Ребека Рос
Триумфът на кралицата (27)

Двайсет и седем
Остриета и камъни
Бриена

Територията на лейди Халоран, замъкът Лера

Прекарах четири дни в мрачно уединение.

Пазачите ми носеха купичка супа и чаша вода сутрин и вечер и именно така разбрах, че са минали четири дни. През остатъка от времето си се питах дали Юън и Кийла са били заловени, докато се опитват да откраднат ключа, и се чудех къде са Журден, Картие, Изолда и Люк.

Събудих се от дрънченето на вратите си, от влизането на Деклан Ланън в килията ми.

С усилие се отдръпнах възможно най-далече от него върху нара си.

Деклан мълчаливо примъкна столчето си по-близо и намести върху него едрото си тяло. Гледаше надолу в пода, гладейки разсеяно брадата си, и именно тогава разбрах, че е научил, че размяна няма да има. Че се готви да ме нарани за отмъщение.

— Моите източници ми съобщават, че Изолда Кавана е в замъка Фин и не е уредила да се срещне с мен в долината след три дни, считано от днес — каза накрая. Изглеждаше трескав, гневът му бе като две звезди, поставени в зениците на очите му. — Това означава, че твоята кралица и баща ти планират да ми попречат, Бриена.

Сърцето ми заблъска силно. Не можех да преглътна или да чуя нещо друго освен гласа му, защото страхът отекна с вибриране из тялото ми.

— Не можете да сте сигурен в това.

— О, но съм. Дадох им седем дни да се срещнат с мен в Долината на костите. Трябваше вече да са започнали приготовленията за пътуването дотам. — Той премести тежестта си, столчето изскърца жално под него. — Казах ти, че няма да ти сторя зло, ако се съгласят. Но те се опитват да ме надхитрят. Проблемът е, девойче, че тук никога няма да те намерят. А това значи, че мога да действам бавно: да им изпратя първо един от пръстите на ръката ти, после някой пръст на крака, може би дори езика ти по-нататък, за да им помогна да вземат решение.

Потръпнах.

— Но може би… може би отрязването на езика ти ще бъде грешка. Може би ако отговориш на въпросите ми, ще ти позволя да си го задържиш.

Отчаяно се запитах, дали ако му отговоря, това ще ми спечели време, или просто си играе с мен. Но ако това наистина щеше да спаси езика ми… Кимнах му леко.

— Как намери камъка, девойче? — запита той. Звучеше толкова мил и любезен, съвсем не като безумеца, какъвто беше.

Отвърнах честно:

— Праотецът ми.

Веждата на Деклан се изви нагоре:

— Кой?

— Тристан Аленах. Аз… наследих спомените му. — Устата ми беше толкова пресъхнала, че почти не можех да говоря.

— Как? Как стана това? Можеш ли да призовеш още?

Бавно му разказах за родовите спомени, за връзките, които трябваше да създам между моето време и това на Тристан. И как единствените спомени, които имах от него, бяха за Камъка на здрача.

Деклан слушаше съсредоточено и жадно, ръката му продължаваше да глади брадата.

— Ах, Бриена, Бриена… как ти завиждам!

Треперех, неспособна да го скрия от него. Страхът се бе забил в сърцето ми дълбоко като кука: не можех да определя дали вълнението му е добре, или зле за мен. Сякаш седях на острието на нож и чаках да видя накъде ще падна.

— Ти си потомка на един от най-великите мъже в нашата история — продължи той. — Тристан Аленах. Човекът, откраднал Камъка на здрача и убил последната кралица.

— Той е бил предател и страхливец — отвърнах.

Деклан се изкиска:

— Само да можех да те преобразя, Бриена. Да те накарам да видиш живота от другата страна, да те убедя да се присъединиш към мен.

Взрях се студено в него:

— Не би ме искал на своя страна. В края на краищата аз съм Аленах. В крайна сметка ще те съборя от власт за втори път.

Той се засмя на това. Докато се беше разсеял, хванах в ръце веригите и се приготвих да се хвърля към него, да метна веригата като клуп на врата му. И въпреки това той беше по-бърз. Преди да успея да връхлетя, той ме беше хванал за врата и ме бе блъснал силно в стената.

Зашеметена, се замъчих да си поема дъх. Почувствах как пулсът ми тупти силно, забавяйки се под желязната му хватка.

Той все още ми се усмихваше, когато каза:

— Мисля, че сме готови да започваме.

Пусна ме и аз се плъзнах надолу по стената, сякаш костите ми се бяха стопили. Дъхът ми свистеше, гърлото ми още беше изтръпнало от задушаващата му хватка.

В стаята ми влязоха двама пазачи. Отключиха веригите на китките ми, оставяйки железните гривни, и ме извлякоха до средата на стаята. Грубо закачиха всяка гривна за висяща от тавана кука. Беше високо точно колкото пръстите на краката ми да могат да докосват каменния под, но не достатъчно, за да мога да се отпусна. Раменете започнаха да ме наболяват и да пукат, борейки се с притеглянето на гравитацията, докато се опитваха да се задържат в ямките на ставите.

Двамата пазачи си тръгнаха и аз останах отново сама с Деклан. Помислих си да изпищя, но дъхът ми беше просто плитко хриптене.

Гледах как изтегли блестящо острие от колана си. По кожата ми изби студена пот, докато се взирах в стоманата, в отражението на светлината по камата.

Помъчих се да дишам: паниката ми се усили. Време. Трябваше да дам на Журден и Картие повече време.

— Ще започнем с нещо много просто, Бриена — каза Деклан. Гласът му отекна в ушите ми, сякаш душата ми вече напускаше тялото, падайки надолу в бездънна дупка.

Ахнах, когато той стисна в юмрук един кичур от косата ми. Започна да реже, дърпайки с болезнени резки движения и загледах как дългата ми коса се понася и пада на пода. Беше груб, острието на камата му ме убоде няколко пъти и почувствах как кръвта започна да се стича на тънка струйка надолу по врата ми, просмуквайки се в мръсната ми долна риза.

Почти беше приключил, когато ни прекъсна остър писък.

Звукът ме прониза. Питах се дали не съм го издала самата аз, докато Деклан се извъртя рязко. Беше Кийла, коленичила пред отворената врата на килията, хълцайки истерично.

— Не! Татко, моля те, не я наранявай! Не я наранявай!

Деклан изръмжа:

— Кийла. Тази жена е наш враг.

— Не, не, не е! — проплака Кийла — Моля те, моля те, спри, тате! Ще направя всичко, стига само да се съгласиш да я оставиш на мира!

Деклан се приближи до дъщеря си, коленичи пред нея и прокара едрата си ръка през светлата й коса. Тя се опита да се извие и да се отдръпне, но той сграбчи кичурите й точно както бе уловил моите. И сърцето ми обезумя вътре в мен, биейки отчаяно, яростно.

— Кийла? — повиках я: гласът ми бе като стомана в ковачницата, обработен, за да получи сила. — Кийла, всичко ще бъде наред. Баща ти само подстригва косата ми, за да не ми пречи. Пак ще порасне.

Деклан се засмя и звукът ме накара да се почувствам сякаш нагоре по краката ми се плъзгат змии.

— Да, Кийла. Пак ще порасне. Хайде, бягай сега и си стой в стаята като добра дъщеря. Или после ще отрежа твоята коса.

Кийла още хълцаше, когато се отдалечи пълзешком от него, изправяйки се с препъване на крака. Загледах я как хукна: виковете й най-сетне заглъхнаха в сенките, в тежката тишина на кулата.

Деклан се изправи и избърса кръвта ми от острието на камата си. Докато продължаваше да реже косата ми, започна да ми разказва история след история за детството си, за това как израсъл в кралския замък, как избрал съпругата си, защото била най-красивата от всички мевански жени. Не слушах: опитвах се да се съсредоточа върху нов план, който щеше да подпомогне бягството ми. Защото не се съмнявах, че Деклан Ланън бавно ще ме убие, изпращайки парчета от тялото ми на близките и приятелите ми.

— Веднъж накарах да отрежат косата на съпругата ми — каза той и отряза и последния ми кичур. — За това, че ми отговори дръзко една вечер. — И Деклан се отдръпна на една крачка и наклони глава, възхищавайки се на работата си. Не ме беше обръснал, но косата ми беше жестоко окастрена. Усещах я неравна и оскъдна и трябваше да се преборя с напиращия плач, да се въздържа и да не гледам косата си, която сега докосваше пръстите на краката ми на пода.

— Знам какво си мислиш за мен — промърмори той. — Сигурно мислиш, че съм създаден от мрак, че в мен няма нещо добро. Но невинаги съм бил такъв. В живота ми има един човек, който ме научи как да обичам другите. Тя е единствената, която някога съм обичал истински в отговор, макар че трябваше да я държа в плен, както правя с теб сега.

Защо ми разказваш това? Умът ми блъскаше като юмрук. Отместих поглед, но Деклан улови лицето ми с ръка и ме застави да го погледна в очите.

— Изобщо не приличаш на нея и въпреки това… защо се сещам за нея сега, когато те гледам? — прошепна той. — Нейният живот е единственият, за който някога съм се молил.

Искаше да попитам коя е тази жена. Сякаш като изречеше името й, вече нямаше да се чувства виновен за онова, което се готвеше да ми причини.

Стиснах челюст, докато почувствах как пръстите му се притискат по-силно в бузата ми.

— На коя? — изхриптях.

— Би трябвало да знаеш — каза Деклан. — Обичаш сина й.

Отначало си помислих, че ме бърка с някого. Защото майката на Картие беше мъртва.

— Лили Морган е загинала по време на първия бунт, заедно с лейди Кавана и лейди Маккуин.

Той гледаше изражението ми, разчитайки бръчките, които прорязаха челото ми.

— В онзи ден, по време на онзи първи бунт, бях на единайсет — каза той. — Баща ми отсече ръката на Лили Морган по време на битката, а след това я завлече в тронната зала, където се готвеше да я обезглави в подножието на трона си. Но аз не можех да го понеса. Не можех да понеса да видя как я убива, да унищожи едничкото хубаво нещо в живота ми. Не ме беше грижа дали е въстанала, дали е предала всички ни. Хвърлих се върху нея и се примолих на баща си да я остави жива.

Треперех, тежестта на думите му ме притискаше. Идваше ми да повърна…

— Защо ми разказваш това? — прошепнах.

— Защото майката на Ейдън Морган не е мъртва. Жива е. Жива е през всичкото това време заради моята милост, моята доброта. — Той ме разтърси сякаш можеше да ме накара да повярвам това.

Но после си помислих: …ами ако говори истината? Ами ако Лили Морган е жива? Ами ако е била жива през цялото това време?

Картие. Само мисълта за това, за майка му, ме накара да изгубя самообладание.

— Лъжеш. Лъжеш — изкрещях със сълзи в очите.

— Така че баща ми ме издърпа грубо от Лили — продължи Деклан, без да обръща внимание на възражението ми. — И ми каза, че ако я остави жива, ще трябва да я държа окована във вериги. Щеше да ми се наложи да направя така, че да си мълчи, или в противен случай истината щеше да плъзне като горски пожар, и домът Морган щеше да въстане отново. Изпрати я в подземията и й отряза езика, а вместо нея обезглави друга светлокоса жена. Кейн Морган, онзи стар глупак, видя русата коса върху копието и помисли, че това е Лили.

Лъжеш, лъжеш, лъжеш…

Това беше единствената дума, в която можех да се вкопча. Единствената дума, която можех да вярвам.

Деклан ми се усмихна и разбрах, че краят идва. На това трябваше да се сложи край.

— Двете с Лили си приличате. И двете се вдигнахте на бунт срещу моето семейство. И двете обичате Ейдън. И двете полагате големи старания да не се страхувате от мен.

Изхленчих, мъчейки се да удържа риданието, напиращо в гърдите ми.

Той духна върху острието на камата си и остави стоманата да се замъгли, а после я избърса в късата си кожена връхна дреха.

— Няма да те убия, Бриена. Защото искам Ейдън да те получи в края на краищата. Но когато погледне лицето ти, ще види в теб майка си. Ще разбере къде да я намери.

Изкрещях, когато хвана челюстта ми, щом осъзнах какво се кани да направи. Почувствах как острието на камата му се врязва в челото ми, в пътя на косата ми над дясното ми слепоочие. Почувствах как бавно прокарва стоманата надолу, надолу, надолу до челюстта ми и разрязва бузата ми. Пощади окото ми на косъм. Но вече не виждах с него, защото кръвта шуртеше надолу по лицето ми, а болката се превърна в огън, затворен като в капан под кожата ми, безмилостно изгарящ в такт с трескавия ми пулс. Къде беше краят? Трябваше да има край на това…

— Ах, ти беше такава красива девойка, нали? Жалко.

Оброних глава и загледах как кръвта ритмично капе в орязаната ми коса.

Деклан говореше, но звукът заглъхна, сякаш се разпростираше през стотици години.

Ушите ми пукаха. Олюлях се, в опит да се закрепя на пръсти, а после отново изпитах изгаряща болка в лицето. Сякаш ме бяха ударили с юмрук. Но Деклан не ме беше докоснал: със замъгленото си зрение го видях как избърсва кръвта от камата си и я прибира в ножницата, отстъпвайки назад да ме погледне.

Срещнах погледа му: дишането ми беше накъсано, призля ми, когато я почувствах отново: толкова непоносима болка, че изкрещях.

Деклан ме погледна намръщено, объркан от реакцията ми, а после се разнесе глас, непознат, далечен, изваден от миналото.

Къде скри камъка?

Отново — раздираща болка, само че този път в ръката ми. Някой чупеше ръката ми. Някой, когото не можех да видя.

Кажи ни къде скри камъка, Аленах.

Още болка, стигаща нагоре по гърба ми, и хрипливо си поех дъх навътре, осъзнавайки какво става. Навлизах в спомена на Тристан.

Предадох му се, защото бях изтощена, и напуснах една килия за изтезания, за да вляза в друга.

Тялото ми се превърна в тялото на Тристан и видях света през неговите очи, оставих кожата му да се нагъне върху моята като воал.

„Къде е, Аленах?“, попита млад мъж, висок и със силно телосложение. Стоеше пред Тристан, с опръскан с кръв зелен жакет: зелен жакет с изобразен над сърцето му рис. Ланън.

„Искаш ли да ти счупя и другата ръка?“

Тристан изстена. Можеше да вижда само с едното си око, а устата му беше пълна с кръв. Палците му бяха отсечени, а дясната му ръка беше счупена. Беше убеден, че половината му ребра също са изпотрошени.

„Говори, Аленах“, изрече през зъби принцът от дома Ланън, видимо раздразнен. От колко ли време го изтезаваше? „Говори, или в противен случай ще стане много по-лошо“. Той се подсмихна, знаейки, че бе опазил такава тайна толкова дълго, че кралят от дома Ланън и неговите синове едва сега бяха надушили, че Тристан Аленах знае къде е скрит Камъкът на здрача.

„Изплашен си, нали, момче?“, изрече с усилие Тристан, като изплю кръв и няколко зъба. „Изплашен си, че камъкът ще се появи на бял свят и царуването ти ще свърши, преди още да е успяло да започне“.

Лицето на принца от дома Ланън се разкриви от гняв и той отново удари с юмрук Тристан, при което се разклатиха още зъби.

„Достатъчно, Фъргъс“, обади се вторият син от дома Ланън от сенките. „Ще убиеш дъртака, преди да се разприказва.“

„Той ми се подиграва, Патрик!“, кресна Фъргъс Ланън.

„Кое е по-важно за баща ни? Твоята гордост или местонахождението на камъка?“.

Фъргъс стисна юмруци.

Патрик се изправи и се приближи. Телосложението му не беше и наполовина така здраво и силно, както на наследника, но в очите му имаше тъмен, зъл блясък, когато се приведе да срещне замъгления поглед на Тристан.

„Знам, че вече си стар човек“, каза Патрик. „Тук не е останало нищо за теб. Получил си своя дял от изобилие и съпругата ти е отдавна мъртва, а децата ти очакват смъртта ти, за да могат да вземат наследството си от теб.“ Той замълча за миг и наклони глава на една страна. „Защо го направи във всеки случай? Какво те накара да поискаш да скриеш камъка?“

Ах, нямаше прости отговори на такъв въпрос. Някога Тристан смяташе, че го е направил за доброто на хората, за да предотврати опустошението, което една магическа война щеше да донесе. Напоследък обаче, честно казано, не знаеше. Може би бе негодувал срещу дома Кавана и магията, с която умееха да си служат. Може би искаше да го направи просто за да види дали подобна дръзка постъпка може да бъде извършена, дали легендите за дома Кавана са верни. Да разбере дали тяхната магия наистина ще умре без камъка.

Усмихна се: „Знам, мислите си, че ще ви кажа. Че ако счупите всичките ми кости, ще ти кажа къде скрих камъка. Е, изпотрошихте ме почти целия. Така че приближете се, момчета. Приближете се, за да мога да ви кажа“.

Принц Фъргъс мигновено се наведе, но Патрик, по-благоразумният, хвана брат си за ръката над лакътя и го възпря. „Можеш да ни кажеш оттук, Аленах“, каза той.

Тристан се изкиска и се задави с кръвта си.

„Би трябвало ти да си наследникът, момче. Не Фъргъс.“

Фъргъс взе една тояга и счупи другата ръка на Тристан, преди Патрик да успее да го спре.

Болката остави Тристан без дъх, накара сърцето в гърдите му да прескочи един удар. Но той стисна малкото си останали зъби и се застави да остане в съзнание, защото имаше още едно нещо, което трябваше да каже на тези отрепки от дома Ланън.

„Не съм единственият, който знае къде е камъкът!“, изхриптя той, мъчейки се да си поеме дъх.

„Кой и къде е този друг мъж в такъв случай?“, запита настойчиво Фъргъс.

Тристан се усмихна:

„Не е мъж“.

Фъргъс застина неподвижно шокиран. Патрик обаче се изкиска, ни най-малко изненадан.

„В такъв случай, къде е тази жена, Аленах? Кажи ни, и може да те оставим жив, а също и нея.“

Тристан облегна глава на каменната стена на килията си — килията, в която живееше през изминалата седмица. Зрението всеки миг щеше да го напусне и той пое мъчително последния си дъх.

„Злощастно е за вас…“ Наведе брадичка, за да погледне момчетата Ланън за последен път, да промълви последните си думи. „Защото тя още не се е родила.“