Ребека Рос
Триумфът на кралицата (15)

Петнайсет
Братя и сестри
Бриена

Два дни до процеса

— Зная, че няма да бъда изправен на съд като другите от дома Ланън — каза Шон Аленах, докато вървеше до мен в градините на замъка. — Но това не значи, че моят дом не бива да си плати за стореното.

— Съгласна съм — отвърнах, наслаждавайки се на утринната светлина. — Зная, че веднага щом този процес приключи, Изолда ще се срещне с теб по въпроса за обезщетенията. Смятам, че се надява да се погрижи твоят дом да плаща на дома Маккуин през следващите двайсет и пет години.

Шон кимна:

— Ще направя каквото тя смята, че е най-добре.

Умълчахме се, всеки от нас вглъбен в собствените си мисли.

Шон беше роден три години преди мен. Имахме общ баща — Брендан Аленах, — но повече от името и кръвта започвах да осъзнавам, че споделяме надежда за това в какво можеше да се превърне нашият покварен дом. Че домът Аленах може да бъде изчистен от греховете.

Изпитах облекчение, че Шон пристигна в кралския град точно както беше обещал на кралицата, след като тя го излекува на бойното поле, и ме потърси веднага след пристигането си.

— Питам се дали кралицата ще сметне за нужно да изправи дома Аленах на съд — обади се Шон, прекъсвайки мислите ми.

Ако Брендан Аленах не беше убит от Журден на бойното поле, домът Аленах със сигурност щеше да бъде изправен на съд, подобно на членовете на дома Ланън: Брендан Аленах щеше да отиде на дръвника. И въпреки че Шон беше дал подкрепата си на кралицата, бе убеждавал баща си да се предаде по време на битката, не се съмнявах, че Изолда ще свика нов процес след коронацията си — за домовете Аленах, Каран и Халоран.

Въпреки всичко още не исках да споменавам това. Спрях: градината около нас беше повехнала от дългогодишното занемаряване по време на управлението на дома Ланън.

— От теб и твоите хора ще бъдат поискани не само пари и стоки, Шон. Беше прав, когато ми писа миналата седмица: Ще трябва да посееш в дома си нови мисли, убеждения, които постепенно ще се превърнат в доброта и милосърдие, а не в страх и жестокост.

Той срещна погледа ми: двамата не си приличахме много, с изключение на високото и стройно телосложение, но усещах, че между нас има притегляне, каквото винаги ще има между братята и сестрите. И това ме подсети за Нийв, която бе както моя сестра, така и на Шон. Дали знаеше за нея? Част от мен вярваше, че той няма понятие, че има друга полусестра, защото тъкачките на Журден я бяха пазили зорко през годините. А част от мен копнееше да му каже, че не сме само двама, а трима.

— Да, напълно съм съгласен — отговори Шон тихо. — И каква задача ще бъде това, след водачеството на баща ми.

Звучеше объркан и аз взех ръката му в своята.

— Ще действаме стъпка по стъпка. Мисля, че ще ти е от помощ да намериш в дома си съмишленици — мъже и жени, — на които можеш да се довериш и да ги определиш за водачи — казах.

Той се усмихна:

— Предполагам, че не мога да те помоля да се върнеш и да ми помагаш?

— Съжалявам, Шон. Но е най-добре сега да остана с хората си.

Не исках да му казвам, че трябва да съм възможно най-далече от дома Аленах и земите им, че онова, което бе най-нужно, освен да закрилям и подкрепям кралицата, бе да остана с Журден и хората му.

— Разбирам — каза той меко и кимна.

Погледнах надолу към ръцете ни, към ръба на ръкавите му. Носеше цветовете на Аленах — червеникавокафяво и бяло, с избродирания на гърдите скачащ елен. И въпреки това… китките му. Беше ми омразно да си го представя, но какво, ако брат ми беше белязан? Какво, ако носеше на китката си татуирания полумесец точно под ръкава си? Имах ли право да го потърся?

— Какво мислиш за сключването на съюз? — попитах тихо.

Шон вдигна очи към моите:

— Възнамерявам да се закълна във вярност на Изолда преди коронацията й.

— А тановете ти? Ще те подкрепят ли в това?

 

 

— Четирима от тях ще ме подкрепят. Не съм особено сигурен за другите трима — отвърна той. — Не забравям факта, че роптаят по мой адрес, когато ми видят гърба. Че несъмнено ме смятат за слаб: че според тях ще е лесно да бъда премахнат и заменен.

— Биха ли се осмелили да заговорничат срещу теб, Шон? — попитах: в тона ми припламна гняв.

— Не зная, Бриена. Не мога да отрека, че разговорите им се съсредоточават около твоето завръщане при дома Аленах.

Бях безмълвна.

Шон ми се усмихна тъжно и стисна ръката ми.

— Мисля, че те смятат за по-важна от мен, защото си била единствена дъщеря на Брендан. А една дъщеря струва колкото десетима синове. Но нещо повече… докато ти заговорничеше и събори от власт един тиранин, аз си седях бездейно у дома в замъка Дамхан, оставяйки баща ми да тъпче собствените си хора.

— Тогава трябва да направиш нещо, Шон — казах. — Първото, което искам да направиш, е да премахнеш полумесеца от герба на Аленах.

— Какъв полумесец? — Той само примигна към мен озадачен и осъзнах, че е бил в пълно неведение за участието на баща ни.

Поех си дълбоко дъх:

— След процеса се върни в замъка Дамхан — казах и пуснах ръката му, за да можем да продължим да вървим. — Искам да събереш седемте си танове в залата пред всичките си хора. Накарай ги да си вдигнат ръкавите и да положат ръце върху масата, с длани към небето. Ако носят на китките си татуиран полумесец, искам да ги отпратиш. А ако и седемте носят знака, намери седем нови танове, седем мъже или жени, на които имаш доверие и ги уважаваш.

— Не съм сигурен, че разбирам — каза брат ми. — Този знак с изображение на полумесец…

— Означава вярност към дома Ланън.

Той мълчеше, залят от всички заповеди, които му давах.

— След като прочистиш тановете си — продължих, — искам отново да свикаш в голямата си зала всички от дома Аленах. Свали герба и изрежи знака на полумесеца. Изгори го. Поръчай да изработят нов герб, където знакът е премахнат. Кажи на хората си, че смяташ да се закълнеш във вярност на Изолда преди коронацията й и очакваш да последват примера ти. Ако това ги притеснява, трябва да дойдат да говорят с теб. Трябва да ги изслушаш, разбира се. Но освен това бъди твърд, ако се противопоставят на кралицата.

Шон изсумтя. Отначало си помислих, че ми се подиграва, и рязко вдигнах поглед към него. Той се усмихваше и клатеше глава.

— Мисля, че тановете ми са прави, сестро. Ти си далеч по-способна да предвождаш този дом, отколкото аз.

— Подобни убеждения няма да те отведат далече, братко — отвърнах, а после смекчих тона. — Ще бъдеш по-достоен лорд, отколкото Брендан Аленах някога е бил.

Точно се канех да го попитам нещо повече за тановете му, когато Картие ни пресрещна на тревата, с риза, покрита с размазани петна, сякаш се беше облягал на мръсна стена: косата му беше сплъстена, а кичурите й — оплетени. Мигновено ме обзе тревога: сигурно бе водил дълъг разговор с Изолда за Юън и този разговор бе поел в неприятна посока.

— Имаш ли нещо против да я отмъкна засега? — обърна се Картие към Шон.

— Не, ни най-малко. И без това имам аудиенция с кралицата — каза брат ми и кимна с глава, оставяйки мен и Картие на вятъра и облаците.

— Нещо не е наред ли? — попитах настойчиво. — Какво каза Изолда?

Картие хвана ръката ми и ме поведе далече от откритото пространство на градината, към една закътана сянка.

— Изолда ми повери Юън, за да го пазя. Трябва да го държа скрит, докато процесът приключи. — Той бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия. Гледах как го разгъна, разкривайки красива илюстрация, на която бе изобразена принцеса. — Има нещо, за което трябва да те помоля, Бриена.

— Какво е необходимо да направя?

Картие погледна надолу към илюстрацията, а после бавно я предаде в ръцете ми.

— Необходимо ми е да отидеш да говориш с Кийла Ланън в тъмницата. Юън откъсна тази страница от една книга, като каза, че му напомняла за времето, когато Кийла искала да бъде принцесата от планината. Мисли, че ако ти отидеш при нея с това съобщение, тя ще ти се довери и ще те изслуша.

Огледах илюстрацията. Беше прекрасна: изобразяваше принцеса, покачена на кон, със сокол, кацнал на рамото й.

— Да отида ли сега? — попитах, чувствайки погледа на Картие върху лицето си.

— Още не. Има нещо друго. — Той хвана отново ръката ми и ме поведе обратно към крилото за гости на замъка. Оставих го да ме отведе в стаята си и именно там видях за пръв път списъка с оплаквания срещу Кийла.

— Получих този списък от кралицата — каза, докато седяхме на масата, като пиехме чай, четяхме и съставяхме стратегия как да ги оборим.

Бяха сериозни престъпления, с точни дати и имена на тъжителите. Изключително голям брой от тях говореха за това как Кийла бе нареждала камериерките й да бъдат жигосвани, а после косата им да бъде отрязана. Как беше лишавала слугите си от храна и ги бе заставяла да правят нелепи, унизителни неща, например да ближат прясно мляко от пода и да лазят из замъка като кучета.

— Мислиш ли, че Кийла е правила тези неща? — попитах Картие с натежало сърце.

Картие се взираше в списъка, без да продума.

— Не. Мисля, че Деклан Ланън я е карал да върши тези злини. А когато е отказвала, й е причинявал лоши неща. Така че е започнала да се подчинява, за да оцелее.

— В такъв случай как ще подходим към това?

— Бриена… онази тъмница е навярно най-мрачното място, на което съм бил някога. Кийла беше твърде ужасена и гневна, за да говори с мен. — Той завъртя в ръцете си списъка с оплакванията и ме погледна в очите. — Ако можеш да намериш начин да я държиш спокойна, да я увериш, че може да ти има доверие, че е възможно да бъде помилвана… навярно това ще й даде нужната увереност да сподели историята си и хората ще я оставят жива. Нужно им е да знаят, че тя е точно като тях, че през целия си живот е страдала много по вина на баща си и дядо си.

— Ще отида днес следобед — казах, макар да не знаех какво да очаквам, макар да ми беше трудно да схвана всичко, което Картие се опитваше да ми каже.

Няколко часа по-късно се срещнах с главния тъмничар, Фехин, за да ме въведе в тъмните подземия. И се озовах застанала в сумрачната, студена килия на Кийла Ланън, с километри камък отгоре, които сякаш смачкваха дробовете ми и изтръгваха въздуха от тях, надеждата — от сърцето ми. И най-накрая проумях думите на Картие.

Не се сдържах и потръпнах, докато гледах как Кийла се втурва към малката си маса и грабва свещ, сякаш миниатюрният пламък можеше да я предпази.

— Имаш ли нещо против да седна? — попитах, но не я изчаках да отговори. Отпуснах се на каменния под и кръстосах крака: роклята ми се разстла около мен. В джоба си носех илюстрацията с изображението на принцесата: в паметта си бях скътала думите, които Юън искаше да й кажа.

— Махай се — изскимтя Кийла.

— Казвам се Бриена Маккуин — заговорих с успокояващ тон, сякаш двете с Кийла не се намирахме в килия под земята, а седяхме на някоя ливада. — Но невинаги съм била от дома Маккуин. Преди това принадлежах към друг дом. Бях дъщеря на Брендан Аленах.

Кийла застина:

— Лорд Аленах никога не е имал дъщеря.

— Да, така са смятали хората, защото съм била незаконно дете, родено от валенианска жена от другата страна на канала. — Наклоних глава: косата ми падна на рамото. — Би ли искала да чуеш моята история?

Умът на Кийла препускаше. Разбрах го от начина, по който се стрелкаха очите й, докато оглеждаше мен, а после вратата, която беше затворена и заключена, а после обратно към мен, а след това — към близкия й нар. Исках да знае, че съм също като нея, родена в потиснически и жесток дом, но че имената и кръвта ни не ни определят изцяло. Имаше други неща, по-дълбоки неща — като например убеждения и избори — които бяха по-силни.

А ако Кийла някога беше обичала идеята да стане принцеса на планината, тогава знаех, че е както любителка на историите, така и мечтателка. Каквато бях аз.

— Добре — склони тя и се промъкна до нара си.

Започнах да й разказвам историята на живота си: как изгубих майка си, когато бях на три, как дядо ми ме изпрати в сиропиталище под различна фамилия, защото се страхуваше, че лорд Аленах ще ме намери.

Разказах й как, когато навърших десет, бях приета в Магналия Хаус и как повече от всичко исках да стана адепт.

— Колко наклонности има? — попита Кийла и бавно остави свещта си настрана.

— Пет — отговорих с усмивка. — Изобразително изкуство. Драматично изкуство. Музика. Духовитост. Науки.

— Ти в коя си адепт?

— Аз съм повелителка на познанието.

— Кой ти преподаваше науки? — Кийла вдигна колене към гърдите си и подпря брадичка на тях.

— Учителят Картие, по-добре известен като Ейдън Морган.

Тя се умълча, като оглеждаше пода между нас.

— Мисля, че той се опита да ме види по-рано днес.

— Да, той беше. Двамата с него искаме да ти помогнем, Кийла.

— Как можете да ми помогнете? — прошепна тя гневно. — Дядо ми е ужасен човек. Казват, че в лице приличам на него, така че ако остана жива, как другите хора ще понасят да ме гледат?

Сърцето ми заби по-бързо, докато я слушах. Беше обмисляла възможността да преживее процеса, беше мислила колко много ще я ненавиждат. И не можех да я лъжа: на другите меванци щеше да им е нужно време да й се доверят и да я приемат точно както на хората на Журден им отнемаше време да ме приемат напълно.

— Нека ти разкажа останалата част от историята си, Кийла, а после можем да се опитаме да отговорим на подобни тревоги — казах.

Разказах й за спомените, които бях наследила от праотеца си, Тристан Аленах, за предателството му, как беше скрил Камъка на здрача и беше принудил магията да заспи, как беше убил последната кралица на Мевана. Разказах й за революцията, за това как прекосих канала, за да открия и взема камъка, как Брендан Аленах беше узнал, че съм негова дъщеря и се беше опитал да ме изкуши да се отрека от приятелите си и да се присъединя към него, да взема короната за себе си с него до мен.

Това привлече вниманието й повече, отколкото историята ми с наклонностите, защото забелязах как ни сравнява, мен и себе си, две дъщери, опитващи се да се откъснат от рождените си домове.

— Но аз винаги ще бъда Ланън — възрази тя. — Винаги ще ме мразят, независимо дали ще живея, или ще умра.

— Но, Кийла — възразих кротко. — Само кръвта ли е това, което създава един дом? Или убежденията? Какво сплотява хората повече? Червеното във вените им или огънят в сърцата им?

Тя клатеше глава, от очите й се лееха сълзи.

— Кийла, искам да останеш жива. Същото иска и брат ти Юън. — Измъкнах илюстрацията от джоба си и изгладих гънките от нея, като я поставих на пода. — Той искаше да ти дам това, защото му напомняше за времето, когато си искала да станеш принцеса на планината.

Тогава тя заплака и макар че исках да я утеша, останах на мястото си, с крака, схванати от твърдия камък. Оставих я да стане и да се промъкне до мястото, където бях оставила листа. Тя го взе в ръце и припряно избърса сълзите от очите си, като се върна на нара си, за да седне и да се възхити на илюстрацията.

— Значи той не е мъртъв? Татко ми каза, че е мъртъв — каза тя, след като се успокои. — Че новата кралица го насякла на парчета.

— Юън си е съвсем жив — отговорих, проклинайки лъжите, които баща й нарочно й беше казал. — Двамата с Ейдън Морган го закриляме и искаме да защитим и теб.

— Но хората ме мразят! — проплака тя. — Искат кръвта ми. Искат кръвта на всички ни!

— Има ли причина да искат кръвта ти, Кийла?

Тя изглеждаше сякаш иска да заплаче отново:

— Не. Да. Не знам.

— Какво беше за теб да живееш като принцеса в замъка?

Тя мълчеше, но усетих, че въпросът ми е попаднал в целта.

— Биеха ли те, Кийла? Караха ли те да вършиш жестокости? — Направих пауза, но сърцето ми блъскаше като юмрук в гърдите. — Баща ти ли ти нареждаше да нараняваш камериерките си?

Кийла заплака тихо, скрила лице в сгъвката на ръката си. Мислех си, че съм я изгубила, докато тя вдигна глава и прошепна:

— Да. Татко… татко ме нараняваше, ако не наранявах тях. Заключваше ме в дрешника ми, където беше тъмно и стоях гладна. Имах чувството, че стоя там вътре с дни. Но той ми казваше, че това само ще ме направи по-силна, че неговият татко му е причинявал същите неща, за да го направи несломим. Татко казваше, че не може да ми има доверие, освен ако не правя точно каквото нарежда.

Докато я слушах, се разкъсвах между жаждата за справедливост, да видя пролята кръв след всичко, което членовете на дома Ланън бяха направили, и болезнения копнеж за милост, когато ставаше дума за Кийла Ланън. Защото видях у нея сянка от самата себе си, а аз бях получила милост.

— Именно това трябва да кажеш на хората, когато се изправиш на съд, Кийла — прошепнах, изпълнена с болка за нея. — Трябва да им кажеш истината. Трябва да им кажеш какво е било чувството да си внучка на крал Ланън. И обещавам, че те ще слушат и някои от тях ще осъзнаят, че си точно като тях. Че искаш същите неща за Мевана.

Изправих се и усетих боцкане като от иглички по изтръпналите си крака. Кийла се взираше в мен с големи, кървясали очи, почти същите като на Юън.

— Процесът ще започне след два дни — казах. — Ще те изведат на ешафода пред града, за да отговориш на въпросите на магистрата, така че хората да преценят дали да живееш, или да умреш. Аз ще стоя отпред и ако се изплашиш, искам да ме погледнеш и да знаеш, че не си сама.