Ребека Рос
Триумфът на кралицата (10)

Десет
Вече не е сирак
Картие

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

Лейди и лорд Дермот пристигнаха точно преди здрач с охрана от седем души. Въпросната вечер не бях в най-добро разположение на духа след разказа на Ейлийн и въпреки това трябваше да подсигуря съюз за кралицата. Държах се както подобава на лорд, надявайки се, че това ще разбуди нещо в мен: измих се в реката и оставих брадата си непокътната; сплетох косата си и положих на главата си златния обръч; облякох новите дрехи, които шивачите бяха ушили — черни бричове и къс син жакет, с избродиран на гърдите сив кон. Погрижих се масата в залата да бъде пищно подредена с диви цветя и полирани калаени съдове, да заколят агне и да приготвят буре с най-добрия ейл.

После зачаках семейство Дермот във вътрешния двор. Ето какво знаех за дома Дермот: бяха саможиви и склонни към уединен живот, избягвайки другите благородни фамилии. Нямаха съюз с никого, нито пък открито съперничество. Бяха известни с минералите си: земята им беше богата на солни мини и кариери. Но навярно повече от каквото и да е от това… бяха дом на управляващи жени. Познавах знатното им родословие и първородното им дете винаги бе дъщеря. А в Мевана именно първородното дете ставаше наследник.

Ненужно е да казвам, че бях много любопитен да срещна тази лейди Гроня Дермот и лорда, нейния консорт.

Тя влезе във вътрешния двор на Брай, възседнала едър товарен кон, облечена в кожи и тъмночервено кадифе, украсено с герба й — орел рибар с връхчета на крилете, увенчани от слънце с лъчи. Напряко на гърдите й висеше ремък, а в него — меч, прибран в ножница на гърба й. Дългата й черна коса се виеше на букли под диадемата й, а очите й бяха ведри и въпреки това предпазливи, докато ме наблюдаваше. За момент просто се взирахме един в друг — изненадах се колко е млада, навярно само няколко години по-млада от мен — а после съпругът й рязко спря до нея.

— Значи, това е Ловкият лорд, завърнал се от мъртвите — каза Гроня и най-сетне се усмихна: последната светлина проблесна по зъбите й. — Трябва да кажа, лорд Ейдън, че съм Ви признателна за поканата.

— За мен е удоволствие да Ви посрещна тук, в замъка Брай — казах и едва не й се поклоних, както щях да направя във Валения. Но после Гроня слезе от коня си и подаде ръка, а аз я стиснах: общоприет мевански поздрав.

— Моят съпруг, лорд Роуан — каза тя, като се обърна към лорда, застанал малко зад нея.

Протегнах ръка и на него.

— Моля, заповядайте в залата — казах, въвеждайки ги в топлината и светлината на огъня.

Вечерята започна малко неловко. Не исках да им задавам твърде много лични въпроси, и изглежда, че и те изпитваха същото. Но щом Ейлийн сложи на масата кейк с пикантни подправки и горещ чай, зарязах любезността.

— Как се справят напоследък вашият дом и хората Ви? — попитах.

— Имате предвид как домът Дермот оцелява през изминалите двайсет и пет години? — контрира иронично Гроня. — Току-що наследих властта над дома от покойната си майка, която се помина тази пролет. Тя беше мъдра, и се постара да не попада пред погледа на семейство Ланън. Нашите хора рядко напускаха границите ни, а майка ми посещаваше двора само веднъж на сезон, до голяма степен поради факта че беше жена и караше Гилрой да се чувства неловко. Изпращаше му сол и подправки: той ни оставяше на мира през повечето време.

— Това, че се намирахме в далечния север, помагаше — добави Роуан и хвърли поглед към съпругата си. — Твърдината на Ланън беше на юг, макар че все пак трябваше да се справяме с рода Халоран.

Гроня кимна:

— Да. Семейство Халоран, а не Ланън бяха най-големият ни проблем през изминалите няколко десетилетия.

— Какво правеха семейство Халоран? — попитах тихо.

— Главно грабителски набези — отвърна тя. — Беше им лесно, тъй като споделяме обща териториална граница. Крадяха добитък от загражденията ни и храна от складовете ни. Ако им окажехме съпротива, опожаряваха селата ни. На няколко пъти изнасилваха жените ни. Имаше доста зими, в които бяхме на ръба на гладната смърт. Оцелявахме в такива моменти благодарение на семейство Маккари, които деляха запасите си с нас.

— В такъв случай, значи, сте близки с дома Маккари? — попитах и при тези думи Гроня се засмя.

— Ах, лорд Ейдън, спокойно можете да ме попитате направо.

— Имате ли съюз с тях?

— Да — отговори тя. — Съюз, сключен само преди пет години. Но такъв, който няма да бъде лесно нарушен. — Зачудих се дали се опитваше да ми каже, че може да е трудно между нас да се формира съюз, тъй като между Маккуин и Маккари исторически все още имаше вражда.

Размърдах се в стола си и избутах чинията с десерта си настрана.

— Не бих дръзнал да искам от Вас да развалите съюз, опазил Вас и хората Ви живи, лейди Гроня.

— Тогава за какво молите, лорд Ейдън?

— Да се закълнете открито във вярност на Изолда Кавана, че ще я подкрепите като законна кралица на това кралство.

За миг Гроня просто се взираше в мен, но в ъгълчетата на устните й имаше усмивка.

— Изолда Кавана. Как копнеех да изрека името й през изминалите няколко години. — Тя погледна съпруга си, който я наблюдаваше внимателно. Сякаш разговаряха чрез мислите си, чрез погледите си. — Все още не мога да се закълна в нищо, лорд Ейдън. — Насочи вниманието си обратно към мен. — Това, за което моля, е разговор насаме с Изолда Кавана. Ако го получа, ще обявя подкрепата си.

— Тогава ще се погрижа да разговаряте с кралицата.

— Вече я наричате така? — В тона й нямаше насмешка, единствено любопитство.

— Винаги съм я възприемал така — отвърнах. — Още откакто бяхме деца.

— И имате доверие на нея… и на магията й?

Бях поразен от въпроса на Гроня.

— Готов съм да поверя живота си на Изолда — отвърнах искрено. — Въпреки че ще позволите ли да попитам какво в магията й Ви интересува?

Гроня не каза нищо. Но отново хвърли поглед към Роуан.

Светлината на свещите потрепна, макар да нямаше течение. Сенките започнаха да се промъкват по масата сякаш оживяваха. В периферното ми зрение светлината и тъмнината се преплетоха и раздвижиха като в танц. А косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Изпитах внезапното усещане, че семейство Дермот си говорят, че умовете им разговарят. Че между тях преминава невидимо течение и единственото друго преживяване, на което бих могъл да го оприлича, беше моментът, когато Бриена окачи Камъка на здрача на шията на Изолда, мигът, когато магията се пробуди.

— Навярно питате за магията, защото сте забелязали, че се случва нещо странно в изминалите две седмици — промърморих и погледът на Гроня се прикова върху моя. — Че когато Изолда Кавана започна да носи Камъка на здрача… Вие също сте почувствали нещо.

Гроня се засмя, но забелязах, че ръката на Роуан посегна към камата на колана му.

— Позволявате си да градите странна теория, лорд Ейдън — каза дамата. — Теория, която бих Ви предупредила да не излагате така открито.

— Защо трябва да се проявява предпазливост, когато се говори за нея? — попитах с протегнати ръце. — Семейство Ланън са в затвора.

— Но семейство Ланън все още не са мъртви — поправи ме Гроня и това ме накара да замълча неспокойно. — А семейство Халоран все още вилнеят. Чух, че се опитват да влязат в съглашение с дома Маккуин.

Тя обърна посоката на разговора толкова бързо, та разбрах, че не мога да го изместя обратно към темата за магията и подозренията си, че семейство Дермот може би имат у себе си следа от нея. Но знаех точно какво намеква тя. Журден ми беше писал предишния ден, описвайки катастрофалното предложение за брак на Пиърс Халоран към Бриена.

— Семейство Маккуин няма да вземат страната на дома Халоран — казах, за да успокоя ума й.

— Тогава какво ще стане с дома Халоран? Нима ще бъдат оставени да продължат да живеят под управлението на нова кралица ненаказани?

Искаше ми се да й кажа: двамата с вас желаем едни и същи неща. Искахме справедливост, искахме да защитим една кралица, искахме отговори, отнасящи се до магията. И въпреки всичко не можех да й обещая това: все още се усещаше твърде много несигурност.

— Съдбата на Халоран, както и тази на домовете Каран и Аленах, ще бъде решена скоро. След процеса срещу Ланън — отвърнах.

Погледът на Гроня се измести към залата, към знамето на Морган над огнището. Тя мълча в продължение на един миг, а после прошепна:

— Съжалявам да узная, че Вашият дом е страдал толкова много.

Мълчах, неизбежно споходен от мисълта за сестра си. Изпитвах истинска агония всеки път, щом си помислех за участта на Ашлинг. Този замък, тези земи трябваше да са нейни. Тя щеше да бъде точно като Гроня: владетелката лейди Морган.

Гроня въздъхна и ме погледна: ръката й посегна към тази на Роуан под масата, за да отмести дискретно ръката му от камата.

— Наистина се надявам Вие и Вашите хора да възстановите напълно властта си. — Изправи се, преди да успея да отговоря подобаващо. Роуан и аз се изправихме до нея: светлината на свещите потрепна. — Благодаря Ви за вечерята, лорд Ейдън. Доста съм изтощена от пътуването. Мисля, че ще се оттеглим.

— Разбира се.

Ейлийн пристъпи напред, за да придружи семейство Дермот до стаите им.

— Ще се видим на сутринта — каза Гроня и хвана Роуан под ръка.

— Лека нощ и на двама ви. — Изчаках няколко мига, преди да се оттегля в собствените си покои, изтощен и обзет от чувството, че не съм постигнал нищо.

Томас беше вече там, седнал на леглото си пред огнището, и си играеше с тесте карти. Момчето беше настояло да спи в стаята ми, независимо колко категоричен бях в желанието си да спи с другите момчета. Не се сприятеляваше с момчетата от дома Морган, което ме безпокоеше донякъде.

— Мистрес Бриена тук ли е? — попита той нетърпеливо.

— Не, момче — отвърнах, развързвайки връзките на късия си жакет. Свлякох се в стола си и изпъшках, докато си събувах ботушите.

— Ще се ожените ли за мистрес Бриена?

За миг седях там и се опитвах да реша как да отговоря на това. Томас, разбира се, беше нетърпелив.

— Ще се ожените ли, милорд?

— Може би. Сега, в случай че си забравил, утре заминавам за Лионес. Не знам кога ще се върна в Брай, но Ейлийн каза, че ще те държи под око. — Вдигнах поглед и видях Томас да седи на леглото си, гледайки ме намръщено.

— Защо гледаш така? — попитах.

— Казахте, че мога да отида в Лионес с Вас, милорд.

— Никога не съм давал такова обещание, Томас.

— Да, дадохте! Преди три вечери на вечеря. — Трябва да му се признае, момчето го биваше да блъфира. За миг изпитах паника, като си помислих, че може би наистина му бях обещал такова нещо, и се разрових из паметта си.

Но после си помислих: разбира се, че не бих взел дете на това пътуване, и приковах поглед върху него:

— Не, не съм. Имам нужда да останеш тук, с Ейлийн и другите, и…

— Но аз съм Ваш вестоносец, милорд! — възрази Томас. — Не можете да тръгнете без вестоносеца си.

Моят самоназначил се вестоносец. Въздъхнах, чувствайки се победен в толкова много отношения, раздвижих се и седнах на края на леглото си.

— Един ден ще бъдеш мой вестоносец, моят най-добър вестоносец, без съмнение — казах му с благ тон. — Но кракът ти трябва да оздравее, Томас. Точно сега не можеш да тичаш на него, за да изпълняваш поръченията ми. Имам нужда да останеш тук, където знам, че ще си в безопасност.

Момчето продължи да гледа гневно още миг, а после се уви в одеялото си и се тръсна на скърцащото си легло, като ми обърна гръб.

Боговете да са ми на помощ, не съм създаден за това — помислих си, като легнах и придърпах завивките до брадичката си. Загледах как светлината на огъня танцува по тавана и се опитах да успокоя ума си.

— Мистрес Бриена ще бъде ли в Лионес? — попита Томас замаяно.

— Да.

Тишина. Чуваше се само жалният вой на вятъра отвъд закованите с дъски прозорци и прашенето на огъня, а после чух как Томас се извъртя в леглото си.

— Тя трябва да ми доразкаже историята. — Той се прозя. — За това как е намерила камъка.

— Обещавам, че ще ти разкаже края, момче. Но ще трябва да почакаш още малко.

— Но кога ще я видя отново?

Затворих очи и потърсих последното късче от търпението си:

— Ще я видиш отново много скоро, Томас. Сега заспивай.

Момчето замърмори, но най-накрая се умълча. Скоро чух как хъркането му изпълва стаята. И за своя изненада намерих известна утеха в звука.

 

 

На другата сутрин станах рано, приготвяйки се да потегля към Лионес. Сам опаковах багажа си, като се погрижих да увия оплакванията на хората от дома Морган в лист навосъчена кожа, която завързах с канап, преди да се облека за бърза езда. До кралския град имаше само около ден път и се погрижих да приготвят достатъчно провизии за мен и семейство Дермот, които ме поздравиха с вежливи усмивки в залата.

— Ще се присъедините ли към нас за закуска, лорд Ейдън? — запита Гроня, когато се приближих към тях до масата. Изглежда, че бяха преполовили закуската си, и аз застанах на стълбите към подиума: чувствах се сякаш аз бях гостът, а тя — домакинята.

— Разбира се, че да — казах, въпреки че стомахът ми се беше присвил. — Вярвам, че и двамата сте спали добре?

Но Гроня така и не получи шанс да отговори. Почувствах внезапно дръпване за ръкава и забелязах как погледът на Гроня се плъзва от лицето към лакътя ми, а усмивката й се стопява.

Вече знаех кой е. Хвърлих поглед надолу и видях до себе си Томас, подпиращ се на дървената патерица, която моят дърводелец му бе изработил: от рамото му висеше малка раница.

— Отивам с Вас, милорд — настоя момчето, с треперещ глас. — Не можете да ме оставите тук.

Сърцето ми омекна и коленичих, за да мога да му заговоря тихо:

— Томас, давам ти важна заповед. Имам нужда да останеш тук в Брай, за да наглеждаш замъка, докато ме няма.

Преди думите да излязат от устата ми, той вече клатеше глава, червената коса падаше в очите му.

— Не. Не мога да остана тук.

— Защо, момче? Защо не можеш да останеш?

Томас вдигна поглед към лейди Гроня и най-сетне я забеляза. Застина много неподвижно, а после отново впери очи в мен:

— Защото съм Ваш вестоносец.

Започвах да се дразня от поведението му, от неспособността му да се вслуша в мен. Поех си дъх навътре, като се питах какво може да е в основата на това настояване, и попитах:

— Да не би някой да се държи грубо с теб тук, Томас? Можеш да ми кажеш, ако е така. Ще оправя нещата, преди да тръгна.

Той отново поклати глава, но забелязах сълзите в очите му.

— Имам нужда да отида с Вас.

— В името на боговете, Томас — прошепнах с надигащ се гняв. — Не можеш да ме придружиш този път. Разбираш ли?

За мое стъписване Томас избухна в сълзи. Разстроен, метна патерицата си към мен и хукна, преди да успея да го спра.

Стоях там на колене още миг и накрая вдигнах патерицата на Томас и тръгнах към стола си до Гроня. Въздъхнах и си налях чаша чай, опитвайки се да измисля някаква ведра реплика към семейство Дермот и двамата втренчени в мен.

— Лорд Ейдън? — каза Гроня с толкова нисък глас, че за малко да не я чуя. — Не знаете ли кое е това момче?

Изсипах твърде много сметана в чая си, все още раздразнен.

— Той е сирак, когото открих, настанил се тайно в замъка. Извинявам се за избухването му.

Тя мълчеше. Мълчанието й ме накара да погледна към нея, към потреса и ужаса в очите й.

— Не е сирак — промълви Гроня. — Казва се Юън. И е син на Деклан Ланън.