Ребека Рос
Триумфът на кралицата (13)

Тринайсет
Среднощни недоумения
Бриена

Три дни до съдебния процес

След като срещата ни приключи, Изолда ме придружи обратно до стаите ми. Седнахме пред огъня в огнището ми, слушайки как бурята шиба прозорците.

— Знам, че си уморена от целодневното пътуване, затова ще бъда кратка — каза Изолда. — Но много силно исках да поговоря с теб за няколко неща. Главно за коронацията. Знам, че цялото ни внимание е съсредоточено върху процеса, но коронацията е само след няколко седмици и имам нужда от помощ с планирането й.

— Разбира се. — Посегнах за раницата си и извадих пособията си за писане. Докато кралицата излагаше идеите си, аз ги записвах и се опитвах да ги подредя. Картие ми беше разказал веднъж, че кралиците на Мевана винаги били короновани в гората, и точно щях да споделя това, когато чух тропот зад прозореца. Изолда се вцепени. Покоите ми бяха разделени на две стаи: едната — за посетители, където седяхме, и една — за спалня: оттам идваше шумът.

— Какво беше това? — Оставих настрана хартията и перодръжката си и се надигнах от стола си: трясъкът се разнесе отново по-силно. Почти звучеше, сякаш някой се опитва да отвори прозореца на спалнята…

Посегнах за меча си, който лежеше прибран в ножница на дивана, а Изолда измъкна кама от ботуша си.

— Стойте зад мен — прошепнах й, когато се изправи.

Кралицата ме последва в тъмнината на спалнята ми: стоманата на оръжията ни улови проблясъка на мълния.

Видях го веднага — прозорецът беше отворен и се тряскаше от порива на бурята, а дъждът плискаше по перваза и пода. В стаята имаше някой: дочух тежкото му задъхано дишане, когато пристъпих по-навътре в тъмнината. Когато раздвоената мълния блесна отново, сребристият цвят очерта силуета на дребна фигура, приведена до леглото, точно пред краката ми. Момче с чорлава червена коса.

— Томас? — промълвих, удивена.

— Мистрес Бриена! Моля… моля Ви, не ме убивайте.

Мигновено прибрах меча в ножницата и протегнах ръка към момчето.

— Лейди Изолда? Ще донесете ли светлина в стаята?

Тя пристъпи в съседната стая и донесе оттам един свещник, като остави светлината да падне върху момчето. Не каза нищо, докато аз се втурнах да затворя резето на прозореца и едва не се подхлъзнах по пода. За миг примижах срещу дъжда и надзърнах надолу по стената на замъка, преди да затворя разделеното с вертикална колона стъкло, за да не влиза бурята.

— В името на всички светци, Томас. Как се промъкна тук горе? — попитах, като се обърнах да го погледна.

Не се изненадах, че беше омаян от Изолда, от Камъка на здрача, който проблясваше на гърдите й.

— Томас? — настоях и той най-сетне ме чу и хвърли поглед назад към мен с разширени, кървясали очи. — Лорд Ейдън знае ли, че си тук?

Той застина. За момент си помислих, че ще хукне вън от стаята.

Приближих се до него бавно и посегнах да го хвана за ръка. Беше толкова слаб, толкова дребен за момче на неговата възраст. Почувствах как гърлото ми се свива, но се усмихнах, за да му помогна да успокои ума си.

— Защо не те преоблечем в сухи дрехи? Страхувам се, че засега ще трябва да е някоя от ризите ми. Ще ти стои като туника. Това ще свърши ли работа?

Той огледа подгизналите си, опръскани с кал дрехи. Дрехите, които Картие му бе дал, в синия цвят на дома Морган. По него имаше полепнали сламки и семена, сякаш се бе крил в задната част на някоя каруца.

— Да, мистрес Бриена.

— Много добре — казах ведро и се приближих към гардероба си. Бях донесла няколко рокли, копринени бричове, две ленени ризи, наметалото си и обточено с вълна късо кожено палто. Избрах една от ризите и я занесох на Томас, като я положих на леглото си. — Искам да се преоблечеш в това. С лейди Изолда ще изчакаме ей тук, точно пред вратата.

Томас придоби вид, сякаш би предпочел да се спаружи, вместо да носи моите дрехи. За щастие обаче, не ми създаде проблеми. Неохотно се подчини, изтупвайки сламките от мокрите си и изцапани дрехи.

— И предполагам, че си гладен? — попитах. — Какво ще кажеш за купичка супа и чаша сайдер?

— Би ми харесало, мистрес Бриена — каза Томас.

— Хубаво. Ела при нас в съседната стая, когато си готов.

Двете с Изолда излязохме от стаята. Тихо затворих вратата, за да може Томас да се преоблече, и точно се канех да повикам някоя прислужница, за да донесе поднос с вечеря, когато почувствах как пръстите на Изолда се сключват около ръката ми и ме задържат до нея.

— Бриена — изрече хрипливо кралицата. — Кое е това момче?

Взрях се в нея: само един дъх делеше лицата ни. И именно тогава го видях: подозрението в очите й, смесица от неверие и горчивина.

— Не — прошепнах в отговор. — Не, не може да бъде…

Парченцата започнаха да се съединяват, да се наместват.

Сирак, настанил се тайно в Брай. Фактът, че Картие нямаше представа откъде идва момчето, кое е то всъщност.

Но Картие не би подслонил доброволно един Ланън. Не можеше да е знаел, че Томас е Юън, че е синът на Деклан.

Поех си въздух, за да изрека това, но дръжката на бравата изтрака и двете с кралицата се отдръпнахме една от друга. Придадохме на лицата си любезно неутрално изражение, макар че сърцата и на двете ни биеха гръмко в гърдите.

Позвъних да повикам прислужница, за да поръчам вечеря за Томас, и когато се извърнах от главната врата, той вече беше влязъл в приемната зала, опитвайки се да прикрие куцането си.

— Наранен ли си? — попита Изолда, когато също го забеляза.

Томас седна на ръба на дивана, без да отговори.

Запитах се дали Изолда ще го излекува. Би ли излекувала доброволно детето на врага си? Детето, което така вбесяващо й се беше измъквало и й бе причинило безсънни нощи?

Тя коленичи пред него:

— Може ли да погледна крака ти, Томас?

Той се поколеба: знаеше точно коя е тя. Как можеше да не знае? Кралицата, съборила семейството му от власт, бе коленичила пред него. Затаих дъх и потиснах успокояващите думи, с които исках да му кажа да й се довери: знаех, че трябва да вземе това решение сам.

Най-накрая той склони и кимна в знак на съгласие.

Застанах до огъня и загледах как Изолда изхлузи ботушите му и ръцете й внимателно посегнаха към порязаното място на крака му.

— А, изглежда, че си разтегнал шевовете — каза тя. — Кърви доста. Мога да излекувам това, Томас.

— Вие… как? — попита Томас и сбърчи нос. — С още шевове ли?

— Не с шевове. С моята магия.

— Не. — Той се дръпна от нея. — Не, не. Моят татко… моят татко казва, че магията е зло.

Изолда още беше на колене до него. Но знаех, че усеща шока от думите му, сякаш беше хвърлил кал в лицето й.

— Татко ти много ли знае за магията? — попита внимателно тя.

Томас скръсти ръце, като ме гледаше, сякаш бях начинът му да се измъкне от това. Пристъпих по-близо и седнах до него на дивана, за да взема студената му ръка в своята. Забелязах, че от стъпалото му капе кръв по пода и беше покапала и по роклята на Изолда.

— Преди няколко седмици — подех меко, — аз също бях наранена. Имах рана на ръката. — Разбира се, не споменах, че тази рана бе от стрела, която Гилрой Ланън бе наредил да изстрелят по мен в началото на битката на нашия бунт. — Изолда използва магията си, за да ме изцели. И знаеш ли какво? Не болеше ни най-малко. Усещането беше като от полъх на слънчева светлина по кожата ми. И бях много признателна за това или в противен случай ръката ми щеше още да е слаба и щеше да ме боли.

Томас впери поглед надолу към дрехите си: ризата ми стигаше почти до коленете му. По краката му имаше няколко натъртвания, които бавно зарастваха, и няколко белега накръст по кожата му. Изолда също ги видя и ненавистта в очите й отпреди миг се стопи и се превърна в тъга.

— Ако дамата ме излекува — каза Томас, като вдигна поглед към моя, — ще бъда ли опетнен?

— Не, ни най-малко — отвърнах, питайки се какво има предвид с опетнен. — Но ако се безпокоиш за това… погледни ме. Мислиш ли, че съм опетнена?

Томас поклати глава:

— Не, мистрес. Харесвам Ви.

Усмихнах се.

— И аз те харесвам, Томас.

Той задъвка устната си и хвърли поглед обратно към Изолда.

— Аз… бих искал да ме излекувате, лейди.

Изолда протегна ръце и Томас внимателно положи стъпалото си в пръстите й. Стисна по-здраво ръката ми: почувствах напрежението в тялото му, вдишванията и издишванията му подскачаха като камъчета по вода, докато я гледаше как полага длан върху свода на стъпалото му. Сигурно очакваше болка, защото когато Изолда свали ръце, той примигна към нея изненадан.

— Направихте ли го? — попита.

Изолда се усмихна на почудата му:

— Да. Кракът ти е излекуван.

Той ме пусна, за да улови стъпалото си, да го обърне навътре, за да може да го огледа. Нямаше и помен от кръв, нито следа от шевовете му. Имаше само розов белег като доказателство, че там е имало рана.

— Но аз не почувствах нищичко! — възкликна той.

— Казах ти, че няма да боли — обадих се и прибрах зад ухото му измъкнал се кичур.

Тримата се умълчахме: Томас и аз — все още седнали един до друг, Изолда — все още коленичила пред нас: бурята още бушуваше зад прозорците. Докато Томас продължаваше да докосва удивено крака си, аз погледнах Изолда в очите.

Исках да узная какво мисли, какво смята да прави.

Тя сведе поглед към петната от кръв по роклята си, издавайки за миг смущението си.

Не бяхме напълно сигурни, че това е синът на Деклан. Въпреки че нещо в сърцето ми подсказваше, че е така.

— Мистрес Бриена? — наруши мълчанието Томас. — Това ли е камъкът, за който ми разправяхте? Онзи, който сте изровили изпод едно дърво? — Той свенливо посочи към Камъка на здрача и аз отчасти изпитах облекчение от разсейването.

— Да. Това е той — отвърнах точно като се чу почукване по вратата.

Изолда вече се бе изправила, преди аз дори да успея да помисля да помръдна.

— Обзалагам се, че това е вечерята ти, Томас — каза тя възможно най-бодро, но видях предупреждението в очите й.

Не позволявай никой да го види, каза ми погледът й, докато крачеше към вратата.

— Хайде, нека те заведа в спалнята — прошепнах на Томас. — Можеш да ядеш в леглото. — Небрежно го въведох в съседната стая, откъдето главната врата не се виждаше, и отдръпнах купчина завивки.

— Но това е Вашето легло — възрази той.

— Ще спя в другата стая. Хайде, Томас. В леглото. — Почти го вдигнах и го тръснах върху дюшека.

— Никога не съм спал в толкова голямо легло — каза той и се заизвива. — Толкова е меко!

Невинността му почти ме разплака. Прииска ми се да го попитам в какви легла е спал. Ако е бил принц, не би ли трябвало да има най-доброто?

Може би грешахме. Може би наистина беше просто сирак без капчица от кръвта на Ланън във вените си.

От цялото си сърце исках да е така.

Изолда се върна с поднос, върху който имаше супа, хляб с масло и калаена чаша сайдер. Остави го внимателно пред него и очите на Томас се разшириха при вида на щедрата порция. Започна да тъпче храна в устата си, твърде зает да яде, за да обръща някакво внимание на Изолда и мен.

Последвах кралицата до приемната зала, точно достатъчно далече, за да не ни вижда Томас. Застанахме една срещу друга: тя приличаше на пламък с кестенявата си коса и проблясващия камък, а аз бях като сянка, с тъмните си плитки и нарастващия си ужас.

— Имам нужда да разбера какво прави той тук, дали наистина е този, за когото го смятаме — прошепна Изолда. — Можеш ли да поговориш повече с него, да получиш потвърждение?

— Да, разбира се — отвърнах.

— Трябва да го държиш скрит, Бриена. Ако го открият… няма да имам друг избор, освен да го окова във вериги в тъмницата.

Кимнах, но нещо ме глождеше. Дадох си един миг да овладея гласа си, преди да я попитам:

— А Картие?

Изолда въздъхна и разтърка челото си:

— Какво за Ейдън?

Тя не знаеше. Разбира се, че нямаше да знае.

— Картие се грижеше за него в замъка Брай, мислейки, че е сирак от дома Морган.

За миг кралицата мълчеше, с ръце на кръста: започна да се прегърбва, сякаш току-що бях положила на плещите й каменен блок.

— Привързал ли се е към момчето?

— Да.

— Ако мислиш, че Ейдън ще се съпротивлява на окончателното ми решение, тогава скрий това от него.

Опитах се да си представя какъв ще е съдебният процес, как ще се развие. Опитах се да си представя какво щеше да направи Картие, ако Томас неочаквано бъдеше изведен на ешафода след цялото това време, през което бе смятал, че Томас е в безопасност в Брай. Фактът, че Картие щеше да бъде принуден да прецени дали Томас заслужава да остане жив, а дори тогава… нямаше да е достатъчно, ако народът на Мевана искаше момчето да бъде екзекутирано.

— Твърде много ли искам от теб, Бриена? — прошепна кротко кралицата.

Срещнах погледа й:

— Не, лейди.

 

 

Тя трябваше да е на първо място. И трябваше да я подкрепя, каквото и да беше решението й.

— Открий истинската самоличност на момчето — каза тя. — Тази вечер, ако е възможно. А после ми съобщи истината утре сутринта.

Кимнах: поклоних й се с ръка на сърцето, за да покажа пълното си покорство.

Но Изолда докосна лицето ми: улови брадичката ми под върховете на пръстите си, за да повдигне очите ми обратно нагоре към светлината, към нея. Запитах се дали Камъкът на здрача се отразява в погледа ми, отразява се в изражението ми.

— Имам ти доверие, Бриена, повече, отколкото на всеки друг.

Признанието й ме трогна и въпреки това преглътнах емоцията, оставих я да се уталожи някъде по-дълбоко в мен, където нямаше да прерасне в гордост.

Именно тогава разбрах в какво ме оформя: че се превръщах в нейната дясна ръка, че ставах неин съветник: роля, която Брендан Аленах някога бе изпълнявал за Гилрой Ланън.

Иронията на всичко това ме остави без дъх.

Пръстите на Изолда се отместиха и тя си тръгна, тиха и бърза като последното късче слънчева светлина по здрач.

Сега бяхме само аз и Томас и огромен океан от въпроси между нас.

Томас беше изгребал купичката със супа до дъно и облизваше маслото от пръстите си, когато влязох обратно в спалнята, носейки със себе си втори свещник. Седнах до него на ръба на леглото, обмисляйки въпроси.

— Ще кажете ли на лорд Ейдън, че съм тук? — попита той с мрачен тон.

Пригладих гънките на завивката, проследявайки нишките с върховете на пръстите си.

— Мисля, че имам нужда да узная защо си тук, Томас. — Замълчах за миг и се взрях в него, като чаках да ме погледне. — Сигурна съм, че лорд Ейдън ти е казал да останеш в Брай. Затова точно сега се опитвам да разбера защо дойде в Лионес независимо от казаното от него. Защо пропълзя по стената на един замък и се вмъкна през прозорец.

Той мълчеше, неспособен да издържи на погледа ми.

Започнах да усещам как по гърба ми се стичат струйки пот. Но не отместих поглед от него: очите ми бяха приковани върху лицето му и бавно откриваха прилики с членовете на дома Ланън в чертите му… Имаше кестенява коса, което беше необичайно, но очите му бяха небесносини, като на всички членове на дома Ланън, които бях срещала, а чертите му бяха аристократично оформени.

Томас се канеше да заговори, когато по вратата ми се разнесе далечно почукване. Знаех кой е и това ме изпълни с такава скръб и копнеж, та изпитах чувството, че в сърцето ми бушува битка.

— Томас? — прошепнах. — Искам да останеш тук. Не мърдай. Не издавай звук, разбираш ли?

Той само кимна: лицето му побеля като платно.

Надигнах се от дюшека и затворих вратата на спалнята зад себе си. Треперех, докато вървях: подгъвът на роклята ми се влачеше по пода.

Вратата изскърца под ръката ми: открехнах я съвсем леко. Хладният въздух на коридорите се надигна в лицето ми.

Там стоеше Картие, подпирайки се с рамо на горния праг на вратата ми, с поглед, прикован върху моя, с лице, почти скрито в сенките. Но видях проблясването в очите му, като жарава, тлееща в тъмнината, при вида ми.

— Може ли да вляза? — попита той.

Би трябвало да му кажа да се върне по-късно. Би трябвало да му кажа, че съм изтощена. Би трябвало да направя всичко, за да го възпра да влезе в покоите ми.

И въпреки това начинът, по който стоеше, начинът, по който дишаше… сякаш под дрехите си имаше рана.

Отворих широко вратата и той отиде до огъня. Изчака, докато затворих и пуснах резето на вратата и отидох при него на светло.

— Всичко ли е наред с кралицата? — попита, като оглеждаше лицето ми.

— Да.

Той продължи да се взира в мен още миг, сякаш истината щеше да промени изражението ми.

Бавно вдигнах ръка и прокарах кокалчетата на пръстите си по златистата му брада, изненадана колко е груба.

— Ядосан ли си ми? — прошепнах.

Той затвори очи, сякаш докосването ми му причиняваше болка.

— Как можа да си помислиш подобно нещо?

— Почти не ме погледна по време на цялото пътуване.

Очите на Картие се отвориха. Точно щях да сваля ръката си, но той я улови със своята и я притисна към лицето си.

— Бриена, почти не можех да отместя очи от теб. Защо според теб се принудих да яздя пред теб?

Ръката му, която държеше моята, се отмести. Прокара пръсти по цялата дължина на ръката ми, нагоре до рамото, после надолу, надолу по гърба ми, и спря на талията ми: дочух как коприната на роклята ми прошумоля под докосването му и сега аз затворих очи.

— Макар да ми се струва, че сега ти избягваш да ме гледаш — каза той.

— Не избягвам — отвърнах: гласът ми беше само дрезгаво хриптене. Но очите ми още бяха затворени и още треперех от тежестта на тази нощ. Той можеше да го почувства: пръстите му се разпериха върху талията ми, върху ребрата ми.

— Бриена. Тревожи ли те нещо?

— Защо закъсня тази сутрин? — Въпросът излетя като стрела с много по-остър тон, отколкото възнамерявах.

Когато той не каза нищо, отворих очи.

— Закъснях — каза Картие и ръката му се смъкна от мен, — защото най-накрая открих на кого принадлежи Томас. И именно затова дойдох при теб тази вечер. Защото не мога да понеса това сам.

Стоях там и го зяпах: сърцето ми се преобърна. Това беше последното нещо, което очаквах да каже.

Най-накрая проумях студенината му, празното изражение в очите му. Той знаеше, че Томас е Ланън, че без да знае, го е укривал. Не знаех дали би трябвало да изпитвам облекчение от факта, че Картие знае най-тежката част от разкритието.

— На кого принадлежи? — насилих се да попитам, потривайки с ръка яката си, сякаш можех да успокоя полуделия си пулс.

Зад вратата на спалнята ми се разнесе дрънчене, звук от преобърната купа. Томас сигурно беше подслушвал. Наложи се да сподавя една ругатня: в каква злощастна каша се беше превърнала тази нощ.

Картие се вцепени, очите му се стрелнаха към вратата ми.

А аз можех само да стоя там, чувствайки се сякаш току-що бях уловена в паяжина.

— Кралицата още ли е тук? — попита той предпазливо: погледът му се върна към моя. Питаше, но знаеше, че това не е Изолда. А аз не можех да го излъжа.

— Не.

— Кой е в спалнята ти? — прошепна Картие.

Съдбата сигурно беше решила, че тази среща трябва да се случи. Поех си дълбоко дъх и опрях ръце на гърдите му.

Можех да почувствам как сърцето му блъска в гърдите също толкова силно, колкото моето. Раната, която беше вътре в него — сега разбирах и се ненавиждах за това, че се готвех да я направя още по-дълбока.

— Ще се ядосаш, Картие — започнах. — Трябва да се закълнеш, че няма да дадеш израз на гнева, че ще бъдеш спокоен.

Ръцете му бяха като лед, когато улови пръстите ми и ги отдръпна от сърцето си.

— Кой е в спалнята ти, Бриена? — попита отново.

Не можех да отговоря гласно. Преплетох пръсти с неговите и го поведох към спалнята си, отваряйки вратата.

Там беше Томас, приклекнал на пода. Беше се устремил към прозореца, подносът от вечерята му бе преобърнат.

Картие се закова на място при вида му:

— Томас?

— Милорд, моля Ви, не ми се сърдете! — избъбри Томас. — Трябваше да дойда. Опитах се да Ви кажа, че трябва да дойда, а Вие не искахте да ме изслушате.

Погледнах Томас с широко отворени очи, за да го предупредя. Това не беше начинът да смекчи сърцето на Картие. Томас хвърли поглед от Картие към мен, а после обратно към Картие, сякаш не беше сигурен кой от нас ще го спаси.

И макар да чувствах сковаността у Картие, шока и гнева, той пристъпи напред с въздишка и седна на ръба на леглото ми.

— Ела тук, момче.

Томас се върна до леглото, влачейки крака, победен, когато седна до Картие. Аз продължавах да стоя на прага, сякаш се намирах на границата между два различни свята, които всеки момент щяха да се сблъскат.

— Защо имаше нужда да дойдеш с мен? — попита тихо Картие.

Томас се поколеба, а после каза:

— Защото съм ваш вестоносец.

— Има ли друга причина, Томас? Някоя, която се страхуваш да ми кажеш?

— Нееее.

Картие потри ръце и разбрах, че изпитва истинска агония, размишлявайки за това.

— Томас, искам да ми се довериш. Моля те, момче. Кажи ми истината, за да знам как да ти помогна.

Томас мълчеше. Зачопли завивката, а после измънка:

— Но Вие няма да ме харесвате повече.

— Томас — каза Картие толкова тихо, та разбрах, че думите му причиняват болка, — няма нищо, което би могъл да направиш, за да ме накара да не те харесвам.

— Мога ли все още да бъда Ваш вестоносец, ако Ви кажа истината?

Картие срещна погледа ми. Не знаеше, че Изолда знае, че Томас е тук. И ако Картие кажеше да, щеше да излъже Томас. Не той беше човекът, който да гарантира за живота на Томас: а Томас, по заобиколен начин, молеше именно за това. Но ако Картие кажеше не, Томас най-вероятно щеше да откаже да му се довери.

— Обещавам, Томас — каза той и погледна момчето. Почти не можех да дишам, докато го слушах как дава тази клетва. — Винаги ще бъдеш мой вестоносец, докато искаш да бъдеш.

Картие искаше Томас да оцелее, да се изплъзне от съдебния процес.

И ако поискаше от мен да му помогна да скрие Томас от кралицата… щеше да ми се наложи да му се противопоставя. Чувствах се разкъсвана между двамата и се наложи да вляза по-навътре в стаята и да седна в един стол, неспособна да стоя права.

— Исках да дойда с Вас, защото сестра ми е тук — призна Томас шепнешком.

— Сестра ти?

— Да, милорд. Когато стана битката, той… искам да кажа, аз се опитах да й кажа, да я убедя да дойде с мен. Защото знаех, че може да си имаме неприятности. Татко и дядо.

— Кои са баща ти и дядо ти, Томас? — попита Картие.

Безмълвно се напрегнах, с ръце, опрени на страничните облегалки: ноктите ми се забиха в дървото.

— Дядо ми е — беше — кралят — отвърна Томас, съкрушен. — Баща ми е принц Деклан. А името ми не е Томас. А Юън.

Почувствах как ме сковава мраз и не можах да потисна потреперването. Юън ме гледаше с огромни, скръбни очи.

— Мразите ли ме сега, мистрес Бриена?

Не можех да понеса това. Изправих се и се преместих от другата му страна, като взех ръката му в своята.

— Не, съвсем не, Юън. Ти си мой приятел и мисля, че си смело момче.

Това сякаш го утеши и той погледна обратно към Картие:

— Сестра ми е в тъмницата. Трябва да я измъкна.

Картие прокара неспокойно ръка през косата си. Знаех, че се мъчи да запази самообладание, да остане спокоен. Челюстта му бе стисната, което означаваше, че пресява възможните отговори.

— Как се казва сестра ти? — попитах кротко, за да дам на Картие още малко време да оформи отговора си.

— Кийла. По-голяма е от мен с две години. И се обзалагам, че Томас може да Ви помогне, милорд.

— А кой е истинският Томас, Юън? — попита Картие.

— Той е тан на дядо ми, но винаги е бил мил към мен — отвърна Юън. — Тъкмо той ми помогна да избягам по време на битката. Даде ми няколко медни монети и ми каза къде да отида: да отида на север, в замъка Брай и да се представя с неговото име, та никой да не разбере кой съм всъщност.

— В такъв случай къде мога да намеря Томас?

Юън сви рамене:

— Не зная, милорд. Предполагам, че може да е мъртъв, загинал по време на битката.

Размених предпазлив поглед с Картие. Ако тан Томас се беше сражавал срещу нас, наистина беше или мъртъв, или в тъмницата.

— Не мога да ти давам обещания, Юън — каза най-накрая Картие с напрегнат глас. — Сестра ти е задържана в тъмницата със семейството ти. Не зная колко мога да направя…

— Моля Ви, милорд! — избухна Юън. — Моля Ви, помогнете й! Не искам да я убият!

— Шшт. — Опитах се да го успокоя, но Юън се измъкна със сила от ръцете ми и коленичи пред Картие.

— Моля Ви, лорд Ейдън — изрече умолително той. — Моля Ви. Никога повече няма да проявявам неподчинение към Вас, ако я спасите.

Картие посегна към ръцете на Юън и го издърпа обратно на крака. Сигурно беше осъзнал, че Юън вече не куца: взря се в босото стъпало на Юън, преди да се застави да вдигне поглед към момчето.

— Никога не е добре да даваме обещания, които не можем да спазим. И макар че не мога да се закълна, давам дума, че ще направя всичко, което мога, за да спася сестра ти. Стига ти да дадеш дума, че ще останеш в стаите ми скрит и тих, Юън. Никой не трябва да знае, че си тук.

Юън закима ожесточено.

— Давам думата си, милорд. Никой няма да узнае. Бива ме да се крия.

— Да, знам. — Картие въздъхна. — Е, отдавна вече трябваше да си в леглото. Трябва да дойдеш с мен в покоите ми.

Тримата се изправихме. И въпросите сигурно са личали ясно в очите ми, защото Картие помоли Юън да излезе от спалнята за момент.

— Смяташ, че е най-добре да остане в твоите стаи? — прошепнах, опитвайки се да скрия тревогата си. Исках да се доверя на Картие, но какво, ако той предпочетеше да скрие Юън? Какво щях да кажа на Изолда?

— Какво мислиш, Бриена? — Той пристъпи близо до мен, за да може да изкриви почти незабележимо устни и да шепне право в ухото ми. Гласът му стопли косата ми, когато попита: — Кралицата знае, че той е тук, нали?

— Иска да говори с мен за него утре сутринта — прошепнах в отговор. — За да потвърди кой е.

— Тогава нека го направя, Бриена.

Облегнах се назад, за да го погледна в очите.

— Мога да си представя, че Изолда води душевни борби, за да вземе решение тази вечер — продължи Картие: гласът му не беше много по-силен от леко бръмчене. — Какво да прави с детето на заклетия си враг.

— А ти какво би направил?

Той се взря в мен за миг, а после каза:

— Готов съм да направя всичко, каквото ми нареди. Тя е моя кралица. Но искам шанс да поговоря с нея за това, да я убедя така, както смятам за най-добре.

Не можех да го виня за това: да иска възможност да говори насаме с Изолда, да се опита да опази живота на Юън.

Нито пък можех да възпра сълзите, които напълниха очите ми. Не знаех откъде дойдоха, навярно от скрит извор в сърцето ми, извор, който тежкото положение на Юън току-що беше създало в мен.

Опитах се да се извърна, преди Картие да забележи, но той взе лицето ми в ръце и ме задържа пред себе си.

Една сълза се стече в тънка струйка по бузата ми. Картие я целуна, и начинът, по който ръцете му галеха косата ми, начинът, по който сърцето ми затуптя и се изпълни с възбуда… ако Юън не беше в съседната стая, не знам какво щеше да се случи между нас, макар че можех да си представя. Вече си го бях представяла.

Когато той ме погледна, видях в очите му същото: това неутолимо желание между нас да не стои нищо, освен нощта, звездите над нас, които прогаряха тайни в зората.

И въпреки това реалността бе като плисване на студена вода в лицето ми. Защото ето ни тук с дете от дома Ланън между нас, с надвиснал над нас съдебен процес, с очакваща ни несигурност.

Запитах се дали някога ще има време за мен и него.

— Лека нощ, Картие — прошепнах.

Той си тръгна без нито дума повече, веднага щом се увери, че коридорът е пуст, с Юън в сянката му.

И внезапно останах сама.