих към стълбите: вземах стъпалата по две наведнъж, вървейки по горния коридор, докато наближих покоите на кралицата. Разбира се, вратата й бе солидно охранявана и не можех дори да посегна, за да почукам.

— Събудете я — помолих отчаян. — Моля ви, събудете кралицата.

— Лорд Морган — каза ми една от жените, като ме задържа. — Кралицата е изтощена. Това може ли да почака до сутринта?

— Не, не, това не може да чака. Събудете Изолда. — Почти крещях, надявайки се, че тя ще ме чуе. — Яздих цяла нощ и трябва да я видя.

— Лорд Морган, трябва да запазите спокойствие, или в противен случай ще трябва да Ви отведем…

— Пуснете го да мине.

Гласът на Изолда прекъсна суматохата и всички се обърнахме да я погледнем, застанала на прага. Държеше свещ и беше загърната с шал и наистина изглеждаше изтощена. Стражите се разделиха и ми позволиха да се приближа до кралицата.

— Изолда, имам нужда да ми позволиш да вляза в подземията — прошепнах.

Това изобщо не беше каквото очакваше от мен. Тя примигна и разтвори устни да каже нещо, но после ги затвори. И разбрах, че няма да ме притиска, за да получи отговори. Имаше ми доверие, на мен, най-стария й приятел. Онзи, който някога бе седял с нея в един килер в чужда страна и й беше държал ръката, казвайки й, че ще бъде най-великата кралица на севера.

Тя кимна и тръгна с мен обратно към вратите на тъмницата: светлината на свещите падаше на тънка струйка върху лицето й, когато даде заповедта на пазачите.

— Пуснете Ейдън да влезе в подземията и го изчакайте да се върне при вас.

Пазачът положи ръка на сърцето си, а после измъкна ключовете и започна да отключва главните врати.

Внезапно се разтреперих, неспособен да си поема спокойно дъх.

Изолда сигурно беше чула. Посегна и стисна ръката ми — пръстите й бяха толкова топли в моите. Пусна ме и аз последвах пазача в пастта на подземията. Всеки от двама ни взе по една факла от скобите във фоайето и заслизахме.

Почувствах жестокия студ на подземията, усетих как тъмнината се надига около мен.

— Ще Ви чакам тук, милорд — каза пазачът, щом стигнахме най-долния край на стълбите.

Кимнах и започнах да си проправям път през тунелите: факлата ми хвърляше неравномерна светлина по стените. Със сигурност щях да се изгубя: не знаех как да се ориентирам и въпреки това навлязох по-навътре в подземията.

Скоро бях толкова изтощен, че трябваше да спра и да се облегна на стената. Затворих очи и за пръв път си помислих: може би греша. Може би Деклан е излъгал, за да ме нарани още повече.

Но после го чух в далечината: бръскане на метла.

Оттласнах се от стената и последвах звука. Той отслабна, а след това се усили, отеквайки от каменните стени, и аз се помъчих да определя откъде идва. Когато си мислех, че съм напълно объркан, че се въртя в кръг, видях светлина, потрепваща от входа на един от коридорите.

Тръгнах по посока на светлината и стигнах до тунел, който се осветяваше от няколко факли в железни поставки.

И там беше метачът на кости.

Гледах как посегна с метлата си към купчина кости на гризачи и ги смете. При движението черните воали на създанието изпърхаха: то не ме беше видяло, все още не.

И затова изрекох името й, сякаш го бях призовал от двайсет и пет годишен мрак:

— Лили.

Метачката на кости спря застинала. Но после се изправи и се обърна да ме погледне.

Не знам какво очаквах, сега, когато бях навлязъл в този момент.

Но не бях очаквал метачката на кости да се обърне, да започне да се отдалечава с куцане.

Сигурно не беше тя. Деклан ме бе заблудил, най-сетне ме бе съкрушил. Чувах в ума си думите му, които завихряха мислите ми: Ние с теб сме обвързани като братя чрез нея. И тя е жива, благодарение на мен. Искам да знаеш това, преди да ме убиеш. Тя е жива, защото я обичам.

И сърцето ми започна да бие необуздано, надигайки се в гърлото ми, когато проговорих отново:

— Майко.

Създанието, което метеше костите, спря. Видях как онази дясна ръка, същата, която преди беше окована в килията на Деклан, посяга да докосне стената, да се закрепи.

Приближих се до нея и прошепнах думата отново и отново:

— Майко.

От гърлото й, под воала, се чу сподавен звук. Тя плачеше.

Протегнах длани, ръце, копнеейки тя да ги запълни. Тя остана облегната на стената, но сега ръката й се беше вдигнала, за да се отпусне върху обвитото й във воал лице.

— Ейдън е — прошепнах. — Синът ти.

И ще чакам колкото дълго е нужно с широко отворени обятия, помислих си. Ще чакам тук, докато е готова да пристъпи в тях.

Метачката на кости направи онази първа крачка към мен. Протегна ръка към моята и пръстите ни се преплетоха, обвиха се едни около други. Тя пристъпи в обятията ми и аз я притиснах до сърцето си. Почувствах множество твърди белези по гърба й през воалите. Усетих колко е слаба. Именно това накара очите ми да се налеят със сълзи.

Тя се отпусна в прегръдката ми и загледах как вдигна ръка, за да хване в юмрук воалите си и да ги отдръпне.

Баща ми беше имал право. Лили Морган беше прекрасна.

Косата й беше като царевична свила: спускаше се до ключицата й, в нея лъщяха няколко сребристи нишки. Очите й бяха изумително сини. Кожата й беше бледа, почти прозрачна от дългите години в подземията. По бузата и челото й имаше дълги белези и знаех, че Деклан й ги е оставил.

Ръката й се вдигна отново, изящно правейки движения. Осъзнах, че са букви. Изписваше с жестове името ми.

Ейдън, изписа тя със знаци.

И аз си помислих: Деклан може да я е запазил жива в плен, а Гилрой може да е отсякъл лявата й ръка, да я е пребил и да е отрязал езика й, но никой от тях не е отнел гласа или силата й.

Ейдън, изписа тя отново със знаци и вдигна усмихнато лице към мен.

Притеглих я към себе си и заплаках в косата й.

 

 

Денят, в който отведох майка си у дома, в земите на Морган, беше като излязъл от сън. Бях написал писмо на Ейлийн, управителката на замъка, за да й съобщя новината и да я помоля да накара хората да запазят спокойствие, когато пристигна. Но, разбира се, трябваше да знам, че ще ни очаква празненство. Хората от дома Морган, които не се славеха с прекомерна сантименталност, паднаха на колене, когато видяха майка ми да излиза от каретата. Плачеха и се смееха и посягаха да хванат ръката й и това определено я стресна. Видях, че майка ми всеки миг ще изпадне в паника, и се наложи да събера хората в голямата зала, да ги помоля да седнат тихо на масите и да им кажа, че ще я доведа при тях. Дори Юън ми се стори много развълнуван: следваше ме неотлъчно, докато му казах да върви с Дери и зидарите.

— Кажи ми, ако това ти идва в повече — прошепнах на Лили, която още стоеше във вътрешния двор, загледана в замъка Брай. Запитах се какво ли минава през ума й, дали мислеше за баща ми, за сестра ми.

Тя ми заговори чрез ръката си: дълга, изящна поредица от движения, които все още не разбирах. Помислих си, че може би показва колко е развълнувана и че не иска да вижда хората в залата.

— Мога да те отведа веднага в покоите ти — казах мило, но тя поклати глава и отново оформи думите с пръсти. — Значи, искаш да отидеш в залата?

Тя кимна, но чувствах, че все още ми убягва същността на това, което се опитваше да каже.

Хванах ръката й и я въведох в Брай. Ейлийн ни чакаше във фоайето, почти неспособна да се сдържи при вида на Лили.

Поклони се и каза: Милейди. И усетих, че полага всички усилия да не се разридае.

Лили протегна ръце, усмихвайки се с обич на Ейлийн, и двете жени се прегърнаха. Отместих поглед, за да им дам един миг насаме.

Влязохме в залата заедно и хората от дома Морган се постараха да останат тихи и спокойни. Но въпреки това, щом я видяха, всички се изправиха: очите им я проследиха чак до подиума, където й отстъпих моя стол до масата.

Седнах до майка си и я загледах внимателно, търсейки признаци на безпокойство. Но тя само погледна към залата с изражение, смекчено от обич, когато разпознаваше стари приятели.

Тя направи движението, с което ми казваше, че иска да пише.

Ейлийн хукна за хартия, перодръжка и мастило още преди да успея да се надигна от стола си, за да ги донеса. Управителката на замъка се върна бързо и ги остави пред Лили и майка ми започна да пише. Сега знаех защо почеркът й е толкова лош. Била левичарка, а Гилрой отсича тъкмо лявата й ръка. Не бързаше: написа цял абзац, преди да ми подаде листа, като ми направи знак да го прочета вместо нея.

Взех пергамента и се изправих: с усилие на волята запазих спокоен тон.

— Към дома Морган. Изпълвам се с радост от това, че ви виждам отново, и искам да изкажа възхищението си от вас, от това, че оцеляхте в един мрачен период, че останахте верни на господаря си. Не мога да говоря с устата си, но мога да говоря с ръката си, и се надявам да говоря с всеки от вас в идните дни. Но ви моля само за едно: да не ме наричате „господарке“. Аз вече не съм лейди Морган. Аз съм само Лили.

Оставих листа и преглътнах буцата в гърлото си. Хората от дома Морган вдигнаха чаши към нея, кимайки в знак на съгласие, макар че по лицата на няколко от тях имаше озадачени изражения, сякаш не можеха да отделят титлата от името й.

И с внезапна болка осъзнах, че именно това се беше опитвала да ми каже във вътрешния двор. Вече не съм лейди Морган. Аз съм само Лили.

 

 

Последвалата седмица беше съставена от предизвикателства и малки победи.

Исках да върна на майка ми покоите й — онези, които някога беше делила с баща ми. Но тя не искаше дори да стъпи в тях.

Искаше стаите на Ашлинг. Стените, върху които тя някога беше изрисувала вълшебна гора, стените, сред които някога беше живяла дъщеря й. Ние с Ейлийн се потрудихме да обзаведем стаите, които бяха преметени и опразнени, откакто стегнахме замъка Брай. Поръчах на дърводелеца си да изработи красива рамка за легло, а Ейлийн впрегна жените на работа, та бързо да напълнят един дюшек с пера. Поръчахме да ушият дрехи за майка ми, закачихме завеси по прозорците и постлахме рогозки и овчи кожи по подовете. Аз напълних лавиците с книги и подредих на писалището й хартия, мастило и перодръжки колкото й душа иска.

Лили бе доволна от покоите и не мога да обясня с какво облекчение ме изпълни това.

Но после Ейлийн дойде при мен една сутрин и каза:

— Лорд Ейдън, майка Ви не спи на леглото. Спи на пода, пред огнището.

И това ме смири. Разбира се, Лили бе спала на пода през изминалите двайсет и пет години.

— Остави я да спи където иска, Ейлийн.

— Но, милорд, не мога…

Само хванах ръката й и я стиснах, за да й напомня, че не разбираме — можеше никога да не разберем — всичко, което майка ми бе понесла. Че ако Лили иска отново да носи воали и да спи на пода, тогава ще уважа желанието й.

Следващото предизвикателство беше, че Лили искаше да работи. Искаше да мете, искаше да чисти, искаше да изкоренява плевели от билковите градини, да меси тесто с хлебарите, да чеше конете с чесало заедно с конярите. Носеше прости шаячни дрехи и покриваше косата си с шал, пренебрегвайки по-фините рокли, които Ейлийн й беше ушила, и работеше редом с хората от дома Морган. Първия път, когато се случи това, жените, които чистеха голямата зала, бяха дошли при мен, обзети от паника.

— Тя иска да мете и да сваля паяжини и да чисти пепелта от огнищата — беше ми казала една от жените, кършейки ръце. — Не можем да допуснем това. Тя е наша господарка.

— Тя е Лили и ако иска да работи рамо до рамо с вас, позволете й и я приемете с отворени обятия — отвърнах, надявайки се, че гневът ми не си личи.

А после започнах да наблюдавам майка си, за да се постарая да започва работа в мига щом се събуди, и да се труди, докато слънцето залезе, да работи толкова усърдно, че сякаш можеше да работи повече от моите хора. Подозирах, че като работи до изтощение, няма време или сили да се задълбочава в мисли за определени неща.

Тя отново ме караше да се смиря. Караше всички ни да се смирим.

Навярно най-много обаче ме изненада Юън. Той се чувстваше привличане към нея и тя — към него, и момчето я следваше по петите, усвоявайки нейния език на знаците преди всички ни. Майка ми щеше да го научи как да работи — помислих си иронично, докато гледах как Юън я следва с лопатката за смет, върви след нея с наръч прясно изпрани чаршафи, ходи по петите й с изцапани с брашно дрехи.

През онази първа седмица тя искаше да яде само хляб и сирене. Не искаше месо, нито дори много ейл. Беше изключително развълнувана, че отново може да пие чай с мед и капка сметана. Открих, че времето, което щях да прекарвам с нея, се свеждаше до вечерните часове, когато носех подноса с чай в спалнята й и двамата сядахме — на пода, забележете — пред огнището й, греейки се на огъня, като разговаряхме и се сближавахме над чаша чай. Защото в действителност… с нея бяхме на практика непознати един за друг. Не знаех нищо за нея, а тя не знаеше нищо за мен.

Именно в една такава вечер тя ми донесе лист, запълнен с думите й.

— Да прочета ли това сега? — попитах я.

Не. Чакай.

Кимнах и оставих листа настрана, наслаждавайки се на остатъка от чая си с нея. В дъното на ума си обаче знаех, че в този ден трябваше да съм в Лионес, за да наблюдавам екзекуцията на съпрузите Ланън. Че Гилрой и Уна бяха доведени до дръвника пред кралицата и нейните благородници и хората тази сутрин, за да коленичат и да изгубят главите си.

Аз бях единственият отсъстващ лорд. Изолда ми беше казала да не идвам, да остана у дома с майка си. И аз така и бях направил, защото не можех да се представя да замина. Това, което ме безпокоеше обаче, бе фактът, че Юън и Кийла тепърва трябваше да бъдат помилвани и че не съм там да свидетелствам в полза на децата.

Бриена ще свидетелства в тяхна полза, беше ми писала Изолда. Ще свидетелства, че Юън и Кийла Ланън са й спасили живота.

Прогоних семейство Ланън от ума си и казах:

— Има си причина, поради която знаех къде да те намеря, майко. Казва се Бриена.

Лили положи ръка на сърцето ми. Ах, тя го усети. Или навярно го чу в начина, по който изрекох името на Бриена.

— Да, тя владее сърцето ми. Осиновена дъщеря е на Давин Маккуин.

И при това име очите й се наляха със сълзи. Тя се усмихна и показа със знаци: Искам да го видя и да се срещна с нея.

— Ще бъдат на коронацията на Изолда — казах. — Ще дойдеш ли с мен и хората от дома Морган, за да празнуваш с нас? — Замислих се за писмата, които бях написал на Журден и Бриена, споделяйки с тях новината, че майка ми е жива. И макар да изгаряха от нетърпение да дойдат да я видят, те бяха разбрали, че тя все още се нуждае от време първо да опознае отново хората от дома Морган.

Да, ще отида с теб.

Усмихнах се и я целунах по бузата, мислейки си… как щях да понеса това, да видя всички близки на сърцето ми хора да се срещат и събират отново след дълга раздяла?

След като допихме чая си, оставих майка си и взех листовете, които ми беше дала. Юън вече спеше в покоите ми, хъркайки на леглото си пред огъня. Беше работил усърдно цял ден, вървейки след Лили заедно със зидарите.

И затова седнах тихо на писалището си с листовете на Лили. Знаех, че това е нейният разказ, част от нейната история. Поколебах се за миг, хартията се нагъна в пръстите ми, светлината на свещите я заля. Почти ме беше страх да прочета това, но после си помислих: Ако Лили е готова да сподели това, тогава аз трябва да съм готов да го чуя.

Ейдън,

Знам, че сигурно имаш безброй въпроси, въпроси за това как оцелях в бушуващата битка и времето ми в плен. Първо искам да знаеш, че не минаваше и ден, в който да не мисля за теб, баща ти и Ашлинг. Ти и сестра ти винаги бяхте в сърцето ми, дори когато бях в тъмнината, мислейки си, че няма да ви видя никога повече.

Навярно някоя друга вечер мога да ти пиша за по-щастливи неща, например като деня, когато се роди, и как сестра ти обичаше да ти навлича неприятности. Но засега нека те върна двайсет и пет години назад.

По време на битката двамата с баща ти бяхме разделени. Зад мен имаше фаланга воини, а пред мен — море от хора на домовете Аленах и Ланън, а Гилрой Ланън стигна до мен на коня си и ми отсече ръката. Мечът ми падна заедно с нея. Той ме завлече пред себе си върху коня си, а после ме откара обратно във вътрешния двор и ме завлече в тронната зала. Разбрах какво смята да направи. Тъй като бях Ланън по рождение, той искаше да ме убие за назидание, да ме обезглави в подножието на трона.

Болеше ме толкова много и знаех, че въпреки всичките ни усилия ще изгубим битката. И въпреки това дори докато коленичех, чакайки го да стовари меча си върху врата ми… исках да живея. Исках да живея за теб и за Ашлинг и, да, за баща ви, когото обичах. Но от тъмнината излезе Деклан. От тъмнината се разнесе гласът му, докато крещеше към баща си за милост, да ме остави жива. А после легна върху мен, заявявайки, че ако Гилрой ме убие, ще трябва да убие и него, Деклан.

Но навярно трябва да ти разкажа повече за Деклан. Когато беше на седем, Деклан ме помоли да го науча да рисува с бои. Беше ме видял да се занимавам с изкуството си и искаше да се научи. Баща му, разбира се, смяташе, че изкуството е загуба на време. Аз обаче разбирах ползата от тези занимания с Деклан: че мога да го откъсна от замъка, където — знаех — под властта на Гилрой и Уна процъфтяваше огромно зло. Можех да се опитам да защитя бъдещия крал, да го възпитам като добър човек, не като баща му. Но, разбира се, Гилрой искаше нещо в замяна на това. Искаше да покажа верността си към дома Ланън, като сгодя Ашлинг за Деклан. Ашлинг беше само на година и аз бях категорично против това. Докато баща ти ми каза: „Ако можеш да научиш Деклан да рисува, можеш да моделираш бъдещия крал. А дъщеря ни ще бъде кралица редом с него“. И затова се съгласих.

Деклан идваше и отсядаше при нас много седмици през годината, учейки се да рисува. И макар да го обикнах като син, започнах да виждам тъмнината в него. Малко по малко, година след година, той ставаше по-суров и по-жесток и осъзнах, че не мога да го спася. Не можех да го поправя.

С огромно отчаяние ме изпълваше мисълта, че го предадох в известен смисъл, и въпреки това той още ме обичаше. Опитваше се заради мен да бъде добър.

Скоро обаче се страхувах не само за него. Страхувах се от него. Развалих годежа. И с баща ти започнахме да замисляме преврат, защото се бяхме нагледали достатъчно на Гилрой и Уна. Вече знаеш останалото от историята.

И така, в тронната зала Деклан помоли за живота ми. Изненадващо, Гилрой се съгласи. Изпрати ме най-долу в подземията и там бях окована в агония месеци наред. Изчака, докато китката ми заздравя, и после ми отряза езика, така че вече не можех да говоря. Онази първа година беше най-тежката. Болката сякаш никога не се уталожваше и всичко, за което можех да се питам, беше дали баща ви е оцелял, дали някой е направил нещо лошо на теб и Ашлинг. Не знаех нищо, а не можех да попитам пазачите какво се е случило. Но после един от стражите ме съжали. Да, беше от дома Ланън, но държеше на мен. Носеше ми най-хубавата храна, най-чистата вода и билки, за да ми помогне да оздравея. Каза ми какво е станало след неуспешния преврат. Каза, че баща ти и Ейдън са избягали с Давин, Лукас, Брейдън и Изолда. Че хората на Морган са дадени на лорд Бърк. Че баща ми, тан на Ланън, се опитал да подбуди втори бунт и не успял, че Гилрой погубил цялото ми семейство заради това. И аз заплаках, когато научих за това — за смъртта на близките си, — но също и защото узнах, че ти и баща ти сте оцелели. Това ми даде надеждата, която ми бе нужна, за да остана жива, да изиграя картите си. Щях да се опълча на дома Ланън, като остана жива, и щях да съм готова, когато ти и баща ти се върнете.

Бях заключена в килията в подземията пет години. Деклан често идваше да ме посети. Дори не мога да опиша колко тъжни и ужасни бяха тези посещения, не защото беше жесток към мен, а защото знаех, че се отдалечава все повече и повече, че цялата доброта и добродетел, които се бях опитала да насадя у него, са повехнали и умрели. Но той започна да ми носи хартия, мастило и перодръжка, така че можех да общувам с него чрез писане. Той постоянно ми повтаряше да махна „Морган“ от името си, да се отрека напълно от своя дом и от баща ти, защото ако го сторя, можел да ме измъкне от подземията. Можел да ми намери място в замъка.

Почти всеки ден в продължение на месец идваше в килията ми и ме чакаше да напиша отрицанието си. И когато не го направех, той се изпълваше с все по-голям гняв към мен. „Не искаш ли да живееш, Лили?“, изкрещяваше ми. „Не искаш ли да живееш удобно? Мога да те закрилям. Мога да ти дам много по-добър живот от този.“

И въпреки това отказвах да предам името Морган.

Така че той отказа да ме посещава в продължение сякаш на цяла година. През това време пазачът на Ланън се опита да ми помогне да избягам. Каза ми за подземната река — че тя се влива в залива. Крояхме замисли и планове, а после, когато настъпи денят, той ме измъкна тайно от килията ми и ме поведе към реката. Но е трудно да се избяга от охранявана от Ланън тъмница. Откри ни не друг, а самата Уна. Винаги ме беше мразила, защото знаеше, че Деклан ме обича повече, отколкото обича нея. Нареди да ме бичуват, а пазача да измъчват до смърт.

Бях отново в килията си, в пълна агония, когато Деклан отново дойде да ме посети. Не беше разбрал, че съм се опитала да избягам, че майка му ме бе бичувала почти до смърт. „Искаш ли да я убия?“, попита ме той така спокойно, та отначало си помислих, че ме дразни нарочно. Но Деклан говореше сериозно. Беше само на шестнайсет години, а беше готов да убие родната си майка за мен. Ето колко тъмно и покварено беше семейството им.

Той ме изведе от подземията и ме настани горе, за да се възстановявам в личните му покои. Мисля, че се надяваше, че ще се откажа от името „Морган“ сега, когато можех да се възстановявам в удобство. Страхуваше се — всички членове на дома Ланън се страхуваха, — че ти и баща ти, Кейн, Давин и Лукас, Брейдън и Изолда, ще се върнете да си отмъстите. И Деклан искаше уверение, че ще предпочета него вместо теб, в случай че все пак се върнеш.

Не можех да му дам такова уверение и това го разгневи. Той беляза лицето ми и ме изпрати обратно в подземията. Не си размених дума с човешко същество пет години. Бях сама в тъмнината.

И ми е омразно да напиша това, но онези пет години най-сетне сломиха духа ми. До този момент бях прекарана в плен общо десет години. Ако все пак се върнеше в Мевана, Ейдън, щеше да си само на единайсет години. И започнах да се моля Кейн да те задържи далече от този мрак, да те отгледа в безопасно и добро кралство. И навярно Кейн дори се беше оженил повторно, защото вярваше, че съм мъртва, и следователно ти щеше да бъдеш отгледан от друга жена, която те обича. Мислех за това толкова много, че започнах да го вярвам.

Когато Деклан най-сетне се върна да ме посети, вече бе мъж, а сега аз бях смазана. Отказах се от името „Морган“. Исках да приема „Хейдън“ като свое фамилно име, но Деклан каза, че всички от семейство Хейдън са мъртви и трябва да бъда Ланън.

Превърнах се в Лили Ланън.

Деклан ме обви във воали и ме отведе в замъка да служа като камериерка на съпругата му. Никой освен него, Гилрой и Уна не знаеше коя съм в действителност. И няколко години нещата бяха наред — държах си главата наведена и бях безмълвна, така че вече почти не ме забелязваха, — но когато Деклан започна да бие съпругата си, аз се изправих лице в лице с него: казах му, че знам, че е по-добър от това. А Деклан само ми се изсмя, изсмя ми се, сякаш си бях изгубила ума. Сега беше още по-трудно, защото Кийла и Юън бяха родени и бяха просто деца. Не можех да предпазя и тримата — съпругата на Деклан, сина му и дъщеря му. Когато съпругата му почина, Деклан ме изпрати обратно в подземията. Според мен смяташе, че ще се опитам да избягам с децата му. Държа ме в килия в продължение на година, а после реши да ме пусне свободно да мета костите в тунелите. Най-накрая престанах да следя времето. Не знаех деня, годината или на колко години съм. Когато превратът най-сетне се състоя и семейство Ланън бяха хвърлени в затвора… не знаех какво да правя. Бях прекарала в плен толкова време, че продължих да смитам костите, твърде изплашена, за да се опитам да мина през портата на подземието, нагоре към светлината.

А после видях теб, Ейдън. Двамата почти се сблъскахме в тунелите и си помислих, че сърцето ми ще се пръсне. Разбрах, че си ти. И въпреки това се страхувах твърде много, за да ти се разкрия, дори когато Деклан ме окова в килията си и ти ме видя отново, заедно с Давин и кралицата. Срамувах се, че съм се отказала от името си. Не знаех какво е най-добре за теб, затова останах където си бях, в онези тунели, в тъмнината.

Докато ти се върна за мен. И винаги ще се питам какво бе това, което те върна, как разбра, че съм аз.

Един ден искам да чуя историята ти, за всички години, които пропуснах. Искам да узная къде те е отгледал баща ти, искам да узная за местата, които си видял, и хората, които си познавал и обичал. Искам да те слушам, докато ми разказваш как си планирал да се върнеш в Мевана, за да поставиш Изолда на трона.

Но засега мисля, че е достатъчно да кажа, че те обичам.

Обичам те, Ейдън, сине мой, сърце мое. И съм толкова щастлива, че се върна за мен в тъмнината.