Ребека Рос
Триумфът на кралицата (17)

Седемнайсет
Мрачни открития
Бриена

Нощта след процеса

Онази нощ седяхме в покоите на Журден заедно — баща ми, брат ми, Картие и аз, всички — изтощени и мълчаливи, докато си деляхме бутилка вино, твърде разстроени, за да преглътнем храна.

Беше трудно да обясня как се чувствах, след като чух оплакванията, особено онези на Маккуин и Морган, за които преди не знаех точни подробности. Не мисля, че имаше думи, способни по подходящ начин да опишат болката, която изпитвах за тях. И не можех да си представя какво беше чувството да напишеш такива оплаквания, а после да ги чуеш прочетени пред стотици свидетели.

Още по-трудно беше да назова онова, което изпитах, след като гледах как хората осъждат Кийла на смърт. Знаех, че ще трябва да стана свидетел на обезглавяването й, и ми бе трудно да дишам всеки път щом си го представех.

— Значи, царуването на семейство Ланън стигна до кървавия си край — каза Журден, когато мълчанието ни стана твърде потискащо, след като виното свърши.

— Така падат те — каза Люк и вдигна за наздравица празната си чаша: коляното му се притискаше до моето, докато седяхме един до друг на дивана.

Срещнах погледа на Картие през светлината на огъня. Споделяхме една и съща мисъл, една и съща емоция.

Не всички ще паднат. Все още имахме Юън, когото щяхме да опазим, когото щяхме да възпитаме в разрез с жестокостта на баща му и дядо му.

— И въпреки това, защо имам чувството, че сме претърпели поражение? — прошепна Люк. — Защо не чувствам това като победа? Искам да умрат. Искам да им причиня възможно най-много болка. Обезглавяването е твърде бързо за тях. Искам да ги видя да страдат. Но дали това ме прави по-добър от тях?

— Изобщо не си като тях, синко — прошепна Журден.

Картие бе опрял лакти на коленете си, взрян в пода. Но когато заговори, гласът му бе овладян:

— Семейство Ланън ме лишиха от сестра ми, от майка ми. Никога няма да познавам звука от гласа на сестра си. Никога няма да узная какво е да бъда прегръщан и обичан от майка си. Винаги ще чувствам загубата им сякаш частица от мен липсва. И въпреки това… самата ми майка е била от дома Ланън. Тя бе Лили Хейдън, дъщеря на един от тановете на Ланън. — Той погледна Журден, Люк, мен. Бях изненадана от това признание. — Не мисля, че правосъдието — в този момент — следва ясна, права линия. Ние сме страдали от загубите си, но същото важи и за хората тук. В името на всички богове… Кийла Ланън, едно дванайсетгодишно момиче, тормозено от баща си, е напът да бъде обезглавена веднага след него, защото народът не желае да я чуе, не желае да я погледне: хората не могат да я отделят от него.

Люк подсмръкна, за да прогони сълзите си, но слушаше спокойно Картие. Също и Журден, който наблюдаваше Картие с блясък в очите.

— Дали мисля, че Деклан заслужава да бъде обезглавен? — попита Картие, като протегна ръце. — Не. Бих предпочел да видя всички кости на Деклан строшени, една по една, бавно, докато умре, както той направи със сестра ми. И нямам угризения да призная това. Но навярно повече от това, което аз чувствам, и това, което аз искам… трябва да се надявам, че днес ще бъде въздадена справедливост. Че хората проговориха и решиха участта на едно семейство, на което най-сетне беше потърсена сметка. Че всички се завърнахме в родината си. Че в идните дни Изолда Кавана ще бъде коронована като кралица. Единственото, което можем да направим в този момент, е да продължим напред. Ще станем свидетели на обезглавяванията на членовете на дома Ланън. Ще короноваме Изолда. А после ще решим какво да правим с един народ, който вече няма господар и господарка.

Отново се умълчахме: думите на Картие ни пронизаха. Той беше наполовина Ланън и въпреки всичко това не променяше начина, по който гледах на него. Защото аз бях наполовина Аленах. И двамата имахме предателско потекло. И ако се вгледахме по-внимателно в сърцата си… всички щяхме да открием тъмнина вътре в себе си.

 

 

Легнах си малко след полунощ, като целунах Журден и Люк по бузите и леко погалих рамото на Картие, когато минах покрай него на излизане. Тялото ми настояваше да легна и да се опитам да поспя, но повече от това исках да избягам от действителността само за час блажен сън.

Задрямвах, когато чух суматохата в коридора.

Седнах изправена и примигнах в тъмнината. Мъчех се да се измъкна от леглото, когато тайната ми врата се разтвори рязко и Люк застана на прага ми.

— Бързо, сестро. Кралицата свика среща в покоите на баща ни — каза той, като запали припряно свещта ми.

Намерих меча си и успях да проговоря, докато го догонвах в коридора с неприбраната в ножницата стомана в ръка, с долна риза, смъкваща се от рамото ми.

— Какво има? Какво се е случило?

Журден и Картие стояха в стаята на баща ми и чакаха. Отидох при тях с Люк, като се опитвах да успокоя дишането си.

Преди да успея да задам друг въпрос, в стаята влезе Изолда, все още в роклята, с която беше облечена на процеса, с тръстикова свещ в ръка, с двама пазачи от двете й страни. Лицето й беше сурово, погледът й — безнадеждно мрачен.

— Съжалявам, че ви будя — прошепна тя на четирима ни, докато стояхме в студените сенки и потрепващата светлина.

— Какво се е случило, Изолда? — попита Журден.

Изолда сведе поглед към свещта си сякаш й беше непоносимо да ни гледа.

— Деклан и Кийла Ланън са избягали от подземията.

— Какво? — извика Люк, защото ние, останалите, бяхме онемели.

Изолда посрещна удивлението ни с горчивина в очите.

— Мисля, че са избягали преди час. Още не се знае нищо за тях.

— Как? — попита настоятелно Журден.

Изолда не каза нищо, но погледна Картие, а той погледна мен. Мислите ни се изравниха, сякаш луната затъмни слънцето, хвърляйки дълга сянка между нас.

Юън.

Картие се обърна и забърза надолу по коридора към вратата си. Последвах го в главните му покои. Видях одеялата и възглавниците, струпани на дивана, където бе спал Картие. И ръцете ми бяха студени като лед, когато го последвах в спалнята му, в стаята, където се предполагаше да се крие Юън.

Той беше там, спящ в леглото. Или така си мислех, докато Картие ожесточено отдръпна одеялата и разкри възглавница, стратегически поставена там, където трябваше да е тялото на Юън.

И аз отидох до прозореца, който беше отворен: именно така беше влязъл най-напред Юън в замъка. Не чувствах ръцете си, но се заслушах, когато мечът, който държах, се удари в пода с металическо дрънчене. Прекрачих оръжието и се взрях в нощта, в небето, обсипано със звезди, сред които — моето собствено съзвездие.

— Не, не.

Гласът на Картие, болезненото отрицание на Картие.

Това беше отглас от биенето на собственото ми сърце, от собственото ми отрицание. Трябваше да има обяснение. Това трябваше да е грешка.

Но аз стигнах първа до истината.

Обърнах се. И когато видях Картие да се отпуска на колене пред мен, стиснал разбърканите одеяла… си дадох сметка какво се бе случило.

Аз също се свлякох на колене до падналия си меч, защото внезапно бях неспособна да стоя права.

Какво направихме?

— Бриена, Бриена…

Името ми бе единственото нещо, което Картие можеше да шепне отново и отново, докато истината ни връхлиташе.

Срещнах погледа му. Беше застинал, но аз тлеех от гняв.

Юън Ланън ни бе изиграл.