Ребека Рос
Триумфът на кралицата (12)

Дванайсет
Горчивите дялове
Картие

Кралският замък Лионес, територията на лорд Бърк

Три дни до процеса

Томас беше син на Деклан. Държах под покрива си сина на Деклан. Което означаваше, че — непреднамерено — съм давал подслон на един Ланън през изминалите две седмици.

Когато Гроня ми каза кое всъщност е момчето, бях скочил от масата, за да го повикам обратно, несигурен как да постъпя по отношение на това. На него. Но Томас — чието истинско име бе Юън — беше изчезнал, стрелвайки се в сенките на замъка. Бях се изкушавал да преобърна всяка мебел, за да го намеря, да говоря с него. А после бях осъзнал точно на кого подражавам, сякаш този замък беше прокълнат, и се бях почувствал изключително зле.

Къде си, Юън?

Позволих му да остане скрит и отидох при Ейлийн, питайки се… дали тя знаеше? Знаеше ли, че синът на Деклан е мой вестоносец? Че синът на Деклан се беше привързал към мен?

— Ще наглеждаш ли Томас, докато ме няма? — бях я попитал, опитвайки се да изглеждам спокоен.

— Разбира се, лорд Ейдън. Ще се постарая да получава грижи — бе отвърнала тя. — Не се безпокойте за него.

О, със сигурност щях да се безпокоя за него. Ето че закрилях сина на врага си. Ето че се привързвах към момчето, преструвайки се, че то е един от моите хора, млад сирак от дома Морган, който се нуждае от мен. Оставях го да спи в стаите ми и да се храни на масата ми, позволявах му да ме следва като сянка. Ето че се грижех за него, когато трябваше да е окован във вериги с останалите от семейството си, държан под ключ в тъмницата на замъка.

Богове.

Ейлийн не знаеше кой е Юън. Ясно ми бе, че не знае. И не мисля, че някой от хората ми го е познал, най-вероятно защото всички от дома Морган бяха останали във владение на лорд Бърк и никога не бяха ходили в кралския замък, където биха зърнали внука на краля.

Гроня Дермот обаче със сигурност беше ходила. И сега, когато знаеше за това, държеше надвиснала над главата ми мрачна тайна и не знаех дали ще остави тази тайна да падне и да ме смаже.

Отидох право в кабинета си, за да поседя насаме за миг. В покрива още имаше дупка. Бях се проснал на мръсния под и останах там възможно най-дълго, подреждайки мислите си. Честта ми ме задължаваше да закрилям едно дете, което бе дошло при мен за помощ — което бях обещал, че ще закрилям — и въпреки това една ужасна отговорност ме задължаваше да предам Юън, да го отведа в тъмницата при близките му, да го накарам да се изправи на съд заедно с тях.

Как трябваше да постъпя?

Претеглих вариантите, питайки се дали не трябваше всъщност да го отведа в Лионес, както настойчиво умоляваше, дали трябваше да го предам в ръцете на Изолда и да кажа: Ето го. Изгубеният принц на дома Ланън, за когото никой не говори. Окови го задно с баща му.

Именно това беше редно да сторя, именно това би направил един лорд от дома Морган.

И въпреки това не можех.

Ако не можете да го намерите, не можете да го отведете.

Бях повикал семейство Дермот да дойдат в кабинета ми. Независимо че все още нямаше мебели, за да седнат, нито запален огън в пропуканото огнище, а небето надзърташе през прозорците.

Гроня бе забелязала всички изпочупени парчета в стаята, онези счупени парчета, които се бях опитал да скрия от нея. И въпреки това не каза нищо за запуснатия вид на мястото или за Юън. Застана до Роуан и се взря в мен в очакване.

— Не знаех, че е той — казах, с напрегнат тон.

— Зная, лорд Ейдън. — Помислих си, че изпитва жал към мен, докато не склоних да я погледна, и видях, че в очите й има нотка на съчувствие. — Роуан и аз не искаме да говорим за това — ще се държим, сякаш изобщо не сме го видели, ако смятате, че именно това е най-добре за вашия дом.

Исках да й вярвам. И въпреки това знаех, че е твърде вероятно да запазва зловещата ми тайна в паметта си, за да я извади на бял свят в по-късен момент да ме разобличи.

— Как мога да Ви имам доверие? — запитах хрипливо, знаейки, че сутринта отминава, че би трябвало да сме на път, за да се срещнем с хората от дома Маккуин.

— Как някой от нас се доверява на когото и да е напоследък? — контрира тя. — Нека думата ми Ви бъде достатъчна.

Не бе отговорът, който търсех. Но после си спомних разговора ни от предишната вечер: как тя бе отклонила предположението ми, че семейство Дермот неотдавна са открили, че в кръвта им има следа от магия. Беше необосновано предчувствие и все пак само на тази косвена следа можех да разчитам.

Гроня също го знаеше. В позата й имаше скованост, докато ме предизвикваше да повдигна отново въпроса.

По тази причина пътуването през този ден се оказа много дълго.

Докато стигнем до Лионес, времето се бе развалило. От запад ни връхлетя с тътен късна следобедна буря: всички бяхме подгизнали и смълчани, докато яздехме към замъка: пътят се бе превърнал почти в блато от всичкия дъжд и кал.

Погледът ми бе вперен в Бриена, докато минавахме през портите на замъка и най-накрая спряхме в кралския вътрешен двор. Наметалото й на адепт беше обсипано с петънца от кал, от плитките в дългата й кафява коса капеше дъжд и въпреки това тя се усмихваше, смееше се заедно с Гроня.

Изолда стоеше под арката на вътрешния двор въпреки дъжда, облечена в проста зелена рокля, с колан от преплетени нишки сребро на кръста. Камъкът на здрача висеше от шията й сияещ в бурята, а червената й коса бе прибрана назад в безброй малки плитки. Загледах как се усмихва, ръкувайки се с Гроня и Роуан, сякаш беше тяхна стара позната, а не жена, на която предстои да се възкачи на трона. У нея имаше някакво смирение, както и излъчване на загадъчност, и това ме накара да си спомня каква беше, когато бяхме деца, когато двамата с нея бяхме научили кои сме всъщност: че аз съм наследникът на Морган, а на нея е предопределено да стане северната кралица.

Тя беше тиха и кротка: от онези деца, които забелязват много повече, отколкото дават да се разбере. От онези деца, за които никой не подозира, че ще извадят оръжие. Поради това двамата с нея бързо се бяхме сприятелили и си бяхме създали традиция да подслушваме бащите си, когато се срещаха тайно веднъж годишно, за да обсъждат стратегии и планове да се завърнат у дома в Мевана.

— Искат да ме направят кралица, Тео — беше ми прошепнала Изолда ужасена.

Бях на единайсет, тя бе на тринайсет и седяхме в един дрешник и слушахме плановете на бащите си, ужасната им мъка по изгубената ни родина. Люк беше с нас, разбира се, отегчен до сълзи и оплакващ се заради топчетата нафталин. Но това беше моментът, когато всички осъзнахме… ако бащите ни успееха, Изолда щеше да бъде кралица.

— Трябваше да е сестра ми — бе продължила тя. — Не аз. Шей трябваше да бъде кралица.

По-голямата й сестра, която бе загинала редом с майка си по време на първия бунт.

— Ще бъдеш най-великата кралица, която северът е виждал някога — бях й казал.

И ето че бяхме тук сега, петнайсет години по-късно, застанали на кралска земя, в навечерието на коронацията й.

Изолда сигурно беше прочела мислите ми, защото срещна погледа ми през дъжда и се усмихна.

— Няма да ни е от никаква полза, ако се простудите от този дъжд, лейди — казах.

Тя се засмя. Камъкът на здрача потрепна в ясносиньо и златно, сякаш почувства вълните на развеселеността й.

— Забравяш, Ейдън, че владея магия, която подпомага изцеляването.

— Не забравям нищо — напомних й, но се усмихвах, докато тръгвах редом с нея.

Последвахме другите: ботушите ни потракваха по влажния под.

— Как са нещата тук? — попитах тихо, докато продължавахме да навлизаме по-навътре в замъка, към крилото за гости.

— Спокойно е, макар че нямаше почти никакво време за почивка — отвърна кралицата точно толкова тихо, че гласовете ни да не стигат надалече. — Имам новини, които да споделя с всички ви. Казах на семейство Маккуин, че съм свикала среща, след като се освежите.

Спряхме, когато стигнахме до разклонение на коридора: от железни куки в стената висяха фенери. Чух хората от дома Маккуин и семейство Дермот: гласовете им заглъхнаха, когато продължиха към определените си стаи.

— Лейди Дермот помоли за разговор насаме с теб — промърморих, заслушан в капките дъжд, стичащи се от дрехите ми.

— Знам — отвърна Изолда. — Забелязах го в очите й. Ще се погрижа това да стане на сутринта.

Исках да кажа още нещо, но се възпрях, спомняйки си, че в този замък има много уши, че не бива да разгласявам мислите си по коридорите.

— Вървете и се погрижете за себе си, лорд Морган — каза кралицата, а после добави весело: — Преди да се простудите и да съм принудена да Ви лекувам.

Изсумтях, но й се поклоних, преструвайки се на победен, и забързах надолу по коридора към стаите си.

Изолда беше проявила предвидливост: вече бе поръчала да ми приготвят вана, а на масата имаше блюдо с освежителни закуски. Смъкнах подгизналите си дрехи и седнах в топлата вода, опитвайки се да подредя обърканите си мисли. Юън заемаше челно място в тях, което не бе изненадващо. Все още не бях решил какво да правя с него, дали да кажа на Изолда, че съм го подслонил, или не.

По време на пътуването бях измислил теория. Юън очевидно беше избягал в деня на бунта, най-вероятно когато започна нашата битка. Беше отишъл на север, търсейки безопасно място, където да се скрие. Беше се натъкнал на Брай и се бе настанил там за ден-два, преди да пристигна и да го намеря.

Не вярвах, че Юън е виновен в нещо друго, освен че се е опитал да оцелее.

И се помъчих да си представя какво би било да израсне като син на Деклан в такова ужасно семейство. Нима Юън не беше кожа и кости, сякаш не го хранеха редовно? Нима не се беше боял от мен, очаквайки да му наложа физическо наказание?

Дали го защитих? Дали се опълчих на баща му и го приех като един от своите? Можех ли искрено да обикна сина на врага си?

— Ще реша след срещата — изрекох на глас, сякаш се бях разделил на двама различни души и лявата ми половина трябваше да убеди дясната.

Измих се и излязох от водата: нямах чувството, че тежкото ми положение се е подобрило, докато се обличах в сините и сребристи цветове на дома Морган. Застанах до масата и хапнах малко плодове и хляб и именно тогава ме осени осъзнаването. Някъде под краката ми, на цели пластове дълбочина в този замък от стар камък и хоросан, семейство Ланън седяха в затъмнени килии, оковани във вериги и очакваха участта си. Някъде под краката ми седеше Деклан, дишаше, чакаше.

Вече не можех да ям.

Застанах пред огъня си и чаках, докато Бриена почука на вратата ми.

Люк и Журден бяха с нея, иначе щях да я дръпна в стаите си: щях да оставя пръстите си да се заплетат в косата й и щях да й разкажа тревогите си, всичките до една. Щях да я помоля да ми каже какво да правя, огъвайки се пред нея, сякаш тя беше огън, а аз бях желязо.

Тя ме гледаше със странен блясък в очите, когато тръгнахме заедно по коридора: знаех, че има въпроси за мен. А нямах дори миг, за да зашепна в ухото й, да я помоля да дойде при мен тази вечер, защото Изолда и баща й ни чакаха в залата на съвета.

Никога преди не бях влизал в тази стая. Беше осмоъгълно помещение без прозорци и затова ми се струваше тъмно, докато не забелязах, че стените са облицовани с блещукаща мозайка. Камъчетата улавяха светлината на огъня, създавайки илюзията, че стените дишат, все едно бяха люспи на дракон. Не виждах тавана, но стаята ми се струваше безкрайна, сякаш продължаваше нагоре в звездите.

Единствената мебелировка в стаята се състоеше от кръгла маса и подредени в кръг столове. А в центъра на масата пламтеше кръг от огън, за да хвърля светлина по лицата на всички събрани.

Седнах между Бриена и Журден. Люк беше от другата й страна, следван от Изолда и баща й, Брейдън Кавана. Ние бяхме най-близкото обкръжение на кралицата, най-доверените й съветници и поддръжници.

— Трябва да кажа колко е хубаво да се събера отново с вас, любими мои приятели — поде Изолда нежно. — Надявам се, че изминалите две седмици са били радостни и че да се завърнете в домовете си и да съберете хората си, е било началото на вашето изцеляване и възстановяване. Преди всичко трябва да изкажа признателността си към всеки от вас, завръщащ се в Лионес, за това, че ми оказахте подкрепа и бяхте моите очи, за това, че ми помагате да се подготвя за този съдебен процес. Преди да започна с новините си, исках да ви дам възможност да споделите всякакви евентуални тревоги или мисли.

Журден започна, обобщавайки плановете ни да осигурим верността на хората за Изолда, и за това как вземаме предвид съюзите и съперничествата. Което по чудесен начин ми даде възможност да премина към темата за семейство Дермот.

— Наистина вярвам, че лейди Гроня ще Ви подкрепи — казах, като срещнах погледа на Изолда над пламъците. — Но за да Ви подготвя за разговора Ви с нея утре… семейство Дермот са били подложени на големи гонения от дома Халоран.

— Така и се опасявах — каза Изолда с въздишка. — Признавам, че съм много несигурна какво наказание трябва да бъде наложено на поддръжниците на Ланън.

— Като говорим за това — обади се Бриена, — по време на пътуването си насам направих едно откритие, благодарение на лейди Гроня.

Вниманието ми се измести към нея. Много се бях чудил какво са обсъждали жените по време на ездата.

— Ще бъде ли възможно да внесете гербовете на домовете Ланън, Каран, Халоран и Аленах?

Веждите на Изолда се вдигнаха изненадано:

— Да. Висят в тронната зала.

Изчакахме, докато Изолда помоли един слуга да внесе знамената. Щом бяха положени на масата, Бриена се изправи, проследявайки с върха на пръста си бродираното изображение. Гербът на дома беше в центъра — рис за Ланън, скачащ елен за Аленах, дива коза за Халоран, есетра за дома Каран. Следваха изображенията върху щитовете, последвани от типичния кръг флора, преплетен с по-дребна фауна.

— Ето го — прошепна Бриена: пръстът й се спря върху нещо. Петимата се изправихме и се надвесихме над масата, за да видим от какво е приковано вниманието й. — Всички имат знака, както каза лейди Гроня. Полумесец.

Най-сетне го видях, скрит сред цветята на герба на Халоран.

Бриена започна да ни разказва за разговора си с лейди Гроня, а аз просто стоях и се взирах в нея, удивен, че е усвоила това знание така леко и плавно.

— Това е невероятно — промърмори кралицата, изучаваща герба на Каран, откривайки скрития полумесец. — Не мога дори бегло да ви опиша колко важно ще бъде това за нас в идните дни.

— Сблъскахте ли се с някаква опозиция, лейди? — попитах. Това беше въпросът, който всички се ужасявахме да зададем.

Бриена сгъна знамената и ги пусна безцеремонно на пода. После заехме отново местата си, чакайки кралицата да заговори.

— Не открито — каза Изолда, а баща й посегна към ръката й. Тя хвърли поглед към Брейдън и видях тъга в очите и на двамата. — Открих, че домът Кавана е унищожен от Гилрой Ланън. Не вярвам да има други оцелели Кавана.

Сред нас мигновено настъпи униние, потапяйки ни в дълбока скръб. С периферното си зрение видях как Бриена преплете пръсти в скута си толкова силно, че побеляха.

— Изолда… — прошепна Журден, с треперещ глас.

— Трудно беше да приема тази истина — каза кралицата и затвори очи за миг. — Гилрой е водил регистър на всички животи, които е отнел. В списъка има толкова много имена. Не много време след първия неуспешен бунт кралят изпратил войници в територията на Кавана, опожарявайки до основи повечето градове и села. Разказвали са ми, че е останала само пепел и овъглени развалини. Там не е останало нищо, при което да се върна. Но единствената ми надежда е, че навярно има други Кавана, които още се укриват. И че може би щом семейство Ланън вече ги няма, те ще се появят и ще се обединят отново с мен и баща ми.

Безпомощно си помислих за семейство Дермот, за подозренията си. Че у тях има искрица от дома Кавана — и въпреки това не казах нищо. Гроня трябваше да сподели това с кралицата, не аз. Но то ми даде надежда, че възстановяването все още е възможно за Изолда, за баща й и за техните хора.

— Сега, към втория въпрос на дневен ред — каза Изолда. — Един от членовете на дома Ланън липсва.

До мен, Журден се сепна:

— Кой?

— Синът на Деклан, Юън — отвърна Изолда. — Така и не го открихме след нападението.

— Той е само едно момче — каза Брейдън Кавана, когато дъщеря му млъкна. — Смятаме, че се крие някъде в Лионес.

Не, предположението ти дори не се доближава до истината — заблъска кръвта във вените ми. Започвах да се вцепенявам, мислите ми се въртяха в кръг. Говори — крещеше една мисъл, а след това я поглъщаше друга: Запази мълчание. И така седях там, неподвижен, неподатлив.

— Имало ли е опити да го открият? — попита Люк все още зяпнал.

— Търсихме, но много дискретно — отвърна Изолда. — Когато осъзнах, че ни липсва един Ланън, реших, че това трябва да се премълчи. Ето защо едва сега споделям това с всички вас и защо дори не смятах за надеждно да ви изпратя новината чрез писмо. Никой освен нас не трябва да знае, че синът е изчезнал, тъй като това може да одързости поддръжниците на Гилрой.

— Имате ли доверие на слугите тук? — попита бързо Журден. — Някой тук дал ли Ви е повод за съмнение или безпокойство?

— Създадох си много предана стража в лицето на мъжете и жените на лорд Бърк — каза Изолда. — Огромна част от слугите в този замък излязоха напред и ми се заклеха във вярност. Освен това много от тях свидетелстваха и макар да знам, че част от казаното може и да не е изцяло надеждно, смятам, че разказите на всички говорят за едно и също. Всички предоставят доказателства, че Гилрой Ланън жестоко е потискал хората тук.

Никой от нас не проговори. И колко силно бе усещането, че тъмнината сякаш се прокрадва над нас.

— Всичко това означава — продължи Изолда, като погледна Бриена, сякаш черпеше сила и кураж от нея, — че има огромен списък с оплаквания срещу дома Ланън като цяло, не само ограничен до бившия крал. Съпругата му, Уна, също е участвала в изтезания и побоища, както и синът им, принц Деклан. Баща ми и аз събрахме оплакванията точно както сте направили вие, и не се съмнявам, че този списък ще продължи да расте, докато още хора проговарят. Че няма да има надежда за това семейство.

— Нима казвате, лейди — вметна Журден внимателно, — че няма нужда да изправяме семейство Ланън на съд?

— Не, милорд — отвърна Изолда. — Спрямо тях ще бъдат изпълнени формалностите по провеждане на процес, за да се приключи с това и да бъде въздадено правосъдие. Искаме да се отличим с това, че излизаме от мрака на Ланън, като се превърнем в ера на светлина.

Стаята беше притихнала. Люк беше този, който наруши тишината:

— Срещу тях ще бъдат изпълнени формалностите?

— Гласът на хората, а не моят, е този, който трябва да бъде чут — каза кралицата. Лицето й бе станало бледо като кост. — А хората вече решиха съдбата на семейство Ланън.

И разбрах какво се кани да каже. Разбрах какво се задава, защото това беше история, това бяха горчивите дялове, както го наричаха старите балади, така се постъпваше в Мевана. Нима не бях изказал подобна мисъл пред Журден, Люк и Бриена преди много вечери, когато бяхме започнали да планираме втория етап от революцията си?

И въпреки това се почувствах зашеметен, докато го чаках.

В погледа на Изолда имаше тъмен пламък: милостта срещаше справедливостта, двайсет и пет години на укриване и мрак и ужас, двайсет и пет години на мъртви майки и мъртви сестри, на погубени домове и хора, на животи, които никога не можеха да бъдат върнати обратно.

Но как започваха да се разпадат на части нещата, когато врагът ти вече не бе просто име, а лице, глас, малко момче с червена коса.

Изолда погледна право към мен, сякаш долавяше, че в мен се води вътрешен конфликт, че се измъчвам между желанието да й кажа и желанието да скрия момчето…

— Цялото семейство Ланън трябва да бъде екзекутирано.