Ребека Рос
Триумфът на кралицата (30)

Трийсет
Къде си, Деклан?
Картие

Територията на лейди Халоран, замъкът Лера

Това щеше да е последният път, в който преследвам Деклан Ланън.

Изкачвах се по западната кула, затаил това обещание. Отварях всяка врата, на която се натъкнех — повечето бяха незаключени и поддаваха с лекота под ръката ми. И знаех, че той трябва да е някъде в тази западна кула, защото всяко помещение, чиято врата отварях, беше тъмно, но мебелирано: стаи за гости с мебели, наметнати с чаршафи, за да не се прашат.

Колкото по-високо се качвах, толкова по-неспокоен ставах, докато търсех. Досега глъчката във вътрешното крило на замъка вече бе очевидна, макар и затворена в камъка на кулата. Деклан сигурно знаеше, че нещо не е наред, и предполагах, че ще побегне и ще се измъкне.

Единствената ми утеха беше, че имаше само един път за слизане от кулата и аз слизах по него, стълбище по стълбище. В крайна сметка двамата с Деклан щяхме да се натъкнем един на друг.

Къде си, Деклан?

Най-накрая отворих врата, която разкри осветена стая. Библиотека. Имаше многобройни свещи, осветяващи мястото, и видях, че по една от масите бяха разпръснати книги, а наблизо имаше чиния с кифлички. Усещах, че някой току-що е бил тук, и се запитах дали е Юън. Тъкмо щях да вляза по-навътре в стаята, когато чух над себе си тропот. Затръшване на врата. Далечен шепот на гласове.

Разбрах, че е той. И продължих да се изкачвам, следвайки извивката на стълбите, пристъпвайки през мрак и светлина на факли: дъхът ми вече пресекваше. Чувствах паренето в краката си, мускулите ми бяха напрегнати и изтощени и въпреки това си поемах дълбоко дъх, за да запазя спокойствие и да остана нащрек.

Той щеше да има предимството на силата си, но аз щях да имам предимството на изненадата.

Гласовете се усилваха. Почти бях стигнал до тях. Още една врата се отвори и се затръшна: камъните потрепериха.

Стигнах до една площадка. Беше кръгла, подът беше настлан с мозайка, която блещукаше в светлината на факлите. Имаше три сводести врати, всичките затворени, но чувах жуженето на настойчиви гласове. Зад коя се криеше?

Отправих се към онази отляво: почти бях стигнал, когато средната врата неочаквано се разтвори.

Деклан ме видя и спря рязко, присвивайки очи към мен.

Разбира се, не ме позна. Носех броня на дома Халоран и още бях с шлема на главата.

— Какво искаш? — излая принцът към мен. — Къде е ескортът ми?

Бавно вдигнах ръка да смъкна шлема си. Разкрих лицето си, като оставих златния шлем да падне на пода, издрънчавайки кухо между нас.

А Деклан можеше само да се взира в мен, сякаш току-що се бях надигал от бляскавата мозайка, сякаш се бях озовал тук, призован с магия.

Съвзе се от шока си и се подсмихна:

— А, Ейдън. Най-сетне ме спипа.

Пристъпих по-близо до него, приковал поглед върху неговия. Видях потръпването на бузата му, лекото раздвижване на тялото му. Готвеше се да хукне.

— Беше само въпрос на време — казах, като направих още една крачка към него. — Трябваше просто да следвам вонящата диря, която остави. — И тук спрях, защото исках да му кажа това, преди да побегне от мен. — Искам да счупя всяка кост в тялото ти, Деклан Ланън. Въпреки това няма да го направя, защото съм далеч повече от теб. Знай обаче това: когато пронизвам сърцето ти с меча си, го правя заради сестра си. Правя го заради майка си. Правя го за дома Морган.

Деклан се усмихна:

— Искаш ли да узнаеш какво всъщност стана онази нощ, Ейдън? Нощта, когато умря сестра ти?

Не го слушай — настояваше гневно душата ми и въпреки това продължих да стоя, чакайки го да продължи.

— Да, баща ми ми даде заповед — каза Деклан: гласът му стана нисък и дрезгав. — Нареди ми да започна да чупя костите на сестра ти — най-напред тези на ръцете й. Взех чука и въпреки това не можех да го направя. Не можех да изпълня заповедите му, защото сестра ти ме гледаше и хлипаше. И затова баща ми ми каза: Вече измоли един живот, така че сега трябва да отнемеш един, да се покажеш силен. Ръката му обви моята и той счупи костите на сестра ти чрез мен. И това беше мигът, в който душата ми се разби, докато я гледах как умира.

Лъже, помислих си почти обезумял. Ейлийн ми беше разказала нещо различно. Не беше казала, че Гилрой е хванал ръката на Деклан под своята, контролирайки ударите.

— Когато намерих сестра ти да се крие в един бюфет — продължи той, — не мислех, че баща ми ще я изтезава. Така че именно затова я заведох при него. Защото си мислех, че ще заведем Ашлинг обратно в замъка, да живее с нас, да я възпитаме като една от дома Ланън. Ако бях знаел, че ще я убие, щях да я оставя да се крие.

Опитваше се да ме обърка. Опитваше се да отслаби решимостта ми и започваше да се получава. Почувствах как ръкохватката на меча се хлъзга в ръката ми, в потната ми хватка.

— Да, аз съм мракът на твоята светлина, Ейдън — каза Деклан: сега той беше този, който напълно контролираше разговора ни. — Аз съм вечерта, а ти си зората, аз съм бодилът, а ти — розите. Ние с теб сме обвързани като братя чрез нея. И тя е жива благодарение на мен. Искам да знаеш това, преди да ме убиеш. Тя е жива, защото я обичам.

За кого говореше? Бриена?

Бях понесъл достатъчно. Нямаше да слушам повече от отровата му.

Той се втурна обратно в стаята си, опитвайки се да изпречи вратата между нас. Но аз я подхванах с крак и я отворих с ритник, гледайки как дървото се люшна и цапна Деклан в лицето.

Принцът се препъна назад: първата кръв бе пролята и капеше от устната му. Той протегна ръка да се подпре на кръгла мраморна маса, където преди това вечеряше. Калаените съдове издрънчаха: една чаша вино се разля, но мигът на изненадата на Деклан беше приключил. Той се изкиска и този звук събуди мрака в мен.

Толкова се бях съсредоточил върху него, че за малко да го пропусна. В периферното ми зрение като размазано петно проблесна стомана — меч, готов да се забие в мен.

Завъртях се рязко, разгневен, че трябва да отклоня вниманието си от принца. Пресрещнах острието му точно преди да се забие в слабините ми, и запратих новия си противник назад, залепвайки го плътно до стената.

Беше Фехин.

Очите на Фехин се разшириха, когато почувства пълната сила на париращото ми движение, и осъзна, че съм аз. Пазачът се помъчи да си възвърне самообладанието, борейки се, но аз продължих да настъпвам към него и го обезоръжих с плавна лекота.

Хванах Фехин за косата и запитах:

— Знаеш ли какво причинявам на мъжете, които са достатъчно глупави, че да счупят носа на Бриена Маккуин?

— Милорд — изпелтечи той, давейки се от страх, както правеха всички те, когато ги хванеш. — Не бях аз.

Заплюх го в лицето и го пронизах с меча си в корема. Той потръпна, очите му се изцъклиха, докато изтеглях меча си и го оставях да се свлече на пода.

Когато вдигнах очи, стаята беше празна.

Помещението беше разделено от поредица от три стъпала: едната страна на стаята водеше към балкона, чиито двойни врати бяха все още заключени, стъклото — замъглено от нощния хлад. В другия край на стаята обаче имаше стена с четири сводести врати в нея, до една — зеещи мрачно.

Взех един свещник от масата за хранене. Понесъл меча и светлината, се отправих към първата врата, като напрягах поглед в тъмнината.

— Къде си, Деклан? — подмамвах го: всяка моя стъпка беше премерена, пресметната. — Изправи се лице в лице с мен. Не ми казвай, че те е страх от малкия Ейдън Морган, момчето, което ти се изплъзна през пръстите, като се скри в купчината фъшкии.

Влязох в първата стая, макар да бе тъмна: мечът ми беше готов, светлината ми — вдигната, за да не ми пречи да виждам.

Беше спалня, с под, по който бяха разпилени кукли от царевична шума, и заплетени панделки. Кийла е била настанена тук. А сега стаята беше празна.

Тихо се оттеглих и продължих към следващата стая, пристъпвайки през прага.

Тежката тишина бе нарушена от хленчене и вниманието ми се изостри: погледът ми проряза стаята и видях, че Деклан седеше на едно столче, с Юън пред него, и бе опрял кама в гърлото на момчето.

Юън трепереше силно, в очите му проблясваше страх, когато ме погледна.

В този миг сърцето ми едва не се скъса. Трябваше да положа усилие да се овладея, да запазя самообладание. Но една частица от увереността ми се откъсна: за пръв път усетих на езика си вкуса на загубата, усетих, че може и да не успея да измъкна благополучно себе си и Юън от този сблъсък.

— Нито стъпка по-близо, Морган — предупреди Деклан.

Не помръднах. Само дишах, гледайки към Юън, в опит да му вдъхна увереност с погледа си.

— Пусни светилника и меча си, Ейдън — каза принцът. — Иначе ще прережа гърлото на момчето.

Преглътнах, мъчейки се да скрия треперенето си. Никога не си бях представял, че ще му предам оръжията си, че ще ги положа пред него, че той ще ме победи. Но всичко, за което можех да мисля, беше, че трябва да опазя Юън здрав и невредим, а не се съмнявах дори за миг, че Деклан ще пререже гърлото на родното си дете.

— Би погубил собствената си плът и кръв? — попитах само за да се опитам да си откупя още време.

— О, но той вече не е мой — каза Деклан язвително. — Доколкото чух за последно, Юън е Морган. Не е ли вярно? — Той стисна по-здраво момчето и Юън трепна.

Моля те, моля те — искаше ми се да изкрещя на Деклан. Пусни детето.

— Зададох ти въпрос, Юън — настоя Деклан. — От кой дом си?

— Аз… аз съм… Лан… Ланън.

Деклан ми се усмихна:

— О. Чу ли това, Ейдън?

— Юън, знаеше ли, че майка ми е от дома Ланън? — проговорих спокойно, все още опитвайки се да му дам мъничко кураж, за да се приготви да побегне. — Аз съм наполовина Ланън и наполовина Морган. И ти също можеш да бъдеш, ако искаш.

— Не говори за Лили — озъби ми се Деклан: гневната му реакция ме изненада.

— Защо не пуснеш Юън да си върви — отвърнах, — а ние с теб можем най-сетне да сложим край на този раздор, Деклан?

— Не подлагай търпението ми на изпитание, Ейдън. Пусни меча и отстъпи назад към стената.

Нямах избор. Пуснах свещника и меча си на пода. Докато отстъпвах назад към стената, мислех как да действам. Все още носех камата си, скрита зад гърба, но не знаех колко бързо мога да я измъкна и успешно да я използвам срещу един дълъг меч, държан от Деклан.

— Донеси меча му, момче — нареди Деклан и побутна Юън напред.

Юън се препъна, левият му крак се измъкна от ботуша. Но той го заряза и пропълзя дотам, където бях оставил меча си. Повече от всичко исках момчето да ме погледне, да види заповедта в очите ми.

Донеси меча на мен, Юън. Не на него.

Но Юън хленчеше, когато улови ръкохватката: мечът бе прекалено тежък за него. Връхчето на острието се влачеше, когато той тръгна обратно към Деклан, разпилявайки няколко топчета, с които сигурно си бе играл преди часове.

— А, какво добро момче — каза Деклан и взе в ръка меча ми. — Значи, наистина си Ланън, Юън. Върви да седнеш на леглото сега. Ще ти покажа как да убиеш човек.

— Татко, татко, моля те, недей — изхлипа Юън.

— Спри да плачеш! По-лош си от сестра си.

Юън побърза да се подчини: седна на леглото и закри лицето си с ръце.

Дишах отмерено, поемайки си колкото може повече дъх, за да се подготвя. Но очите ми нито за миг не се отместваха от лицето на Деклан.

— Опитах се да ти кажа, Ейдън — продължи Деклан, изправяйки се в целия си впечатляващ ръст. Беше по-висок от мен с цяла глава. — Веднъж Ланън, завинаги Ланън. И това важи и за майка ти.

Не отговорих: престорих се, че не съм усетил присмеха му, знаейки, че Деклан ще нанесе удар веднага щом проговоря, веднага щом сваля гарда, като заговоря.

— Как ме намери тук? — продължи да говори бавно и монотонно принцът.

Аз все така не проговарях. Започнах да броя стъпките, които щяха да са ми нужни, за да стигна до онова столче…

— Иска ми се да можех да видя това — промърмори Деклан, като най-сетне спря на една ръка разстояние. Сенките пропълзяха по лицето му, гърчейки се като привидения. — Моментът, в който виждаш какво причиних на Бриена.

Познаваше слабото ми място.

И силата ми се разпадна. Не можех да дишам: агонията ме изпълни като вода, когато най-големият ми страх оживя. Той беше измъчвал Бриена.

Успях да се хвърля единствено по рефлекс, когато Деклан замахна с меча. Принцът ме уцели отстрани, в процепа на нагръдника. Но дори не почувствах жилването на острието: очите ми бяха вперени в онова, което лежеше пред мен: топчетата за игра на пода, захвърления ботуш на Юън. Столчето, столчето, столчето…

Взех го в ръце и се извъртях, използвайки го като щит, когато Деклан се опита да ме пореже отново. Мечът проряза дървените крака и столчето се разпадна на парчета. Но аз най-накрая си върнах дар-словото за достатъчно дълго да изкрещя: Бягай, Юън! Защото дори в тази схватка не исках Юън да ме види как убивам баща му.

— Юън, остани! — възрази Деклан, но момчето вече се беше втурнало вън от стаята.

Изпълних се с радост, когато видях яростта по лицето на Деклан. Взех в ръка парче дърво и го забих в бедрото на Деклан, опитвайки се да прережа артерията му. Това ми даде един миг да се сниша и да побягна от стаята, обратно в главната зала.

Почти литнах надолу по стъпалата до мястото, където Фехин лежеше мъртъв: ръцете ми трепереха, когато вдигнах дългия меч на пазача. Обърнах се точно навреме да избегна бутилката, която Деклан запрати по мен. Тя се разби в стената, посипвайки дъжд от стъкло и вино на пода. Изхрущя под ботушите ми, когато в отговор преобърнах масата, оставяйки храната и калаените съдове да се разпилеят в краката на Деклан.

Той яростно изрита разпиляното и се срещнахме в центъра на стаята, в сблъсък на остриета.

Блокирах удар след удар, стоманата скърцаше. Чувствах, че силите ми отслабват: изтощението ми беше като въже, което обвързваше глезените ми и ме забавяше. Останах в отбрана, опитвайки се да насоча Деклан назад към стъпалата. Ръцете ми изтръпнаха и най-накрая почувствах паренето в гърдите си, осъзнавайки, че съм оставил зад себе си диря от кръв.

Деклан не забрави за стълбите, както се бях надявал. Тръгна нагоре по тях, все още с дървената треска, заседнала в бедрото му. Кръвта ни се смеси на пода, докато продължавахме да се въртим и нанасяме удари, да се въртим и блокираме удари, въртейки се в орбита, както земята се върти около слънцето. Най-сетне преминах в нападение и го порязах дълбоко в рамото.

Деклан изрева и аз се озовах отново в отбрана, мъчейки се да се предпазя от бързите му и овладени удари. И си помислих: В това кралство няма място за двама ни. Не можех да живея в земя, където мъже като Деклан процъфтяват.

Ще бъда или аз, или той. И тази клетва ми помагаше да не рухна, караше ме да продължа да се движа, караше ме да блокирам ударите достатъчно дълго, за да стигна до момента, който чаках.

Той най-сетне настъпи: една оскъдна пролука от време, в която Деклан се спъна, в която свали гарда.

И аз се надигнах да запълня този миг.

Пронизах принца, забих стоманата дълбоко в гърдите му. Чу се пукане на кост и силен тътен на разделено сърце и Деклан изкрещя: мечът му отскочи от нагръдника на бронята ми точно преди да падне от пръстите му.

Аз обаче не бях приключил. Помислих си за майка си, за среброто, което сега щеше да е прошарило косата й, смеха, който щеше да се крие в очите й. Помислих си за сестра си, за земята, която тя щеше да наследи, за усмивките, които трябваше да споделям с нея. И си помислих и за Бриена, другата половина от душата ми. Бриена…

Хванах ризата на Деклан и го запратих през вратите на балкона. Стъклото се разби на стотици късчета във всички цветове на дъгата: разбити звезди и сънища, и живот, който никога не можеше да съществува заради този човек и неговото семейство.

Деклан се просна по гръб в тъмнината, покрит със стъкла и кръв, дишайки хрипливо.

Стоях над него, гледайки как животът му започва да се топи, докато остана само мъждив блясък в суровите му очи. Принцът направи гримаса: мехурчета кръв избиха между зъбите му, когато се опита да заговори.

Заговорих, без да го изслушам: гласът ми удави неговия, когато приклекнах до него и заявих:

— Тук загива домът Ланън. Вече не са свирепи. Всъщност никога не са били. По-скоро бяха страхливци и ще се превърнат в прах: ще бъдат обругани. А децата на Деклан Ланън ще станат членове на дома Морган. Веднъж Ланън? Никога повече. Твоите потомци ще се превърнат тъкмо в това, което старият Гилрой се опита да погуби и не успя. Защото светлината винаги надвива тъмнината.

Деклан кашляше и плюеше. Прозвуча, сякаш се опитва да каже: Питай я, но думите се разпаднаха в устата му.

Умря така, със забит в сърцето меч, с вперени в мен очи, с недоизречените си думи в гърлото.

Надигнах се бавно. Раната в гърдите ми туптеше: в коленете ми имаше заседнали парченца стъкло. Всеки мускул ме болеше, когато влязох с препъване обратно в стаята.

Бях готов да рухна: възбудата бавно се оттичаше от мен, оставяйки изпепелена воля.

— Лорд Ейдън.

Вдигнах поглед и видях Юън да стои сред разпръснатите калаени съдове, сред остатъците от прекъснатата им вечеря.

— Юън — прошепнах и момчето избухна в мъчителни ридания.

Коленичих, със стъклата, врязващи се в коленете ми, и разтворих ръце. Юън изтича при мен, обви около мен слабите си ръце и зарови лице във врата ми.

— Ще направя всичко, лорд Ейдън — изхълца той: думите му едва се разбираха. — Само моля ви, моля ви, не ме отпращайте! Позволете ми да остана с Вас.

Почувствах как в очите ми парят сълзи, когато чух отчаяната молба на Юън. Това, че Юън смяташе, че не заслужава да живее с мен, че се тревожи, че няма да го приема. Прегръщах го, докато изплака най-горчивите си сълзи, а после се изправих и го вдигнах със себе си.

— Юън — казах, усмихвайки му се през собствените си тихи сълзи. — Можеш да останеш с мен докогато искаш. И ще ти плащам да бъдеш мой вестоносец.

Юън избърса с ръкав бузите и сополивия си нос.

— Наистина ли, милорд? А сестра ми?

— Кийла също.

Той ми се усмихна, сияещ като слънцето.

И аз го понесох, извеждайки двама ни от тази окървавена стая.