Ребека Рос
Триумфът на кралицата (16)

Шестнайсет
Нека главите им се търкулнат
Картие

Денят на процеса

В деня на процеса в небето нямаше нито едно облаче.

Онази сутрин бях първият лорд, който стигна до ешафода, със златен обръч на челото, със сивия кон на дома Морган, избродиран над сърцето ми. Седнах в отредения ми стол и загледах как полето пред замъка започва да се изпълва с прииждащи хора.

Загледах се в дървената трибуна в центъра на платформата, в сенките, които вече се събираха около нея, където Гилрой Ланън, Уна Ланън, Деклан Ланън и Кийла Ланън щяха да застанат след броени часове. Опитах се да си представя Юън, застанал сред тях, кръв от тяхната кръв, кост от тяхната кост.

Веднъж Ланън, завинаги Ланън.

Мразех тези думи, съмнението, което Деклан бе посадил в ума ми.

Постепенно другите лордове и дами пристигнаха, за да заемат местата си около мен. Журден прекоси платформата на ешафода с намръщено изражение, зае стола до моя и двамата седяхме в сковано мълчание, със сърца, биещи като барабан, докато процесът наближаваше.

— Как си? — промърмори най-накрая Журден.

Но в този миг гласът ми заглъхна, докато не зърнах Бриена. Стоеше до Люк най-отпред в тълпата: носеше рокля в бледолилаво — цвета на дома Маккуин, — а кафявата й коса беше прибрана в корона от плитки. Погледът й ме намери, както моят бе намерил нея.

— Добре съм — отвърнах, а погледът ми остана прикован върху нея.

Полето през замъка вече преливаше от хора, когато Изолда, нейните стражи и магистратът стигнаха до ешафода. Лордовете и дамите — включително лейди Халоран и лорд Каран — се изправиха да я посрещнат, макар Изолда да не носеше корона, а само златен обръч като другите благородници. Тя седна в центъра на подредилите се благородници в качеството си на лейди Кавана, с пряк изглед към трибуната. Камъкът на здрача почиваше върху сърцето й, излъчвайки мека синя светлина.

Магистратът, стар човек с бяла брада, която докосваше гърдите му, се изправи пред публиката и вдигна ръце. Тишината, която се спусна над хората, беше гъста и плътна: по челото ми започнаха да избиват мънистени капчици пот, когато се размърдах в стола си.

— Мой народе на Мевана — изрече гръмко магистратът: гласът му се понесе по ветреца. — Днес идваме да въздадем правосъдие на човека, който някога дръзна да нарече себе си крал.

Сред хората мигновено избухнаха дюдюкане и гневни викове. Магистратът отново вдигна ръце, настоявайки за тишина, и тълпата се укроти.

— Всеки член на семейство Ланън ще бъде изведен на трибуната — продължи той. — Ще застанат пред вас, докато чета списъка с оплаквания срещу тях. Тези оплаквания са отправени от онези от вас, които бяха достатъчно смели да споделят историите си. По същество имената на някои от вас ще бъдат прочетени на глас редом с всяко оплакване — като свидетелско показание. Когато свърша, всеки от дома Ланън на свой ред ще има право да говори и тогава ще имате властта да ги прецените. Вдигането на юмрук означава екзекуция. Ако не вдигнете юмрук, това се равнява на милост.

Магистратът хвърли поглед през рамо към Изолда.

Изолда кимна, с бледо лице, с коса, червена като кръв в светлината на слънцето.

Почувствах как сърцето ми тупти дълбоко в гърдите. В този миг на тишина си помислих за баща си, за майка си, за сестра си.

Магистратът се обърна и извика:

— Изведете напред Гилрой Ланън.

Шумът, който се надигна от тълпата, бе мощен като гръмотевичен тътен. Почувствах как звукът преминава с вибриране през дървото под мен, през зъбите ми. Седях и гледах как влачат грубо Гилрой Ланън през ешафода под безкрайни вериги.

Бившият крал имаше окаян вид. Безжизнената му руса коса беше сплъстена от засъхнала кръв: изглежда, че неуспешно се беше опитал да си разбие главата, блъскайки я в стената на килията си. Дрехите му бяха изпоцапани и воняха на собствената му мръсотия и почти нямаше сили да остане прав, когато пазачите го изправиха на трибуната с лице към хората.

Виковете, ругатните и гневът кипяха в тълпата. За миг се изплаших, че ще щурмуват ешафода и свирепо ще го разбият на парчета. Докато магистратът се намръщи и вдигна ръце и хората неохотно се подчиниха на призива за тишина.

— Гилрой Ланън, изправен си пред народа на Мевана с огромен списък от оплаквания срещу теб — каза магистратът, когато едно малко момче подаде дебел свитък.

Гледах зашеметен как привидно безкрайният свитък започна да се разгъва, размотавайки се върху ешафода. Магистратът започна да чете: гласът му се понесе над ропота, над вятъра, над неспокойното биене на сърцето ми.

— Гилрой Ланън, на двайсет и пети май, през 1541 година, си наредил на Брендан Аленах жестоко да посече лейди Сийв Маккуин, докато е била невъоръжена. След това си опожарил нивите на Маккуин и си погубил трима от тановете на Маккуин и семействата им, докато са спели през нощта. Седмина от онези, чиито животи си погубил, са били деца. Дал си на хората си заповеди да изнасилят жените на Маккуин и да обесят мъжете, отвърнали на нападението, за да защитят съпругите и дъщерите си. След това си пленил хората на Маккуин и си ги разпръснал, давайки ги на лорд Брендан Аленах, за да ги управлява безмилостно. Това оплакване идва от лорд Давин Маккуин.

Погледнах Бриена, която стоеше неподвижно със стоическо изражение на лицето. Но ми беше ясно, че гневът й се надига.

— В същия ден си пленил лейди Лили Морган и си отсякъл китката й. Завлякъл си я…

Насилих се да се взирам в Гилрой Ланън, докато четяха оплакването ми. Ланън се тресеше, но не от страх или от разкаяние. Кискаше се, докато магистратът каза:

— Това оплакване идва от лорд Ейдън Морган.

— Маккуин и Морган се опълчиха срещу мен! Опълчиха се срещу своя крал! — изкрещя Ланън: веригите му издрънчаха, когато стовари ръка върху парапета на трибуната. — Въстанаха срещу мен! Техните жени заслужаваха наказанието, което получиха!

Скочих на крака, преди да осъзная какво правя, преди да си дам сметка, че се каня да измъкна скритата си кама и да се хвърля към Гилрой Ланън. Но Журден беше по-бърз: улови ръката ми и ме задържа, докато тълпата крещеше яростно: всички вече бяха вдигнали юмруци, давайки да се разбере каква е присъдата им.

— Нека главата му се търкулне!

Хорът се надигна над тълпата като прилив и се разби в ешафода, в мен.

Гилрой още се смееше, когато се обърна да погледне през рамо и очите му срещнаха моите.

— Само ако знаеше, малки Морган — изсъска ми той, — всичко, което причиних на майка ти.

Лицето ми се разкриви в агония, в ярост. Значи имаше още. Още, което не знаех. Ужасявах се от тази възможност още откакто се срещнах с Деклан в кулата, думите още бяха заседнали в ума ми. Има специално наказание за хора от дома Ланън, които се обръщат срещу своите.

— Запушете му устата! — нареди магистратът и двама от пазачите с усилие обуздаха отново Гилрой Ланън и натъпкаха в устата му мръсен парцал.

А всичко, което можех да мисля… какво още й беше направил? Какво още беше причинил на майка ми?

— Сядай, момче — прошепна настойчиво Журден в ухото ми, почти неспособен да ме удържи и миг повече. — Не трябва да допускаш този човек да завладее чувствата ти.

Кимнах, но треперех объркан. Знаех, че Бриена ме наблюдава: чувствах притеглянето на погледа й. И въпреки това ми беше непоносимо да я погледна.

Заех отново мястото си и затворих очи. Дланта на Журден остана върху ръката ми, като на баща, опитващ се да утеши сина си. И въпреки това баща ми беше мъртъв. Цялото ми семейство бе мъртво.

Никога не се бях чувствал по-самотен и объркан.

— В същия ден — продължи да чете магистратът, — си обезглавил лейди Ейлса и Шей Кавана, насичайки телата им на парчета, които да бъдат набучени по парапетите на замъка. След това си се заел да набелязваш и убиваш членове на дома Кавана…

На магистрата му отне още час да изчете всички оплаквания срещу Гилрой Ланън. Но когато най-сетне стигна до края на свитъка, хората вече бяха гласували. Всеки лорд и дама на платформата на ешафода вдигна юмрук. Също и почти всеки зрител в тълпата.

— Гилрой Ланън — обяви магистратът, като подаде свитъка обратно на момчето, — народът на Мевана те прецени и те намери за недостоен. Ще бъдеш екзекутиран с меч след три дни, считано от днес. Дано боговете се смилят над душата ти.

Пазачите извлякоха Гилрой Ланън. А той се смя през цялото време, докато се отдалечаваше от ешафода.

След това изведоха напред съпругата му Уна.

Тя застана на подиума, окована във вериги, с надменно вдигната брадичка: в дългата й кестенява коса имаше сиви кичури. Значи, оттам бе получил косата си Юън.

Списъкът с оплаквания срещу нея не беше толкова дълъг, колкото този срещу съпруга й, но все пак беше дълъг, пълен със свидетелства за изтезания, побои и жигосване. В края на показанията срещу нея тя нямаше какво да каже — беше очевидно, че е твърде горда, за да благоволи да проговори — и отново хората и благородниците около мен вдигнаха юмруци.

Тя щеше да умре веднага след Гилрой, обезглавена с меч след три дни.

Когато изведоха на подиума Деклан Ланън, вече наближаваше пладне.

Срещнах погледа на принца, докато прекосяваше платформата на ешафода, окован във вериги. Деклан ми се усмихна: не погледна никого от другите благородници, дори не и Изолда. Само мен.

Ужасът ми стана по-дълбок: виждах в очите на принца, че е скроил някакъв план.

— Деклан Ланън, изправен си пред народа на Мевана с повдигнат срещу теб огромен списък от оплаквания — поде магистратът с пресипнал глас, като пое свитъка с обвиненията срещу принца.

Документът беше дълъг, отражение на тези с обвиненията срещу родителите му. Докато слушах, убежденията ми се потвърдиха: Деклан изпитваше наслада да измъчва и манипулира други хора. Беше надзиравал голяма част от изтезанията, провеждани в недрата на замъка. Нищо чудно, че ми се беше сторил спокоен и в свои води в тъмнината на затворническата си килия: познаваше добре подземията.

— Сега имаш възможност да говориш, Деклан Ланън — каза магистратът, като бършеше потта от челото си. — Или да помолиш за милост, или да обясниш постъпките си.

Деклан кимна, после заговори високо и ясно.

— Добри хора от Мевана, има само едно нещо, което искам да ви кажа, преди да ме изпратите на смърт. — Той направи пауза и обърна длани нагоре. — Къде е синът ми, Юън? Погубихте ли го? Или може би някой от вас го е подслонил? Нима някой от собствените ви лордове предаде доверието ви, като го защити? — И тук Деклан погледна през рамо, право към мен.

Бях застинал в стола си, но разчетох злобната усмивка, триумфа в лицето на Деклан.

Ако падна, ти падаш с мен, Морган.

Тълпата започна да дюдюка. Лордовете и дамите, които седяха около мен, замърмориха ожесточено. Изолда и Гроня седяха, без да трепнат, и се взираха в Деклан.

— Магистрат — каза накрая Изолда, с глас като наточено острие. — Призовете този съдебен процес отново към ред.

Магистратът изглеждаше смутен, когато премести поглед от мен към Деклан.

Деклан точно отваряше уста, но тълпата започна да крещи, да скандира, вдигна юмруци.

— Нека главата му се търкулне!

Виковете на принца се удавиха в ропота и магистратът припряно оповести участта на Деклан, която бе същата като на баща му и майка му. Смърт чрез обезглавяване с меч, след три дни.

Юмрукът ми още беше във въздуха, когато отведоха Деклан от платформата на ешафода. А когато унищожителният поглед на принца срещна моя, аз не злорадствах. Но в очите ми имаше обещание към него.

Твоят дом ще стане на прах.

И Деклан го разбра. Изръмжа и слезе с препъване по стълбите на ешафода, изчезвайки обратно в замъка с въоръжения си ескорт.

Пулсът ми още биеше учестено, когато изведоха напред Кийла Ланън.

Публиката беше вече изтощена и отегчена, търпението им — крехко. И въздухът се изпълни с дюдюканията им, когато тя се качи на платформата на ешафода. Не носеше вериги, но въпреки това се присви уплашено, когато пазачите я поставиха на трибуната: роклята й бе мръсна, светлорусата й коса — сплъстена.

Гледана отзад, косата й беше в същия нюанс като на дядо й. Усетих, че това няма да е в нейна полза. Трябваше да изведем първо нея, преди Гилрой, преди дългият списък с жалби срещу семейството й да може да бъде прехвърлен върху нея.

— Кийла Ланън — поде магистратът, прочиствайки гърло, докато посягаше към листа хартия. Единственият лист с оплакванията срещу нея. — Стоиш пред народа на Мевана с повдигнат срещу теб списък от оплаквания.

Кийла трепереше от ужас, раменете й бяха хлътнали надолу, сякаш най-много от всичко искаше да се разпадне.

Потърсих Бриена: сърцето ми продължаваше да се свива от тревога.

Бриена още стоеше най-отпред, с разширени очи, докато чувстваше как тълпата е все по-малко и по-малко склонна да прояви милост.

— На двайсети декември, през 1563 година, си отказала храна на просещи деца по улиците и вместо да им дадеш хляб, си им дала да ядат камъни.

— Не съм… Той ме накара — изхлипа Кийла и покри лицето си с ръце, докато хората продължаваха да я освиркват.

— Кийла, трябва да мълчиш, докато чета оплакванията срещу теб — напомни магистратът. — Ще ти бъде дадено време да говориш, след като списъкът бъде приключен.

Тя продължи да крие лицето си, докато магистратът продължаваше да чете.

— На пети февруари, през 1564 година си наредила да бичуват камериерката ти, задето е ресала косата ти твърде грубо. На осемнайсети март…

Кийла продължаваше да хлипа, а хората само ставаха по-шумни и по-гневни.

Магистратът свърши да чете, а после попита Кийла дали иска да се обърне към хората.

Това беше моментът, в който бе нужно Кийла да изрече истината, да се защити.

Моля те, Кийла — помолих й се безмълвно. Моля те, кажи им истината.

И въпреки това тя се присвиваше и плачеше, неспособна да вдигне глава и да се изправи пред недоволството на тълпата.

Отново потърсих с поглед Бриена. Движещата се тълпа я беше погълнала, докато внезапно тя се извиси няколко глави над другите, покачена на раменете на Люк. Изправи се, за да може Кийла да погледне в тълпата и да я види.

— Оставете я да говори! Оставете я да говори! — крещеше Бриена, но дори нейният глас бе удавен сред ропота.

Искаше ми се да затворя очи, да се затворя за света, да препреча пътя на онова, което знаех, че се задава. Докато не видях как Кийла най-накрая се изправя, докато Кийла най-сетне намери Бриена в тълпата.

— Дядо ме принуждаваше да правя тези неща — каза тя, но гласът й все още беше твърде слаб. — Също и татко. Те… те ме биеха, ако не се подчиня. Заплашваха да наранят малкия ми брат! Не ни даваха да ядем, ако им откажехме. Заключваха ни в тъмното по цяла нощ…

— Лъжи! — изкрещя една жена в тълпата и това отново предизвика дюдюкане и викове.

— Нека главите им се търкулнат! — хоровият възглас се надигна заедно с юмруците, сякаш хората можеха да ударят небето.

Един по един лордовете и дамите на платформата на ешафода вдигнаха юмруци, в знак на одобрение за смъртта й. Всички с изключение на четирима.

Морган. Маккуин. Кавана. Дермот.

Как беше възможно четирите дома, които бяха понесли огромни страдания под властта на семейство Ланън, да са единствените четири, проявили милост към Кийла?

Изолда, Гроня, Журден и аз до един седяхме с ръце, свити в юмруци в скутовете. С периферното си зрение видях как Изолда обронва глава, натъжена от присъдата. А в тълпата, сред море от юмруци, беше Бриена, все още върху раменете на Люк, със сълзи в очите.

— Кийла Ланън — обяви магистратът и дори неговият глас бе натежал от разочарование. — Народът на Мевана те прецени и те намери за недостойна. Ще бъдеш екзекутирана с меч след три дни, считано от днес. Дано боговете се смилят над душата ти.