Метаданни
Данни
- Серия
- Бунтът на кралицата (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Queen’s Resistance, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Деница Райкова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, допълнителна корекция и форматиране
- Silverkata(2021)
- Разпознаване и корекция
- sqnka(2021)
Издание:
Автор: Ребека Рос
Заглавие: Триумфът на кралицата
Преводач: Деница Райкова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: януари 2020
Отговорен редактор: Рия Найденова
Редактор: Русанка Одринска
Художник: Фиделия Косева
Коректор: Русанка Одринска
ISBN: 978-954-28-3093-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11988
История
- —Добавяне
Две
Диря от кръв
Картие
Територията на лорд Морган, замъкът Брай
В живота ми имаше време, когато вярвах, че никога няма да се върна в Мевана. Не си спомнях замъка, в който се бях родил, не помнех как е разположена и как изглежда земята, намирала се във владение на семейството ми в продължение на много поколения; не си спомнях хората, заклели се във вярност към мен, докато майка ми ме притискала към сърцето си. Онова, което помнех, беше кралство на силни влечения и изящество и красота, кралство, за което по-късно научих, че не е мое, макар че копнеех да бъде, кралство, което ме бе приютявало и пазило в продължение на двайсет и пет години.
Валения беше моя по избор.
Но Мевана… тя беше моя по силата на рожденото право. Бях израснал, смятайки, че се наричам Тео д’Арамис: по-късно дръзко се бях превърнал в Картие Еваристе: и двете бяха имена, под които да се скрия, щит за един човек, който не знаеше къде трябва да живее или кой се предполага да бъде.
За такива неща си мислех, когато си тръгнах от замъка на Журден доста след полунощ.
— По-добре остани да пренощуваш, Морган — беше ми казал Журден, след като съвещанието ни за планиране приключи. Последва ме надолу по стълбите загрижен: — Защо да потегляш толкова късно?
Това, което искаше да каже, беше: Защо да се връщаш да спиш сам в рушащ се замък?
А аз нямах смелост да му кажа, че имах нужда да бъда на собствените си земи в тази нощ: имах нужда да спя там, където баща ми, майка ми, сестра ми бяха сънували някога. Имах нужда да обходя замъка, който бях наследил, порутен или не, преди хората ми да започнат да се връщат.
Спрях във фоайето и посегнах за наметалото си на адепт, пътната си раница, меча си. Бриена бе там, чакаща на прага, вратите — разтворени към нощта. Мисля, че знаеше от какво имам нужда, защото погледна Журден и промърмори:
— Всичко ще бъде наред, татко.
А Журден, за щастие, остави нещата така и ме плесна по рамото в жест на безмълвно сбогуване.
Вечерта и без това вече бе странна — помислих си, отправяйки се към мястото, където чакаше Бриена. Не бях очаквал да чуя Журден да изразява гласно съжалението си, да стана свидетел на първата стъпка на изцеление за дома Маккуин. Почувствах се като натрапник: чувствах се обременен всеки път, когато очаквах собственото си завръщане у дома и повторното обединение с хората си.
Но после Бриена вдигна лице към мен и ми се усмихна: нощният ветрец си играеше с косата й.
Как двамата с теб стигнахме дотук? — прииска ми се да попитам, но задържах думите пленени в устата си, докато тя милваше лицето ми.
— Ще те видя скоро — прошепнах, без да дръзна да я целуна тук, в къщата на баща й, където Журден най-вероятно ни наблюдаваше.
Тя само кимна, ръката й се отмести от мен.
Потеглих, довеждайки коня си от конюшните: небето над мен беше гъсто обсипано със звезди.
Земите ми се намираха на запад от тези на Журден, замъците ни отстояха само на няколко мили един от друг, което се равняваше приблизително на едночасова езда. На път към замъка Фин тази вечер с Бриена бяхме намерили еленова пътечка, която свързваше двете територии, и бяхме предпочели да се отправим по нея, вместо по пътя, който лъкатушеше през гора и нагоре по един ручей, и накрая се губеше, криволичейки в полята.
Това беше по-дългият маршрут, обрасъл с тръни и клони, но избрах отново да тръгна по него тази нощ.
Яздех по пътеката, сякаш го бях правил безброй пъти, следвайки лунната светлина, вятъра и тъмнината.
Вече бях ходил в земите си веднъж, по-рано същия ден.
Бях дошъл сам и бавно бях вървял из коридорите и стаите, като изкоренявах плевели, разчиствах прах и режех паяжини, надявайки се, че мога да си спомня ясно нещо за този замък. Бил съм едва на една година, когато баща ми избягал с мен, но се надявах, че някакво късче от семейството ми, зрънце от паметта ми, се бе задържало на това място, доказвайки, че заслужавам да бъда тук дори и след двайсет и пет години самота. И когато не можах да си спомня нищо — бях странник зад тези стени — се предадох и седнах на мръсния под на стаята на родителите ми, разяждан от скръб, докато чух Бриена да пристига.
Въпреки всичко това, замъкът все пак ме изненада.
Някога, замъкът Брай е бил прекрасен имот. Баща ми беше ми го описал в съвършени подробности преди години, когато най-накрая ми каза истината за това кой съм. Но онова, което ми беше описал, не отговаряше на начина, по който замъкът изглеждаше сега.
Подкарах коня си по-леко, в тръс, когато наближихме: очите ме щипеха от студа, докато се мъчех да видя целия замък на лунната светлина.
Беше порутена ширнала се грамада от сиви камъни: подножието на планините се издигаше спокойно зад него и спускаше сенки върху най-горните етажи и кулички. По някои от скатовете на покрива зееха дупки, но стените, слава богу, бяха непокътнати. Повечето прозорци бяха със спуснати капаци, а увивните растения почти бяха превзели предната фасада. Вътрешният двор беше задръстен от бурени и фиданки. Никога през живота си не бях виждал по-запуснато място.
Слязох от коня и застанах във високата до кръста трева, като продължавах да се взирам в замъка: имах чувството, че в отговор замъкът се взира злобно към мен.
Какво щях да правя с такова порутено място? Как щях да го построя наново?
Свалих сбруята на коня си, оставяйки го спънат под един дъб, и започнах да си проправям път към вътрешния двор, спирайки в буйно обраслата му среда. Стоях върху увивни растения, тръни и разбит калдъръм. Всичко това — мое: както хубавото, така и лошото.
Открих, че ни най-малко не ми се спи, макар да бях капнал от умора, и сигурно наближаваше два сутринта. Започнах да правя първото нещо, което ми дойде наум: да изтръгвам бурените. Работих усърдно, докато се стоплих, изпотявайки се въпреки есенния мраз, като накрая застанах на четири крака.
Именно тогава го видях.
Пръстите ми рязко дръпнаха заплетена туфа златник, разкривайки дълго парче объл камък, върху което бе издълбано нещо. Изчистих останалите коренчета, докато успях ясно да видя думите, проблясващи в светлината на звездите.
Деклан.
Отпуснах се отново на пети, но погледът ми беше прикован към това име.
Синът на Гилрой Ланън. Принцът.
Значи е бил тук онази нощ. Нощта на първия провалил се бунт, когато майка ми бе погубена в битка, а сестра ми — убита.
Бил е тук.
И беше издълбал името си в камъните на дома ми, в основите на семейството ми, сякаш като стореше това, щеше винаги да господства над мен.
Изпълзях оттам с потръпване и седнах, свит на купчинка, с прибрания в ножница меч на хълбока ми, издрънчаващ до мен, с ръцете ми — покрити с мръсотия.
Деклан Ланън беше окован във вериги, държан в плен в кралските тъмници, и щеше да се изправи на съд след единайсет дни. Щеше да си получи заслуженото.
И въпреки всичко това не ми носеше утеха. Майка ми и сестра ми бяха все така мъртви. Замъкът ми бе в руини. Хората ми — разпилени. Дори баща ми го нямаше вече: така и не беше получил шанс да се върне в родината си, умирайки преди години във Валения.
Бях напълно сам.
Внезапен звук прекъсна потока на мислите ми. Тропот от посипали се камъни от вътрешността на замъка. Очите ми моментално се насочиха към счупените прозорци, търсейки.
Тихо се изправих и измъкнах меча си. Започнах да газя през бурените към входните врати, които висяха счупени на пантите си, открехнати. Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха, когато бутнах дъбовите врати да се отворят по-широко: пръстите ми проследиха резбованата им украса. Надзърнах в сенките на фоайето. Камъните на пода бяха напукани и мръсни, но на лунната светлина, която проникваше вътре през прозорците със затворени капаци, видях следи от малки, боси ходила в мръсотията.
Отпечатъците от стъпки лъкатушеха и стигаха вътре в голямата зала. Наложи се да напрегна очи на мъждивата светлина, за да ги проследя обратно до кухнята, като криволичех около изоставените сгъваеми маси, студеното огнище, оголените стени, по които вече не висяха знамената с гербове и гоблените. Разбира се, следите от стъпки стигаха до килера за продукти, до всеки бюфет, в очевидно търсене на храна. Тук имаше празни бурета от ейл, които още ухаеха слабо на малц, изсъхнали китки стари билки, висящи от подпокривните греди, няколко бокала, инкрустирани с прашни скъпоценни камъни, няколко счупени бутилки вино, оставили блестящи съзвездия от късчета стъкло по пода. Размазано петно кръв, сякаш онези боси крака случайно бяха настъпили парче стъкло.
Коленичих и докоснах кръвта. Беше прясна.
Кървавата диря ме изведе от задната врата на кухните в тесен коридор, от който се излизаше в задното фоайе, където стълбището за слугите се виеше в тясна спирала към втория етаж. Пристъпих през гъста мрежа от паяжини, потискайки едно потръпване, когато най-сетне стигнах до площадката на втория етаж.
Петна лунна светлина проникваха през този коридор, осветявайки купчини листа, които вятърът беше навял вътре през счупените прозорци. Продължих да следвам кръвта: ботушите ми хрущяха по листата и намираха всяко камъче по пода. Бях твърде изтощен, за да се придвижвам тихо. Онзи, който бе оставил следите от стъпки, несъмнено знаеше, че идвам.
Стъпките ме отведоха право до стаята на родителите ми. Точно същото място, на което стоях с Бриена преди часове, когато й дадох наметалото й на адепт.
Въздъхнах, намирайки дръжките на бравите. Бутнах ги да се отворят и надникнах в мъждивата светлина на стаята. Все още виждах къде двамата с Бриена бяхме избърсали праха от подовете, за да се възхитим на пъстрите плочки. Тази стая ми се бе струвала мъртва до мига, когато тя стъпи в нея, сякаш нейното място беше повече тук, отколкото моето.
Влязох и моментално бях замерен с шепа камъчета по тила.
Завъртях се рязко и когато погледнах към отсрещния край на стаята, видях бързо мярнали се бледи крайници и гъста чорлава коса да изчезват зад разсъхнат гардероб.
— Няма да те нараня — извиках. — Ела, виждам, че стъпалото ти кърви. Мога да ти помогна.
Приближих се няколко крачки, но после спрях, чакайки непознатият да се появи. Когато това не стана, въздъхнах и направих още една крачка.
— Аз съм Картие Еваристе. — И трепнах, когато осъзнах, че валенианското ми име бе излязло от устата ми така естествено.
Все още никакъв отговор.
Промъкнах се по-близо, почти до сянката зад гардероба…
— Кой си ти? Ехо!
Най-накрая стигнах до задната част на гардероба. И ме посрещнаха още ситни камъчета. Чакълът влезе в очите ми, но не преди пръстите ми да уловят горната част на кльощава ръка. Последва съпротива, гневно сумтене и аз побързах да избърша чакълестия прах от очите си, за да зърна мършаво момче, не повече от десетгодишно, със съзвездие от лунички по лицето и червена провиснала коса, която влизаше в очите му.
— Какво правиш тук? — попитах, опитвайки се да потисна раздразнението си.
Момчето ме заплю в лицето.
Наложи се да намеря и последните останки от търпението си, за да избърша плюнката от бузите си. После погледнах отново момчето.
— Сам ли си? Къде са родителите ти?
Момчето се приготви да плюе отново, но аз го дръпнах от задния край на гардероба и го отведох да седне на провисналото легло. Дрехите му бяха парцаливи, краката му — боси: единият още кървеше. Не можа да скрие агонията от изражението си, когато вървеше на него.
— Днес ли се нарани? — попитах и коленичих, за да повдигна внимателно стъпалото му.
Детето изсъска, но в крайна сметка ми позволи да прегледам раната му. Стъклото още беше в стъпалото му и оттам неспирно се процеждаше тъничка струйка кръв.
— Стъпалото ти има нужда от шевове — казах внимателно. Пуснах глезена му и продължих да коленича пред него, взрян в две разтревожени очи. — Хмм. Мисля, че майка ти или баща ти ще забележат отсъствието ти. Защо не ми кажеш къде са? Мога да те заведа при тях.
Момчето отмести поглед и скръсти дългите си слаби ръце.
Беше както подозирах. Сирак, настанил се неканен в руините на Брай.
— Е, за твой късмет, умея да шия рани. — Изправих се и изхлузих пътническата раница от рамото си. Намерих кремъка и огнивото си и съживих пламъка на няколко от старите свещи в помещението, после измъкнах едно вълнено одеяло и кесията с медицинските си материали, без която никога не тръгвах на път. — Защо не легнеш тук и не ми позволиш да се погрижа за това стъпало?
Момчето упорстваше, но болката сигурно го бе изтощила. Приближи се с куцане и направи точно каквото му казах: настани се на вълненото одеяло. Очите му се разшириха, когато видя металния ми форцепс.
Намерих малката си стъкленица с упойващи билки и изсипах остатъка в плоската си бутилка с вода.
— Ето. Пийни. Това ще облекчи болката.
Момчето предпазливо прие сместа, като я подуши, сякаш я бях поръсил с отрова. Най-накрая се предаде и отпи, а аз търпеливо зачаках билките да започнат да оказват своето притъпяващо болката въздействие.
— Имаш ли си име? — попитах, като вдигнах нависоко раненото ходило и го подпрях.
За миг той не каза нищо, а после прошепна:
— Томас.
— Това е хубаво, силно име — започнах внимателно да измъквам стъклата. Томас трепна, но аз продължих да говоря, за да отвлека вниманието му от болката. — Като момче, винаги ми се искаше да бях кръстен на баща си. Но вместо Кейн, ме кръстили Ейдън. Старо семейно име, предполагам.
— Мисля, че каза, че името ти е — К-Картие. — Томас се запъна при произнасянето на валенианското име и аз най-сетне издърпах последното късче стъкло.
— Така беше. Имам две имена.
— Защо човек… — Томас трепна отново, когато започнах да промивам раната, — би имал нужда от две имена?
— Понякога е необходимо, за да остане жив — отвърнах и този отговор, изглежда, удовлетвори момчето, защото то мълчеше, когато започнах да шия раната.
Когато свърших, внимателно превързах ходилото на Томас и му намерих една ябълка в раницата си. Докато ядеше, аз се разхождах из стаята, търсейки някое друго парче одеяло, с което можех да спя, защото мразовитият нощен въздух влизаше в стаята през счупените прозорци.
Минах покрай книжните лавици на родителите си, по които все още имаше многобройни подвързани с кожа томове. Спрях за миг, спомняйки си любовта на баща ми към книгите. Сега повечето от тях бяха плесенясали, кориците им — втвърдени и нагънати от природните стихии. Една тъничка книга обаче привлече интереса ми. Беше невзрачна в сравнение с другите, чиито корици бяха изрисувани с изящни миниатюри, а отгоре стърчеше една страница. Бях се научил, че обикновено най-непретенциозните на вид книги съдържат най-великото познание, затова я пъхнах под късото си кожено палто, преди Томас да успее да ме види.
Не можах да се добера до друго одеяло, затова в крайна сметка се задоволих да седна, опрян на стената край една от свещите.
Томас се омота във вълненото одеяло, докато накрая заприлича повече на гъсеница, отколкото на момче, а после примигна сънено към мен.
— Облегнат на стената ли ще спиш?
— Да.
— Имаш ли нужда от одеялото?
— Не.
Томас се прозя и се почеса по луничавия нос:
— Ти господарят на този замък ли си?
Изненадах се от това как ми се прииска да излъжа. Гласът ми прозвуча странно, когато отвърнах:
— Да, такъв съм.
— Ще ме накажеш ли, задето се крия тук?
Не знаех как да му отговоря: умът ми се залови за факта, че момчето смяташе, че ще го накажа, задето е направило всичко по силите си, за да оцелее.
— Знам, че сгреших, като метнах камъчетата в лицето Ви, милорд — забъбри Томас със сбърчено от страх чело. — Но моля Ви… моля Ви, не ме наранявайте прекалено лошо. Мога да работя за Вас. Кълна се, че мога. Мога да бъда Ваш вестоносец или Ваш виночерпец, или Ваш коняр, ако искате.
Не исках да ми служи. Исках от него отговори. Исках да запитам настоятелно: Кой си ти? Кои са родителите ти? Откъде идваш? И въпреки всичко нямах право да го питам такива неща. Това бяха отговори, които се печелеха с доверие и приятелство.
— Сигурен съм, че мога да ти намеря задача. А докато си в земите ми — прошепнах, — ще те закрилям, Томас.
Томас отрони благодарствена въздишка и затвори очи. След по-малко от минута вече хъркаше.
Изчаках няколко мига, преди да измъкна книгата от палтото си. Прелистих внимателно страниците, развеселен, че напосоки бях избрал книга с поезия. Питах се дали е била на майка ми, дали тя бе държала тази книга и бе чела до прозореца преди години, когато от страниците с пърхане изпадна един лист. Беше сгънат, но от вътрешната страна слабо се различаваше нещо, написано на ръка.
Взех пергамента и го оставих да се разгъне в дланта ми, деликатен като птичи криле.
12 януари 1541
Кейн,
Зная, че и двамата смятахме, че така ще е най-добре, но на семейството ми не може да се има доверие. Докато те нямаше, Уна дойде да ни посети. Мисля, че е станала подозрителна към мен, към това, на какво уча Деклан по време на уроците му. А после видях Деклан да влачи Ашлинг за косата във вътрешния двор. Трябваше да видиш лицето му, докато тя плачеше: сякаш плачът й от болка му доставяше наслада. Страхувам се от това, което виждам в него: мисля, че сбърках с него по някакъв начин, и той вече не ме слуша. Колко пламенно ми се иска нещата да стояха по друг начин! И навярно щеше да стане така, ако можеше да живее с нас, вместо да бъде с родителите си в Лионес. Уна, разбира се, дори не беше изненадана от поведението му. Гледаше как синът й дърпа дъщеря ни, отказа да го спре, и каза: „Той е само едно момче на единайсет години. Ще надрасне подобни неща, уверявам ви“.
Не мога да продължавам повече с това — не желая да използвам дъщеря ни като пионка — и зная, че ще се съгласиш с мен. Планирам да отида на кон до Лионес призори и да разваля годежа на Ашлинг, защото аз съм тази, която трябва да направи това, а не ти. Ще взема със себе си Шеймъс.
Наложи се да го прочета два пъти, преди да почувствам въздействието на думите. Кейн, баща ми. Лили, майка ми. И Ашлинг, сестра ми, сгодена за Деклан Ланън. Тогава е била само на пет, тъй като това писмо беше написано броени месеци преди деня, в който беше убита. Какво си бяха мислили родителите ми?
Знаех, че домовете Ланън и Морган са съперници.
Но никога не си бях представял, че родителите ми са в основата на това.
На семейството ми не може да се има доверие, беше написала майка ми.
Семейството ми.
Вдигнах писмото към светлината на свещта.
На какво беше учила Деклан? Какво беше видяла в него?
Баща ми никога не ми беше разкрил, че майка ми е произхождала от дома Ланън. Така и не бях научил потеклото й. Той бе казал, че била красива. Била прелестна: била добра, смехът й изпълвал стаите със светлина. Хората на Морган я обичали. Той я беше обичал.
Сгънах отново писмото и го скрих в джоба си, но думите й се задържаха, отеквайки в мен.
Майка ми е била Ланън. И не можах да попреча на мисълта да се надигне…
Аз съм наполовина Ланън.