Ребека Рос
Триумфът на кралицата (23)

Двайсет и три
Звярът
Бриена

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин

— Стана злополука, господарке! — извика Тори, нахълтвайки в кабинета.

Вцепених се, когато вдигнах поглед от регистрите на Маккуин и видях ивици кръв, размазани по жакета му.

— Каква?

— Ловна злополука. Страхувам се, че двама от мъжете загинаха, а трети е…

Вече бях станала от стола и бях тръгнала надолу по коридора, преди той да успее да довърши, като последвах шума от суматохата и излязох в голямата зала. Не знаех какво да очаквам, но решимостта ми се стопи, когато видях как внасят Лиъм и го полагат на една маса, с обезобразено лице и стърчаща от дясната част на гърдите му стрела.

Мъжете, които го носеха, почувстваха присъствието ми и се обърнаха да ме погледнат с разширени, изпълнени с паника очи. Отстъпиха встрани, за да ме пуснат да се приближа, и аз внимателно положих пръсти върху шията на Лиъм, където все още туптеше слаб пулс.

— Повикайте ми Айла — казах дрезгаво, знаейки, че ще ми трябва помощта на лечителката с тази рана. Докато една от жените трескаво се втурна да намери лечителката, аз се обърнах към мъжете и казах: — Помогнете ми да го внесем в една от спалните.

Заедно вдигнахме внимателно Лиъм и излязохме в един от коридорите, отправяйки се към най-близката свободна спалня. Веднага щом Лиъм бе внимателно положен на дюшека, се заех да срежа късата му горна дреха и ризата, за да разкрия тялото му и местоположението на стрелата. Внимателно докоснах гърдите му, търсейки опипом ребрата. Смятах, че върхът на стрелата е заседнал в четвъртото му ребро. Отстраняването му щеше да е трудно: докато се обучавах, бях изучавала раните от стрела заедно с Картие и макар никога да не бях имала възможност да се погрижа за такава, знаех, че раните в гърдите са почти винаги фатални, ако е засегнат белият дроб. Знаех също и че е изключително трудно да измъкнеш връх от стрела, ако е заседнал в кост.

След това огледах лицето му, което изглеждаше раздрано от ред хищни животински нокти. Плътта му висеше на ивици от бузата, разкривайки зъбите му. Почти бях принудена да отместя поглед: стомахът ми се разбунтува при гледката.

— Имам нужда от чиста вода, мехлем от мед и рози и много превръзки — прошепнах, като се обърнах и заговорих на една от жените, които ме бяха последвали в стаята. — И накарайте момичетата да накладат огън в това огнище. Бързо, моля ви.

Веднага щом жената тръгна и настойчивите й викове отекнаха надолу по коридора, съсредоточих вниманието си върху мъжа, който беше помогнал да внесем Лиъм вътре: тъмните му очи бяха приковани в мен, в очакване на следващата ми заповед.

— Какво стана? — прошепнах.

— Господарке… не знаем. Другите двама мъже с Лиъм загинаха.

— Кои мъже?

— Филип и Еймън.

Филип и Еймън. Двамата тежковъоръжени войници, които ме бяха придружили на връщане от Лионес у дома.

В стаята влезе Айла и ме разсея от шока. Бях я виждала из голямата зала, когато се хранехме, но никога преди не бях говорила с нея. Тя беше по-възрастна жена с дълга бяла коса и очи с цвета на морето. Остави торбата си и огледа раните на Лиъм.

След миг ме погледна и попита:

— Прилошава ли ти от вида на кръв?

— Не — отвърнах. — И умея да се грижа за рани.

Айла не отговори, докато тършуваше в торбата си. Гледах как започна да подрежда малки шпатули, изработени от бъзово дърво, с различна дължина и ширина. След тях — щипците, които бяха гладки и тесни, специално преназначени за измъкване на върхове от стрели.

Тя направи знак на двама от мъжете да удържат Лиъм. Аз не помръдвах, все още не, и просто гледах, когато тя се опита да извие пръчката на стрелата. Пръчката отказа да се завърти и неочаквано се счупи в ръцете й.

— Върхът на стрелата е в костта му — каза Айла и метна пръчката в огъня.

— Мога да го намеря и да го извадя — предложих и пристъпих напред.

Работех редом с нея, като увивах шпатулите в бинтове и потапях връхчетата в мехлем от рози и мед. Лечителката помоли двамата мъже, които бяха останали в стаята с нас, да продължат да държат Лиъм, единият — за раменете, другият — за кръста, а двете с нея започнахме постепенно да разтваряме раната от стрелата с шпатулите. Вече бях подгизнала от пот, когато намерих върха на стрелата — тъмно проблясващ метал, покрит с кръв, заседнал в реброто на Лиъм.

Взех щипците и насочих острата им част надолу в раната му, докато намерих върха на стрелата. Напрегнах се, идвайки бавно до леглото при него, и вложих цялата си тежест. Металът се разхлаби и аз политнах, търкулнах се на пода и се блъснах с трясък в масата. Но вдигнах щипците и в тях беше върхът на стрелата.

Ах, само да беше тук Картие, за да ме види как правя това. Щеше да съжалява, че го е изпуснал.

Айла ми кимна отсечено и се обърна обратно към Лиъм да махне шпатулите и да започне да почиства раната му. Двамата мъже още държаха Лиъм, но ми кимнаха с уважение, каквото не бях виждала или усещала тук преди.

Изправих се и оставих щипците, като подадох на Айла превръзките, докато държах буркана с мед.

— Ще трябва да почакаме да видим дали белият му дроб е засегнат — каза Айла, като приключи с налагането на лечебната смес. — Колкото до лицето му… ще трябва да се опитам да го поправя. Разбирате ли от билки, мистрес Бриена?

— Да. Какво Ви е нужно?

— Звезден трън — отвърна тя. — Расте на туфи в гората на изток, край реката.

— Ще отида да набера. — Бързо излязох от стаята, минах надолу по коридора и излязох в голямата зала.

Не очаквах там да се е събрала тълпа: мъжете и жените седяха тихо по масите и мрачно чакаха новини за Лиъм. Когато влязох, всички се изправиха и аз спрях рязко, почувствала как погледите им се насочват към кръвта по ръцете ми, към кръвта, размазана по роклята и по лицето ми. Торн беше единственият, който ме заговори.

— Мъртъв ли е? — попита шамбеланът.

— Не. Извадихме стрелата. — Продължих към фоайето: хората на Маккуин се разделиха пред мен. Щом тръгнах сред тях, отново започнах да усещам уважението им, когато се раздвижиха, за да ме пуснат да мина, докато очите им продължаваха да ме следват. Тогава осъзнах, че очакват заповеди от мен.

Спрях на прага, питайки се каква заповед да дам. Завъртях се на пета и се готвех да кажа, че трябва да спрат работа за днес, че нещо става в земите на Маккуин и трябва да се опитам да го поправя, когато Торн ми отне възможността и се намеси.

— Всички се залавяйте отново с работата си — каза троснато шамбеланът. — Няма смисъл да пропилявате остатъка от един работен ден.

Мъжете и жените започнаха да излизат от залата. Застанах под арката, докато Торн ме погледна.

— Трябва да говоря с теб, когато се върна, Торн — казах.

Той изглеждаше смутен от молбата ми, но кимна и каза:

— Разбира се, мистрес Бриена.

Тръгнах към фоайето, като на излизане грабнах една кошница. Беше ранен следобед, а небето беше облачно и навъсено. Дадох си един миг да се изправя и да отметна косата от челото си: гърбът започваше да ме боли.

— Мистрес Бриена?

Обърнах се и видях Нийв да бърза към мен: на няколко стъпки зад нея беше хрътката ми, Неси, с изплезен език.

Нийв спря рязко при вида на кръвта по мен и вдигна ръце към устата си.

— Всичко е наред — казах. — Ще набера малко звезден трън.

Нийв преглътна страха си и свали ръце.

— Знам къде расте. Нека Ви помогна.

Заедно се отдалечихме доста от замъка, там, където дърветата по речния бряг започваха да стават по-гъсти. Дадох камата си на Нийв, за да може да отреже тръна, без да докосва бодилите, и заработихме в тревожно мълчание, пълнейки кошницата.

Бях на колене, борейки се с един упорит трън, когато чух звук от прекършване на клонка в гъсталака. И нямаше да се разтревожа, ако Неси не бе започнала да ръмжи до мен: козината на тила й настръхна, зъбите й се оголиха.

— Неси — прошепнах, но надникнах в сенките на храсталака, в гъстата плетеница от храсти и дървета. Студено предупреждение полъхна надолу по гръбнака ми, когато почувствах изнервящия поглед на скрити очи.

В онзи гъсталак имаше някой и той ме наблюдаваше.

Неси започна да лае, остро и гневно, и направи още една крачка към гъсталака.

Всяко косъмче по тялото ми настръхна и аз с усилие се изправих на крака.

— Нийв! Нийв!

Сестра ми се втурна в сечището, идвайки от лявата ми страна. Потреперих от облекчение, когато я видях, все още с камата ми в пръстите си.

— Какво? Какво има? — Тя се задъха, забелязвайки как Неси продължи да ръмжи и да се промъква по-близо до сенките. — Звярът ли е?

— Звяр? — повторих като ехо.

— Звярът, който е нападнал Лиъм?

Погледнах обратно в гъсталака. Прииска ми се да й кажа, че не е бил звяр. А човек.

Окачих кошницата със звезден трън на ръката си, а с другата ръка хванах сестра си.

— Хайде, трябва да се връщаме. Неси? Неси!

Кучето склони да ме послуша едва когато се увери, че се отдалечавам от опасността. Трите почти побягнахме от дърветата и излязохме на открито, в сивата светлина и рехавата слънчева светлина. Когато стигнахме до фоайето на замъка, едва си поемах дъх.

— Имаш ли собствена кама, Нийв? — попитах, когато тя се опита да ми върне малкото хладно оръжие.

— Не — отвърна тя. — Лорд Аленах ни забраняваше да имаме.

— Е, тази вече е твоя. — Повдигнах полите си да откопчая ножницата, прикрепена към крака ми. Подадох й я и изчаках да се уверя, че я е прикрепила към бедрото си, с удобно прибраната вътре кама, скрита под роклята й. — Носи я винаги. И ако някой те заплаши, искам да го порежеш тук или тук. — Посочих към врата й и подмишницата й.

Очите й станаха огромни, но тя кимна, подчинявайки се на заповедта ми.

— А вие, мистрес?

— Аз ще си намеря друго хладно оръжие. — Докоснах ръката й и я стиснах леко, за да я успокоя. — Не се отдалечавай никъде сама, дори когато отиваш от тъкачницата към замъка. Винаги моли някого да те придружи. Моля те.

— Заради звяра ли?

— Да.

Нийв правеше всичко по силите си да потуши страха си, да изглежда смела. Но виждах колко е бледа и разтревожена. Внимателно я дръпнах напред, за да я целуна леко по челото. Тя застина неподвижно под тази проява на привързаност и аз се упрекнах, задето прибързвам твърде много. Не така би постъпила господарката на дома Маккуин и видях, че я смущавам.

— Върви сега — прошепнах, като я побутнах леко, и Нийв се оттегли надолу по един от коридорите, като хвърли поглед назад към мен с тъмен блясък в очите, сякаш започваше да чувства невидимите нишки, които ни свързваха.

Върнах се в стаята на Лиъм и подадох на лечителката кошницата със звезден трън. Работехме мълчаливо заедно: смачкахме цветовете на ситен прах, който тя смеси с меда и направи мехлем. Беше закърпила лицето на Лиъм, докато ме нямаше, и й помогнах да нанесе мехлема върху кръстосаните шевове на тана. Докато миех ръцете си, лечителката внимателно уви лицето му с чисти бинтове.

— Тези рани не са нанесени от звяр, мистрес Бриена — каза мрачно лечителката.

— Да, знам. — Поех си дъх с усилие, спомняйки си зловещото усещане, че в гората бе имало някой, който ме наблюдава, само преди час. — Имате ли нещо против да поседите с него за малко? Мога да дойда да Ви сменя по залез-слънце.

— Разбира се, господарке. — Тя кимна и аз бързо излязох, като повиках Тори да се срещне с мен в кабинета на Журден. Седнах в стола на баща си, докато шамбеланът стоеше пред мен и шаваше смутено.

— Сигурна съм, че тази сутрин, докато се грижех за Лиъм, сте събрали сведения за случилото се — заявих.

— Да, господарке. Лиъм отишъл на лов с Филип и Еймън — започна Торн. — Това не е необичайно. Тримата са близки и са ловували заедно много пъти през изминалите три седмици. Лиъм се върна на кон в замъка, едва крепящ се на седлото, улучен от стрела, с обезобразено лице. Мъжете, които помогнаха да го внесем във вътрешния двор, казаха, че успял да изхрипти само една дума. Звяр. Казал я два пъти, преди да изгуби съзнание, точно преди да пристигнете Вие, господарке. Докато Вие с Айла се грижехте за него, изпратих съгледвач да разбере къде са другите двама мъже. Намерили ги мъртви в северната ливада, също с обезобразени лица, но били пронизани дълбоко в коремите. Боя се, че… — Той се поколеба.

Зачаках с извита вежда:

— Боиш се, че какво, Торн?

Той хвърли поглед към петната кръв по мен и въздъхна:

— Боя се, че вътрешностите им бяха разпилени, по цялата трева.

За миг не казах нищо, взирайки се в сенките на стаята. Изпитах ужас от знанието, че онези двама мъже са умрели по такъв жесток начин. И макар че ми се искаше да се отдам на шока, знаех, че не можех да си го позволя.

— Един звяр не би ли изял мъжете, вместо да си играе с вътрешностите им?

Торн мълчеше, почти сякаш изобщо не бе помислял за това.

— Освен това що за звяр изстрелва стрели, Торн?

Шамбеланът се изчерви, възмутен:

— Защо ме питате такива неща, господарке? Откъде да зная? Просто Ви разказвам какво открих!

— А аз просто Ви въвличам в разговор, за да можем да разрешим тази ужасна загадка.

— Загадка ли? Никаква загадка няма тук — възрази той. — Това беше трагична злополука! Повечето мъже смятаха, че Еймън или Филип се е опитал да простреля звяра, който ги е нападнал, и стрелата му погрешка е рикоширала в Лиъм.

Възможно е, помислих си. Но отново нещо ми се струваше не както трябва. И аз се облегнах назад, мислейки си, че нещата не ми се бяха стрували правилни, откакто тръгнах от Лионес.

— У вас ли са перата на стрелата? — изненада ме с въпроса си Торн. — Ако сте склонна да ми ги дадете, мога да Ви кажа дали стрелата е била от нашите, или е на друг дом.

Надеждата ми се усили, а после бързо помръкна, когато си спомних как лечителката бе хвърлила стрелата в огъня, подразнена, че я бе счупила, без да иска.

— Не. Няма пера.

— Тогава не знам какво друго да Ви кажа, мистрес Бриена. Освен че дълбоко съжалявам, задето тъкмо Вие трябва да се занимавате с това. Баща Ви трябваше да прати у дома лорд Лукас.

Принудих се да потисна раздразнението си.

— Къде са телата на Филип и Еймън сега? — запитах, разтривайки болящите ме слепоочия.

— Съпругите им ги подготвят за погребение.

Трябваше да отида при тези съпруги, да им помогна с приготовленията. Изправих се и казах:

— Искам да изпратите група воини да разузнаят и претърсят околността, чак до границата между териториите. Започнете в източната гора, където расте звездният трън.

Той ме погледна навъсено:

— Но, господарке… защо?

— Защо ли? — Едва не се засмях. — Защото в границите на имота вилнее на свобода звяр и убива хората ни.

— Значи искате да рискувам живота на още от нас, за да го повалим? Най-вероятно е мечка и е избягала обратно в пещерата си. Вече огледах и Ви казах, че не намерихме нищо, освен телата на Филип и Еймън.

— Торн. Този звяр не е мечка. Човек е. Най-вероятно е от дома Халоран и най-вероятно има група съучастници със себе си. Намери ги и ми ги доведи. Разбираш ли?

— Домът Халоран? — Той зяпна към мен. — Това е нелепо! Война ли се опитвате да започнете?

— Ако се опитвах да започна война, нямаше да се наложи да ме питаш. Щеше да го разбереш — заявих студено. — Сега върви и направи каквото те моля, преди да подложиш на изпитание и последната ми частица търпение.

Когато си тръгна, в очите му още се виждаше онази искрица на потрес, сякаш не можеше да повярва на заповедите ми.

Изчаках, докато вратата се затвори, а после седнах отново с треперещи крака.

Трябваше да са семейство Халоран.

Помислих си за Пиърс, за унижението му, за това как отказвахме да изработим поръчания от него гоблен. Дали станалото бе отмъщение за това?

Пази си гърба, Бриена.

Предупреждението на Гроня отекна отново и си помислих как тя и семейство Дермот бяха страдали от набезите на дома Халоран с години.

Какво щях да правя, ако Торн доведеше обратно семейство Халоран? Какво щях да им причиня?

Нямах представа. И това навярно ме плашеше повече от каквото и да било друго.

 

 

По-късно същата вечер бях в стаята на Лиъм и варях на огъня гърненце с билки, за да прочистя въздуха, когато Торн ме намери. Старият човек беше опръскан с кал и изглеждаше капнал от умора, когато се обърна към мен.

— Не открихме нищо, мистрес Бриена. Нищо освен птици, катерици и зайци — каза той сопнато, сякаш искаше да ми намекне: Аз не Ви ли казах?

Изправих се, за да мога да застана изцяло с лице към него. В стаята бяхме само аз, той и Лиъм. Бях изпратила Айла на вечеря, за да си отдъхне малко.

Торн хвърли поглед към Лиъм, който продължаваше да лежи на леглото:

— Как е той?

— Още диша — отвърнах, но думите ми бяха унили. Беше, както се бяхме опасявали с Айла: Лиъм бе изпаднал в безсъзнание, а дишането му бе станало мъчително. На Айла не й се вярваше, че той ще преживее нощта.

Но аз не казах това на Торн. Метнах ново стръкче мента във врящото си гърне, молейки се билките да пречистят дробовете на тана, въпреки че дишането му отслабваше.

— Върви на вечеря, Торн. Направи достатъчно за днес.

Той си тръгна с въздишка, а аз седях до Лиъм, докато Айла се върна да ме смени.

Осъзнах колко съм изтощена едва когато излязох до предния вътрешен двор и свирнах на Неси.

Хрътката ми послушно се появи, сякаш беше чакала да я повикам. Заведох я в стаята си и я подканих да спи на леглото до мен.

Докато тя се търкаляше в завивките ми, взех в ръце меча си. Извадих оръжието от ножницата и му се възхитих, преди да се покатеря в леглото. Оставих меча на дюшека до мен, с ръкохватка, готова да бъде сграбчена в миг.

А после легнах — с кучето от едната ми страна и стоманата от другата, и загледах как светлината очертава фигури по тавана ми.

Не помня да съм заспивала. Сигурно съм се унесла постепенно, защото следващото, което чух, беше, че Неси ръмжи.

Очите ми се отвориха широко, за да попият тъмнината: огънят ми бе догорял до жарава. Лежах там замръзнала.

Неси изръмжа отново и точно тогава го чух. Тихо, колебливо почукване по вратата ми.

— Кротко, Неси — наредих й, и тя утихна.

Измъкнах се от леглото с меч в ръка и започнах да се промъквам към вратата си.

— Мистрес Бриена?

Беше Торн. Изпуснах раздразнена въздишка и когато открехнах вратата си, видях шамбеланът да стои със свещ в ръка, чакайки ме да отворя.

— Какво има сега, Торн?

— Има някого, когото мисля, че трябва да видите — прошепна той. — Бързо, елате с мен. Мисля, че има нещо общо с… нападението. — А после погледна зад мен, където Неси продължаваше да ръмжи. Очите му се разшириха едва доловимо от безпокойство.

— Само минутка. — Затворих вратата, за да мога да си нахлузя ботушите и да придърпам наметалото си на адепт около яката. Закопчах ножницата на меча си през гърдите, като оставих меча да се намести удобно между раменните ми лопатки, с ръкохватка, стърчаща зад мен, готова да бъде уловена.

Когато отворих вратата отново, Торн чакаше на няколко стъпки от мен.

— Тя ще се уплаши от кучето — прошепна ми той и аз спрях на прага си.

— Тя?

— Да. Една от девойките казва, че знае нещо за нападението. Желае да говори с Вас за това.

Това ме изненада, но се съгласих да оставя Неси в стаята си, въпреки скимтенето й.

Последвах Торн през замъка: коридорите бяха тъмни и тихи. Очаквах, че ще ме въведе в някой от складовете, така че когато ме изведе в предния двор, с камъните и мъха, позлатени от лунната светлина, се поколебах.

— Къде е тази девойка? — попитах: дъхът ми образува облаче. — И коя е?

Торн се обърна да ме погледне. В този момент изглеждаше крехък и стар.

— В тъкачницата е. Не можах да я убедя за друго.

— Тъкачницата ли? — повторих като ехо. Поколебах се за миг — това ми се струваше нередно и странно, — но после си помислих колко голямо доверие имаше Журден на Торн: имаше му достатъчно доверие, за да го остави да ръководи и наглежда делата на замъка. И затова склоних да го последвам по пътеката надолу по хълма: тревата бе дълга и тънка под нас, къдреше се около ботушите ни. Вятърът изгаси свещта на Торн, така че се движехме само на светлината на луната и звездите.

Когато тъкачницата се показа като мастилено петно на фона на копринената нощ, забелязах, че в прозорците не свети. Сградата спеше като всички други.

Спрях: тъничка нишка страх дръпна сърцето ми надолу към стомаха.

— Торн?

Шамбеланът спря и се обърна да ме погледне. Видях в лицето му, че сега зад мен има някого, и преди да успея да посегна, за да извадя меча си, почувствах как едно острие предупредително докосва врата ми.

— Не мърдай, Бриена — прошепна в ухото ми Пиърс.

Не помръднах. Но сърцето ми се късаше на парчета.

— Защо? — Това беше всичко, което можах да кажа на Торн: измяната накара гърлото ми да се стегне.

— Искахме Лукас — каза Торн. — Затова поисках Лукас да се върне. Но баща ти беше достатъчно глупав да прати теб вместо това. Съжалявам, Бриена. Наистина съжалявам.

— Как можа да предадеш собствения си господар? — изхриптях, но после истината ме порази като удар в гърдите. Знаех точно какъв е Торн. И ми идваше да се изсмея, ядосана на себе си, задето не се вслушвам в собствените си съвети.

Нима не бях поръчала на Шон да повдигне ръкавите на седмината си танове, за да провери за знака?

Бях вярвала, че никой Маккуин не се е присъединил към полумесеците, но колко глупава бях да мисля, че покварата се разпространява само сред определени домове.

Ръката на Пиърс обгърна талията ми. Почувствах как откопчава презраменния ремък на меча ми и единственото ми оръжие се изхлузва от тялото ми. Чух как стоманата се приземява в тревата, запратена далече от мен.

— Баща ми ще те убие, когато открие това — казах, изненадана колко спокойно звуча.

Торн само поклати глава.

— Лорд Маккуин няма никога да узнае.

Пиърс ме събори на земята и натика парцал в устата ми, докато връзваше китките ми зад гърба. Все още виждах Торн, извисяващ се заплашително над мен, звездите тлееха в нощта зад него. Гледах как Пиърс му подаде кесия монети: видях как ръкавът на Торн се раздвижи, докато посягаше за нея, и се видя изрисуваният с туш полумесец, ясно очертан на китката му.

— Няма да получиш остатъка, докато размяната не бъде успешно извършена — каза Пиърс. А после рязко смъкна наметалото ми на адепт: студът премина по тялото ми, когато Торн неохотно взе в ръце наметалото ми, сякаш синият плат щеше да го ухапе.

Пиърс ме вдигна и ме метна на рамо, сякаш не бях нищо повече от чувал със зърно. Изпищях, но гласът ми бе заглушен от парцала в устата ми: заритах, опитвайки се да забия коляно в стомаха му, и той се препъна. Проснахме се на земята и аз побързах да се отдалеча с пълзене от него, като порязах коляното си на голям камък. Пиърс ме връхлетя, преди да успея да се изправя на крака, и ме удари през лицето. Зрението ми са замъгли, бузата ми пареше от болка: помъчих се да дишам, докато той ме влачеше навътре в гората.

Все още замаяна, се опитах да се ориентирам. Намирахме се на малко сечище, а там имаше каруца: четирима от хората на Пиърс се бяха събрали около нея и чакаха, оглеждайки ме студено. По късите горни дрехи на двама от тях имаше засъхнала стара кръв. Кръвта на Филип и Еймън — разбрах, и почувствах как в гърлото ми се надига жлъчка.

Гледах как Пиърс отметна чергилото на каруцата.

Отзад имаше чували със зърно. Имаше обаче и нещо друго: едно отделение под чувалите със зърно, умело скрито. Сърцето ми заблъска като чук, когато го видях, когато осъзнах, че Пиърс се кани да ме пъхне в напомнящата за ковчег тъмнина. С препъване се изправих на крака, тромава, понеже с вързани ръце не можех да пазя равновесие, и побягнах като обезумяла. Успях да мина през две туфи къпинак, преди Пиърс да ме настигне: пръстите му се провряха като змии в косата ми и ме дръпнаха обратно в ръцете му.

— Хитруша си ти, спор няма — подхвърли подигравателно той. — Фехин ме предупреди, че си такава, че ще е трудно да те хвана. Но този път те надхитрих, Бриена. — Отведе ме обратно при каруцата, вдигна ме и ме натика в тайното отделение: хората му се кискаха и го насърчаваха. После се облегна на каруцата, гледайки ме с наклонена глава, сякаш му доставяше наслада да ме вижда как се свивам в малкото пространство. — Принцът искаше кръв на Маккуин, не на Аленах. Но предполагам, че ще свършиш достатъчно добра работа.

Засуети се с един от чувалите със зърно над мен. Чух звън на стъкло и преди да успея да реагирам, Пиърс притисна към лицето ми влажен парцал, принуждавайки ме да вдишам изпаренията на нещо с киселинен мирис.

Възпротивих се, като се дръпнах по-назад в отделението, но пръстите ми взеха да изтръпват, а светът забави ход. Почти се бях предала на забвението, когато чух Пиърс да говори.

— Знаеш ли… ако не ме бе унижила пред дома на баща си, ако беше избрала да се съюзиш с мен… семейство Халоран щяха да изберат твоята страна. Щяхме да отхвърлим семейство Ланън сякаш са мръсни дрехи за пране. Щеше да си моя и щях да те закрилям, Бриена. Но виж се сега. Забавно е как се измества балансът на силите, нали?

Той дръпна парцала от устата ми и аз се опитах да изпищя отново. Но гласът ми отслабваше. Имах сили само да изхриптя:

— Къде ме водите?

— Водя те у дома — каза той с усмивка. — При принца.

Затвори ме в тъмнината. Почувствах как каруцата потреперва и потегля и се помъчих да остана с ясно съзнание.

Последната ми мисъл припламна точно преди да изгубя съзнание.

Щях да бъда предадена на Деклан Ланън.