Ребека Рос
Триумфът на кралицата (22)

Двайсет и две
Розали
Картие

Кралският град Лионес, територията на лорд Бърк

Когато падна нощта, застанах колкото можех по-близо до звездите, на бойниците на замъка, оставяйки вятъра да ме удря, докато мислите ми станаха неясни, а лицето ми започна да гори от студа. Град Лионес се разстилаше под мен, подобно на свитък, изписан с мрачни тайни: къщите сияеха от светлината на свещи.

Не бях открил Деклан Ланън.

Журден също не беше успял. Нито Люк. Или лорд Бърк. Принцът не се укриваше в четирите защитени къщи, които бяхме претърсили, а Томас не можеше да предположи кое ще е следващото място, на което би отишъл Деклан.

Той постоянно беше на крачка пред мен.

Въздъхнах и се готвех да се оттегля в стаята си, когато почувствах присъствието на друг човек. В тъмнината Изолда стоеше на няколко стъпки от мен, също с поглед, омаян от красотата на града под нас. Пристъпи напред и застана рамо до рамо с мен, като посегна опипом да опре ръце на преградната стена.

— Как са момичетата? — попитах.

— Излекувах телата им възможно най-добре — отвърна Изолда. — Засега си почиват. — Тя направи пауза и разбрах, че има нещо друго. — Ейдън… и шестте млади жени са от дома Кавана.

Бях заподозрял, че е така. Онази, която бе създала илюзията за лозите, за да ме насочи… бях разбрал, че е Кавана, че е една от хората на Изолда. Бях стигнал до извода, че и другите пет момичета са същите и че навярно тяхната магия беше все още скрита дълбоко в кръвта им, че още не се бе проявила.

— Те ли ти казаха това? — попитах тихо.

— Не. Не се налагаше — отвърна кралицата със скръбен тон. — Разбрах го в мига щом улових ръцете им в своите. Почувствах огъня вътре в тях, огън, който днес беше изтлял почти до пепел. Почувствах как душата ми ги зове, а техните отвърнаха. Пет от тях са в неведение за това — мисля, че тяхната магия ще ги споходи постепенно, щом се почувстват в безопасност и успеят да си починат. Родителите и близките им са мъртви. Гилрой оставил момичетата живи, за да бъдат оковани в бордея.

Призля ми, когато си спомних гледката, миризмата, тъмнината и кръвта и веригите. Колко дълго бяха държани в плен тези момичета? Бяха ли станали свидетели на случилото се със семействата им?

— В името на милостивите богове, Изолда.

За миг тя мълчеше. А после промълви:

— Знаех, че моят дом е почти унищожен, че домът Ланън умишлено ги е набелязвал през изминалите двайсет и пет години. Очаквах, че ще отнеме известно време да намеря хората си, ако намеря някои още живи. Но това, което не очаквах, беше да ги разпознавам, като просто улавям ръцете им, като ги докосвам.

Замислих се върху това: искаше ми се да знаех какво да кажа, за да я утеша.

Изолда ми хвърли поглед:

— Знам, че според теб всичко това сигурно звучи странно, но с баща ми продължаваме да си споделяме теории, подразнени, че нямаме наръчник как да се запознаем по-добре с правилата на магията.

— Не е странно, Изолда — отговорих.

Видях, че мисли усърдно, когато смръщи чело:

— Касапинът ни каза всичко, освен къде е отишъл Деклан тази сутрин. Твърди, че не знае коя е следващата защитена къща за принца, но че в склада му се е появила каруца, която да превози семейство Ланън. И макар че не желая нищо друго така силно, както да пребия и измъчвам един такъв злодей… не искам да се превърна в същото нещо като това, от което се опитвам да прочистя този замък.

Не казах нищо, защото ако тя ми поискаше съвет в този момент, щях да кажа да бием касапина, докато проговори. И ми беше почти невъзможно да повярвам, че подобно желание може да се породи у мен, след като съм отгледан във Валения, където винаги е имало мерило за справедливост и всеки е носил отговорност за действията си.

— Питаш ли се понякога — подхвана Изолда, с треперлив глас, — защо ти, аз и Люк сме оцелели, когато би трябвало да сме загинали, когато костите ни би трябвало да са под тревата, заедно с тези на майките и сестрите ни? Мразиш ли се понякога — продължи тя, със стичащи се по бузите й сълзи, — за това, че си отгледан във Валения? За това, че са се грижили за теб и са ти дали подслон и са те обичали, за това, че си живял в блажено неведение, докато нашите хора са живели в страх и жестокост? Че докато съм спяла в топло, безопасно легло, тези момичета са били оковани в плен, насилвани всяка нощ? Че докато аз се оплаквах, задето се уча да чета и пиша и да въртя меч, тези момичета са били твърде изплашени, за да проронят и дума от страх, че ще бъдат пребити и осакатени. — Изолда избърса сълзите си: косата й падна пред лицето. — Не заслужавам да бъда кралица. Не заслужавам да седя на трон, когато нямам представа какво са изстрадали тези хора. Не биваше да оцелявам в деня на мрака.

Внимателно я хванах за рамото, за да я обърна с лице към мен.

— В живота ми имаше момент, когато мислех, че никога няма да прекося канала, когато смятах, че ще остана във Валения и ще се преструвам, че съм Картие Еваристе, че съм повелител на познанието и няма никакви хора, никакъв дом Морган, няма майка и сестра, погребани в една ливада на север. — Направих пауза, защото в този миг се мразех. Омразно ми бе да призная, че се бях опитал да живея живота си както искам. — Но не го сторих. Ти не го стори. Събрахме малкото сили, които имахме, и прекосихме канала и взехме обратно тази земя. Борихме се и проляхме кръвта си. Да, бях невеж, а също и наивен. Не осъзнавах колко мрачно и покварено е положението, до днес, когато открих онези момичета. И ако двамата с теб отстъпим сега, ако решим, че ще се оттеглим от тази битка, тогава още момичета ще бъдат изтръгнати от семействата си и оковани, и още момчета ще бъдат отгледани да бъдат жестоки.

Тя най-сетне ме погледна в очите.

— Ние с теб трябва да продължим да вървим напред — прошепнах. — Трябва да продължим да изкореняваме мрака и покварата и да ги заместим с доброта и светлина. Ще отнеме време. Ще са нужни целите ни сърца и целият ни живот, Изолда. Но не искаме да сме мъртви. Не искаме да сме различни хора, въпреки онова, което светците или боговете са ни предопределили.

Тя затвори очи и можех само да се питам, дали дълбоко вътре в себе си ме проклинаше, или беше съгласна с мен. Но когато ме погледна отново, в погледа й имаше различна светлина, сякаш думите ми я бяха обновили.

Аз се върнах пръв в топлината на замъка, оставяйки Изолда да отправи молитвите си към звездите. И знаех какво ми предстои: още една безсънна нощ. Още една нощ, в която да проучвам регистрите на Ланън, отчаяно търсейки поредното покварено място, което би привлякло Деклан.

Минаха два дни, изпълнени е безплодни търсения и гонитби.

Бяхме проследили придвижването на каруците и лечителите, все още опитвайки се да открием Фехин. Но всеки път, по който поемехме, свършваше и ни оставяше без нови отговори или насочващи следи.

И всеки изминал ден беше още един ден, в който Деклан да събере силите си.

Изолда нямаше избор, освен да започне да арестува хора. Всеки, който носеше знака с полумесеца, бе доведен в кулата на замъка, за да бъде разпитан и задържан, докато успеем да открием Деклан.

Провеждах такъв разпит, седнал в подземията с един от съдържателите на кръчми, който упорито отказваше да отговори на който и да е от въпросите ми, когато се появи Люк.

— Бързо, Морган. Трябваш ни в съвета.

Подадох хартията и перодръжката си на един от хората на Бърк, за да поднови разпита, и последвах Люк нагоре по витите стълби. Забелязах, че Люк се движи бързо както никога досега, а косата му сгърчи във всички посоки, сякаш с всичка сила бе прокарвал пръсти през нея.

— Имаме ли следа? — попитах, мъчейки се да не изоставам.

— Слугата на Шон Аленах има ново писмо. Побързай, тук вътре. — Люк отвори вратата към залата на съвета, където огънят гореше в средата на масата и се бяха събрали останалите.

Лицето на Шон бе странно пребледняло, когато ме погледна. Помислих си, че е от светлината на огъня, че това е някаква игра на сенките по лицето му. Докато не забелязах, че Журден бе заровил лице в ръцете си, сякаш беше изгубил решимостта си.

Първият ми страх беше, че са открили телата на Юън и Кийла.

Погледнах право към Изолда, която стоеше безмълвна като статуя, и я попитах настойчиво:

— Какво се е случило? Нещо с децата ли?

Лорд Бърк просто ми подаде писмо.

Не срещнахме проблеми, но има промяна в плановете. Споменатият преди избраник няма да идва тази есен. Бихме предпочели да приемем Розали. Приготви се да изпратиш много вино и хляб.

Свих рамене и го прочетох отново.

— Добре. Защо това хвърля всички в тревога?

Журден все така не помръдваше, затова погледнах към Люк, но той се беше обърнал с гръб и гледаше към стената. Дори Изолда не искаше да ме погледне в очите, нито пък баща й. Лорд Бърк внимателно взе писмото от вдървените ми пръсти, докато накрая нямах избор, освен да спра поглед върху Шон Аленах.

— Шон?

— Мислех, че знаеш — изрече дрезгаво той.

— Че съм знаел какво? — процедих нетърпеливо.

— Коя е Розали.

Умът ми мигновено запрехвърля имена, лица, хора, които бях познавал във Валения. Защото Розали беше валенианско име. Накрая вдигнах раздразнено ръце и признах:

— Нямам представа. Коя е тя?

Шон хвърли поглед към Журден, който все още не помръдваше. Бавно, сякаш се страхуваше от мен, Шон хвърли поглед към мен и прошепна:

— Розали се е казвала майката на Бриена.

Отначало ми се прииска да отхвърля подобно твърдение — Шон Аленах не знаеше нищо, — докато си дадох сметка, че не бях знаел името на майката на Бриена. А трябваше да знам едно такова име, трябваше да знам кой й е дал живот, за кого тъгува тя, кого копнее да помни.

Но откъде Шон би знаел това?

Бях възмутен, докато нишките на живота на Бриена започнаха да се съединяват в трескавия ми ум.

Шон знаеше името, защото Розали някога бе гостувала в замъка Дамхан. Шон знаеше, защото Розали се беше влюбила в Брендан Аленах. Шон знаеше, защото Розали беше жената, за която Брендан Аленах беше искал да се ожени, понеже носела дъщеря.

Бихме предпочели да приемем Розали…

Розали бе кодовото име за Бриена.

— Не. — Посегнах да се облегна за опора на масата: отрицанието ми беше бързо, болезнено. Сякаш в гърлото ми беше заседнала кост. — Не, не може да бъде. Не може да имат предвид Бриена.

— Ейдън… — каза Изолда и това беше звукът на утехата, сякаш някой беше умрял и тя се опитваше да каже колко съжалява за загубата ми.

— Маккуин я изпрати у дома във Фин, за да е в безопасност — продължих да говоря несвързано и погледнах Журден.

Журден най-сетне смъкна ръце от лицето си и се втренчи в мен с кървясали очи.

— Маккуин… — прошепнах, но гласът ми пресекна, защото в този момент проумях причината, поради която не можехме да намерим Деклан Ланън. Защото Деклан Ланън вече не беше в Лионес. Деклан Ланън се беше измъкнал от града същата сутрин, когато замина Бриена. И сега изглеждаше, че полумесеците имаха планове да я заловят.

— Да — прошепна Журден. — Изпратих я у дома. За да е в безопасност.

Само дето тя не беше в безопасност. Ако в това откраднато съобщение имаше някаква истина… тя беше новата мишена. А ако Деклан и неговите хора, белязани със знака на полумесеца, наистина я заловяха, тогава щяха да се опитат да я използват като средство за оказване на натиск, да се спазарят с нас за живота й.

Мислите ми се въртяха бурно: какво щеше да поиска Деклан в замяна за нея? Близките си? Свободата си? Кралицата?

— Къде е Дейли Аленах? — попитах, насочвайки вниманието си към Шон.

— Слугата ми избяга, лорд Ейдън — отвърна печално Шон. — Знае, че разполагам с писмата му.

Прииска ми се да размажа лицето на Шон в стената, когато чух това.

— Имаш ли вест от Бриена? — обърнах се към Журден. — Стигнала ли е във Фин?

— Получих новини от нея вчера — отвърна Журден. — Пристигнала е у дома благополучно.

Издишах бавно: вярвах, че щом си е у дома, тогава наистина ще е в безопасност. Намираше се в крепост, устояла на древни набези и сблъсъци между клановете. Беше заобиколена от хора, които мразеха семейство Ланън. Беше хитра и беше силна.

И въпреки това тя не знаеше. Не знаеше, че Деклан е избягал от Лионес. Това щеше да я завари неподготвена: на хората, белязани със знака на полумесеца, щеше да им се наложи да я изненадат, ако смятаха да я заловят.

А навярно дори повече от това… полумесеците сякаш бяха разпръснати навсякъде, а не се ограничаваха само до домовете Ланън, Аленах, Халоран и Каран. Ами ако някой от хората на Маккуин беше такъв, готов да я предаде?

Втренчих се в Журден: той отвърна на погледа ми и пространството между нас се изпълни със страх, гняв и тревога. В дъното на ума си чувах единствено гласа на Бриена, прощалните й думи към мен.

… Защо ме оставяш да си отида, когато знаеш, че е редно да съм тук?

С Журден бяхме допуснали огромна грешка, като я изпратихме у дома.

Ако Деклан успееше да я надвие и залови, щеше да държи в ръцете си самото ми сърце. Можеше да ме унищожи: можеше да поиска всичко и аз щях да го дам без колебание.

Отблъснах се от масата и закрачих към вратата, неспособен да говоря, завладян от желанието да побързам и да потегля към Фин, да стигна до нея преди Деклан.

— Ейдън. Ейдън, чакай — нареди Изолда.

Спрях с изпънат гръб, с ръка върху железните халки на вратите, дишайки срещу дървото.

— Бриена Маккуин е една от най-умните жени, които познавам — продължи тя. — Ако някой може да се изплъзне от хватката на Деклан, това е тя. Така или иначе, е време да тръгваме.

Обърнах се. Другите се бяха събрали плътно в кръг и ме чакаха да отида при тях. Пристъпих обратно в светлината на огъня. Външно бях овладян и студен, но отвътре бях готов да рухна. Разпадах се на парчета.

— Деклан Ланън планира да залови Бриена, без съмнение, да я използва като разменна монета — каза Изолда. — Ако я е заловил преди да стигнем до замъка Фин… ще поиска моя живот в замяна на нейния. Заклех се да не преговарям с такъв човек, така че това означава, че трябва да открием къде се крие Ланън и да я приберем възможно най-бързо.

— Няма да я залови във Фин — възрази Журден. — Няма да мине през хората ми.

Изолда кимна:

— Разбира се, лорд Маккуин. — Но кралицата хвърли поглед към мен и през ума ни мина една и съща мисъл. Бриена беше Аленах по кръв. Хората на Маккуин още не я бяха приели като своя, без значение дали беше дъщеря на господаря.

— Татко, бих те помолила да останеш тук в Лионес с лорд Бърк, да удържаш града и да пазиш останалите затворници от дома Ланън — каза Изолда. — Лорд Маккуин, лорд Ейдън, лорд Лукас и лорд Шон ще тръгнат незабавно с мен към замъка Фин. Оттам ще започнем да разкриваме възможни насочващи следи за местонахождението на Деклан, но подозирам, че сигурно се крие в някоя от териториите на полумесеците.

Кралицата погледна към всеки от нас, за да види как слагаме ръце на сърцата си. Когато погледът й докосна моя, видях огъня, които се пробуждаше в нея — древен огън, сякаш тя бе току-що пробуден дракон. Дракон, който се готвеше да се надигне, да засенчи с крилете си полумесеца, и да посипе дъжд от ужас.

Положих ръка на сърцето си, почувствах нестройното му биене до дланта си и оставих яростта си тихо да се надигне заедно с нейната.