Ребека Рос
Триумфът на кралицата (19)

Деветнайсет
При знака на полумесеца
Бриена

Бях неспокойна, докато онази вечер с Люк наближавахме кръчмата — порутена тухлена постройка, сбутана между две пивоварни. Покривът беше обрасъл с лишеи и мъх, а прозорците бяха тесни и в тях примигваше зловеща светлина от свещи, когато двамата с брат ми се приближихме: към яките ни бяха прикрепени черни наметала със спуснати върху главите ни качулки. Бяхме изрисували с мастило от вътрешната страна на китките си временни татуировки с изображения на полумесец. Освен това носехме у себе си две скрити хладни оръжия по нареждане на Изолда. Не биваше да влизаме в кръчмата или хана невъоръжени, нито пък се очакваше да вадим оръжията си и да предизвикваме суматоха. Ако можехме да го избегнем.

През една улица оттам Журден и Картие чакаха в покрита карета, откъдето се виждаше вратата на кръчмата. А една улица зад тях имаше отряд от воини на лорд Бърк. Те щяха да изчакат, за да видят дали Журден ще им даде знак да се впуснат в преследване: Журден пък щеше да изчака да види дали Люк и аз ще дадем знак за присъствието на Деклан: щяхме да го покажем, като запалим сноп червени божури.

И двамата с Люк носехме малко букетче билки в джобовете на късите си връхни дрехи. Картие беше избрал именно това растение, тъй като бе леснозапалимо и веднъж подпалено, изпускаше сини искри. На мъжете щеше да им е трудно да не го забележат, ако се наложеше да го запалим на улицата.

Устоях на порива да хвърля поглед назад към каретата, знаейки, че баща ми и Картие наблюдават влизането ми. Люк ме хвана под ръка в знак на солидарност и влязохме в кръчмата, както човек влиза в тъмно тинесто езеро.

Мястото бе слабо осветено, въздухът вонеше на немити мъже и разлят евтин ейл. Из помещението бяха пръснати разнородни маси: около тях бяха събрани мъже, които играеха карти и бавно отпиваха от халби. Бях една от малкото жени в помещението и седнах до Люк на една отдалечена маса, като положих неспокойно ръце върху лепкавия плот на масата, а после ги преместих в скута си.

Бяхме привлекли погледи: мястото ни не беше тук и имахме подозрителен вид с все още смъкнатите над лицата ни качулки.

— Свали си качулката — прошепнах му, като се осмелих да дръпна моята назад и да открия лицето си. Бях положила усилие да очертая очите си с антимон и да си сложа руж на бузите. Освен това бях предпочела да разплета косата си, да я оставя да се спусне над дясната страна на лицето ми.

Люк бавно последва примера ми и подпря брадичка на дланта си с полузатворени очи сякаш бе отегчен. Но видях как изучава всеки човек в онази кръчма.

Младо момиче ни донесе кисел ейл и аз се престорих, че го пия, обхождайки с поглед мястото. Зад тезгяха стоеше едър като мечка мъж, облегнат на полираното дърво, и ме гледаше с подозрение.

Върху вътрешната страна на китката му имаше тъмна татуировка. Сърцето ми прескочи един удар, когато разпознах в нея полумесеца.

Предположенията ми се бяха оказали правилни. Това беше бърлога на Гилрой. Но ако Деклан бе тук, къде щеше да бъде? Кръчмата представляваше едно голямо помещение само с една заоблена врата в дъното, водеща към помещение, за което предположих, че е избата.

Съдържателят на кръчмата ме хвана, че се взирам в задната врата. Обърна се и раздвижи леко пръсти във въздуха като в някакъв зловещ сигнал.

— Мисля, че е по-добре да си тръгваме — прошепнах на Люк.

— Мисля, че си права — прошепна в отговор брат ми точно когато висок, слаб и върлинест мъж с назъбен белег, пресичащ челото му, се приближи до нас.

— Домове? — попита мъжът, като опря юмруци на масата ни и пълните ни халби задрънчаха.

— Ланън — каза Люк без колебание. — Също като вас.

Очите на мъжа обходиха и двама ни, но се спряха върху мен:

— Не изглеждате като Ланън.

И двамата с Люк бяхме тъмнокоси. Но бях виждала хора от дома Ланън с всякакви цветове на косата, например Юън с неговите кестеняви кичури и Деклан със златистокафявата му коса.

— Само искахме по едно питие — казах и посегнах към ейла си, така че ръкавът ми да се повдигне съвсем леко нагоре по ръката. Връхчето на полумесеца ми се показа и погледът на мъжа се насочи към него, както куче поглежда кокал. — Но можем да си тръгнем, ако това искате.

Той ми се усмихна: зъбите му бяха жълти и с гниещи венци.

— Простете грубостта ми. Никога преди не сме виждали двама ви. А аз познавам повечето от нашите.

За мой ужас той издърпа стол и седна при нас на масата. В отговор Люк се вдърви: почувствах как кракът му докосва предупредително моя.

— Кажете ми… от Севера ли сте, или от Юга? — попита той, докато чакаше момичето, което сервираше напитките, да му донесе една халба.

Нужно ми беше цялото усилие на волята ми, за да не погледна Люк.

— От север, разбира се.

Не можех да определя дали това се хареса на нашия компаньон от дома Ланън, или не. Той продължи да се взира в мен и да не обръща никакво внимание на Люк.

— Трябваше да се досетя. Имаш това излъчване.

Момичето му донесе ейла и това ми позволи да си отдъхна за миг от погледа му. Но после той отново прикова очи върху мен, дори докато пиеше, и каза:

— В такъв случай, Червения рог ли те прати?

Червения рог… Червения рог…

Борех се с това странно кодово име, опитвайки се да се сетя кого може да има предвид. Уна Ланън имаше кестенява коса, като Юън. За нея ли говореше? Дали тя по някакъв начин предаваше съобщения от тъмницата?

— Макар че той всъщност обича да държи хубавичките близо до себе си — продължи да боботи той недоволен.

Значи, Червения рог беше мъж.

— Всъщност не ни е пратил той — осмелих се да кажа и отпих от ейла си, за да скрия треперенето в гласа си.

Кракът на Люк се притисна по-силно към моя. Искаше да си тръгнем, преди да ни разобличат.

— О? — Нашият приятел от дома Ланън изсумтя леко и се почеса по брадата. — Това е изненадващо. Очакваме вест от него. Помислих си, че може вие да я носите.

Червения рог не беше Деклан, нали…?

Но ако беше, значи Деклан не беше тук.

Така или иначе, драматичните ми способности почти бяха стигнали пълния си предел. Чувствах как потръпва лицето ми от опитите ми да запазя самообладание.

— Съжалявам да кажа, че не носим съобщение. Само искахме да се насладим на халба ейл с нашите хора — каза Люк.

Поддръжникът на Ланън хвърли раздразнен поглед към Люк, а после отново погледна мен. Досега ризата под късата ми горна дреха вече бе почти подгизнала от пот. Опитвах се да измисля изход от това, начин, който нямаше да изглежда груб…

Съдържателят на кръчмата подсвирна и поддръжникът на Ланън на нашата маса се обърна. Размениха си още жестове с ръка, а после нашият отблъскващ приятел се обърна отново и каза:

— Той иска да научи имената ви.

Люк отпи дълга глътка ейл, за да се опита да спечели време, за да измисли отговор. Което означаваше, че аз трябва да говоря…

— Роуз — казах първото, което ми хрумна, променяйки името на майка си Розали. — А това е съпругът ми Кърк.

При споменаването на думата съпруг поддръжникът на Ланън леко се умърлуши, интересът му към мен намаля.

— Е, пий си ейла с наслада и не бързай, Роуз — каза той. — Първата поръчка е от мен.

— Благодаря — казах, като си помислих, че със сигурност няма да има втора поръчка.

Той вдигна халбата си към мен, а аз се насилих да повдигна моята, да я чукна с неговата. Той най-сетне ни остави на мира и аз настоях да останем още десет минути.

— Добре, да вървим — прошепнах на Люк, след като се бяхме престорили, че ни е приятно.

Люк последва примера ми. Кимнахме на нашия приятел, поддръжника на Ланън, който играеше карти на една от масите, а аз дори вдигнах ръка към съдържателя на кръчмата, за да покажа полумесеца си.

С Люк излязохме в пелената на нощта с треперещи колене и не спряхме да вървим, докато сенките не ни покриха.

— Богове — изрече задъхано Люк, като се облегна на стената на най-близката сграда. — Как ни измъкна от това?

— Една година изучавах драматично изкуство — казах: собственият ми глас бе дрезгав. Изглежда, не можех да си поема дъх. — Навремето изпитвах ужасна сценична треска, но ще трябва да съобщя на учителя Ксавие и Абри, че умението ми драстично се е подобрило.

Люк се засмя малко истерично.

Отпуснах се на стената до него, за да скрия смеха си в камъните, да оставя напрежението да се оттече от костите ми.

— Добре — каза брат ми, след като се успокои. — Ще продължаваме ли към следващото място?

Ханът не беше далече, само през две улици, и беше още по-неприветлив отвън. Сякаш потъваше в земята и двамата с Люк се качихме по редица протрити стълби до главната врата, която се охраняваше от тежковъоръжен мъж.

Показах му китката си. Сърцето ми блъскаше като чук, докато чаках: пазачът повдигна качулката ми, за да се вгледа в лицето ми.

— Носите ли някакви хладни оръжия? — попита ме той, докато очите му обхождаха тялото ми.

Поколебах се миг повече от необходимото. Ако излъжех, щеше да разбере.

— Да. Две ками.

Той протегна длан. Изпитах чувството, че иска оръжията само на хора, които не разпознава.

— Нима няма да позволите на съпругата ми да си задържи хладните оръжия? — каза Люк: гласът му полъхна до косата ми, тъй като стоеше точно зад мен.

Разбрах какво намеква. Бях жена, готвеща се да влезе в кръчма, която най-вероятно бе препълнена с пияни мъже. Ако някой заслужаваше да си задържи хладните оръжия, това бях аз. И пазачът продължи да ме гледа изпитателно още миг, но накрая се съгласи. Рязко посочи с глава към вратата, позволявайки ми да вляза.

Забавих се нарочно на прага, опитвайки се да поема колкото мога повече чист въздух, преди да се спусна в дима и изпаренията на ейла, и гледах как Люк показа китката си. Но точно преди да успее да дойде при мен, пазачът го хвана за яката и го задържа.

— Тя влиза или с хладните си оръжия, или с теб. Не и двете, момче.

Срещнах погледа на Люк. Той се опитваше да не изпада в паника, защото и двамата знаехме, че Изолда ни беше дала изрично нареждане да носим скрити хладни оръжия.

И видях как безпокойството му се усилва, когато казах:

— След малко ще дойда при теб, любими.

Пазачът се изкиска, развеселен, че съм предпочела хладните оръжия пред съпруга си, и аз влязох в кръчмата, преди Люк да успее да провали прикритието ни.

Ханът беше по-голям, отколкото си мислех. От главната зала се разклоняваха други помещения, някои — изолирани със завеси от висящи мъниста и цветно стъкло. Чуваше се звън на калаени чаши, смях и откъслечни неясни гласове, когато тръгнах около масите, опитвайки се да реша къде да отида, къде да седна. Освен това тук имаше повече жени и осъзнах, че не съм облечена подходящо. Приличах повече на убиец, отколкото посетителките, събрани около масите, с ниско изрязаните им копринени рокли и черна дантела.

Няколко от тях ме забелязаха, но само се усмихнаха, приемайки на драго сърце присъствието ми.

Приближих се до бара, за да оставя медна монета за още една халба отвратителен ейл, а после тръгнах с криволичене из помещенията, като разделих една мънистена завеса. Най-накрая избрах пейка в един ъгъл, откъдето можех лесно да наблюдавам две различни свързани стаи, и се облегнах назад да следя хората в тях.

Отначало не го разпознах.

Беше с гръб към мен, разпуснал кафявата си коса така, че тя падна в лицето му, когато се изправи от една от масите. На рамото му беше преметната кожена раница и единствената причина, поради която тя привлече вниманието ми, беше, че ми напомни за Картие. Той имаше много подобна.

Мъжът се обърна: очите му бавно и лениво обходиха помещението, докато се спряха на мен. Имаше тясна челюст, с бенка на ръба на скулата. Погледите ни се сключиха, преди да успея да закрия лице, преди да мога да се скрия от него.

Той стоеше застинал, взирайки се в мен през спиралите дим, с очи, разширени от ужас. Това беше пазачът, въвел ме в тъмницата преди няколко дни, когато отидох да говоря с Кийла Ланън. Главният тъмничар, който се движеше из подземията на замъка ловко и умело.

Предателят, който беше пуснал Деклан на свобода.

Фехин.

Седях като статуя, с побелели кокалчета, докато отвръщах на погледа му. Не ми хрумна какво друго да направя, освен да му се усмихна и да вдигна халбата си за наздравица сякаш бях една от неговите хора.

Пазачът се движеше толкова бързо, че сякаш се изпари.

Хукнах инстинктивно със залитане, разливайки почти цялата си халба с ейл, докато сновях насам-натам между маси и столове, от стая на стая. Зърнах косата му точно когато изтича в съседното помещение, и яростно се втурнах през мънистената завеса, преследвайки го. До този момент вече бях привлякла внимание, но всичко, за което можех да мисля, бяха хладните ми оръжия и биенето на сърцето ми, и предателя, когото преследвах дълбоко в недрата на кръчмата.

Безразсъдната половина от мен настояваше да го последвам, преди да изгубя дирята му. Логично мислещата ми половина ме умоляваше да се придържам към първоначалния план, който бе да си тръгна от кръчмата и да запаля божурите на улицата, за да оставя Картие и хората на лорд Бърк да връхлетят.

В онази частица от секундата избрах първото, защото знаех, че Юън и Кийла са някъде наблизо.

Изгубих Фехин от поглед точно когато коридорът се стесни, с врати, издълбани от двете страни, затворени и тъмни. Дишах тежко, когато посегнах зад гърба си, за да измъкна една от камите си. Проследих с поглед всяка врата: около краищата на някои потрепваше светлина, процеждаше се и прорязваше тъмнината.

Треперех, изпълнена с очакване, когато чух трясъка.

Проследих звука до стаята в другия край на коридора и отворих вратата с ритник.

Беше малко помещение, безлюдно. Вътре имаше тясно легло с измачкани одеяла, и поднос с недоизядена храна. Най-важното обаче — на пода имаше разкъсан лист хартия. Коленичих и го взех в пръстите си. Беше половината от илюстрацията с изображението на принцесата, същата, която Юън ме бе помолил да дам на Кийла в тъмницата.

Допреди миг бяха стояли тук. Деклан и децата. Можех да почувствам витаещите сенки, които този човек бе хвърлил по стените: усещах мириса на сол от океана и мръсотията на подземията.

Имаше един прозорец, който зееше отворен в нощта: свещите потрепваха ожесточено във внезапния порив на вятъра.

Втурнах се към него и се измъкнах навън в тясна уличка, осеяна с боклуци, и в бързината едва не си изкълчих глезените. Обходих с поглед тъмнината отдясно, докато го чух.

— Мистрес Бриена! — изкрещя Юън и аз рязко обърнах поглед наляво точно навреме, за да видя силуета на Деклан, очертан на лунната светлина само на хвърлей камък от мен, носещ в ръце и Кийла, и Юън.

Погледът ми се сключи с този на принца, когато спря за миг. Той се засмя, насмешливо предизвиквайки ме да го подгоня, а после изчезна в една от разклоняващите се улички в пълна тъмнина: приглушените писъци на Юън и хлипането на Кийла бяха като ехо, което да следвам.

— Люк! — изкрещях, надявайки се, че може да ме чуе от предната част на кръчмата, когато хукнах след Деклан. Принцът беше едър, силен мъж — не бях такава глупачка да вярвам, че мога да го нападна с камите си, — но това, че бягаше с две деца, неминуемо щеше да го забави. Едничкото ми желание беше да открия и върна Кийла и Юън. Ако Деклан се измъкнеше тази нощ, така да бъде.

Но в суматохата на гонитбата бях забравила за Фехин.

Пазачът се показа, едър и заплашителен, от тъмнината пред мен, ръката му ме хвана за врата. Приземих се по гръб: ларинксът ми бе притиснат, въздухът — изтръгнат от дробовете ми.

Той се изправи над мен. Хриптях, отчаяно опитваща се да си поема дъх, неспособна да проговоря, когато той се приведе ниско, за да прокара мръсния си пръст надолу по ръката ми, разкривайки вече топящия се полумесец.

— Хитруша си ти — каза. — Следващия път ще внимаваме повече с теб.

Изправи се и ме остави в уличката, докато се мъчех да стана. Но беше забравил, че имам кама.

Хвърлих се към неговия оттеглящ се силует: забих острието си в прасеца му и го прокарах надолу, правейки жесток разрез, като срязах мускула му чак до костта. Той изкрещя и се завъртя рязко, отвръщайки ми с ритник с ботуш в лицето. Чух как носът ми изхрущя, когато политнах отново назад: болката експлодира надолу по бузите ми. Приземих се на калдъръма, хлъзгав от мръсотия и отпадъци, и останах да лежа там, неспособна да си поема напълно дъх, давейки се с кръвта си.

— Бриена! Бриена!

Дори не разбрах, че изпадам в безсъзнание, докато Люк не ме разтърси толкова силно, че зъбите ми изтракаха и болката в носа изостри вниманието ми.

Поотворих очи, мъчейки се да различа обезумялото лице на брат си в тъмнината.

— Де-детето. — Гласът ми беше просто прах в гърлото ми. Люк ме взе на ръце и ме понесе през уличката към каретата, където чакаха Журден и Картие. От пружинирането в походката му стомахът ми се надигна към гърлото и затворих очи, борейки се с порива да повърна върху ризата му.

— Бриена? Бриена, какво стана? — прошепна Журден, като ме придържаше с ръце.

— Аз… — гласът ми отново прозвуча като болезнено хриптене на въздух. Бях се привела до баща си, а Картие беше коленичил между коленете ми в каретата: очите му бяха безмилостно тъмни, докато се взираше към мен. Ръцете му бяха изцапани с кръвта ми.

— Деклан ли направи това? — прошепна Картие.

Поклатих глава.

— Но го видя?

Кимнах и хванах предницата на ризата му, за да го отблъсна, да го подтикна да върви.

Каретата не се движеше: все още бяхме спрели в уличката. И Картие положи ръце върху моите, защото разбра какво му казвам. Той беше онзи, който трябваше да предвожда хората на Бърк, и ги чух как надават викове и призиви, докато претърсват всяка криволичеща улица около нас, издирвайки принца, който се беше измъкнал — за пореден път.

— Заведи я обратно в замъка — нареди Картие на Журден със спокоен и въпреки това остър тон. Никога не го бях чувала да говори така и потръпнах, докато гледах как се измъква от каретата и Люк заема мястото му.

Веднага щом каретата започна да се изкачва обратно към замъка, Журден изръмжа на Люк:

— Мислех, че са ви дадени заповеди да не се намесвате!

А Люк ме погледна, несигурен какво трябва да каже. Защото аз бях онази, нарушила заповедите.

— Сигурен съм, че Бриена има основателна причина — настоя Люк.

Докато стигнем до вътрешния двор на замъка, Журден вече кипеше от гняв, а Люк шаваше неспокойно. Баща ми и брат ми ме последваха в спалнята ми и аз не губих време. Още нямах глас: ларинксът ми сякаш бе смазан от ръката на Фехин. Затова взех мастилницата си и лист хартия и ожесточено се заех да драскам обяснението си.

— Бриена — въздъхна Журден, когато свърши да чете. Знаех, че най-накрая разбра защо бях предпочела да осуетя плановете, но ми беше ясно и че ще кипи от раздразнение часове наред.

Изолда влетя в стаята ми, преди Журден да успее да продължи с упреците.

— Вън — рязко нареди тя на мъжете.

Когато сиво-сините й очи спряха върху мен, за пръв път изпитах основателен страх от нея. Проследих как мъжете бързо си тръгват и се подготвих да понеса всяко наказание, наложено от нея.

Бързо обаче осъзнах, че Изолда не е дошла да ми се кара. Бе дошла, за да ми приготви вана и да изцери натъртеното ми лице.

Седнах в топлата вода и позволих на кралицата да отмие мръсотията на кръчмата от кожата ми, пръстта от косата ми, и кръвта от лицето ми. Беше смиряващо да я оставя да се грижи за мен, търсейки рани, докато ме почистваше. Много внимателно тя хвана носа ми и отначало трепнах, очаквайки болка. Но магията й беше нежна, все едно чувствах как слънчева светлина топли лицето ми… полъх от крила на морско конче… все едно попивах уханието на лятна нощ. Магията й намести носа ми, докато остана само малка издутина, която едва напипах с пръсти, докато предпазливо я преценявах.

— Къде другаде те нарани? — попита тя, като изливаше вода върху раменете ми, за да отмие остатъците от сапун.

Посочих гърлото си. Изолда прокара върховете на пръстите си по него и болезнената, подобна на яйце буца, която бе притискала гласните ми струни, се смали, оставяйки гъделичкащо усещане в ларинкса ми.

— Благодаря, лейди — казах дрезгаво.

— Гласът ти ще бъде слаб няколко дни — отвърна Изолда, като ме измъкна от ваната и ме уви в кърпа. — Опитай се да не го използваш твърде много.

Трябваше да стисна зъби, да внимавам думите ми да са овладени и спокойни, но нямаше полза. Защото исках да й кажа, че съм го открила, че Деклан бяга към защитени къщи точно както предвиждахме. Че се бях сблъскала лице в лице с Фехин.

Облякох си чиста долна риза и се покатерих в леглото, докато говорех за станалото, разказвайки й всяка подробност, включително кодовото име Червения рог.

След това тя се умълча, проследявайки с пръсти шарките по завивката ми.

— Съжалявам — изхриптях. — Не биваше да се отклонявам от плана.

— Разбирам намеренията ти — отвърна Изолда, като ме погледна в очите. — Честно казано, щях да се изкуша да направя същото като теб. Но ако смятаме да хванем Деклан Ланън, трябва да сме предвидили всичко. Трябва да действаме сплотено. Изобщо не биваше да си сама в онази кръчма. Знам, че наредих на теб и Люк да останете въоръжени, но щеше да е по-добре, ако бяха отказали да ви пуснат да влезете. Изобщо не биваше да преследваш Деклан сама.

Приех укора й с поруменели бузи и пълни с разкаяние очи. Единствената ми утеха беше мисълта за дълбоката рана, която бях нанесла на Фехин. Това беше единственото сведение, което можех да й предложа сега.

— Докарах на Фехин трайно куцане. Не е зле да разпитате лекарите и лечителите наоколо, защото сигурно е отишъл право при някого от тях.

— Ще го направя. — Изолда се усмихна. Внезапно ми се стори изтощена и отслабнала и се запитах дали магията й изцежда силите й, дали като лекува другите, прави себе си слаба и уязвима.

На външната ми врата се почука и Журден се появи на прага ми, мрачен като буреносен облак. Разбрах, че няма как да се измъкна от него.

Погледът му бе остър и аз се отпуснах обратно на възглавниците си. Изолда се сбогува с мен, а аз й благодарих, докато Журден зае мястото й до мен: седна на ръба на леглото и дюшекът хлътна под тежестта му.

— Картие върна ли се? — попитах, мъчейки се да скрия треперенето в гласа си.

— Да.

И от резкия, сопнат тон на това да разбрах, че не са намерили Деклан. Наведох унило глава, докато той проговори отново.

— Изпращам те вкъщи, Бриена.

Сепнах се и примигнах към него:

— Не искам да се връщам вкъщи.

— Знам. Но искам да си в безопасност, дъще. — Той долови стъписването ми и хвана ръката ми. — И имам нужда да се върнеш и да бъдеш лейди Маккуин като моя заместница.

Това беше последното, което очаквах да чуя от него.

— Татко — прошепнах. — Не мога да направя това за теб. Твоите хора…

— Моите хора ще се вслушват в теб и ще те следват, Бриена. Ти си моя дъщеря.

Не исках да споря с него. Но не можех и да си представя да се върна в замъка Фин и да се опитам да бъда водач на хора, които се отнасят към мен с постоянна предпазливост.

Журден въздъхна и припряно прокара ръка през кестенявата си коса:

— Днес получих писмо от Торн. Помниш ли го?

— Твоят сприхав шамбелан.

— Същият. Той пише и пита дали Люк може да се върне, да се погрижи за някаква работа, за която му трябва помощ. Имало е неприятност с една от девойките и Торн е в задънена улица. И смятам, че този, когото е добре да пратя у дома, не е Люк. А теб, Бриена.

— Нямам никакво понятие как да бъда господарка на дома Маккуин — възразих меко.

— Ще се научиш. — Такъв прост, подобаващ на мъж отговор. Той разбра, че се подразних от него, защото въздъхна и добави: — Понякога трябва да те хвърлят направо в дълбокото, иначе никога няма да се научиш да се справяш.

Това беше много повлиян от Мевана начин на обучение: тази мисъл да се хвърлиш в бушуваща река, за да се научиш да плуваш. Във Валения не бързахме, когато усвоявахме ново умение. Ето защо овладяването на всяка наклонност отнемаше средно по седем години.

— Просто се опитваш да ме отстраниш — заявих.

Журден се намръщи и отвесна бръчка проряза челото му.

— Когато те моля да ми помогнеш, дъще, наистина го мисля. Ако ти се погрижиш за този проблем с девойката, това ще снеме огромно бреме от раменете ми. Нещо повече… искам да си далече от тази каша: искам да си в безопасност. Не мога да го понеса, ако нещо ти се случи, Бриена. Изгубих съпругата си, убита от дома Ланън. Не искам да видя как причиняват същото на дъщеря ми.

Нямаше какво да кажа, за да отхвърля това.

Именно от това се беше опасявал още отначало, когато бях въвлечена, и ако бе постигнал своето, никога нямаше да прекося канала и да вляза в Мевана, за да открия Камъка на здрача. Щеше да вземе познанието ми и да го даде на Люк дори и само за да ме предпази от опасностите на бунта.

И ми се прииска да му възразя: прииска ми се да му кажа, че това не е честно — да ме затвори под ключ, докато Люк продължава да преследва семейство Ланън. Исках да кажа, че има нужда от мен: всички имаха нужда от мен. И думите се надигнаха, напирайки в зъбите ми, отчаяно копнеещи да излязат, остри и гневни, докато видях как намръщеното му изражение се смекчава, докато не видях блясъка в очите му. Гледаше ме сякаш ме обичаше истински; гледаше ме сякаш му бях родна дъщеря, сякаш бях родена Маккуин, сякаш в мен имаше частици от съпругата му.

Нима това не беше нещо, за което бях жадувала, нещо, за което бях копняла болезнено цял живот?

И в този миг избрах да стана това, да бъда негова дъщеря, да му позволя да ме закриля. В този миг избрах да се върна като господарка на дома Маккуин, да направя това, за което ме молеше.

— Много добре — казах тихо. — Ще отида.

Разочарованието още пареше и сведох поглед, докато Журден с обич улови брадичката ми, за да вдигне очите ми обратно към своите.

— Искам да знаеш, че се гордея с теб, Бриена. Няма жена, на която се доверявам повече да води хората ми, докато ме няма.

Кимнах, за да повярва, че съм се примирила с това.

Вътрешно обаче се чувствах разстроена, че напускам Лионес засрамена, че бях провалила плановете за вечерта. За мен беше чест, че Журден ми се доверява достатъчно, за да ме удостои с власт като лейди Маккуин, но освен това изпитвах ужас при представата за израженията, които щяха да ме посрещнат, когато хората на Журден разберат, че ме е изпратил обратно, за да ги ръководя.

Журден ме целуна по бузите и от този простичък жест ми домъчня за Валения толкова силно, че трябваше да затворя очи, за да възпра сълзите. Той се изправи и беше почти стигнал до вратата ми, когато прочистих гърло, за да попитам:

— Кога заминавам, татко?

Мислех, че ще имам поне още ден-два тук. До мига, в който той се обърна и ме погледна през рамо с искрица тъга в очите:

— Тръгваш призори, Бриена.