Ребека Рос
Триумфът на кралицата (20)

Двайсет
Кървяща принцеса
Картие

Стоях в сенките на коридора, когато Журден се показа от стаята на Бриена. Сега, когато гневът ми се бе уталожил, бях изтощен, мръсен и потен от обхождането на улиците в търсене на Деклан — преследване, оказало се безплодно.

Бяхме толкова близо. Толкова близо до това да заловим принца и да си върнем децата.

Беше вбесяващо да си мисля как се бе изплъзнал през пръстите ни.

Срещнах погледа на Журден. Не изглеждаше изненадан, че ме вижда да чакам тук.

— Какво каза тя? — попитах.

— Каза, че ще си отиде у дома, както искам. Ще тръгне на разсъмване.

— Как я убеди?

— Шамбеланът ми има нужда от помощ с една от девойките у дома — отговори Журден. — Вместо да пращам Люк, искам да изпратя нея.

След като видя как нещата тази вечер се бяха объркали напълно, Журден без заобикалки ми бе казал, че не иска Бриена в Лионес. Искаше да я изпрати у дома в замъка Фин, където щеше да е в безопасност. И макар да го бях послушал, знаех, че Бриена ще е наранена от това, ще се почувства сякаш я изхвърляме.

Освен това Бриена бе именно онази в нашия кръг, родена да крои планове. Бях я научил на всичко, което знаех — от история, през поезия, до местоположението на всички жизненоважни кръвоносни съдове в тялото. Но не аз я бях научил как да крои заговори и планове, как да движи пионки по дъска, как да измисля стратегии и да надхитрява противника. Това беше силата й, законът на родния й дом, благословията на дома Аленах, която ги поставяше над останалите.

Можех да изтъкна убедителни доводи пред Журден, да му кажа, че именно Бриена е научила къде се намират защитените къщи, че именно тя е разкрила значението зад полумесеца. Че Бриена бе по същество умът зад нашата революция.

Можех да напомня на Журден за всички тези неща и въпреки това устоях. Защото дълбоко в себе си исках тя да е възможно най-далече от Деклан Ланън. Не исках Деклан Ланън да знае името й, да погледне лицето й, да чуе звука на гласа й. Не исках дори да знае, че тя съществува.

И затова се съгласих с Журден и Люк, защото Люк със сигурност бе съгласен с волята на баща си да отпратим Бриена, макар да се чувствах сякаш забиваха трън в сърцето ми.

Останах да стоя облегнат на стената, полумъртъв от умора. През изминалите две нощи не ми се събираха и два поредни часа сън.

— Върви да си лягаш, момче — каза кротко Журден. — Непременно ще те събудя, когато стане време тя да тръгне.

Кимнах. Краката ми бяха изтръпнали, когато отидох в стаята си и затворих вратата.

Седнах на леглото си — леглото, в което не бях спал нито веднъж, откакто пристигнах. Облегнах глава назад, докато намерих възглавницата, и потънах в болезнени сънища за майка си и сестра си. Никога не бях знаел как са изглеждали, защото единствената дума, с която ги бе описвал баща ми, беше красиви. Но онази нощ видях Лили и Ашлинг Морган, вървящи през ливадите на Брай: планинският вятър попиваше смеха им. Видях ги каквито щяха да са сега: майка ми — със сребро в русите си коси, Ашлинг — точно на прага на трийсетте, тъмнокоса като баща ни.

Събудих се призори със сълзи в очите: огънят бе догорял до пепел.

Преоблякох се и отмих съня от очите си: прокарах пръсти през косата си, докато търсех Бриена.

Тя вече беше излязла от стаята си и накрая я открих във вътрешния двор с тежковъоръжените войници на Журден, докато чакаше да доведат кобилата й от конюшните. Досетих се, че не е спала много тази нощ. Очите й бяха кървясали, а по лицето и шията й започваха да избиват синини от сблъсъка й с Фехин.

— Знам — каза тя, осъзнавайки, че съм забелязал синините й. — Но поне носът ми вече не е крив.

— Боли ли те още? — попитах.

— Не, благодарение на Изолда.

Усмихнах се насила, за да скрия колко ме разстройва видът на синините по нея. Улових ръката й и я притеглих до себе си. Тя се облегна на мен с въздишка, ръцете й ме обгърнаха. Вкопчих се в нея и тя се вкопчи в мен: пръстите ми проследиха разпуснатата й гладка като коприна коса, издатината на раменете й под наметалото й на адепт, изящната извивка на гърба й.

Почувствах как думите й затоплят ризата ми, когато тя попита:

— Съгласен ли си с него? Да ме отпратите?

Ръката ми се премести към косата й, за да дръпне главата й леко назад, така че да ме погледне.

— Не, не бих те отпратил далеч от мен.

— Тогава защо ме оставяш да си отида? — прошепна тя, сякаш знаеше, че съм проявил отстъпчивост, сякаш знаеше, че бях имал властта да убедя Журден, а се бях въздържал. — Когато знаеш, че е редно да съм тук?

Не можех да й отговоря, защото да отвърна, щеше да означава да изтръгна от корен най-дълбоката си тревога, да придам форма на страха си, да издам мрака в сърцето си, за който не исках тя да узнава.

Тя се взираше в мен с непроницаем поглед.

И се запитах защо това ми се струваше като такава злокобна раздяла, сякаш между нас щеше да се надигне река.

Наведох глава, устните ми леко докоснаха крайчето на нейните. Не биваше да я целувам тук, във вътрешния двор, където всички можеха да ни видят. Не биваше и въпреки това тя поднесе уста към моята. Даде ми дъха си, както аз й дадох моя, докато сърцето ми започна да бие в ръцете й, докато се почувствах сякаш тя беше погълнала всичките ми тайни, всички онези нощи, в които лежах буден, мислейки си за нея, всички онези сутрини, когато вървях през ливадите на Брай, вперил очи на изток към онази горска пътека, която разделяше като мост земите ни, чакайки я да се появи, чакайки разстоянието между нас да се скъси.

— Бриена.

Баща й я викаше с рязък тон, за да събуди и двама ни.

Тя се отскубна от мен и се обърна, без да каже нищо. Но навярно двамата с нея вече нямахме нужда от думи. Стоях и гледах как утринта улавя избродираните със сребърна нишка звезди по наметалото й. Тя се качи на кобилата си в центъра на вътрешния двор. Лиъм О’Брайън, танът на Журден, и двама тежковъоръжени войници на Маккуин щяха да я придружат до вкъщи.

Люк и Журден се появиха до нея, за да си вземат довиждане. Бриена се усмихна, но усмивката не стигаше съвсем до очите й. Тя хвана поводите на кобилата си и Журден я потупа по коляното за сбогом.

Още стоях на същото място, когато тя излезе в тръс от вътрешния двор. Проследих я с поглед през слънчевата светлина, през сенките, докато изчезна под каменната арка.

Нито веднъж не погледна назад към мен.

Часове по-късно седях в залата на съвета на кралицата и се взирах в разстланата на масата карта на Лионес. Шестима души — Изолда, баща й Брейдън, Журден, Люк, лорд Дерик Бърк и самият аз — се бяхме събрали да планираме следващото нападение. Бяхме пропуснали закуската, за да проучим още регистри на Ланън, и до този следобед бяхме избрали още четири защитени къщи, където може би се криеше Деклан, всяка от тях — разположена в югоизточния квартал на града, всяка една — близо до кръчмата и хана, които Бриена и Люк бяха разузнали предишната вечер.

Вестта най-сетне се беше разчула: Деклан Ланън бе избягал от подземията и се криеше в Лионес. И на Изолда не й беше останал избор, освен да нареди да се определи вечерен час, а магазините и пазарите да спрат работа временно, докато той бъде открит, градските порти да бъдат затворени и силно охранявани, жителите на града да останат в домовете си със заключени врати и затворени капаци на прозорците. Освен това беше отправила молба към гражданите да имат готовност домовете им да бъдат претърсени.

Също така обявихме щедра награда за откриването на Деклан Ланън. Сумата се удвояваше, ако децата също бъдат благополучно доведени при кралицата. Със сигурност, мислех си, някой щеше да предаде Деклан, неспособен да устои на обещанието за богатство. Но докато часовете продължаваха да минават, започваше да изглежда, че кланът на полумесеца не се изкушава от богатства.

Седях и се взирах в картата, барабанейки с пръсти по масата, докато оглеждах местата, които се готвехме да претърсим. Деклан беше ходил в хана. Но кое щеше да е следващото място, където би се промъкнал? Дали щеше да продължи да се движи, или щеше да се опита да остане на едно място? Колко дълго възнамеряваше да се крие с две деца? Какво в крайна сметка се опитваше да направи? Да освободи цялото си семейство от подземията? Да предизвика въстание срещу Изолда? Наистина ли той беше Червения рог?

Сякаш прочел мислите ми, лорд Бърк попита от отсрещната страна на масата:

— Какво иска той?

— Това все още не е сигурно — отвърна Изолда. — Деклан още не е отправил искания към нас.

— Но ще отправи рано или късно — каза Журден. — Членовете на дома Ланън винаги го правят.

— Каквито и да са исканията му — каза Изолда, като се прокашля, — няма да ги удовлетворим. Не желая да преговарям с човек, сял ужас и жестокост години наред, когото хората прецениха и отсъдиха да бъде екзекутиран.

— Това го прави още по-опасен, лейди — заявих. — В момента той няма какво да губи.

Брейдън Кавана се размърда в стола си, загрижен, когато хвърли поглед към нея.

— Не бих се изненадал, ако Деклан заложи примка, за да залови Изолда. Искам да бъде охранявана постоянно.

— Татко — каза Изолда, неспособна да скрие нетърпението си. — Вече имам предана охрана. Рядко оставам насаме дори за миг.

— Да, но можем ли да имаме доверие на охраната ти? — осмели се да попита Журден.

Лорд Бърк се раздвижи неспокойно. Охраната на кралицата се състоеше от мъже и жени от неговия дом. Наистина се бяха доказали пред нас, но това не потушаваше напълно безпокойството ни, че някои може да бъдат убедени да минат на страната на врага.

— Онзи главен тъмничар, който Ви предаде — каза лорд Бърк. — Той беше Ланън, не Бърк. И мога да се закълна, че мъжете и жените, които Ви предоставих като охрана, са надеждни. Никой от тях не носи знака на полумесеца.

— И Ви благодаря за това, лорд Бърк — побърза да каже Изолда. — Вашите жени и мъже са ни огромна подкрепа и помощ, откакто се върнахме.

По вратата на залата на съвета се разнесе тихо колебливо потропване.

Изолда кимна на баща си, който махна от картата знаците, бележещи защитените къщи на Ланън, преди да отвори вратата.

Шон Аленах стоеше неловко на прага с лист хартия в ръце.

— А, Шон. Заповядай, ела при нас.

— Простете, че ви прекъсвам — каза той, като влезе в стаята, — но мисля, че имам нещо, което може да Ви е от полза, лейди. — Той протегна листа към нея и Изолда го пое.

— Къде попаднахте на това, лорд Шон? — Тя почете съдържанието, после бавно остави това, което приличаше на много кратко писмо с наклонен почерк.

— Съжалявам да кажа, че беше у слугата ми. Писмото е адресирано до него. Нищо не показва кой го е написал.

— Какво е това писмо? — попита Журден и от рязката нотка в тона му разбрах, че има на Шон Аленах не по-голямо доверие, отколкото аз.

Изолда пусна писмото да обиколи масата. Един по един го прочетохме. Аз бях последен и интересът ми се разпали едва при последното изречение. В зависимост от времето днес, може би ще трябва да отложим срещата.

Долната част на буквата В беше запълнена с мастило. Приличаше на знак във форма на полумесец.

— Слугата ти знае ли, че това писмо е у теб? — запита Изолда.

— Не, лейди.

— Къде е слугата ти… казваше се Дейли Аленах, нали? Къде е Дейли в момента?

— В кухните на замъка, храни се заедно със слугите — отвърна Шон.

Спогледах се с Журден. Още един предател, верен на Ланън, в замъка, движещ се свободно наоколо.

Люк взе един лист от тестето хартия до лакътя си, за да препише писмото, дума по дума, а после върна оригинала на Шон.

— Знам, че повечето от вас ми нямат доверие заради баща ми — каза Шон. — Но когато казвам, че от цялото си сърце желая да помогна, наистина го мисля. Кълна се в честта си и в името си, което напоследък не значи почти нищо. Каквото и да мога да направя, за да ви помогна в откриването на членовете на дома Ланън, ще го направя.

Брейдън Кавана имаше вид сякаш се кани да каже нещо подигравателно, но Изолда се обади, преди баща й да успее:

— Лорд Шон, ще ни бъдете от голяма помощ, ако върнете това писмо при вещите на слугата си, преди да осъзнае, че липсва. Ако се появят още писма, съобщете ни незабавно. Междувременно бих Ви помолила да си отбелязвате подробно къде ходи Дейли Аленах, дори по ваша заповед.

Шон кимна, сложи ръка на сърцето си и си тръгна, оставяйки шестима ни да дешифрираме какво означава това странно писмо.

— Фаворитите на Ланън си кореспондират — каза Люк.

— И един от тях е слугата на лорд Аленах — добави Брейдън. — Какво ни говори това за доверието?

— Шон Аленах се доказа пред мен — заяви кралицата. — Противопостави се на баща си в деня на нашия бунт, за да се бие за мен. Понесе рана от меч в гърдите, за да защити сестра си. С готовност бих го поканила да се включи в този кръг, ако знаех, че повечето от вас няма да се противопоставят ожесточено.

Мълчахме.

— Както си и мислех — отбеляза кралицата със сух тон. — Сега, ако белязаните със знака на полумесеца си пишат, може да ни отведат право до мястото, където се намира Деклан. Все още не искам да сплашвам Дейли Аленах, но може да се наложи да го проследим, ако не открием Деклан в една от защитените къщи днес.

Отново посегнах към преписа от писмото и го прегледах, като започнах да чета отвъд думите.

— Използват доста прост код. Ейлът пресъхна явно е предупреждение да странят от хана и може би кръчмата, тъй като се разкрихме в едното от тези места снощи. Можеш ли да ми донесеш малко на сутринта с овнешкото? явно е въпрос дали Деклан може да бъде държан в нова защитена къща. Колкото до времето… не знам за какво намеква това. Би могло да е всичко — от наблюдението ни, през вечерния час, до времето от денонощието, когато Деклан смята да тръгне.

— Което значи, че Деклан не се крие на едно място — отбеляза лорд Бърк. — И ще трябва да се придвижва нощем заради вечерния час.

— Което означава, че точно сега сигурно се е скрил в миша дупка — добави настойчиво Люк. — Трябва да ударим. Веднага.

Изолда се поколеба и разбрах, че й липсва приносът на Бриена.

— Не искам никакви отклонения от плана — каза тя, като се взря във всеки от нас. — Лорд Маккуин, Вие ще отидете с петима воини при шивача. Лорд Бърк, Вие ще отведете своите петима при ковача. Лорд Лукас, Вие ще отидете с петимата си воини при бъчваря. А вие, лорд Ейдън, ще отидете с Вашите петима при касапина. Искате да Ви пуснат да влезете, претърсвате сградата и си тръгвате, ако Деклан го няма. Ако е там, нареждате на зачисления ви стрелец с лък да изстреля напоената с отрова стрела, за да го повали. Безопасността на Юън и Кийла е от първостепенна важност, така че внимавайте изключително много с всяко свое действие. Не искате да сте тези, които ще се върнат и ще ми кажат, че децата са пострадали по време на посещението ви там, дори ако е само драскотина.

Изчаках за миг, за да оставя указанията й да попият в ума ми, а после повиших тон:

— Лейди? Искам да попитам дали един от моите петима воини може да е от дома Ланън.

Всички ме погледнаха стъписани. Всички, с изключение на Изолда, която се вгледа в мен с интерес.

— За кой Ланън говориш, Ейдън?

— Бих искал да изведа от подземията тан Томас Хейдън, за да ми помогне в тази мисия.

— Да не си изгубил ума си, Морган? — кресна лорд Бърк. — Как изобщо можеш да му имаш доверие?

Облегнах се на масата.

— Виждате ли, именно тази умствена нагласа ще разкъса тази страна надве. И да, няма да лъжа: мразя членовете на дома Ланън. Мразя ги толкова много, та понякога ми се струва, че това чувство ще изпепели костите ми. Но открих, че не можем да заклеймим всеки Ланън, приравнявайки го с Гилрой, Уна или Деклан. Под властта на този дом има добри хора, понесли огромни страдания. И имаме нужда от съюз с тях, за да прочистим покварените.

Стаята се изпълни с неловко мълчание.

— Ако извадя Томас Хейдън от подземията — започна Изолда, — какво уверение можеш да ми дадеш, Ейдън, че той ще те последва, че няма да се обърне срещу теб?

— Той държи много на Юън Ланън — отвърнах. — Именно благодарение на него Юън се е спасил в деня на бунта ни. Мисля, че Томас няма да изпита каквото и да било колебание, ако се стигне дотам да предаде Деклан, за да спаси Юън и Кийла.

— Не трябва да имаш съмнение, момче — каза Журден. — Не може да мислиш, че няма да се поколебае. Трябва да го знаеш със сигурност.

Хвърлих поглед към него, опитвайки се да потисна раздразнението си.

— Томас Хейдън е чичо на майка ми. Мой кръвен роднина е. — Това накара Журден да замълчи. Когато погледнах Изолда, се овладях и казах: — Доведете го от подземията и ме оставете да говоря отново с него. Ако преценя, че е твърде непредсказуем, ще го изпратя обратно в килията му.

Изолда кимна и другите мъже се надигнаха един по един, столовете им издадоха стържещ звук по каменните подове. Тръгнаха си, докато накрая останахме само кралицата и аз, чакайки пазачите да доведат Томас Хейдън.

И колкото по-дълго седях там, толкова повече се питах дали греша, дали не съм напът да допусна невъзвратима грешка.

Въведоха Томас в помещението, мърляв и примижаващ срещу светлината. Но той разпозна мен и Изолда и застана много тихо, вперил поглед в нея.

— Белязан ли си със знака? — попитах го.

— Ще трябва да ми свалите веригите, за да видите — каза той.

Станах, за да поискам ключовете от пазача, и сам отключих оковите му: камата бе в готовност, затъкната в колана ми, в случай че танът се опита да ме надвие. Но когато веригите се свлякоха от него, той просто застана в очакване на заповедите ми.

— Покажи ни китките си.

Той се подчини, като запретна опърпаните ръкави и завъртя китките си. Беше чист. Никаква следа от полумесец или дори от опит да премахне такъв от кожата си.

— Знам, че сигурно си чул суматохата в подземията вчера — казах му и той отново прикова млечносините си очи върху мен. — Че Деклан и Кийла избягаха. Деклан е на свобода в Лионес и на практика държи родните си деца като заложници. Смятам да поведа група от петима воини да издирим и върнем тук него, Юън и Кийла. И искам да знам дали ще се присъединиш към мен, дали ще ми обещаеш да ми помогнеш да ги намерим.

— А какво ще правите с Кийла и Юън, когато ги намерите? — попита Томас. — Ще им отсечете главите веднага след тази на баща им?

— Тан Томас — каза търпеливо Изолда. — Разбирам, че сте дълбоко загрижен за децата. Обещавам да направя всичко във властта си, за да ги подслоня и защитя, да намеря начин да ги помилвам.

— Защо бихте направили това? — запита той. — Те са потомци на врага Ви.

— Те са невинни деца — поправи го Изолда. — И ме изпълва с огромна тъга фактът, че Мевана като цяло намери Кийла за виновна.

Томас сякаш се поколеба, вглъбен в мислите си.

— Да, Гилрой, Уна и Деклан Ланън погубиха моя дом, както и този на кралицата — казах. — Но зная, че той унищожи и твоя, Томас. Че на хората на Ланън ще са им нужни много години да се възстановят от това.

Той срещна погледа ми и видях гнева, разкаянието в очите му.

— Присъедини се към мен в преследването на Деклан — подканих го. — Съдействай ни с каквито познания и прозрения можеш. Помогни ми да намеря Юън и Кийла.

— Какво изисквате в замяна? — попита дрезгаво той, като погледна към Изолда.

— Закълни се във вярност пред мен като твоя кралица — отвърна Изолда. — И ще те пусна да излезеш от тъмницата и да помагаш на Ейдън.

Помислих си, че ще му трябва един миг да прецени вариантите си. Затова се изненадах, когато коленичи незабавно, положи длан върху сърцето си и погледна Изолда.

— Кълна ти се във вярност, Изолда Кавана. Няма да се прекланям пред друг, освен пред теб като моя кралица.

Беше доста недодялана клетва, но прозвуча искрено. Изолда хвана ръцете на Томас и му помогна да се изправи. Тонът й беше рязък, когато му каза:

— Ако ни предадеш, няма да те убия, а ще те държа окован в тази тъмница до края на дните ти. Разбираш ли, Томас Хейдън?

Томас разтри китките си и я погледна в очите:

— Разбирам, лейди. Но не е нужно да се опасявате от измяна от моя страна.

Изолда кимна:

— Много добре. Двамата можете да вървите да се приготвите за мисията.

Бях нетърпелив. Твърде нетърпелив. Всичко, за което можех да мисля, беше да заловя човека, който ми бе причинил толкова много страдание. Пулсът ми туптеше силно, когато Изолда вдигна ръка и ни спря.

— Една последна дума. — Погледът на кралицата се сключи с моя над сенките и светлината на свещите. — Искам Деклан Ланън да бъде доведен при мен. Жив.

Нужна ми беше цялата сила на волята ми, за да сложа ръка на сърцето си, подчинявайки се напълно на заповедта й. Защото докато излизах от залата на съвета с Томас до мен, оставих признанието си да се надигне в ума ми.

Не исках нищо по-силно от това именно аз да довърша Деклан Ланън, да го видя как се дави в собствената си кръв.

 

 

Четиримата ми въоръжени мъже и жени ме чакаха в стаите ми. Бяха облекли броните си, мечовете и камите им бяха закопчани в коланите на кръста им, косите им — сплетени и прибрани назад, за да не им влизат в очите. Изненадаха се, когато видяха Томас Хейдън с мен, но се подчиниха, когато им казах да му донесат броня и меч. Бързо сложих кожения си нагръдник и кожените предпазители на китките: пръстите ми трепереха, докато връзвах кожените ремъци.

Избрах стрелеца си с лък и събрах петимата си воини в кръг, за да обясня плана.

След броени минути вече крачехме от замъка навън по пустите улици.

Следобедното слънце точно се спускаше зад покривите, хвърляйки златисти ивици по калдъръма. Студен вятър гонеше облаци из небето, носейки солени пръски от морето и дима от ковачниците. Ветрецът щипеше лицето ми и пареше очите ми, докато се приближавах към набелязания дюкян на месаря.

Застанах пред витрината да огледам. Томас застана малко зад мен и аз се обърнах към него, за да попитам:

— Това изглежда ли ти познато?

Той поклати глава.

Приковах поглед отново върху сградата. Беше затворена, в съгласие със заповедта на кралицата. Мухи кръжаха около засъхнали локви кръв на земята, а куките за окачване, използвани за излагане на късове месо, звънтяха като камбанки.

Пристъпих напред и потропах с кокалчетата на пръстите си по горния праг на вратата в очакване.

Касапинът открехна вратата. Очертан в ивицата сенки, той беше висок мъж с безжизнено провиснала сива коса. Носът му беше крив, както и очите му, с които примигна към мен като гризач в светлината.

— Магазинът е затворен. — Посегна да затвори вратата, но аз изпънах крак и я препречих.

— Може ли да влезем? Със сигурност сте чули, че всички почтени граждани на Лионес са готови да позволят домовете и магазините им да бъдат претърсени днес.

— Разбира се, но съпругата ми не е добре… — Касапинът пелтечеше, но аз вече се бях вмъкнал със сила вътре, следван от петимата си воини.

Главното помещение беше тъмно: капаците на всички прозорци бяха затворени и миришеше на кръв и развалено месо. Настъпих нещо, което изхрущя, и се преборих с позива за повръщане.

— Осветете тази стая — наредих, слушайки как касапинът търсеше опипом капаците на прозорците.

— Сир… наистина не искам да ме смущавате днес. Съпругата ми е болна, както и децата ми, и само ще ги разстроите с това ненужно претърсване. — Той отвори капаците съвсем леко, за да пусне малко светлина в магазина.

Имаше дълга маса, почерняла от рязането на животински трупове, и още куки, които висяха от гредите. Купа с хладка вода, дръвник с набодени по него ножове, кофи, препълнени с вътрешности, пръснати по пода кости.

Устоях на порива да си запуша носа и се насилих да дишам през устата. Според регистрите Гилрой Ланън не беше изисквал данъци от това място. И не разбирах защо. Приличаше на всеки месарски дюкян, в него нямаше нищо изключително. Всъщност граничеше с отвратителното. Бях влизал в много по-чисти, по-подредени магазини.

— Както можете да видите, сир, аз съм само един скромен месар — продължи да говори мъжът, ръцете му пърхаха нервно из въздуха. — Навярно мога да изпратя малко месо в замъка за бъдещата кралица? Тя би ли искала малко овнешко?

Овнешко.

Вниманието ми се хвана за тази дума, думата, използвана в писмото, което Шон ни беше донесъл.

Сърцето ми заби учестено, когато влязох по-навътре в стаята, към дъното на помещението. Воините ми ме последваха: ботушите им почти не издаваха звук по чворестите дървени подове, дишаха отмерено, подготвени за всичко. И тогава видях нещо странно.

Отначало си помислих, че очите ми ме заблуждават, защото нещо пълзеше бавно по тавана. Лози с повехнали листа се разгъваха бързо, сякаш имаха собствен ум, сякаш отчаяно искаха да привлекат вниманието ми, разстилайки се по тухлите и мазилката.

— Какво е това? — прошепна един от хората ми озадачен.

Те също го виждаха. Не беше просто плод на въображението ми.

— Сир? Какво ще кажете за няколко ребърца заедно с овнешкото? — Месарят бъбреше неспирно, отчаян. — Вижте, ето тук! Можете да си изберете от всичко това!

Но аз почти не чувах гласа му, защото гледах онези лози, растящи към един вътрешен вход, който никога не бих забелязал, с проход, закрит от мърляво одеяло.

— Това е магия — промърморих и за миг изпитах нещо средно между благоговение и страх от това — тази тъничка нишка магия, която бе оживяла. Откъде беше дошла? Кой я насочваше?

В този кратък миг реших да последвам предчувствието си, да му се доверя.

— Сир! Сир, вижте! Мога да Ви дам и един бут шунка!

Дръпнах настрана одеялото от вратата, разкривайки коридор, който се съединяваше с извито стълбище. Над нас се чу боричкане и онези магически лози продължиха да се разгъват: пътека в тъмнокафяво и зелено, която да следвам.

— Стрелата — в готовност — изхриптях към стрелеца си с лък.

Чух я как тихо избира отровната стрела от колчана си: тетивата тихо изстена в ръцете й.

Аз измъкнах меча си пръв, воините ми последваха заедно примера ми. Тръгнахме по стълбите: звукът беше истинска буря от трополящи ботуши, блъскащи като юмрук сърца и обезумелите викове на касапина. Увивните растения изчезнаха, стопявайки се в сенките. Изпълни ме безпокойство, когато видях как изчезват.

Вторият етаж беше просто тесен коридор с шест различни врати, всичките затворени.

Щурмувах първата, разбивайки я на трески с един ритник, със стрелеца с лък в готовност зад гърба ми.

Беше слабо осветено помещение, без прозорци. Но имаше многобройни свещи, и на едно легло трепереше момиче, облечено в дрипи. Толкова се изненадах, че не осъзнах, че беше прикована с верига към колоната на леглото, докато тя не изхленчи.

— Не ме наранявайте. Моля ви.

Зашеметен, тръгнах към следващата стая. Ритник, разбиване на трески, отваряне. Още едно момиче, също оковано. А после още едно. Умът ми препускаше, в сърцето ми тлееше ярост, каквато никога не бях познавал. Това не беше просто месарски магазин. Беше незаконен бордей.

В четвъртата стая момичето се беше свило на леглото си, готово да ме посрещне. Не хленчеше, нито се присви уплашено: когато срещна погледа ми, облекчението в очите й бе очевидно, сякаш ме бе чакала да дойда и да разбия вратата, да я намеря.

И после забелязах отново лозите. Те се увиваха около колоните на леглото й, пълзяха по пода й като змии, блещукащи със златисти люспи. Спрях рязко, преди да настъпя една, и осъзнах, че лозата всеки момент щеше да се увие около глезена ми.

Магията, заклинанието, идваше от нея.

Тя беше Кавана. И не можех да дишам, когато я погледнах със сълзи в очите, докато тя ме гледаше.

— Ейдън Морган? — прошепна тя.

Стоях, застинал на прага й, попивайки с поглед порутената й стая. И въпреки тъмнината тук, почувствах първата искрица светлина.

— Познаваш ме? — попитах.

— Момчето каза, че ще дойдеш. — С трепереща ръка, тя ми подаде парче хартия. Лозите й отново се стопиха в сенките и ми позволиха да вляза.

Приближих се кротко до нея и се пресегнах през пространството да взема пергамента от пръстите й. Той се разгъна в ръката ми: половинката от илюстрацията с изображението на принцесата, сега опърпана и покрита с петънца от кръв. Кръвта на момичето. Китката й около гривната на оковите беше просто зееща рана, сякаш от години се бореше да се освободи.

— Принц Деклан беше тук с девойчето и момчето — промърмори тя. — Тръгна си тази сутрин. На зазоряване. Не знам къде отиде. Не пожела да ми каже.

Имах чувството, че ще рухна: краката ми трепереха, когато смачках илюстрацията с изображението на принцесата в ръката си.

— Милорд — обади се жената с лъка от коридора. — Касапинът бяга. Искате ли да го преследваме?

— Моля Ви — прошепна момичето, привличайки вниманието ми обратно към себе си. — Моля Ви, помогнете ни.

Преглътнах, мъчейки се да овладея гласа си, докато й се заричах:

— Кълна се, имате закрилата ми, както и тази на кралицата. — Обърнах се към жената с лъка до мен, която беше прибрала стрелата си в колчана. — Освободете тези жени. Искам да повикате покрита карета да ги откара обратно в замъка веднага.

Жената с лъка кимна, когато минах покрай нея. Погледнах Томас в коридора: той не изглеждаше шокиран от това, но в погледа му имаше дълбока тъга, раменете му бяха прегърбени.

Слязох по стълбите: челюстта ме болеше от това, че я бях стискал, за да сдържа гнева си.

Входната врата беше широко отворена, касапина го нямаше никъде.

Прибрах меча си в ножницата, когато излязох отново на улицата в гаснещата светлина и неприятно духащия вятър. Чух шумолене от подметки на ботуши и когато погледнах надясно, видях как касапинът се отдалечава тичешком.

Последвах го, без да бързам. Имах нужда от това време, за да се успокоя, иначе щях да го убия.

Той хвърли трескав поглед през рамо към мен, при което се спъна и падна по лице на улицата. Когато стигнах до него, лазеше и скимтеше, вдигнал мърлявите си ръце в знак, че се предава.

— Моля Ви, милорд, аз съм само един скромен месар. Не знаех… Кралят ми даде онези момичета.

Ако не изпълнявах заповеди, щях да пребия този човек до безсъзнание. Вместо това приклекнах до него. С една ръка го хванах за врата, почти толкова силно, че щях да го удуша. С другата ръка скъсах ръкава му.

Там беше. Изрисуван с туш полумесец.

— Какво ще правите с мен? — изхриптя той, по лицето му избиха червени петна. Наслаждавах се на страха, който проблясваше в очите му, докато ме гледаше.

И затова му отправих остра, плашеща усмивка:

— Какво друго бих направил с измет като теб? Ще те отведа да се изправиш пред кралицата.