Ребека Рос
Триумфът на кралицата (14)

Четиринайсет
Веднъж Ланън, завинаги Ланън
Картие

Два дни до процеса

Онази нощ не спах. Отстъпих леглото на Юън, а аз се изпънах на дивана и гледах как огънят догаря до жарава и мислих до късно през нощта. Мислех си какво ще кажа на Изолда, как да я убедя да остави това дете живо. А после вече не ставаше дума само за Юън: а вече и за Кийла.

А до процеса оставаха само два дни.

Когато изгря зората, вече знаех, че трябва да говоря с Изолда, а после да разговарям с Кийла в тъмницата.

Посетих кралицата в средата на сутринта, след като се уверих, че Юън ще стои кротко в стаите ми с купичка овесена каша и една книга, която бях избрал от библиотеката.

— Но аз не мога да чета, милорд — беше се оплакал Юън при вида на масивната книга.

Думите на момчето ми причиниха такава болка, сякаш беше забило кама в стомаха ми.

— Тогава разглеждай картинките — бях отговорил и бързо си бях тръгнал, преди да задам още въпроси, целящи да науча нещо за детството му.

Биеше ли те баща ти, Юън? Дядо ти гладен ли те държеше? Затова ли не обичаш да бъдеш сам в тъмното? Защо никога не са те учили да четеш?

Чаках да се срещна с Изолда в солария на кралицата — помещение, от което все още премахваха следите от присъствието на Ланън. Сега стените бяха голи — преди бяха отрупани с разклонени еленови рога и окачени животински глави — и се запитах дали кралицата ще поръча на тъкачките на Журден да изтъкат гоблени за украса на стените.

— Искали сте да говорите с мен?

Обърнах се и видях Изолда да влиза в помещението.

— Да, лейди.

— Всъщност току-що се върнах от друга среща на четири очи — каза кралицата и пристъпи няколко крачки по-близо. — С лейди Гроня.

— О? В такъв случай вярвам, че срещата е минала добре?

Изолда се усмихна:

— Да.

— И тя съгласи ли се да Ви подкрепи напълно?

— Всъщност не разговаряхме за подкрепа или съюзи.

— Наистина ли? — Не можах да скрия изненадата си. И макар че исках да узная подробностите, това не беше мое право, затова не попитах.

Но когато погледнах Изолда, в светлината на очите й видях огъня на тайни, блестящата светлина от дракон, който бълва пламъци върху златното си съкровище. Навярно щях да науча истината в идните месеци.

— Моля те, кажи ми какво ти се върти в ума, Ейдън.

— Бих искал да помоля за достъп до тъмницата, за да разговарям с няколко души от дома Ланън.

Усмивката й се стопи, закачливото изражение помръкна.

— Мога ли да попитам с кои членове на дома Ланън възнамеряваш да говориш?

— Кийла.

— Принцесата? Боя се, че самата аз се опитах да говоря с нея, Ейдън. Девойката не желае да говори.

— Въпреки това бих искал да опитам — казах. — Надявах се също и да говоря с един тан на Ланън, който се представя под името Томас. Той в тъмницата ли е?

— Да, задържан е.

Поех си дълбоко дъх и събрах кураж да добавя:

— И трябва да говоря с Деклан.

Кралицата не каза нищо и хвърли поглед към стената с прозорци. Бурята най-сетне беше отминала, оставяйки след себе си слаба слънчева светлина и мека пръст, но скоро облаците щяха да се разкъсат и щяхме да видим небето отново.

Изолда тръгна бавно към прозорците: пурпурният цвят на роклята й хвърляше отразени отблясъци по наклонените стъкла, докато стоеше и се взираше към град Лионес. Косата й беше в по-тъмен нюанс на червеното от тази на Юън: беше я прибрала назад с обикновена панделка, къдриците й бяха като щит на гърба й.

— Не искам да обезглавявам Кийла Ланън — каза кралицата. — Тя е само едно момиче и е ужасена. Искам да остане жива, да се изцели, да порасне и да се превърне в красива млада жена. Но истината по въпроса е… че хората ще настояват за кръвта на всички от дома Ланън. И ако оставя внуците живи, тогава какво ще стане, ако семената на омразата покълнат в тях заради това че са последните от рода си? Дали другите домове ще ги приемат, или ще ги намразят и изолират? Ще намерят ли място някъде? Ще прерасне ли гневът в нещо по-мрачно, обричайки ни да се изправим пред нова война след десетилетия?

Когато замълча, отидох и застанах до нея.

— Страховете Ви са основателни, лейди — казах. — Изпитвам ги, както и Вие. Но Кийла е просто едно дете. Не е редно да носи бремето на греховете на баща си и предците си.

— Но не е ли това обичаят на Мевана? Да заличава цели фамилии, които се противопоставят на кралицата? — попита Изолда. — Горчивите дялове?

— И въпреки това Вие сама казахте вчера, че искаме да изплуваме от една епоха на мрак: искаме да ни въведете в светлината.

Кралицата не каза нищо.

— Изолда — казах най-накрая, но тя все още не ме поглеждаше. Очите й бяха приковани върху града и затова продължих. — В момента се грижа за Юън Ланън. Той е момчето, промъкнало се през прозореца на Бриена снощи.

— Знаех, че е той — промълви тя. — Разбрах го, когато го погледнах, когато го излекувах. — Тя затвори очи. — Слаба съм, Ейдън.

— Не е слабост да искаш да излекуваш ранено дете, да закриляш деца от тежката цена на злобата на семейството им, Изолда — отговорих. — Кийла и Юън са невинни.

Очите й се отвориха с пърхане на мигли и се впериха в мен:

— Кийла Ланън не е невинна, Ейдън.

Думите й ме поразиха, накараха ме да се сепна за миг.

— Срещу нея има списък с оплаквания — продължи кралицата. — Оскъдни са в сравнение с тези срещу баща й и баба й и дядо й, и въпреки това са налице. Няколко нейни камериерки свидетелстваха и казаха, че тя е нареждала да ги наказват жестоко.

— Готов съм да се обзаложа, че е била заставена да направи тези неща, Изолда — изрекох хрипливо. Но съмнението ми се задържа като синина от удар.

— Все още не съм кралица — каза тя толкова тихо, че едва я чух. — И не желая да наблюдавам процеса с корона, а като жена от народа. Искам да стоя наравно с хората, рамо до рамо, когато бъде обявена присъдата. Не искам да изглежда, че това е правосъдие, въздадено от мен. Това е наше правосъдие. — Тя започна да крачи напред-назад, стиснала ръце, сякаш сърцето й беше изпълнено с молитви. — Поради това, ако хората искат главата на Кийла Ланън… аз съм безсилна да престъпя волята им. Тя вече е в тъмницата: хората я изпратиха там и аз не мога да я измъкна.

Знаех, че ще е така. Стоях безмълвен, чаках, гледах я как крачи.

— Поради това — прошепна Изолда, като спря рязко пред мен, — искам да подслоняваш и закриляш Юън Ланън. Дръж го скрит, докато мине процесът. Искам да го отгледаш като един от своите хора, като Морган. Искам да го отгледаш и да го направиш добър човек.

— Давате ми благословията си? — Не бях напълно изненадан от това: бях си представял, че Изолда ще реши да прояви милост, и въпреки това не можех да отрека факта, че винаги се чувствах смирен в нейно присъствие.

— Давам ти благословията си, Ейдън — отвърна тя. — Като кралица на Мевана ще намеря начин да го помилвам. Докато бъда коронована, го дръж скрит и защитен.

— Така ще направя, лейди — промърморих и сложих ръка на сърцето си в знак на покорство.

— Ще изпратя нареждане до пазачите да те допуснат в тъмницата — каза тя. — Можеш да говориш с Кийла и Томас, както и с Деклан, но просто имай предвид това… — Кралицата ме придружи до вратата и наклони глава, сякаш изживяваше отново мрачен спомен, който искаше да разпръсне. — Деклан Ланън ужасно го бива с думите. Не му позволявай да те разгневи.

 

 

Час по-късно се спусках в тъмните недра на замъка.

Каменната настилка под краката ми ставаше хлъзгава с всяка стъпка и ми се стори, че чувам далечния рев на вода.

— Какъв е този шум? — попитах.

— Под замъка тече река — отговори главният пазач Фехин.

Поех си дълбоко дъх навътре и усетих далечен полъх на сол и ситна мокра мъгла.

— Накъде отива?

— Към океана. — Фехин хвърли поглед през рамо, за да ме погледне в очите. — Именно така семейство Ланън са се отървавали от разчленените тела в продължение на години — като са ги пускали по течението.

Думите му почти отскочиха от мен: толкова трудно беше да ги схвана. Но подобни злини се бяха извършвали тук, в тези тунели, в продължение на години. Заставих се да мисля върху тази истина, докато продължавах да се приближавам до килиите на семейство Ланън.

Продължихме по-далече, докато тихият ромон на реката изчезна и единственият звук беше от водата, която капеше от пукнатините отгоре. А после се чу друг шум, толкова странен, че се запитах дали не си го въобразявам. Беше звук от метене, постоянно шумолене, отново и отново.

Най-сетне се натъкнах на мястото, откъдето идваше, неочаквано, сякаш беше разцъфнало от камъка пред мен. Фигура, увита в черни воали от глава до пети, със скрито лице метеше пода. Едва не се забих в нея и залитнах настрана, за да избегна сблъсък.

Фигурата спря и по кожата ми пропълзя боцкащо усещане, когато факлата ми прогори тъмнината между мен и нея.

— Метачът на кости — обясни Фехин небрежно. — Няма да те нарани.

Устоях на изкушението да хвърля поглед към метача за последен път: по кожата ми още пробягваха тръпки. Вървях из тунелите само може би от половин час и въпреки това вече горях от нетърпение да се махна оттук. Помъчих се да се овладея, когато пазачът пристъпи пред тясна врата с извито тясно като процеп прозорче с железни решетки.

— Господарката каза, че искате да видите първо Кийла Ланън? — Фехин сложи факлата си в една скоба, за да се засуети с халката с ключовете си.

— Да. — Осъзнах, че варовиковите стени бяха оплискани с кръв. Че онова, което блестеше по пода, всъщност бяха кости и че метачът неслучайно обикаляше тунелите с метла.

Фехин отключи вратата и я отвори с ритник: тя проскърца ръждиво.

— Ще Ви чакам тук.

Кимнах и влязох в килията: факлата ми пърхаше заедно с пулса ми.

Помещението не беше голямо, но имаше тясно легло и много одеяла, и тясна маса, върху която имаше купчина книги и редица свещи. До стената стоеше момиче с руса коса и бледа кожа, които изглеждаха като размазани петна в тъмнината: очите й заблестяха от ужас, когато ме видя да влизам в килията й.

— Не се страхувай — казах точно когато Фехин затръшна шумно вратата.

Кийла се втурна към масата си, за да дръпне от дървото една от полуразтопените си свещи, и размаха пламъка като оръжие. Задъхваше се от страх и аз спрях: собственото ми сърце блъскаше силно в гърдите.

— Кийла, моля те. Дойдох да ти помогна.

Тя ми се озъби, но по бузите й блестяха сълзи.

— Аз съм Ейдън Морган и познавам малкия ти брат, Юън — продължих с кротък тон. — Той ме помоли да дойда да те видя.

Звукът на името на брат й я накара да омекне. Надявах се, че това ще е темата, която ще ни сплоти, и продължих да говоря, запазвайки нисък тон, така че думите ми да не се чуват зад вратата.

— Открих брат ти в замъка си. Мисля, че е напуснал Лионес по време на битката, търсейки някое безопасно място, където да остане. Помоли ме да дойда и да говоря с теб, Кийла, да видя какво можем да направим, за да ти помогнем в предстоящите дни. — Именно за това се безпокоях най-много, след като открих, че срещу Кийла има оплаквания. Имах нужда да измисля как да я накарам да заговори за това, за да мога да й помогна да формулира отговор, когато оплакванията бъдат прочетени пред гневна тълпа. — Би ли се съгласила да говориш с мен, Кийла?

Тя мълчеше.

Сметнах, че обмисля думите ми: тогава тя нададе писък, от който косъмчетата по ръцете ми се изправиха.

— Лъжете! Брат ми е мъртъв! Махайте се! — Тя метна свещта. Едва успях да се отдръпна, докато тя продължаваше да крещи: — Махайте се! Махайте се!

Нямах избор.

Потропах по вратата с кокалчетата на пръстите си и Фехин я отвори.

Застанах навън пред килията на Кийла, облегнат на кървавите петна по стената, и я заслушах как плаче. Звукът разкъсваше вътрешностите ми, като знаех, че това е сестрата на Юън, че я държат на тъмно, че беше ужасена дори само при вида ми.

— По същия начин се държа с кралицата — каза пазачът. — Не допускайте това да Ви разстрои.

Думите му не ме утешиха.

Чувствах се зле, докато продължавах да следвам пазача надолу по тунела: въздухът ставаше застоял и зловонен.

Следващата килия, до която стигнахме, бе на тан Томас. Фехин отново отключи вратата и аз влязох в килията, несигурен какво ще открия.

Тази килия бе относително чиста. Стар мъж седеше на нара си, с оковани глезени и китки и се взираше в мен. Въпреки възрастта си, все още беше с едро и яко телосложение. По лицето или в очите му нямаше емоция, само твърдост, и беше трудно да го гледа човек. Русата му коса беше почти изцяло посивяла, безжизнено провиснала и оплетена в кичури по раменете му, а лицето му беше мършаво и изпито, сякаш беше по-скоро привидение, отколкото човек.

— Тан Томас?

Той не каза нищо. Усетих, че иска да сдържи гласа си, че ще откаже да говори с мен.

— Натъкнах се на съименника Ви в замъка си — продължих тихо. — Малко червенокосо момче.

Както и очаквах, споменаването на Юън раздвижи нещо у него. Ъгълчетата на устата му още бяха извити надолу, но погледът му омекна.

— Предполагам, че сега го държите окован във вериги? — изръмжа танът.

— Тъкмо обратното. Държа го на скришно място.

— И какво искате от мен в такъв случай?

— Верен ли сте на Гилрой и Уна?

Старият тан се подсмихна злорадо. Изплю се на пода между нас и скръсти ръце: веригите издрънчаха.

— Те съсипаха името Ланън. Съсипаха го напълно.

Наложи се да скрия удоволствието си, когато чух презрението в гласа му. И скътах името му в дъното на паметта си като на потенциален съюзник. Можеше да се окаже член на дома Ланън, когото можехме да убедим да мине на наша страна, който можеше да ни помогне да изградим наново страната. Ако държеше на Кийла и Юън, дотолкова, че бе рискувал живота си в битка, за да помогне на Юън да се спаси, тогава сигурно струваше повече, отколкото всеки Ланън, когото някога бях познавал.

Понечих да си тръгна, но той се обади отново:

— Ти си синът на Лили.

Изказването му ме закова на място. Бавно се обърнах да го погледна отново и открих погледа му, вперен в моя.

— Нямаш представа кой съм аз, нали? — продължи Томас.

Сетих се за писмото на майка ми, как се опитвах да потисна истината на разкритието й. Но преди да успея да отвърна, той заговори отново:

— Сладката Лили Хейдън. Тя беше светлина сред нас, цвете, разцъфнало в мраз. Не се изненадах, когато Кейн Морган я грабна и я отведе в земите си, за да я коронова като господарка.

— А ти какъв си й? — процедих. Думите му ме нараняваха: не исках да си представям родителите си, да мисля постоянно за загубата си.

Томас бе мрачен и унил, когато прошепна:

— Неин чичо.

Залитнах назад, неспособен да скрия шока си.

— Аз съм последният от рода Хейдън, последният от семейството ти от страна на Ланън — каза Томас, вече с по-кротък тон, сякаш чувстваше агонията ми.

И ми се прииска да не ми беше казвал. Прииска ми се да не знаех, че е мой роднина, че мой прачичо седеше окован във вериги в подземието на замъка.

— Не мога да те освободя — казах. Но умът ми вече търсеше начин: сърцето ми беше предател, копнеещ да го пусне на свобода.

— Всичко, за което моля, е да донесете за мен нов дръвник и нова секира. Да не опетнявате врата ми с тяхната кръв.

Кимнах и си тръгнах, мъчейки се да си възвърна самообладанието, докато чаках Фехин да заключи килията на тана, преди да ме поведе към последната ми спирка. Помислих си да се върна на светло и да забравя за Деклан. Дрехите ми бяха подгизнали от пот: имах чувството, че всеки миг ще се разболея. А после чух гласа на баща си, сякаш той стоеше зад мен, да казва: Ти си Ейдън Морган, наследникът на дома и земите на Морган.

Никога не съм бил Ланън.

Тази мисъл ми даде опора, направи ме способен да продължа.

Имаше още петна засъхнала кръв — по стените, по подовете, — когато стигнахме до килията на Деклан, Фехин отключи вратата и за миг се взрях в нея, в зейналия вход. Канех се да мина през прага и да застана лице в лице с принца, който някога бе годеник на сестра ми, принцът, който беше смазал костите й. Който я беше убил.

Този път се дочу гласът на Ейлийн, шепот в ума ми. Искам да погледнеш Деклан Ланън в очите и да прокълнеш него и неговия дом. Искам да бъдеш началото на края му, да отмъстиш за майка си и сестра си.

Пристъпих в килията.

Това помещение беше голо, но ъглите бяха осеяни с кости и в тях висяха паяжини. Имаше нар, на който затворникът да лежи и да спи, едно одеяло и кофа, в която да се облекчава. В скоби на стените бяха поставени две факли, чийто пламък съскаше. А там, прикован към стената с вериги на глезените и китките, седеше Деклан Ланън: златистокафявата му коса падаше, оплетена и мазна, на челото му, едрото му тяло правеше леглото да изглежда миниатюрно. Долната част на лицето му бе скрита в брада, а когато очите ни се срещнаха, тя бе прорязана от злобна усмивка, наподобяваща лунния сърп.

Кръвта ми се смрази: по някакъв начин той ме разпозна. Точно както ме бе познал тан Томас. Деклан знаеше точно кой съм.

Стоях и се взирах в него: той седна и в отговор се взря в мен: тъмнината се движеше около двама ни като диво, гладно създание и единствената сила, с която разполагах, за да отблъсна това създание, беше факлата в ръката ми и огънят, който се разпали в гърдите ми.

— Изглеждаш точно като нея — каза Деклан, нарушавайки мълчанието ни.

Не мигвах, не помръдвах, не дишах. Бях статуя, човек, издялан от камък, който не чувстваше нищо. И въпреки това един глас ми каза: Той говори за майка ти.

— Имаш нейната коса, нейните очи — продължи принцът. — Значи, си наследил най-доброто от нея. Но ти навярно вече знаеше това? Че си наполовина Ланън.

Взирах се в него, в синьото проблясване на лед в очите му, в измъкналите се тънки руси кичури в косата му, в бледото сияние на кожата му. Бях изгубил гласа си и затова той продължи да говори.

— Двамата с теб бихме могли да сме братя. Като момче обичах майка ти. Обичах я повече от родната си майка. И някога ти завиждах, че си син на Лили, а аз — не. Че тя те обича повече, отколкото обичаше мен. — Деклан се раздвижи и кръстоса глезени. Веригите издадоха стържещ звук и издрънчаха по камъка, но принцът сякаш не изпитваше и най-дребно неудобство. — Знаеше ли, че тя беше моя учителка, Ейдън?

Ейдън.

Сега, когато бе изрекъл името ми, когато ме бе разпознал напълно, открих гласа в гърлото си, заседнал като треска.

— На какво те учеше тя, Деклан?

Той се усмихна по-широко, доволен, че ме бе подразнил достатъчно, за да ме въвлече в разговор. Презирах се за това, за това, че копнеех да узная повече за нея и че бях прибягнал дотам да попитам него за това.

— Лили беше художничка. Това беше единственото нещо, което помолих баща ми да ми позволи да се науча. Как да рисувам.

Мислите ми се върнаха към писмото на майка ми. Тя споменаваше, че е обучавала Деклан в нещо…

Баща ми нито веднъж не ми беше казвал, че майка ми е била художничка.

— В такъв случай какво сложи край на уроците ви?

— Лили — отвърна Деклан и начинът, по който прозвуча името й върху езика му, ми беше омразен. — Тя развали годежа ми със сестра ти. Това беше началото на края. Тя вече ми нямаше доверие. Започна да се съмнява в мен. Виждах го в очите й, когато ме гледаше, когато исках да рисувам единствено смърт и кръв. — Той направи пауза, като отново и отново бръскаше с пръст ноктите си. Звукът изпълни стаята като тиктакане на часовник, влудяващо. — А когато човекът, когото обичаш повече от всичко на света, се страхува от теб… това те променя. Не го забравяш.

Не знаех какво да му кажа. Челюстта ми бе стисната, гневът блъскаше като юмрук и изпращаше тъпа болка в слепоочията ми.

— Опитах се да й кажа, разбира се — продължи Деклан, с глас, натрапчив като дим. Не можех да го възпра, не можех да устоя и да не го вдишам. — Казах на Лили, че рисувам единствено онова, което виждам всеки ден. Отсечени глави и изтръгнати езици. Начинът, по който баща ми предпочиташе да управлява. И начинът, по който баща ми ме оформяше по своя калъп. Мислех си, че майка ти ще разбере: тя, в крайна сметка, бе от дома Ланън. Познаваше привичките и чувствата ни. А баща ми имаше доверие на Лили. Тя беше дъщеря на любимия му тан, онзи грамаден и суров мъж, Дара Хейдън. Лили няма да ни предаде — каза той. Но Гилрой забравяше, че когато една жена се омъжи за лорд, тя приема ново име. Приема нов дом и верността й се измества, почти сякаш изобщо никога не е била обвързана чрез кръвта. А как я обожаваше Кейн Морган! Обзалагам се, че би дал всичко, за да я задържи при себе си.

Той най-сетне замълча, за достатъчно дълго, че да смеля всичко, което току-що беше избълвал.

— Предполагам, че старият Кейн е мъртъв? — попита Деклан.

Реших да пренебрегна въпроса му, като попитах:

— Къде са семейство Хейдън сега? — Вече знаех къде се намира един Хейдън: през няколко килии от тази.

Той се изкиска, от дробовете му се разнесе влажна кашлица:

— Бас ловя, че много ти се ще да узнаеш. Мъртви са, разбира се, с изключение на един. Онзи старец, Верния Томас. Брат му — твоят дядо — се надигна, след като видя как Лили въстана, след като видя една красива руса глава, набучена на копие. Избра дъщеря си пред своя крал. Има специално наказание за хора от дома Ланън, които се обръщат срещу своите.

Имах нужда да си тръгна. Веднага. Преди този разговор да задълбае още, преди да изгубя самообладание. Наканих се да му обърна гръб, да го оставя в тъмнината.

— Къде те скри бавачката ти, Ейдън?

Краката ми замръзнаха към пода. Почувствах как кръвта се отдръпна от лицето ми, когато срещнах погледа му: усмивката му бе като потъмняло сребро в светлината на факлите.

— Преобърнах този замък надолу с главата, опитвайки се да те открия — промърмори Деклан. — Често съм се питал за това, къде се скри в онази нощ. Как едно малко дете ми се измъкна.

Къде си, Ейдън?

Гласовете се сляха, изостриха се. Младият Деклан и старият Деклан. Миналото и настоящето. Мирисът на горящи билки, далечното ехо на писъци, студеният мирис на животинска тор, плачът на баща ми. Влажният мирис на тази килия, купчината кости, вонята на изпражнения и урина в кофата, блясъкът на очите на Деклан.

— Бас ловя, че много ти се ще да узнаеш — казах.

Той отметна глава назад и се смя, докато си помислих, че ще го убия. И жаждата за кръв сигурно е проличала ясно в погледа ми, защото той впери очи в мен и каза:

— Жалко че не скриха сестра ти така добре, както теб.

Посегнах за скритата си кама, преди да успея да се спра.

Острието чакаше на гърба ми, под ризата. Измъкнах оръжието толкова бързо, че Деклан за момент се изненада и веждите му се извиха, но после се усмихна, гледайки как светлината проблясва по стоманата.

— Давай тогава. Хайде, мушкай ме, докато кръвта ми напълни тази килия. Сигурен съм, че народът на Мевана ще се зарадва, задето не се налага да си губи времето да преценява струва ли си животът ми.

Треперех, дъхът ми влизаше и излизаше през зъбите ми.

— Хайде, Ейдън — подразни ме Деклан. — Убий ме. Заслужавам да умра от твоята ръка.

Пристъпих, но не към него, а към стената. Сега бях приковал вниманието му: движех се и действах по неочакван начин.

Той мълчаливо гледаше как се приближих до стената, точно над нара му.

Насочих ножа си с острието напред и започнах да дълбая в камъка името си.

Ейдън.

Щеше да е принуден да го гледа поне още два дни. Името ми, вдълбано в камъка на килията му. Точно толкова високо, че да не може да го стигне.

Деклан беше развеселен. Сигурно си спомняше онази нощ, когато бе издълбал името си в камъка на моя вътрешен двор, мислейки, че то ще надживее дома Морган.

Той отваряше уста да заговори отново, но аз се обърнах и установих, че се привеждам, за да скрия колко силно треперя. Погледнах Деклан и този път аз бях този, който се усмихна.

— Синът ти е при мен, Деклан.

Той не очакваше това. Ни най-малко.

Цялата онази увереност, цялата онази развеселеност, се стопиха в очите му. Взря се в мен: сега аз бях този, който се бе превърнал в камък.

— Какво смяташ да правиш с него?

— Възнамерявам да го науча да чете и пише — подхванах: тонът ми стана по-спокоен. — Планирам да го науча да си служи с думите така, както си служи с мечовете, да уважава и почита жените, както уважава и почита новата си кралица. А после ще го отгледам като свой син. И той ще прокълне човека, от когото е произлязъл, кръвта, от която произхожда. Той ще бъде човекът, който ще заличи името ти от историческите архиви, който ще превърне земята ти в нещо добро, след като не е представлявала нищо друго, освен развала и гнилоч, откакто си се родил на нея. А ти ще се превърнеш в далечен белег в ума му, нещо, за което може би ще мисли от време на време, но няма да те помни като баща, защото никога не си бил такъв. Когато мисли за баща си, ще мисли за мен.

Бях свършил. Имах последната дума, бях издълбал последната резка.

Изправих се и се запътих към вратата, като прибрах камата си и сгънах и разгънах схванатите си пръсти. Почти бях стигнал до вратата на килията и се канех да почукам, за да ми отворят, да се махна от тази помийна яма, когато гласът на Деклан Ланън разцепи тъмнината, гонейки ме по петите.

— Забравяш нещо, Ейдън.

Спрях, но не се обърнах.

— Веднъж Ланън… завинаги Ланън.

— Да. Майка ми доказа това, нали?

Излязох от килията, но смехът на Деклан, думите на Деклан, ме преследваха дълго, след като се върнах на светло.