Ребека Рос
Триумфът на кралицата (18)

Осемнайсет
Яхни теченията
Картие

Тази нощ нямаше да се спи.

След като осъзнах, че съм бил измамен от едно дете, Люк и Бриена се заеха задълбочено да разглеждат карти на града, проследявайки потенциални маршрути за бягство, докато аз последвах кралицата и Журден долу в подземията: носехме факли и оръжия, телохранителите на кралицата бяха плътно зад нас. Дъхът ми вече пресекваше, докато минем през всичките три нива: студът на най-долното ниво на кулата бе толкова свиреп, че сякаш пристъпвах в ледена вода.

Изолда забързано тръгна пред нас към килията на Кийла Ланън. Вратата беше широко отворена, пламъчетата на свещите продължаваха да потрепват на масата й. Взрях се в празнотата на стаята й, все още неспособен да повярвам, че това се е случило.

Без да каже и дума, кралицата ни поведе напред, където двама пазачи лежаха в локва от собствената си кръв, с чисто прерязани гърла. Нямаше начин Юън да е убил тези мъже — казвах си отново и отново, докато най-сетне стигнахме до килията на Деклан. И нейната врата беше широко отворена, като уста, застинала в прозявка. Още двама пазачи лежаха мъртви на прага: кръвта им беше като черно езеро под тях.

Изолда коленичи и леко докосна бледите им лица. Точно тогава го чух — слабото дрънчене на вериги, ехото от движение, идващо от вътрешността на килията на Деклан.

Кралицата застина, както бе коленичила, когато също го чу. Вдигнах ръка, безмълвно нареждайки й да чака, взех факлата и меча си и влязох в килията.

Не можех да отрека, че пламенно се надявах това да е Юън. Дори след огорчението от измяната му копнеех да е той.

Това, което открих, бе същество, увито в черни воали, с напълно скрито лице, с дясна китка, окована в една от оковите на Деклан, придържаща го здраво към стената.

Спрях, поглеждайки метача на кости с непресторена изненада. Следвайки примера ми, метачът на кости спря да се бори и притисна колене по-плътно до гърдите си, сякаш можеше да се свие на кълбо и да изчезне.

— Кой е това? — попита Журден, като стигна до мен.

Изчаках, докато Изолда също влезе в килията. Тримата застанахме в дъговидна редица, наблюдавайки безмълвно метача на кости.

— Метачът на кости — казах. — Видях те онзи ден в тунелите.

Създанието не помръдна. Но забелязах как воалът върху лицето му се повдига и спуска под трескавото му дишане.

Изолда прибра меча си в ножницата и коленичи. Гласът й бе кротък, когато попита:

— Можеш ли да ни кажеш какво стана тук? Как избяга Деклан?

Метачът на кости мълчеше. Започна да се бори срещу оковите, дърпайки толкова силно дясната си ръка, че видях как металната гривна го поряза. Проблесна бледа кожа, когато ръкавът на създанието потрепна: върху китката му избликна кръв, като разцъфнало цвете. Съществото бе слабо, какъвто беше по-рано и Юън. Ръката му беше тънка, покрита с мръсотия. Гледката ме изпълни с неописуема мъка.

— Моля те. Имаме нужда от помощта ти… — започна Изолда, но гласът й заглъхна. Тя хвърли поглед към мен и Журден и каза: — Помолете пазачите ми да намерят ключа за тази килия и да донесат пособия за писане.

Журден тръгна да изпълни нареждането й, преди аз да успея, и докато чакахме, погледнах името си, издълбано в стената, проблясващо в светлината на огъня.

Ейдън.

Трябваше да отместя поглед от него, сякаш собственото ми име бе изписало тази съдба, сякаш бях задвижил всичко това.

И навярно бях, като убедих Изолда да прояви милост към Юън.

Един от пазачите донесе ключ, лист пергамент, перодръжка и малко шишенце с мастило. Дадоха го на кралицата и Изолда предпазливо се приближи до метача на кости, все още коленичила.

— Ще те освободя — прошепна кралицата. — А после имам нужда да ми помогнеш. Можеш ли да напишеш какво се случи тази нощ?

Метачът на кости кимна рязко. Подейства ми като удар това, че не можеше да говори, фактът, че Изолда бе разбрала това от мига, щом влезе в килията.

Изолда скъси разстоянието между тях и пъхна ключа в белезниците. Забелязах как Журден се вдърви. Усетих, че се кани да пристъпи напред: нямаше доверие на метача на кости. И ако направеше дори внезапно движение в посока на съществото, знаех, че това крехко доверие ще се прекърши. Дискретно го задържах, призовавайки го със силата на волята си да почака, да остави Изолда да се погрижи за това. Журден ми хвърли бегъл поглед, със стаени в очите му проклятия, но остана безмълвен и неподвижен.

Гривната на оковата падна: метачът на кости се отдръпна леко назад, сякаш присъствието на Изолда го смущаваше.

— Видя ли кой освободи Деклан? — попита Изолда, като отвори мастилото и потопи перодръжката в него.

Метачът на кости не помръдна.

Кралицата протегна перодръжката и внимателно остави листа пред създанието.

Не знае нищо — прииска ми се да кажа. Трябва да побързаме: изгубихме твърде много време тук.

— Изолда… — Журден всеки миг щеше да изрече точно каквото си мислех.

Но Изолда не показа с нищо, че го е чула. Вниманието й беше погълнато от увитото във воали създание пред нас.

Най-накрая метачът на кости взе перодръжката. От ръката му капеше кръв и тя трепереше, когато започна да пише.

Чаках, напрягайки очи, за да се опитам да дешифрирам какво пише. Почеркът на създанието беше ужасен — никога нямаше да успеем да разчетем този разказ. И въпреки това установих, че прибирам меча си в ножницата, усетих се, че коленича, премествайки се до Изолда, където можех да виждам по-добре. Една по една изяждах думите на създанието, изяждах думите му сякаш това беше последното ми ядене.

Юън дойде за сестра си. Помоли ме да отклоня вниманието на пазачите, докато я освободи от килията й. Вече имаше основния ключ: не знам със сигурност как се е сдобил с него. Направих каквото поиска: разсеях пазачите, които бяха в килията на Деклан и се канеха да му дадат вечерята. Но един от пазачите стана подозрителен. Чуха дрънчене надолу по тунела — вратата на Кийла. Тръгнаха си, за да проучат какво става там. Точно тогава видях Фехин, главния тъмничар. Той отвори резето на килията на Деклан и влезе в нея. Не знаех какво прави, докато двамата излязоха. Фехин пусна Деклан на свобода и точно тогава Деклан ме видя в сенките. Не можех да избягам от него. Той ме завлече в килията си и ме заключи на своето място. Можех само да слушам как си тръгваше. Чух препирня, звук от удар на тела в пода. Чух и Юън, и Кийла да пищят. Чух Юън да крещи: „Вече съм Морган!“ И после настъпи тишина. Цареше тишина дълго време, преди да дойдат пазачите да направят втората си обиколка и да открият, че затворниците ги няма.

Дишах тежко, докато домитах разказа. Почти се превих надве от облекчението, което стопи силите ми, щом узнах, че Юън е дошъл само за сестра си. Че Юън няма пръст в бягството на Деклан. Че Юън беше избрал мен пред родния си баща.

— Имаш ли някаква представа как Деклан и децата са се измъкнали от тъмницата? — попита Изолда. — Защото не са минали през портите.

Метачът на кости топна перодръжката в мастилото, пишейки мъчително. Яхнаха теченията.

— Яхнаха теченията? — повтори като ехо Изолда. — Какво значи това?

— Има река, която тече под замъка, през подземията — обясних, спомняйки си как бях чул далечното й бушуване. Погледнах към метача на кости и попитах: — Можеш ли да ни отведеш там?

Създанието кимна и се надигна бавно.

Поведе ни надолу по един коридор, после по друг: проходът стана тесен и плитък. А после се разтвори в пещера — така внезапно, че човек можеше да стъпи от издатината право в бързеите. Изправихме се и вдигнахме към нея светлината си: видях, че камъкът под мен бе покрит с черни петна от трупала се с години кръв. А оттатък беше реката, бушуваща през тъмнината. Не беше широка, но забелязах, че е дълбока и мощна.

— Хванали са теченията — каза Изолда стъписано. — Може ли някой да оцелее в това?

— Ако някой може, това ще е Деклан. — Журден пристъпи толкова близо до ръба, колкото се осмеляваше.

— Реката ще ги отведе до океана — отбелязах: сърцето ми заблъска като чук. — Трябва да отидем до брега. Веднага.

Обърнах се, търсейки с поглед метача на кости, за да благодаря на създанието за напътствията.

Но там, където бе стояло преди, нямаше нищо освен сенки и студен, празен въздух.

Звездите вече започваха да избледняват в зората, когато Изолда, Журден, пазачите и аз стигнахме меванското крайбрежие. Град Лионес бе построен на възвишение, където океанът се сливаше със земята. В продължение на стотици години вълните се бяха разбивали във варовиковите стени на брега: винаги стигаха, но никога не успяваха да залеят голямата стена, която държеше природните стихии отделени, стената, която закриляше града от дълбините. Но онази подземна река щеше да отведе Деклан право до залива, направо във водата. Той щеше да се измъкне през малък вододел в естествено образувана стена. Почти изглеждаше невъзможно, но това бе земя, построена върху предизвикателства и въпреки непреодолими трудности. В последно време нищо не биваше да ме изненадва.

Най-големият ми страх беше, че Деклан и децата са хванали теченията, за да влязат в залива, а после веднага са се качили на кораб в пристанището и че сме твърде закъснели да ги хванем. Можеше да отплават на запад, към ледените земи на Гримхилдор. Или можеха да отплават на юг — или към Валения, или към Бандека. Можеше никога да не ги открием и върнем.

Видях същия този страх у Журден, когато наближихме пристанището с лодките и корабите, кротко поклащащи се по местата си на кея. Защото именно така двамата с Люк бяха избягали преди двайсет и пет години. Точно така бяха избягали Брейдън Кавана и Изолда. Така бяхме избягали баща ми и аз. Един капитан от дома Бърк беше взел шестима ни на борда си, докато Гилрой Ланън бе зает да ни преследва на север, в сърцето на собствените ни територии. Само един смел човек и неговият кораб бяха нужни, за да ни дарят свобода.

— Проверете пристанищните дневници — изхриптя Изолда към Журден, докато търсехме из кея.

Спрях и се вгледах в хоризонта. Слънцето изгряваше, проправяйки златиста диря в океана. Тази сутрин водата беше спокойна и тиха. Нямаше и следа от кораб, никаква далечна сянка на мачта или платна.

Преместих поглед по-надолу по залива. Отливът беше настъпил, оставяйки открити пясъка и основите на варовиковите стени.

Отправих се към него, все по-бързо и по-бързо, докато вече тичах. Чух Изолда да ме вика, но не можех да откъсна поглед от онзи пясък, от стъпките, потънали в него, защото приливът настъпваше и започваше да ги запълва. Стигнах до пясъка, отпечатъците се разкриха пред мен. Тези следи от стъпки бяха на Юън, почти сигурен бях в това. А после се появи друга поредица от следи, от човек, вървял редом с него. От Кийла. А след това идваха следите на Деклан, сякаш той бе излязъл от водата последен. Принцът беше едър мъж и бе стъпкал забързано пясъка. Изглеждаше, сякаш бе хванал децата си за ръце и ги бе влачил.

Следите от стъпките им не водеха към пристанището.

Спрях да вървя: ботушите ми затъваха в пясъка, приливът започваше да залива глезените ми.

— Ейдън! — повика ме Изолда. Чух я как тича към мен през надигащите се вълни.

Очите ми проследиха отпечатъците от стъпки до стената. А после нагоре, нагоре по варовика, където градът лежеше над нас и тъкмо се пробуждаше.

Изолда най-сетне стигна до мен задъхана, с разчорлена от вятъра коса.

— Какво има? Какво виждаш?

Не можех да й отговоря… Не още. Умът ми гъмжеше от възможности и последвах следите от стъпки до стената: приливът вече нахлуваше тревожно бързо. Намерих пукнатина в скалата, за която да се хвана, а после още една. Започнах да се повдигам нагоре по стената: пръстите на ръцете и върховете на ботушите ми си проправяха със сила път в процепите и пукнатините.

Не смеех да се изскача по-високо, а се вкопчих в стената и се взрях нагоре към страховитата й шир, гледайки как облаците се стрелкат през небето.

Беше ли възможно изобщо?

Пуснах се и скочих обратно на пясъка с болезнено разтърсване в глезените. Прегазих до мястото, където чакаха Изолда и нейните пазачи: Журден побърза да се върне при нас от пристанището.

— Проверих дневниците — каза Журден. — Никакви кораби не са заминали или пристигнали снощи, лейди.

— Не са заминали с кораб — заявих.

— Тогава къде са? — възрази Журден.

Погледнах назад към залива: пясъкът беше почти погълнат от прииждащия прилив.

— Теченията са ги изкарали някъде близо дотук. Деклан е извлякъл децата от водата до стената.

— Стената? — Журден я обходи бързо с поглед. Устата му увисна отворена. — Не може да говориш сериозно.

Но Изолда се взираше в мен, вярвайки на всяка моя дума.

И аз отново повдигнах очи, към небето, към град Лионес, към замъка, настанил се на върха на възвишението като спящ дракон.

Къде би те отвел баща ти, Юън?

Светлината се усилваше: досега Деклан сигурно вече беше намерил място, където да се скрие. Докато тъмнината му дадеше възможност да се придвижва незабелязан. Едничката ми надежда беше, че Юън някак ще измисли начин да бъде открит.

Вече съм Морган…

— Деклан е изкатерил стената с децата на гърба си — казах и погледнах Изолда в очите. — В града е.

Не се задържахме: забързахме обратно към замъка. Умът ми се разклоняваше в няколко посоки. Бях толкова разсеян, че не забелязах членовете на дома Халоран, застанали във вътрешния двор, докато едва не се сблъскахме с тях.

Лейди Халоран и Пиърс, изглежда, бяха потънали в разговор помежду си, докато дамата не ни зърна. Нямаше как да скрием, че сме бързали, че кралицата и аз все още бяхме наполовина подгизнали от търсенето по брега.

— Лейди Кавана? — извика лейди Халоран и тръгна да ни пресрещне на каменните плочи. Беше облечена в цветовете на своя дом, златисто и тъмносиньо, а роклята й беше толкова претрупана, че можеше да съперничи на натруфената мода на Валения.

— Лейди Халоран — отвърна Изолда вежливо, като се опита да поддържа все така забързана крачка.

— Случило ли се е нещо?

Изолда забави ход, но не за да угоди на лейди Халоран, а за да хвърли поглед към мен и Журден.

— Защо бихте предположили подобно нещо, лейди? — попита Изолда. — Лорд Маккуин, лорд Морган и аз просто излязохме малко на въздух преди срещата на съвета.

Изолда подтикваше един от нас да събере Люк, Бриена и баща й. И, между другото, Журден стоеше до нея и се мръщеше на лейди Халоран, сякаш краката му бяха пуснали корени… Предположих, че ще трябва аз да отида и да подготвя съвета.

Само че Пиърс дойде с дебнеща походка да се присъедини към нас. Не можех да скрия неприязънта си към него и се наложи да постоя още миг, за да го наблюдавам. Погледът му беше прикован върху Изолда, върху светлината на Камъка на здрача, но сигурно беше почувствал, че се взирам в него. Очите му се изместиха към мен, когато дойде и спря до майка си, и си останаха там, преценявайки колко голяма заплаха представлявам. Сигурно не му се сторих опасен, защото изсумтя и се усмихна, а после избра да ме пренебрегне и отново заоглежда хищно кралицата.

— Исках да помоля за среща насаме с Вас, лейди — точно казваше лейди Халоран. — Може би по-късно днес? Когато имате време?

— Да, разбира се, лейди Халоран — отвърна Изолда. — Бих могла да се срещна с Вас по някое време днес следобед, след срещата на съвета си. — Отново ме подканваше с намаляващо търпение и този път се раздвижих и ги оставих без нито дума.

Замъкът беше обезпокояващо тих. Във всеки ъгъл имаше пазачи в брони, но тишината — този опит да поддържаме реда и да скрием факта, че трима души от дома Ланън бяха избягали — се бе наслоила тежко във въздуха. В крайна сметка обаче това щеше да се разчуе и не бях сигурен как благородниците ще посрещнат новината. Нито пък бях сигурен как ще реагират поддръжниците на Ланън.

Това ме изпълваше с безпокойство, докато вървях към покоите на Журден, където бяхме оставили Бриена и Люк да разучават карти на града, проследявайки възможни маршрути за бягство, по които можеше да е поел Деклан. Вече ги нямаше там: стори ми се, че стаята е празна отдавна и затова отидох в стаите на Бриена, а после — в тези на Люк. Въпреки това не успях да ги открия и се върнах в коридора, като се отправих към трапезарията, мислейки си, че може би са отишли да хапнат.

На път за там се натъкнах на бащата на Изолда. Изглеждаше изтощен, под очите му имаше лилави сенки, а бялата му коса все още бе прибрана във вчерашните плитки. Знаех, че е надзиравал тайно търсене из замъка на Фехин, главния тъмничар, който сякаш се бе изпарил, и в сянката му стояха няколко стражи от охраната на замъка, в очакване на следващата му заповед.

Брейдън Кавана повдигна вежда към мен и видях изпълнения с надежда въпрос в изражението му: Намери ли ги?

Поклатих глава.

— Среща на съвета веднага. Опитвам се да открия хората от дома Маккуин.

— В хранилището за архиви са, един етаж надолу в източното крило.

Кимнах и всеки продължи по пътя си: Брейдън — да претърси складовете, аз — към хранилището за архиви. Намерих Люк и Бриена седнали до кръгла маса, с разтворени пред тях регистри, карти и книжа, сякаш бе паднал гъст сняг. Бриена беше още по долна риза, с измъкнала се от плитката коса, и записваше нещо, което Люк й казваше.

При влизането ми двамата вдигнаха поглед: в очите им се четеше същата надежда — че съм дошъл да им съобщя добри новини. Затворих вратата и се приближих до тях и Бриена разчете изражението ми. Тя остави съкрушено перодръжката, а Люк прошепна настойчиво:

— Моля Ви, кажете ми, че сте ги намерили.

— Не. — Погледът ми се зарея отвъд тях към отворения сводест вход: проход, който водеше към складове, подредени като килийки на медена пита. Видях части от лавиците с архиви, гъсто отрупани със свитъци, томове и документи за данъци.

Бриена, отново, прочете мислите ми:

— Тази стая е безопасна.

— Сигурна ли си?

Тя спря очи върху мен:

— Да. Люк и аз сме единствените хора тук.

Издърпах един стол и седнах срещу тях, без да осъзнавам колко съм изтощен. Дадох си един миг да разтъркам лицето си с ръце: все още усещах по дланите си мириса на подземията — онази влажна тъмнина с дъх на плесен.

Започнах да им разказвам всичко — за метача на кости и разказа на създанието, за подводните течения, за търсенето покрай брега.

Бриена се облегна назад в стола си — на брадичката й имаше размазано мастилено петно — и каза:

— Значи Юън не те е измамил, както си мислехме.

— Не, не е — отвърнах, неспособен да скрия облекчението си. — Прояви неподчинение спрямо мен, което трябва да се очаква, за да спаси сестра си, когато аз не можах. И мисля, че и двамата с Кийла са в огромна опасност точно сега.

— Мислиш ли, че Деклан ще им навреди? — попита Люк стъписан.

— Да.

Бриена се размърда неспокойно в стола си. Гледах как започна да подрежда листовете пред себе си и любопитството ми се разпали като пламък.

— Какво е това?

— Ами. — Тя прочисти гърло. — С Люк започнахме да мислим така, както би разсъждавал един Ланън. Многократно проследихме картите, мислейки си… къде би отишъл Деклан? Ако е още в града, къде би могъл да се скрие? Разбира се, не бяхме сигурни. Но това ни накара да си спомним собствените си планове за революция.

— Имахме безопасни жилища — вметна Люк. — Домове и магазини, където знаехме, че ще ни приемат без предизвестие, ако попаднем в беда.

— Точно — каза Бриена. — И тъй като знаем, че има поддръжници на Ланън — кланът с полумесеца — сметнахме, че можем да се помъчим да открием къде се намират, с мисълта че Деклан ще потърси подслон при някого от тях.

— Как разкрихте местонахожденията им обаче? — попитах.

— Разучаването на карта не е достатъчно — продължи тя. — И нямаме време да ходим от врата на врата и да претърсваме всяка къща в Лионес, като дърпаме ръкавите на хората. Имаме нужда от нещо, което да ни насочи. С Люк решихме да прегледаме архивите на Гилрой Ланън за събирането на данъци, да видим към кои хора е проявявал снизходителност. Мисля, че това ще е най-бързият начин да започнем.

— Дай да видя — казах дрезгаво и посегнах към списъка й.

Бяха изброени единайсет заведения и магазини: варираха от кръчми и златари до един месар. Всички до един произхождаха от дома Ланън, а четирима от тях се намираха в южния квартал на града, където ми се струваше, че е Деклан в момента. Сърцето ми започна да бие силно.

— На всички тези места им се е разминало с нелепо опрощаване на данъците — каза Бриена. — И смятам, че е защото са имали някакво споразумение с Гилрой.

Вдигнах поглед към нея, към Люк:

— Това е невероятно. Трябва да се срещнем с Изолда, да й кажем какво сте открили вие двамата.

— Може би е най-добре да се срещнем с нея тук, за да можем да продължим да претърсваме архивите — предложи Бриена, изправи се и изпъшка. — Въпреки че съм гладна като вълк. Не знам още колко дълго мога да заговорнича без чай и храна.

— Защо двамата не разчистите масата, а аз ще поръчам да донесат някаква закуска? — каза Люк и се отправи към вратата. — И ще кажа на кралицата и татко да се срещнем тук.

— Много добре — каза Бриена, преди Люк да тръгне. Но остави разчистването на масата на мен, а самата тя се протегна и отиде да застане пред единствения прозорец в цялата стая — миниатюрен стъклен процеп. Слънчевата светлина улови ленения плат на долната й риза и я освети. Когато я погледнах, забравих за списъка в ръцете си: забравих, че Деклан Ланън въобще съществува.

Мълчанието ми я накара да се обърне, да хвърли поглед към мен. И не знам какво изражение имаше на лицето ми, но тя дойде до мен и докосна косата ми.

— Добре ли си? — прошепна.

Върнах се към задачата си да събера книжата и документите и пръстите й се отделиха от мен.

— Ще се оправя щом се справим с всичко това.

Тя продължи да ме гледа един миг, а после се пресегна през масата да помогне, и събра документите на купчина. Гласът й почти се сля със звука от събирането на хартията, но я чух да казва:

— Ще ги намерим, Картие. Не губи надежда.

Въздъхнах: копнеех да имам нейния оптимизъм.

Облегнах се назад в стола си и я погледнах както стоеше пред мен. През дрехата й още минаваше тънка нишка слънчева светлина и позлатяваше косата й. Изглеждаше неземно, сякаш мястото й не беше тук. Това ме накара да изпитам тъпа болка и сведох очи надолу към пода, където тя стоеше боса на камъните.

— Не ти ли е студено, Бриена? — прошепнах само за да мога да преглътна копнежите, които не смеех да изрека на глас.

Тя се усмихна развеселена:

— Да, сега, като го споменаваш. Нямах време да мисля за това преди.

Тя седна до мен и аз наметнах поръбеното си с кожа палто върху краката й и седяхме заедно в дружеско мълчание, докато чакахме другите.

Първо пристигна закуската и аз се задоволих с чаша чай, докато Бриена напълни чинията си със сирене, осолена шунка и една бисквита. Почти беше приключила, когато Изолда, Журден, Люк и Брейдън се присъединиха към нас, признателни за краткия отдих. Всички бяхме уморени и раздърпани, но тази споделена закуска ни даде един миг да се съвземем.

Слушах как Бриена и Люк обясняваха списъка си: това разведри кралицата. Тя го препрочете и извадихме карта, като поставихме по една медна монета върху единайсетте местонахождения.

— Добре е да започнем с четирите места, разположени на юг — предложих. — Ако Деклан наистина се е изкатерил по стената, тогава би се спуснал в града някъде около този район.

— Съгласна съм — каза Бриена. — Мисля, че най-вероятното място е или тази кръчма, или този хан. — Тя ги посочи на картата. — Мисля, че двама от нас трябва да се опитат да влязат вътре като гости и да си направят временна татуировка на полумесец върху китките, просто в случай че почнат да ни разпитват. И това вероятно би трябвало да сме Люк и аз, тъй като останалите от вас ще са лесни за разпознаване.

— Не, категорично не — заяви Журден, почти преди Бриена да успее да довърши. Беше пребледнял от гняв, но Бриена не изглеждаше ни най-малко разстроена от съпротивата му. — Не искам да влизаш на такива мрачни места, Бриена.

— Но не съм ли се осмелявала вече да влизам на мрачни места, татко? — възрази тя.

Журден мълчеше сякаш претегляше отговорите си в опит да намери онзи, който най-добре щеше да я разубеди. Най-накрая промърмори:

— Всички стари трагедии завършват по един и същ начин, Бриена. Когато героинята е само на крачка от победата, бива покосена. Всеки път. А ето ни нас, на крачка от поставянето на Изолда обратно на трона. Не искам един от нас да загине точно когато само миг ни дели от победата.

— Баща ти е прав — казах: при тези думи Бриена плъзна поглед към мен, с очи, полузатворени от раздразнение. — Но най-лошото се случи сега, Маккуин. Деклан Ланън е на свобода по улиците и има подкрепа. Има голяма вероятност това бързо да излезе извън нашия контрол. Трябва да се погрижим за това веднага по най-добрия възможен начин.

— Значи, изпращаме децата ми на тези покварени места — каза Журден с леко язвителен тон. — После какво?

— Разузнаваме ги, виждаме дали можем да открием Деклан — отговори Люк.

— И как ще го хванеш, Люк? — настоя Журден, все още ядосан. — Принцът е як, силен мъж. Изкатерил се е по стена с две деца на гърба, за бога!

Изолда остави чашата си е чай и всички погледнахме към нея.

— Маккуин и Морган, ще имате отряди, които ще ви чакат точно след тези места. Ако Лукас и Бриена открият Деклан, ще ви дадат сигнал и вие ще се спуснете, готови да го плените. Искам го жив и искам децата да не пострадат.

— Какви отряди, лейди? — попитах. — Повечето от нашите бойци — мъже и жени — са у дома.

— Ще се обърна към лорд Бърк — отвърна Изолда. — Той се би заедно с нас в деня на бунта: не би трябвало да му липсват способни мъже и жени и надявам се, ще си мълчи за причината, поради която моля за тях.

— Мисля си още нещо за начина, по който да повалим Деклан — обади се Брейдън Кавана, който до този момент си беше мълчал. — Мисля, че е най-добре да използваме напоена с отрова стрела. Да намерим стрелец с лък, чиято единствена цел е да го простреля в бедрото, да го прати в безсъзнание. Така ще можем да го вържем и да го пренесем.

— Мисля, че това е разумно — каза кралицата. — Ейдън, можеш ли да откриеш отрова, способна да зашемети, но не и да убие мъж с ръста и теглото на Деклан?

Кимнах, но се чудех за времето, нужно за изпълнението на този план. Изпитвах непрестанен настойчив порив да действам бързо, да облека бронята си и да тръгна сега, преди Деклан да е имал време да действа.

— Ще трябва да изчакаме до падането на нощта — каза Изолда за мое силно разочарование. — Не искам вестта за бягството на Деклан да се разчуе, затова трябва да сме възможно най-дискретни. Тъмнината ще бъде най-големият ни съюзник. Междувременно двамата с Журден ще се обърнем към лорд Бърк по въпроса за воините. Ейдън ще намери отровата за стрелата. Бриена и Люк ще се подготвят да проникнат в кръчмата и хана. Баща ми ще продължи издирването на вероломния тъмничар. Ще се срещнем отново, под предлог че ще вечеряме в личните ми покои, така че другите благородници да не заподозрат нещо.

Мълчахме, запаметявайки заповедите й.

— Разбрахме ли се? — попита Изолда.

Един по един положихме ръце върху сърцата си в израз на покорство.

— Хубаво — каза кралицата и пресуши остатъка от чая си. Прибра измъкнал се кичур червена коса, който бе паднал над окото й, и постави длани на масата. — Тогава да вървим и да се подготвим за тази вечер и да се надяваме, че докато изгрее луната, Деклан Ланън вече ще е обратно в тъмницата.